Кристина Скай
Рубинът (6)

5.

По същото време в друг лондонски квартал пред дървената врата на някаква кръчма спря стройна фигури, увита в черно наметало. Вратата се отвори с трясък и от кръчмата навън с пиянски крясъци изхвърчаха двама мъже. Започнаха да ходят напред-назад из двора, като ръмжаха и се заканваха. Миг по-късно вратата отново се отвори с трясък и към тях бяха запокитени чифт ботуши и жалки остатъци от дървен стол.

За кръчмата „Глиганска глава“ всичко това беше нещо обичайно.

Жената тихо се промъкна в двора и грижливо закри лицето си с шал.

Барет знаеше, че е много опасно да влезе в кръчмата, но нямаше друг избор. Съвсем наблизо, само на една пресечка от тук, беше крайната цел на пътуването й — беден пансион, наречен със странното име Ройъл Арм. Собственикът беше стар приятел на дядо й и тя знаеше, че е човек, на когото може напълно да се довери.

Гледаше как двамата пияници залитаха наоколо и се опита да си спомни кога за последен път беше идвала и тази част на Лондон. Разбира се, тогава дядо й беше категорично против, но после бе останал доволен от помощта й при многобройните му научни проекти. Когато бяха посетили няколко пъти Лондон, тя носеше момчешки панталони и ботуши за езда, а тъмнорусата й коса беше плътно прибрана под широкопола мъжка шапка.

Сега светлите й къдрици бяха скрити под черния воал, а тялото й загърнато в наметало, дълго до земята. Барет стисна устни от яд при вида на мръсната си неудобна пола.

Но сега не й беше до дрехите. Трябваше да обмисли много по-важни неща. Молеше се старият Фентън да е все още в Ройъл Арм, защото беше сигурна, че ще й помогне, без да задава никакви въпроси.

Барет трябваше първо да се увери, че никой не я следи. С крайчеца на окото си забеляза леко движение в долната част на улицата. Това беше същата сянка, която вярно я следваше след като бе свърнала в една от пресечките на Грейт Ръсъл стрийт.

Човекът на раджата, помисли си тя. Барет беше сигурна, че той ще изпрати някого след нея. Преди малко тя почти бе успяла да му избяга, но ето че пак се бе появил.

Сега трябваше на всяка цена да се отърве от него. Никой не трябваше да знае къде отива.

Пияниците се сборичкаха. Тя ги изчака да се затъркалят по земята, прекоси двора и отвори вратата на кръчмата.

С разтуптяно сърце Барет застана на прага на опушената и претъпкана кръчма. Без да поглежда посетителите, тя насочи цялото си внимание към тесния коридор, който водеше за кухнята.

Тръгна по него с котешки стъпки, доволна че поне тук не се усеща толкова силно отвратителната миризма на алкохол. Две слабички деца с блестящи очички се втренчиха в нея, когато мина покрай тях, после продължиха да белят картофи.

Барет още по-плътно омота шала около главата си. Навсякъде вонеше ужасно на прегоряла мазнина и развалено месо. Когато стигна до задната врата, усети, че й се повдига.

През единственото опушено прозорче се виждаха ярките светлини на Ройъл Арм отсреща. Разбира се, тя нямаше да рискува и да влезе през осветения главен вход. Тъмната алея покрай кръчмата щеше да я отведе право до конюшнята.

Барет се усмихна. Сега човекът на раджата никога нямаше да я открие. Скоро щеше да бъде в безопасност в стаята за гости на Фентън и щеше да се стопли с чаша чай.

Понечи да отвори задната врата.

— Ей, ти? Къде си тръгнала? — чу зад себе си ядосан глас, идващ откъм ъгъла на кухнята, където имаше наредени бъчви.

Всичката кръв се оттегли от лицето й, тя отново се опита да отвори вратата, но в този момент две месести ръце здраво я хванаха за раменете.

— Не искаш да си платиш сметката, така ли, сладурче? Старият Кобет ще ме обеси, ако разбере — пръстите я стиснаха още по-болезнено. — Хайде вътре, госпожичке!

Господи, беше на крачка от спасението! Сърцето й лудо заби, докато месестите ръце грубо я дръпнаха назад.

— Пиеш бирата на Кобет, а после не плащаш. Сега ще те науча аз!

„Трябва бързо да измислиш нещо! — заповяда си тя мислено. — Какво би направил дядо ти, ако беше на твое място?“

— Пусни ме, грубиян такъв! Не виждаш ли, че… г-гори — заекна тя. — Има пожар!

