Кристина Скай
Рубинът (48)

47.

Малки капчици пот оросиха челото на Барет. Тя още от дете беше свикнала с експлозиви — винаги наблюдаваше отблизо експериментите на дядо си. Няколко пъти дори сама бе поставяла и взривявала заряди под зоркото око на дядо си, разбира се.

Никога обаче не бе подозирала, че ще й се наложи да изживее безмилостната им заплаха.

Сега тя с мъка вървеше напред и за да потисне страха си, се мъчеше да съсредоточи мисълта си върху топлите пръсти, които стискаха ръката й, върху тялото, толкова близо до нейното.

Каменния под стана по-равен. Те започнаха да тичат. Насреща им постоянно се препречваха нови и нови тунели, докато най-накрая пред тях проблесна светлина и Барет усети свежия дъх на цветя.

Бяха наближили входа!

На следващия завой ги заля златистата светлина на самотна факла. Съвсем близо до тях падаше бялата пелена на водопада.

— Бързо! — извика Пейгън и я дръпна напред.

В този миг от пещерата излезе висок мъж с бели коси и разкривено кокалесто лице.

— Все пак успяхте да се измъкнете… — гласът му бе неестествено монотонен.

Пейгън блъсна Барет пред себе си.

— Планината ще избухне всеки момент, Адриан.

Трябва да излезеш оттук!

Кафявите очи на Хедли блестяха със странна светлина.

— Не без „Окото на Шива“.

Той бавно свали пушката си и я насочи към гърдите на Пейгън.

— Забрави за рубина, Адриан! Всичко е свършено. Остави го на мира или той ще те унищожи.

— Съжалявам, приятелю. Ти притежаваш много други неща — неща, които никога не могат да бъдат мои. За мен съществува само рубинът и той трябва да бъде мой!

— Камъкът носи зло! Той ще те унищожи, така както е унищожил всеки, който го е притежавал досега.

— През цялото време на обсадата на Канпур си мечтаех за него — гласът на полковника бе нисък, безизразен. — Рубинът беше единственото светло нещо сред целия този ужас. Съжалявам, Дев, но трябва да ти призная, че всъщност аз не избягах тогава. Нана-_sahib_ ме пусна. За сведенията, които му дадох, нали разбираш?

Пейгън преглътна.

— Не искам да повярвам!

— Нима все още не разбираш? Аз вървях след теб, когато тръгна през джунглата. Нана-_sahib_ искаше да бъде сигурен, че никой няма да избяга, за да разкаже на англичаните какво е направил. За нещастие, майка ти ме забеляза. Грешката беше нейна. Тя си помисли, че съм от твоите хора. Съжалявам, но трябваше да я убия. Тя можеше да извика, да провали всичко. Сега вече разбираш, нали?!

В очите му се четеше молба. Приличаше на момче, направило пакост.

Барет почувства как тялото на Пейгън се изпълва с ярост.

— Ти, копеле!…

Хедли продължи, сякаш нищо не е чул:

— Ти, всъщност, никога не успя да я опознаеш, нали? Тя бе също англичанка, но облече сари, след като отдаде сърцето си на някакъв проклет индиец от Севера. Той е твоят баща, а не херцогът. Горкият стар глупак я изхвърли, разбира се, но чак след като те роди, защото херцогът искаше да има наследник повече от всичко друго на света. От Нана-_sahib_ знам, че тя никога не е могла да те забрави. И въпреки че е обичала неверния си съпруг, тя е рискувала всичко, за да се върне при теб под прикритието на индийска дойка. Трябвало е да те види за последен път, да те предупреди, че бунтът наближава…

Пръстите на Пейгън се вкопчиха в китката на Барет.

— Не… това не може да е истина!

— Истина е. Ще научиш всички подробности, ако…

— Стига толкова, Адриан! — изрева Пейгън. — Не вярвам нито на една твоя дума!

— Раджата знае. Раджата на Ранапур. Попитай го!

Барет стисна ръката на Пейгън.

— Трябва… трябва да тръгваме, Пейгън. Експлозивът ще избухне всеки миг.

— Права е, Адриан. Трябва да се махнеш оттук. Остави проклетия рубин при Ръксли. Там, където му е мястото.

Побелелият мъж само поклати глава.

— Къде е той?

— Беше в Ръксли.

Хедли вече бе изчезнал. Стопи се в мрака на тунела.

— Сбогом, стари приятелю! — прошепна Пейгън.

