Кристина Скай
Рубинът (8)

7.

Бяха изминали толкова години, а той все още имаше най-възхитителното мъжко тяло, което Хелена някога бе виждала.

Кехлибарените й очи потъмняха, сякаш попили в себе си матовите му, загрубели от работа, гръб и рамене. Да, той наистина има прекрасно тяло, помисли си тя. Великолепно. Могъщо. Със съвършени пропорции.

Примамливо необуздано.

В тези си дрехи Деверил Пейгън наистина бе пълно копие на стария си приятел, истинския раджа на Ранапур. Само че раджата в момента бе в Индия.

Очите на Хелена внезапно станаха замислени. Да беше с пет години по-стар, помисли си тя. Жадният й поглед внимателно проследи плавната извивка на раменете му, плъзна се по мускулестия гръб и се спря върху бронзовите му бедра, които изглеждаха още по-могъщи на светлината на камината.

В този миг преситената, изискана собственичка на най-луксозния публичен дом в Лондон усети в душата си леко съжаление. Тя, която винаги бе успявала във всичко, сега бе готова да зареже постигнатото и да остави живота си в ръцете на великолепния мъж пред нея.

За щастие този момент на колебание бързо отмина. Още навремето, когато тя бе просто Хелън Лорънс, дъщерята на месаря, бе разбрала, че любовта е слабост, с която жените трябва да се научат да се преборват.

Ето защо, вместо да изрече необмислени думи и да провали всичко, Хелена само се намръщи и поклати глава.

— Господи, Деверил! Ти наистина си луд! Ако някой друг те разпознае под тази идиотска маскировка…

Гостът й само се ухили хладнокръвно. В очите му се четеше подигравка.

— Да, но на търга се представих безупречно, нали видя. Рубинът беше продаден и никой не се досети. Нито един от събралата се там височайша тълпа нямаше и най-малката представа кой съм аз всъщност. Дори и това копеле, Ръксли… — лицето на виконта стана сурово той изруга и остави празната си чаша на камината с рязко движение. — Вярвам, че мога да ти се доверя, Хелена. Утре вечер можеш да разказваш на когото пожелаеш, защото дотогава вече няма да съм тук. Сега обаче нека просто кажем, че не ми е особено приятно фаворитите на кралицата да се нахвърлят отгоре ми като облак маларийни комари и да ми връчват разни отличия за…

Той не продължи.

— За какво, Пейгън? За това, което направи в Канпур ли? За това, че спаси живота на жените и децата от бунтовниците?

Пейгън се бе загледал замислено в танца на пламъците в камината и червените отблясъци на огъня сякаш се гонеха в черните му очи.

— Бог ми е свидетел, че за това точно никога не бих приел някакви отличия. — Челюстта му бе здраво стисната. — Тогава можех да спася собствената си майка.

— Майка си ли? — намръщи се Хелена. — От това което си ми разказвал, съм разбрала, че тогава не си имал никакъв избор. Нито херцогинята, нито дойката ти биха се справили без помощта ти. А си имал време да спасиш само една от тях. Въстаниците са били по петите ти… Трябва да си щастлив, че дойката — истинската ти майка — сама е взела решението да се върне в джунглата. Изборът е бил неин, Дев. Тя е жертвала живота си за теб, за другите жени и за децата, които ти си водел на безопасно място. Няма защо да се чувстваш виновен за това, по дяволите!

Върху слепоочието на Пейгън туптеше една вена.

— Да, но тя ми беше майка, Хелена. Не дойка, майка! Аз само стоях и я гледах как тръгва към смъртта си, без да направя нещо, без дори с дума да я спра! Сякаш аз самият я убих!

— Глупости! При тези обстоятелства не си имал възможност да направиш нищо друго. Тя го е знаела.

Пейгън прокара ръка през косата си.

— Би ми се искало да вярвам, че е така. Да, но тогава аз можех да измисля нещо. Можех да намеря начин…

— Не е имало никакъв друг начин, не разбираш ли! Защо не забравиш всичко това?

Лицето на Пейгън се изкриви в горчива гримаса.