— Пожар ли? — слисаното лице на мъжа изглеждаше много глупаво. — Защо не каза по-рано? — той изруга, блъсна я встрани и хукна към предната част на кръчмата. — Ако Кобет пак е направил някоя глупост, аз ще…

Барет не чу края. Бързо отвори вратата и се втурна надолу по стълбите. С пълни гърди пое сладкия прохладен нощен въздух.

Втурна се по тъмната алея. Не забеляза никакво движение наоколо. Не се чуваше и друг звук, освен врявата, долитаща зад нея откъм входа на кръчмата.

Безшумно тръгна по калдъръмената алея като внимателно избираше пътя сред купища обелки, от зеленчуци и всякакви нечистотии. Изведнъж върхът на обувката й докосна нещо меко. Тя едва се сдържа да не изкрещи. Един плъх се шмугна между краката й с ядосан писък.

Цялата разтреперана, Барет не откъсваше очи от края на алеята, където започваше конюшнята. Движенията й бяха леки и безшумни и благодареше на съдбата, че на времето, докато другите момичета се учеха да танцуват кадрил, тя играеше с момчетата на индианци.

Дядо й често казваше, че тя е неговата малка езичница и се чудеше каква дама ще стане от нея. Но Барет беше убедена, че това му харесва, макар и никога да не го беше признал.

Изведнъж лицето й помръкна и направи усилие да пропъди нахлулите болезнени спомени.

Когато стигна края на алеята, спря и надникна в двора на Ройъл Арм. Там двама коняри разчесваха конете, а една карета беше готова да излезе на улицата.

Барет въздъхна с облекчение. Тръгна напред, като наум си повтаряше какво да каже на Фентън. В началото той щеше да бъде предпазлив, разбира се. Трябваше да бъде много убедителна и да внимава той да не се усъмни в нито една нейна дума и да изпрати писмо до дядо й. Последното нещо, което искаше, беше дядо й да напусне сигурното си убежище на север и да тръгне да я търси. Надяваше се, че слугата им точно е изпълнил указанията й.

Междувременно тя самата щеше да бъде в безопасност в пансиона на Фентън. Трябваше да остане тук, за да заблуди преследвачите си и те да тръгнат да я търсят в погрешна посока.

Друг изход нямаше.

Чак тогава щеше да замине на север при своя дядо, в усамотената къща на остров Мал. Той сега беше в безопасност и за него се грижеше Гудфелоу.

Барет горещо се молеше да е така.

Конярите свършиха работата си и поведоха конете към конюшнята.

Барет пристъпи напред няколко крачки и…

Внезапно една костелива ръка запуши устата й. Тя твърде късно чу скърцането на кожените ботуши. Твърде късно усети острата миризма на етер.

Господи, той я беше проследил!

Сякаш в просъница видя как каретата бавно се приближава и невидима ръка отваря вратичката й. Зад нея Томас Крейтън излезе от сянката и дрезгаво се засмя.

— Хванах ли те, котенце! Не успя отново да ми се изплъзнеш. Стига с тия номерца! Те на мен не минават. Повечето от тях аз съм ги измислил и няма да позволя на някаква кокошка да залъже Томас Крейтън!

Мръсните му ръце стиснаха гърлото й. Замаяна, почти останала без дъх, Барет удряше с ръце, където свари.

Но съпротивата й беше безполезна. Беше останала без сили и почти примряла от глад.

Крейтън много добре знаеше това.

Тя се опита да извика, но ръцете му като железни клещи стегнаха още по-силно гърлото й и почти я задушиха.

Не й стигаше въздух. Пред очите й притъмня, а коленете й омекнаха и тя почти не усещаше краката си.

— Жалко, че го няма приятелчето ти. Щях да си взема няколко от камъчетата му. Няма нищо, все ще намерим начин да наваксаме изгубеното.

Пръстите му стягаха шията й като примка. Барет събра останалите си сили и започна да го рита в краката.

Крейтън се изсмя, като ловко отбягваше ритниците й. Устните му се изкривиха в зловеща усмивка, той я сграбчи през кръста и я натика в каретата. Барет искаше да се съпротивлява, опита се да се съпротивлява, но изведнъж земята сякаш изчезна под краката й. Трябваше да свърши още толкова много неща, а сега вече нямаше да има време…

— Добри пари му платих на онзи страхопъзльо, но приятелчето ти успя да се справи с него. Това копеле добре си служи със сабята, вярно. Но сега го няма да те защитава.

Дрезгавият смях на Крейтън отекна в тишината.

Снегът се сипеше на парцали и безшумно покриваше с дебел бял килим града.

Но Барет вече не виждаше нищо. Не усещаше как падналите върху лицето й пухкави снежинки се топят и се сливат със сълзите й.

„Прости ми, дядо. Опитах се, но…“

Това беше последната й мисъл, преди да изгуби съзнание.