Тогава те се обърнаха и се гмурнаха в сребристото сияние на падащата, осветена от звездите, вода. Зад себе си Барет отново чу трополене на ботуши по каменния под, последвано от кресливото ехо на ругатните на Ръксли.

Долу, в подножието на скалата, светна малко пламъче. Това бе сигнал от Мита.

Вече бе твърде късно!

Отчаянието заля Барет. Тя скочи към Пейгън, повали го с цялата тежест на тялото си и вкопчила се в него, се търколи към ръба на скалата.

Дългите, може би колкото целия им живот, секунди полет надолу ги обгърнаха с непроницаем мрак и пронизващ вятър. Клони и камъни разраниха лицата и ръцете им. Когато най-после се стовариха с огромна сила върху земята, телата им започнаха да се търкалят вихрено надолу.

И земята избухна, въздухът засвири. Скалата се разцепи, обвита в облак дим и фонтан от камъни.

* * *

Пейгън бавно идваше в съзнание. Рамото му бе пропаднало във влажен, студен ров, а някакъв бамбуков храст дереше лицето му.

С огромно усилие на волята той се извъртя настрани и коленичи.

— Барет?! — погледът му трескаво се опитваше да пробие през мрака, наситен с дим и лепкав прах. — Къде си, Angrezi?

Не последва никакъв отговор. Като слепец, Пейгън се опита да разрови храсталака, в който бе попаднал. Внезапно докосна топлата кадифена кожа, мекото потръпващо тяло…

Той се напрегна. Ръцете му докосваха коляното й.

— Събуди се, Барет!

В същия миг сребристата луна изплува от облаците и огря лицето й.

Очите й се отвориха замаяни, бездънни.

— Благодаря ти, Господи! — прошепна той.

Погледите им се срещнаха. Ониксът преля в смарагдовата синева. Без да успее да промълви думичка, Пейгън я сграбчи в прегръдките си и я притисна към почернялата си от пепел гръд.

— Никога повече няма да се отделяш от мен, Angrezi. Предупреждавам те — ще си построя харем и ще те заключа в него! Ще изкова златна верига със сребърен катинар. — Всяка заплаха, която изричаха устни те му, бе жадно потвърждавана от гореща целувка. — Ще те упоя с орхидеи и жасмин, ще те удавя в море от коприна. Никога, никога повече няма да успееш да ми избягаш!

Звънлив смях огласи нощта.

— Това заплаха ли е или някакъв намек, че искаш ръката ми, милорд Сент Сир?

Той я притисна внимателно, много внимателно, сякаш се опасяваше, че може да се счупи.

Устните му галеха шията й, отприщваха след себе си поток от думи, които звучаха и като молба, и като молитва.

— Господи, как ще те любя, соколице! Ще те любя в ухаещи чаршафи и в бистри планински потоци! Ще те любя, обсипана с цветове на рози и скъпоценни камъни. Ще те прелъстя по хиляди неведоми начини, ще ти открия стотици забранени тайни на любовта. Ще те любя, докато сама не пожелаеш да спра и чак тогава ще изпълня молбата ти. Кажи, че ми прощаваш глупостта, всичките ми груби опити да те отблъсна.

— Чакай малко да си помисля — Барет стисна зъби, за да не обръща внимание на болката в дясното си рамо и обгърна с другата си ръка врата му. — Защо не се опиташ да бъдеш по-убедителен? — подкани го тя.

Пейгън изстена. Барет почувства топлия натиск на буйната му ерекция върху бедрото си.

Усмивката й озари с нежност изписаното в сребристата светлина тържество върху лицето й. Пейгън едва си пое дъх. Старите огньове отново се разгоряха в тялото му. Пръстите му се плъзнаха по бедрата й, погалиха шията й и после изчезнаха в топлата гънка между гърдите й.

Там те се спряха и започнаха бавно и парещо да кръжат. Барет изохка и прилепи тялото си още по-плътно до неговото.

Върху лицето на Пейгън се появи загадъчна, потайна усмивка.

Тя се извиваше като дъга под него, притискаше главата му до гърдите си, но дори сега пръстите му не посягаха към мястото, което тя копнееше да докосне.

Устните му галеха бузите й, дразнеха ъгълчетата на устата й, прокрадваха се около извивките на ухото й.

Всяко докосване бе леко като перце, но пораждаше мъчително нетърпение.

— М-моля те, Пейгън!