— Защо ли? Защото никога не я приех като моя майка! Защото никога не й казах една мила дума… Тя вече ми бе признала, че аз съм неин син, не на херцогинята. Господи, спомням си този ден, сякаш беше вчера. Тогава само я гледах втренчено като онемял от страх ученик.

— Трябва да е било ужасен шок за теб.

Пейгън дрезгаво се изсмя.

— Шок ли? Да, добре го определи. Този ден открих, че гордостта ми е много по-голяма, отколкото съм си мислил. И Господ да ми е на помощ, защото тогава дори и не помислих за нейните чувства. Единственото, което занимаваше тогава съзнанието ми, беше какво ще кажат хората, ако разберат, как щяха да се отнесат към мен приятелите ми, малцината приятели, които имах. Самонадеян малък сноб, това бях аз. — Очите му станаха сурови. — После, в джунглата, всичко се промени само за една нощ. Нея вече я нямаше и аз можех да отричам всичко, нали разбираш? Можех спокойно да се преструвам, че съм толкова англичанин, колкото и всички останали. Горделивият ми баща сигурно никога не би го отрекъл, поне в очите на хората. Той толкова много искаше син и наследник. Въпреки че, ако си говорим честно…

Хелена неловко докосна ръката на Пейгън.

— Ти си направил това, което е требвало да направиш, Дев. Тя също. Сега обаче всичко е минало и най-добре е да забравиш!

— Никога! Винаги ще живея с мисълта, че животът ми е купен с кръвта й. Никога не намерих време да й кажа, да я попитам защо… — той прекъсна думите си с ругатня. — Съжалявам, че ти досаждам с моите объркани проблеми. Забрави за това.

Хелена се опита да каже нещо, но видя колко студени са очите на Пейгън и промени намеренията си.

— Сега обаче трябва да се погрижа за заминаването си. Не искам Ръксли да разбере, че съм оставил Уиндхевън без надзор. Утре, веднага щом уредим формалностите по продажбата, тръгвам за Цейлон. — Само за миг лицето му се смекчи. — За Уиндхевън.

Хелена го гледаше мълчаливо. Едната й вежда бе леко повдигната. Толкова много неща в Сент Сир оставаха непонятни за нея. Най-странна от всички бе привързаността му към това парче земя.

— Ти наистина обичаш това място, нали?

Очите на Пейгън блеснаха.

— Обичам го повече, отколкото можеш да си представиш, че съм способен — каза след дълга пауза той — Там е домът ми, Хелена. Човек все трябва да стигне донякъде. В противен случай те ще спечелят.

— Кой ще спечели?

Погледът му отбягна нейния. Той вече се бе навел да напълни чашата си.

Хелена не успя да потисне въздишката си. Да наистина, загубата бе толкова голяма! Без да отделя погледа си от потъмнелите му очи, от предизвикателно извитата му долна устна, Хелена несъзнателно си припомни злостните слухове за черната овца на една от най-благородните английски фамилии.

Някои го бяха нарекли ловък и хладнокръвен авантюрист. Други го смятаха за нечестив неблагодарник — та той бе изневерил на родословието си, влюбен в езическите порядки на Изтока.

Дори Хелена не можеше да разбере защо Деверил обърна гръб на привилегията да бъде англичанин и предпочете да се поти под лъчите на ослепителното слънце в това гъмжащо от комари далечно кътче на Азия.

Защо толкова хладнокръвно прехвърли собствеността си върху най-големия и най-прославения рубин в света на този търг, който го направи малко по-малко богат от самата кралица Виктория!

Хелена се намръщи, защото разбра: петнадесет години по-късно този мъж си оставаше все така непознат за нея.

— Все пак ми е приятно да забележа, че вече си се отказал от чудатата ориенталска натруфеност. Тя толкова… ти подхождаше. А няма защо. Ти си толкова англичанин, колкото и аз! — добави укорително тя.

— Но аз си мислех, че си французойка, мила.