Ушите й забучаха. После вече не виждаше и не чуваше нищо. Пропадна в мрачна бездна и всичко тънеше във влудяваща тишина.

* * *

Улиците бяха побелели от сняг, когато каретата препусна в нощта. Меката снежна покривка заглушаваше шума от колелата.

Мъжът в каретата не забелязваше нищо. Пред очите му единствено се открояваха бледите очертания на лицето на жената. Той знаеше, че тя често ще навестява сънищата му от сега нататък.

Устните й бяха пухкави и сладки, невероятно съблазнителни. Той си припомни как тялото й потрепери, когато я докосна, как стенеше тихо, докато той пиеше ненаситно меда на устните й.

Споменът разпали у него огнено страстно желание. Усети как слабините му започват да пулсират.

Какво, по дяволите, ставаше с него? Защо образът на тази жена го преследваше така неотклонно? В края на краищата беше само една непозната, случайно срещната в нощта. Един тих глас и пламенно тяло в мрака.

Облеченият в коприна, украсена с блестящи скъпоценни камъни, мъж опипа смъдящата рана на бедрото си. Пръстите му станаха мокри и лепкави. Раната още кървеше. Той ядосано изруга.

Но раджата на Ранапур знаеше, че е ядосан и ругае не заради раната, нито заради двете убийства, на които току-що беше станал свидетел.

Той ругаеше Джеймс Ръксли. Когато убиецът бе започнал да стреля, върху устните му се бе появила зловеща усмивка. Ругаеше и себе си. Как можа да постъпи толкова глупаво и да излиза неподготвен за такава опасност.

Внезапно си спомни и за другото опасно изпитание — когато каретата бясно ги преследваше по тясната улица. Едва бе успял да пренесе забулената загадъчна непозната до прикритието на входа, когато каретата профуча покрай тях. Беше ясно, че преследвачът им нямаше да се откаже лесно.

Въпросът беше кого преследваха — него или нея?

Какъвто и да беше отговорът, тази малка соколици беше опасна, реши той. Нейната податливост и невинност бяха направо опияняващи. Тя можеше да го изложи на още по-голяма заплаха, а тази вечер раджата На Ранапур не желаеше да мисли повече за премеждия И опасности.

Тази вечер щеше да се отдаде на удоволствия — горещи и влудяващи, каквито само той можеше да създаде.

Тази вечер трябваше да забрави всичко. Ако само успееше.

Той се ядоса и смръщи вежди, когато образът й отново изплува в паметта му, за да го тормози и преследва като призрак. Дръпна перденцето и погледна тихата улица, покрита вече със сняг. Все още не можеше да си отговори.

— Meri jaan — прошепна той. — Душа моя.

Нещо му подсказваше, че тя завинаги е загубена за него, макар че беше изпратил Синх по време на търга за втори път да я търси.

Зад всеки ъгъл през снежната пелена съзираше бледите й страни и усещаше копринения шепот на дъха й.

Не беше успял добре да разгледа лицето й, но нещо му подсказваше, че е невероятно красиво. В името на Шива, той бе почувствал, че е красиво!

Почувствали го бяха устните му. Почувствали го бяха търсещите му пръсти.

Със зловещо изражение на лицето той пусна перденцето и се отпусна на кадифените възглавници. Направи опит да се убеди, че не е важно как изглежда тя и от кого бяга. Беше й предложил закрилата си, но тя я отказа. Значи това беше краят.

Изведнъж горящите му очи помръкнаха. Може би тази жена беше съвсем различна от образа, който той си изграждаше за нея. Може би беше част от опасностите, дебнещи го на всяка крачка в джунглата. Може би тези опасности го дебнеха и тук, в Лондон.

Досега трябваше да се е научил да подозира всеки и всичко. Особено когато видя Джеймс Ръксли да участва в търга.

Раджата се намръщи и се опита да прогони тази мисъл от главата си. Започваше да става прекалено мнителен, а тази вечер не искаше да мисли за нищо друго, освен за пенливо вино и пламенна гладка кожа.

Там, където отиваше, само за няколко гвинеи повечето жени не обръщаха внимание на тъмната му кожа, може би нямаше да забележат и белега, който започваше от реброто му и стигаше чак до слабините. Преди седем години, по време на големия индийски бунт един бенгалец едва не беше изкормил вътрешностите му с tulwar^[1] с двойно острие.

Неочаквано рубинът затанцува пред очите му, споменът за пурпурните му отблясъци се заби като кама в сърцето му.

Изруга, отвори прозорчето на каретата и се взря в мрака. Не, и всичкото злато по света не беше в състояние да го накара да забрави.

* * *

Старата корабостроителница на Кучешкия остров беше потънала в тишина. Откъм Темза духаше пронизващ леден вятър и завихряше натрупания сняг.