Той се засмя ниско и гърлено.

— Нима и сега не съм достатъчно убедителен, малка страстна красавице?

— Знаеш, че… знаеш, че вече едва издържам… А сега най-после ме целуни както подобава, дявол такъв!

Смехът му огласи малката долчинка, в която бяха попаднали. Бедрата му я обвиха, телата им страстно се притиснаха едно към друго.

— Както подобава? Та ти колко пъти се държа как то подобава, сърце мое? Още в първата секунда, когато ме целуна, забрави всякакво благоприличие и ме погълна с горещата страст на изкусна куртизанка…

Синьо-зелените очи започнаха да искрят.

— Така ли? А кой беше този, който обърна гръб на всякаква английска порядъчност и се маскира с индийски тюрбан?

Пръстите на виконта леко погалиха устните й.

— Да, но аз не съм англичанин, Angrezi. Аз се придържам към съвсем различни норми на поведение. Това не те ли кара да размислиш? — сега гласът му прозвуча суров и сериозен.

— Да не искаш да кажеш, че съжаляваш за предложението си, грубиян такъв? Тогава те предупреждавам, че няма да се отървеш толкова лесно от мен. Ти ме отвлече, измъчи ме и ме обезчести по най-позорен начин. Сега вече си длъжен да ме вземеш!

Барет зарови глава в горещите му гърди. Дъхът на Пейгън спря.

— Наистина ли го искаш, соколице. Трябва да знаеш, преди…

— Колко пъти трябва да те прелъстява една жена, за да се досетиш? Разбира се, че искам! — Барет подчерта думите си със страстна въздишка. — И ако някога ти хрумне да се отървеш от мен, заклевам се, че следващия си експлозив ще сложа в мазето на огромната ти къща и ще вдигна във въздуха всичко чак до Коломбо.

Пейгън сграбчи в желязна прегръдка коприненото й тяло.

— Сигурна ли… сигурна ли си, Синамон? Не те ли смущава миналото ми, че… че съм…

— Че си нахален и направо непоправим… — очите й блестяха с подозрителна влажност. — Целуни ме и ще ти покажа какво заслужаваш, дяволе!

Пейгън бавно наведе глава.

„Нима все още се колебае?“ — запита се Барет.

Тя хвана лицето му и плъзна езика си между устните му, за да навлезе дълбоко в топлината на устата му. Той изстена и сякаш се отвори под ласките й. Устните й го дразнеха, предизвикваха, примамваха и пак светкавично се отдръпваха. Пейгън трепереше от възбуда.

В същия миг ръцете му трескаво започнаха да мачкат гърдите й и те веднага се втвърдиха под загрубелите му длани.

— Господи, Пейгън… какво правиш? — измърмори Барет, почувствала как желанието я залива на горещи мощни талази.

— Древна индийска тайна, Angrezi. Нали разбираш, магията си има своя формула, свое заклинание, свое потайно вълшебно място.

Барет повдигна вежди.

— Тук, в калта? Сега, когато дрехите ти са разкъсани, а главата ти тежи? Изглежда си намислил много странна магия?

— О, само че май съм забравил основната съставка — очите на Пейгън горяха като въглени.

— Нитроглицерин ли? — гласът й бе само тихо мъркане.

— Нещо също толкова силно. Скоро ще го усетиш…

Барет потрепери от страстта, с която погледът му я изгаряше, от бесния ритъм на сърцето му, долепено до нейното.

— Винаги има ефект. Винаги, когато две сърца се слеят в едно, както се сляха нашите, Синамон. Още от мига, в който те видях да трепериш на снега. Сега ще дойдеш ли с мен? Ще ми позволиш ли да ти покажа всичко, което исках тогава?

Барет внезапно се отдръпна.

— Какво има, любов моя?

— Аз… — тя притисна лице до гърдите му и от очите й рукнаха горещи сълзи.

Пейгън повдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— Angrezi! Не ми се дърпай точно сега! — очите й почти не го виждаха.

— Ти… ти ще забравиш за… за Ръксли, нали… За тези… когато…

— По дяволите! Забрави за Джеймс Ръксли! Случилото се между вас не означава нищо за мен, Синамон. То не ме тревожи повече, отколкото мъглата, която обвива чаените ми полета или пък светкавицата, която пронизва нощното небе преди да настъпи сезонът на мусоните.

Барет подсмъркна.