Хелена въздъхна, разбрала, че никога не ще успее да се наложи на този мъж. Единственото, което й оставаше, беше да вирне гордо нос и да си тръгне. В този момент обаче забеляза прясната рана, като че ли от нож, върху едното бедро на Сент Сир. Лицето й пребледня.

— Господи, Дев! Какво е станало с крака ти?

Той пренебрежително погледна раната, покрита със засъхнала кръв и само сви рамене.

— Само драскотина.

— Драскотина? Как се казва…

— Недей, Хелена! — очите му изведнъж станаха непроницаеми. — Нищо особено. Нищо в сравнение с това, което съм преживял в Индия, с това, което съм понесъл от ръцете на собствения си баща, в интерес на истината. Какво ще кажеш да забравим за мелодрамата, а?

— Недей, Дев! Не трябва да…

— Какво? Да се преструвам ли? Но аз не се преструвам, Хелена. Кога най-носле ще го разбереш? Това съм самият аз или поне това, в което съм се превърнал. Колкото и дълбоко да ровиш, ще откриваш все същото.

Хелена въздъхна. Чудесно го знаеше. Тя също се бе променила през тези петнадесет години. Да, но тази вечер усещаше в него нещо странно, нещо, което го нямаше, когато излезе да обядва. Някакво напрежение, което просто можеше да се пипне.

И това напрежение го превръщаше в опъната тетива на стрела.

— Тревожиш се заради това, което се случи на търга ли? За това, че онзи ужасен индиец се опита да те убие и да открадне рубина?

Сент Сир пресуши питието си и се изсмя. Смехът му прозвуча студено и грубо.

— Този мъж беше индиец толкова, колкото си и ти. Първо, беше прекалено мургав, за да е индус, а аз съм дяволски сигурен, че не беше и сикх. Да, той би могъл да бъде всякакъв — от португалец, испанец, до англичанин дори. Със сигурност обаче не беше индиец. — Деверил се втренчи в огъня. — Освен това не беше колекционер. Сигурен съм, че работи на пристанището, работата му е свързана с чай, най-вероятно балира новите товари.

— Как разбра това?

— Обувките му бяха покрити с чаен прах и конски тор. Такава комбинация можеш да откриеш само по пристанищата на Източна Индия. — Пейгън присви очи. — А имаше и още нещо. Ръцете му — той спря за миг, сякаш за да уточни съвсем разсъжденията си. — Кожата на ръцете му бе насечена от белези, белези от метални шини. Освен това имаше мазоли по палците си. Това говори само за едно. Затварял е дървени сандъчета с чай.

Пейгън протегна ръцете си напред и внимателно ги огледа.

— Виж, моите са същите — каза той най-накрая. Хелена широко отвори очи.

— Но защо е трябвало да се представя за индиец?

— Не зная. Но ще узная, в това можеш да си напълно сигурна. И когато открия кучия син, който му е наредил да направи това, ще го…

Жилестите ръце на Пейгън се вкопчиха в камината. Той замълча.

Да, този мъж се е променил, почти е неузнаваем, помисли си Хелена. Напрежението му не преставаше вилно да я безпокои. Тя обаче бе достатъчно мъдра, за да разбере, че последното, което Деверил очаква от нея, е съчувствие. Затова само извади парче марля и приклекна до него.

— Нека поне почистя раната ти. В противен случай утре няма да можеш изобщо да ходиш.

Той не я погледна и тя гневно измърмори:

— Да, наистина, Деверил, добре е да помислиш и за себе си. Ако не го направиш, там, в джунглата, напълно ще забравиш, че си англичанин. — Хелена сякаш искаше да каже още нещо, но спря. — Сега по-добре да видя в каква беля се е забъркал оня глупак сър Хъмфри.

Когато стигна до вратата, тя се обърна.

— Да ти изпратя ли някое от момичетата? Хлое? Или Аманда? Отдавна питат за теб. Не си им обръщал никакво внимание напоследък. — Тя една успя да омекоти нотката на раздразнение в гласа си.

Мъжът до камината отново не отговори. Той не откъсваше поглед от пламъците и техните отблясъци осветяваха твърдата му, сякаш изсечена от гранит, челюст.