Чу се приглушен плясък на весла. Вълните се разбиваха в малката лодка.

— Крейтън, ти ли си?

Проблесна светлината на фенер.

— Че кой друг може да бъде, по дяволите, Сондърс? Загаси този фенер и ми помогни за момичето.

На полуразрушения вълнолом се появи мъжка фигура, спря до лодката и погледна вътре.

— Господи, Томи Крейтън, какво става с теб? Трябваше да се срещнем…

— За теб съм господин Крейтън! И стига си задавал глупави въпроси, ако не искаш да правиш компания на дъното на реката заедно с някои други мои познайници.

Мъжът, когото нарекоха Сондърс, сви рамене и се наведе да помогне на Крейтън. В настъпилото неловко мълчание двамата извадиха от лодката стройното женско тяло, облечено в тъмни дрехи и го положиха върху няколко натрупани прогнили дървета.

Крейтън се спъна в една издадена дъска и едва не падна в калната вода. Но мъжът, който му помагаше, не му обърна внимание. Той внимателно намести момичето върху струпаните дървета и отметна воала от лицето й. Наоколо цареше зловеща тишина. Той повдигна фенера и сребърен лъч освети безжизненото бледо лице.

Такова лице никога не можеше да се забрави. Изваяните скули и гордата брадичка говореха за силна воля и решителност. Но това, което накара мъжа с фенера да ахне от възхита, бяха фините и прозрачни като порцелан страни. Той дълго не откъсваше очи от гордата извивка на устните — по детски невинни и въпреки всичко чувствени.

Сондърс пое дълбоко дъх и възкликна:

— Господи! Та тя е истинска красавица. Къде я намери, Томи?

В следващия миг до гърлото му се опря стоманеното острие на кама.

— Вече те предупредих, Сондърс, никакви въпроси! — изръмжа Крейтън. — Направи ли всичко, каквото ти казах?

— Разбира се, Том… Крейтън — сериозно изплашен отговори дребничкият мъж. — Всичко свърших. Намерил съм точно човекът, който ти трябва. Всичко е уредено с капитана. — Боязливо погледна безжизненото тяло на момичето. — Какво си направил с нея? Защо е в безсъзнание?

Крейтън зловещо се засмя.

— Взел съм мерки, за да я направя по-кротка.

Изправи се, без да откъсва поглед от неподвижната фигура. Тази малка кучка! Създаваше неприятности още от самото начало. Биваше си я! Винаги успяваше да предвиди какво точно ще направи, преди той сам да го беше решил.

Но въпреки всичко беше успял! В очите на Крейтън блесна триумф. Най-накрая бе успял да я хване и този път нямаше да успее да му избяга. Намръщи се и си помисли, че е трябвало да поиска двойно повече за тази работа.

Особено при това положение. По дяволите, как мразеше да променя плановете си в последната минута. Лесно можеше да допусне небрежност, а Томас Крейтън мразеше да бъде небрежен.

— Мислех, че ще я закараме у Хелена — каза дребният мъж с писклив гласец. — Обеща да ми я отстъпиш един път.

— Млъквай, глупако! — Крейтън яростно го изрита в гърба и мъжът се просна на земята.

— О-у-у! — изскимтя Сондърс и пропълзя назад, без да сваля очи от съдружника си. — Не трябваше да правиш това, Томи. Не и с мен. Та аз съм ти като брат. — Довлече се до краката му и вдигна поглед. — Къде са парите, които ми обеща? Не съм видял и шилинг.

Докато той говореше, Крейтън незабелязано пъхна ръката си в джоба. Когато я извади, в нея проблесна револвер.

— Забрави за парите, Дейми. — Очите му бяха студени като оловносивата вода на реката. — Забравих да донеса твоя дял, бях страшно зает с други работи.

Вдигна предпазителя. Чу се смъртоносно щракване. Револверът беше съвсем нов и дулото му блестеше.

— И без това вече няма да имаш нужда от пари. Не и там, където след малко ще те пратя.

— Недей, Томи, не стреляй! Ти ми обеща…

Три изстрела прекъснаха думите му и раздраха нощната тишина. Никой друг освен човека, който стреля, не ги чу. После Крейтън вдигна безжизненото тяло на бившия си съдружник и го хвърли в реката. Новите му кожени ботуши поскръцваха по снега.

„Никакви следи!“ — беше наредил господарят. А за парите, които му плащаше, Крейтън с радост би направил всичко.

Остана дълго на брега, без да помръдва, приковал поглед в тъмното петно, плаващо сред калните води на Темза.

Когато тялото на Сондърс се загуби в мрака, понесено от течението, Крейтън високо се засмя. Водата неумолимо го носеше на изток — към Грейвсънд и морето.