— Но той ти беше враг. Ръксли се опита да…

Пейгън я прекъсна с едно изръмжаване, което много приличаше на любовна покана. Устните му се прилепиха към нейните и той пое сладостната топлина на устата й.

После бавно я повали върху обсипаните с роса папрати, за да я стопли с горещината на желанието си и с огъня на любовта си. Устните му търсеха нейните, бедрата му притискаха бедрата й до мига, в който Барет осъзна, че миналото се е стопило безследно, че й е останало само сърце, и то в този момент се разтваря като събудена от пролетта уханна розова пъпка.

Високо над тях утринната светлина вече си проправяше път над планинските върхове, но влюбените не я забелязваха. Потънали в блаженство, те едва забелязваха заобикалящия ги свят. Сега те бяха само мъж и жена, слети в едно. Тайните вече бяха споделени, старите страхове бяха изчезнали. Останало бе само желанието. То изпълваше разума и душата им. Всеки следващ допир ги лекуваше, всеки поглед им вливаше сили. Душите им сякаш се раждаха отново — зачатие на благословената хармония на любовта.

— Моля те, в името на Шива, Синамон, моля те — вземи ме, докосни ме! Още по-близо… О, Господи!

— Но ръката ти, Пейгън, ранените ти пръсти! — Барет потрепери от болка, когато видя подутата разкъсана кожа, наранена от ботушите на Ранд и Ръксли.

— Забрави за ръката ми! Изтезанието, на което ти ме подлагаш сега, любов моя, е стократно по-голямо. Ако не ме съжалиш, сигурно ще се взривя като скалата и…

В следващия миг роклята на Барет се свлече от раменете й и пред очите на Пейгън заблестя ослепителната гледка на бялата като слонова кост плът.

— Толкова си красива, соколице! Барет, наистина ли си сигурна? За света, в който си живяла досега, аз съм чужденец. Аз не съм възпитан и благонравен. Още отдавна съм отхвърлил морала, за който бленуват изисканите английски джентълмени. Сигурна ли си, че…

Барет сложи пръсти върху устните му. Другата й ръка отметна черната превръзка. С премрежени от сълзи очи, тя започна да целува погрознялата от белези кожа около окото му.

Сякаш дори белезите ставаха красиви, поемаха силата на нейната любов и се превръщаха в знаци за достойни сражения, в знаци, които заслужават дълбока почит и гордост.

Огънят прободе като нож слабините на Пейгън.

— За Бога, Angrezi. Стига толкова или ще…

Смарагдовите й очи блестяха под дъгата на меднорусите й вежди.

— Докога смяташ да говорим, милорд Сент Сир? Досега съм чувала само приказки за вълшебните сили, които дарявал рубинът. Нима не мога и аз, простосмъртната жена, да опитам от тези вълшебства?

Пейгън я искаше повече от всичко. Не си бе представял, че така силно може да пожелае жена. Той я искаше повече от живота си дори. Все още обаче миналото му го тормозеше, държеше го в плен.

Този път Барет не изчака отговора му. Слабата й ръка се плъзна към слабините му и бавно започна да разкопчава брича.

И след секунда дланта й се изпълни с горещата твърдост на неговата мъжественост. Сега той бе безразсъден, възбуден до крайност мъж.

Тя бе безразсъдна, страстна до крайност жена.

Без всякакви задръжки. Без угризения. Тъмните сенки от миналото й вече бяха изпепелени от огъня в очите на Пейгън.

Сега между тях беше само любовта.

Барет бе негова, сега и завинаги, и никакъв рубин не бе необходим, за да го потвърди.

Тя му се отдаваше без думи. Всяка ласка на търсещите й пръсти, всяка нежна целувка върху сребристата плетеница от белези около окото му за Пейгън бе като заклинание за верността й.

И той повярва. Нищо в мрачния му, изпълнен с мъка и неправда живот досега не бе го подготвило да вярва в любовта. Сега обаче, през месеците, в които бяха заедно, той бе започнал да се учи да вярва — в нея, в себе си. За първи път се бе опитал да погледне в бъдещето си и да мечтае, че то може един ден да бъде тяхно.

Бъдеще, в което имаше сънливи детски личица и пухкави, протегнати ръчички.

Господи, той копнееше за всичко това! Пейгън вече си представяше как ще сияе лицето на Барет, когато кърми първата им рожба.