Раздразнението на Хелена се обърна в гняв. Тя разбра, че Деверил Пейгън в момента е на хиляди мили разстояние от нея и не осъзнава нито въпросите й, нито пък усеща присъствието й.

Чу се силно шумолене на коприна. Хелена бе излетяла от стаята, мърморейки под нос нещо не особено ласкателно за нахалния англичанин, на когото му е дошло твърде много тропическото слънце.

Вратата се затръшна след нея. Но голият мъж до огъня дори не го забеляза. В този миг, в този град, потънал дълбоко в английската зима, мисълта на Деверил Пейгън бе далеч зад хоризонта — в страна, където папагалите бърборят дружелюбно в потъналата в зеленина джунгла, а летният вятър брули портокаловите дръвчета и чаените храсти в плантациите.

Там го чакаха осемстотин плодородни, притихнали в маранята, акри земя, наречена Уиндхевън.

Единственото нещо на този свят, към което изпитваше някакво чувство на привързаност.

* * *

Първата й мисъл беше, че умира.

Чувстваше се зле, ужасно зле. Стомахът й бе като разяден от нестихващите пристъпи на гадене. Гърлото й беше толкова пресъхнало, че не успя да отрони от него дори стон. А и имаше ли смисъл? Кой би й отговорил? Господи, нека това да е краят, молеше се тя. В този момент болката я заля с нова сила, разтърси цялото й тяло, докато в един миг й се стори, че всичко в нея се гърчи в агония и всеки миг ще се разлети на парченца. Това, разбира се, не се случи. Нищо не се промени. Болката си оставаше същата. Барет смътно долови шум от движеща се карета и усети соления привкус на въздуха. Това обаче не й направи никакво впечатление. Сега, когато болката беше завладяла цялото й тяло, нито; времето, нито пространството имаха някакво значение. Те я бяха заловили. Нечий мургав юмрук се бе забил в лицето й и я бе лишил от чувства и усещания.

Барет внезапно си спомни високия, брадат непознат, който се бе появил в нощта. Какво ли би станало, ако се бе съгласила с молбата му? Дали сега наистина щеше да си почива сред разкош, да вечеря печен фазан и да бъде облечена в коприна?

Да, но храната сигурно щеше да заседне на гърлото й като пенел, а коприните биха я оплели като паяжини. Барет знаеше, че всичко това е лудост. А може би просто бе сън, някакво бълнуване, за което причина бе гладът и умората.

В този миг нов спазъм разтърси крехкото й тяло. Барет прехапа устни до кръв, опитвайки се да не изкрещи, да си пробие път през мъчителните вълни, които я разяждаха отвсякъде.

Струваше й се, че се чувства толкова зле цяла вечност.

А може би вече бе умряла и сега се намираше в ада.

Последната й ясна мисъл, преди отново да изпадне в безсъзнание, бе надеждата поне дядо й да е в безопасност.

* * *

Той не беше дребен мъж, въпреки че гърбицата му създаваше такова впечатление. А сега тя като че ли бе станала особено голяма.

Старецът прокара треперещите си пръсти през косата и я разроши още повече. Погледна разхвърляните бутилки и разпилените оръфани страници, откъснати от безценните му древни книги, и очите му се напълниха със сълзи.

Неговият труд в продължение на една година бе съсипан.

А Барет…

Той несигурно се изправи на крака и лицето му се изкриви от силната болка в челото. Кръвта се стече в очите му и той я избърса с несигурна ръка.

— Барет!

Болеше го дори да произнася името й. Беше казал на Харис да я изведе и да я скрие в ледената къща, но твърдоглавото момиче не се бе съгласило. И тогава те я отвлякоха, и казаха, че тя би им била по-полезна от него.

Онзи млад полицай обеща да я намери. Стои си мирно и кротко, бе го посъветвал той, и ще ти я върна преди още да си усетил.

Да, но полицаят не знаеше с какви хора си има работа.

Старецът потърси очилата си, заслепен от сълзи. Той не бе помислил дори, не бе подозирал дори…

Да, той винаги оставаше практичните решения на нея.

Единствената му утеха бе, че мъжете не бяха открили това, което търсеха. Той ги бе заблудил, преструвайки се на оглупял, безпомощен старец.

Но той не беше такъв, по дяволите!

Той щеше да ги открие и да си върне Барет, дори ако…

Старецът тръгна тромаво към вратата.

— Харис! — изрева той, стъпвайки върху парчета натрошено стъкло. — Защо този човек се губи винаги, когато ми трябва най-много?

Сега, останал без очилата си, той виждаше пода като едно размазано петно от отразени светлини. И тогава видя тънка синя панделка между смачканите страници на някаква книга.

„Розите“. Любимата книга на Барет. Сега обаче нежните розови, алабастрови и алени цветчета от илюстрациите изглеждаха повехнали и разпилени.

Старецът стисна очи от мъка и почувства остра раздираща болка в гърдите.

— Б-брет!

Той се срути на пода. Ръцете му останаха протегнати към панделката й.

* * *

Откога не беше виждал сняг?

Сент Сир леко помръдна черните си вежди, смукна за последен път от пурата и я хвърли през перваза на прозореца. Проследи с поглед как оранжевото въгленче спираловидно се понесе надолу към Темза, която течеше десетина метра под него.

Облаче танцуващи снежинки се блъсна в разголените му гърди. Той се усмихна, доволен от усещането за сила, което почувства чрез това предизвикателство срещу студа. Преди години в Индия той се бе учил как да се справя с трудностите.

Там той беше разбрал, че силата на човека е вътре в него — в дисциплината на духа и тялото. Старият му учител Шиваджи го бе научил на това, или се бе опитал да го научи. Но Пейгън беше усвоил този урок години по-късно — по време на жестокото клане в Канпур, когато по земята течаха реки от кръв. От английска кръв. И от неговата кръв.

Пейгън наблюдаваше танцуващите във въздуха снежинки. Сняг, в името на Шива… Да, най-малко от десет години не беше виждал сняг. За последен път това се случи в Бродмур, когато баща му…

Виконтът изруга, загърна се в халата си и се опита да прогони спомените. Не искаше да съживява миналото, особено това минало, свързано с баща му.

Чертите на лицето му станаха по-сурови, докато гледаше падащия над водата сняг. След малко дълбоко пое въздух, за да възвърне равновесието на духа си.

И сега беше успял. Пейгън си помисли, че всеки път борбата за равновесие беше по-трудно. Може би някой ден силите му нямаше да достигнат…

Отметна глава назад, а вятърът развя дългата му коса. След острия мирис на помади и парфюми, сега с наслада вдишваше мразовития въздух. Добре че се бе отървал от тази отвратителна брада, помисли той и потри гладко избръснатата си кожа.

Само ореховото петно се открояваше върху лицето му. Щеше да мине доста време, преди да изчезне — може би три месеца.

Точно за толкова време стигат големите клипери от Грейвсънд до Калкута.

Целият този маскарад беше много досаден, но крайно наложителен, ако се имаха предвид странните проблеми, възникнали през последната година в Уиндхевън. Изчезваха тамилски работници, ставаха необясними инциденти. Постоянно се губеха глави добитък, неоправдано намаляваха хранителните припаси.

Най-лошо от всичко обаче беше загубата на новата чаена реколта.

Неприятностите направо се застъпваха една с друга. Само за последната година умряха десет работника. Пейгън имаше предчувствието, че всички тези инциденти съвсем не са случайни.

Вдъхна дълбоко въздуха, все така загледан в далечните светлини на закотвените кораби. За стотен път пожела да се е върнал в Уиндхевън и дробовете му да се пълнят с наситения аромат на млади чаени листа, а не с противната миризма на пушек, която се носеше над това шумно чудовище, наречено Лондон.

Леко почукване на вратата го върна към действителността. С присвити очи той бързо приближи до нея и зачака.

Гърлен глас отвън ниско произнесе една дума. Пейгън отвори и хвърли въпросителен поглед към високия сикх в коридора. Той се поклони и после каза:

— Наредихте ми да дойда след час, господарю.