Но той щеше да я дарява непрекъснато. Щеше да я обсипе със сапфири и рубини, щеше да излее върху нея цялата си сила и любов, докато мрачните страници на миналото й се заличат завинаги.

Но се оказа, че не му е необходимо толкова време, за да изпълни всичко това. Разбра го, когато грабна бедрата й. Когато с любов я положи под себе си и я изпълни, а тя започна да се извива под него и от устните й се ронеха сладостни стонове.

Господи, това бе съвършенството! Тя бе съвършенство!

Първият му тласък накара Барет да се извие като лък, да си поеме дъх, забравила опасности и болки.

При втория потрепери и промълви името му.

При третия вече бе обвила дългите си крака около кръста му и се напрягаше да го задържи дълбоко в себе си — горещ и пулсиращ.

— Пейгън, недей! Аз…

Протестът й закъсня. В следващия миг я изпълни сладостна забрава. Душата й се разпиля като стотици искрящи скъпоценни камъчета, много по-ярки от кристалите, огрявани от факлите в тунелите.

Пейгън продължаваше да бъде над нея, притискаше я към себе си, изпиваше въздишката преди да е напуснала устните й. Очите му горяха от наслада и тържество.

Когато най-после съзнанието й се върна, тя успя предизвикателно да се разсмее.

— Ако не се лъжа, за да се направи бебе е необходимо много повече от това, любими мой.

Барет се размърда под него и още по-дълбоко го пое в утробата си.

Пейгън притвори очи. Тя се движеше с кадифено нежни тласъци. Той изстена. Беше сигурен, че всеки миг ще избухне. А беше имал желанието малко да изчака, да изживее още веднъж насладата.

Виконтът се опита да се изплъзне от топлия, влажен рай. Лицето му бе опънато от напрежение.

— Спри, Angrezi! Спри да се движиш или ще…

Но тя не спря.

Тънките й пръсти се спуснаха предизвикателно надолу и го погалиха там, където Пейгън си бе позволил да остави малко разстояние между телата им.

Светът изчезна пред очите му. От гърлото му се изтръгна диво, продължително стенание.

Барет му се усмихна с цялата си любов. Зениците й блестяха в море от светлина. Неизплаканите й сълзи грееха като спокойни океански води при слънчев изгрев.

— Сега, Пейгън. Дай ми всичко! Всичко твое и всичко мое! Нали искаш тази вечер да направим бебе! Твоето бебе.

— Нашето бебе — поправи я яростно Пейгън. Очите му горяха с дивия глад на леопард. Желанието хапеше всеки нерв от тялото му, всяка гънка от мозъка му.

Със следващото си движение той й даде това, което бе пожелала, без никакъв страх или съжаление.

— Всичко е твое, Синамон! То винаги е било твое, от онази снежна нощ пред залата за търга досега. И разбирам, че съм бил най-големият глупак, за да не ти го призная. Вече никога няма да те пусна. Искам най-малко шест рожби.

— Ненаситен мъж!

Барет не успя да продължи, защото Пейгън вече беше разтворил бедрата й и навлезе дълбоко в нея. Той я бе обсебил изцяло и бе излял в нея цялата си любов.

— Шест рожби?! Но не наведнъж, надявам се. Ако е така, о-о-х…

Без повече думи Барет се долепи към него.

В продължение на секунди, които само сърцата им можеха да отмерят, той я изпълваше отново и отново, изгаряше я с огъня си, а тя стенеше от удоволствие и напрегнатост.

Последният й разкъсан стон и бурното разтърсване на тялото й сякаш бяха сигнал за Пейгън. Той се освободи от всички задръжки, от всякакъв контрол. И я прикова под себе си, навлезе дълбоко, много дълбоко, за да излее плода на любовта си в горещата й утроба.

Да обвие този дар с безмълвната клетва на душата си.

Те бяха създали своя рай — далеч от черната скала, която все още бълваше прах и дим, далеч от омразата и алчността, които ги бяха превърнали във врагове месеци наред.

* * *

Тази нощ Уиндхевън намери своя род, а Пейгън сътвори своя наследник. Барет откри любовта, за която не бе мечтала и в сънищата си.

Високо над главите им изгряваха първите лъчи на утрото. Листата на бамбуковите дървета по хълмовете зашумяха от порива на пролетния вятър.

Двамата влюбени дори не забелязаха как мрачните облаци, събрани над планината, се разтвориха и от тях най-после рукнаха първите едри капки дъжд, дошъл с пролетния мусон.