— Разкажи ми какво се случи. Този път с подробности.

— Тя е много умна memsab, Тигър. Различих следите й в снега на две пресечки от мястото, където я бяхме оставили. Тя много внимателно ги е заличавала. Изгубих ги отново близо до една кръчма, недалеч от голямата река. Memsab сигурно е наближавала целта си и ставала все по-отчаяна — сикхът се поклони. — Нека аз, недостойният, понеса наказание за това, че не изпълних заповедта на господаря.

По мрачното лице на Пейгън се изписа разочарование.

По дяволите! Как е успяла да избяга на Синх?

— Предаде ли й бележката ми? — попита той на хинди.

— Не успях. Казахте ми да изчакам да достигне целта си и чак тогава да я заговоря. Тогава дойде някакъв мъж и те започнаха да се карат. После тя му се подчини, той я грабна и я вкара в една карета.

След всяка следваща дума на Синх лицето на Пейгън ставаше все по-сурово.

— Не успя ли да ги проследиш?

— Успях да стигна до реката, но после ги изгубих в снега. Искам да получа заслужено наказание.

Пейгън едва сподави въздишката си.

— Мисля, че достатъчно си наказан с ходенето бос по снега, приятелю.

Телохранителят се намръщи.

— Ужасно беше, господарю. — Той рязко развърза тюрбана си и извади от него парче черен воал. Подаде го на виконта.

Пейгън дълго го гледа замислено. По стиснатите му челюсти играеха мускули.

Воалът бе съхранил аромата й.

Ухание на зюмбюли. Меко, сладостно, омайващо.

Пръстите му силно стиснаха плата. Неудържимо изпита несъзнателно желание да го допре до бузата си и да потъне в главозамайващия му мирис.

Телохранителят безшумно се отдръпна в коридора.

Пейгън затвори вратата и се приближи до камината. Дълго остана загледан в пламъците, стискайки в ръката си парчето воал.

Ефирният, нежен аромат изпълваше дробовете му. Беше толкова английски. Толкова различен от наситените ухания на Изтока. Нейният аромат. „Meri jaan“…

Желанието преряза слабините му подобно на ураганния вятър kachchan, който изпепелява всичко по пътя си, малко преди да започнат югозападните мусони.

Забрави я, каза си Пейгън и смачка парчето плат, което го караше да мисли, че тази жена е различна от останалите.

Да, тя безспорно беше много умна. Воалът бе предизвикателството, което го амбицираше да разбули тайната на истинското й лице.

Ароматът й също го бе заблудил. Бе толкова чист и невинен. Сякаш нямаше нищо общо с нея. Все пак Синх бе казал, че тя се е съгласила да влезе в каретата.

Кой е бил мръсникът? Любовник? Клиент!

Пейгън изстена и стисна ефирния плат в юмрука си. Да върви по дяволите! Той бе повярвал на твърдението й, че я преследват. Бе се вживял в ролята си на благороден рицар.

Сега му бе неприятно дори да си спомня колко много желаеше тази роля.

Не бе подозирал, че в душата му е останало някакво рицарско благородство. Тази жена го бе предизвикала. Сега той се чувстваше уязвим, защото я желаеше, а нея я нямаше и той се чувстваше длъжен да я намери.

Може би тя беше част от плановете на Ръксли.

Сега поне знаеше истината. Синх никога не би го излъгал. Телохранителят му я бе видял да се кара с някакъв мъж. Вероятно стар познайник.

Нали я е грабнал в прегръдките си.

Кой е бил той? Ревнив съпруг или страстен любовник?

Имаше ли някакво значение? Нали тя се е съгласила и му е позволила да я качи в каретата, без да окаже съпротива.

Слепоочията му започнаха диво да пулсират. Той стоеше неподвижен пред огъня, мачкайки воала със загрубелите си пръсти.

Тя сигурно просто е спорила за цената и онази свиня се е съгласил. Винаги е така, горчиво си помисли Пейгън. Всички имаха своята цена.

Зачуди се каква ли би била неговата.