Кристина Скай
Рубинът (47)

46.

Ръксли изсъска:

— Ти си го намерила! — Очите му заблестяха от несдържана алчност.

Барет бавно започна да отстъпва към входа на пещерата.

— Барет, недей! — изкрещя й дрезгаво Пейгън. — Не му го давай! Тогава никога няма…

Вече бе твърде късно. Ръксли се втурна към нея и сграбчи рубина от треперещите й пръсти. Очите му горяха. Лицето му сияеше от тържество.

— „Окото на Шива!“ — изхриптя той. — Най-после мой!

Ръксли затъркаля като обезумял рубина в дланите си. Искрящите кървавочервени отблясъци на кристала заиграха дяволски танц върху лицето му.

В същия миг някакъв далечен тътен отекна в пещерата и земята леко се разтресе. Сякаш далеч гърмеше буря. Това обаче бе Мита, която стриктно изпълняваше указанията на Барет и сега бе взривила първия от експлозивите.

Барет трескаво прехвърли погледа си върху Пейгън. Той леко повдигна вежди и сякаш започна да се досеща.

Тя му кимна. Никой друг не забеляза движението й. Ръксли съзерцаваше рубина, а индиецът стоеше зад гърба му, любопитен да зърне камъка, за който се носеха толкова легенди.

Барет започна бавно да се изплъзва към тунела. Пейгън бе оставил в другата зала пистолет и сега тя трябваше да го вземе. Тя се опита да превъзмогне гаденето при мисълта какво ще види там.

Жената вече почти навлизаше в тунела, когато някой я дръпна откъм гърба. Тя уплашено се извъртя. В същия миг я заля облекчение. Зад нея стоеше полковник Хедли. Барет се опита да му каже нещо, но той сложи пръст на устните си и я повика да го последва в тунела.

В същия миг от другия край на тунела прокънтя смеха на Ръксли.

Хедли замръзна. Сякаш насън, той сграбчи ръката на Барет и я блъсна напред.

— Адриан! Ти дойде! Вземи му оръжието! — изкрещя Пейгън.

Полковникът не помръдна. Очите на Пейгън потъмняха.

— Не мога да повярвам! Не е възможно и ти…

— Ще те разочаровам, Деверил! — Ръксли лениво се разхождаше из залата, стиснал рубина в бледите си пръсти. Той рязко направи знак на шотландеца. — Ела тук, Хедли! Помогни ми да се справя с нея.

Кокалестите ръце на полковника стегнаха здраво китките на Барет. Тя стисна зъби от болката.

— Проклето копеле! — изрева Пейгън. — Откога работиш за него!

— Съжалявам, че се стигна дотук, Дев. Винаги съм се надявал…

Хедли сви рамене и започна да завързва Барет към една от каменните колони срещу входа на пещерата. Тя се дърпаше и той се намръщи.

— Ако се съпротивляваш, ще стане по-лошо. Не искам да ти причинявам болка, нали знаеш?

Барет почувства как паниката впива ноктите си в разума й. Да й причини болка?! Ако тя не направеше нещо в близките няколко минути, всички щяха да бъдат разкъсани от такава болка, каквато никой от тях не подозираше. Ужасната смърт бе въпрос само на време. Всеки миг Мита щеше да възпламени последния си експлозив, който да разцепи планината на две.

А какво щеше да стане, ако бе допуснала и най-малката грешка в изчисленията си или пък теренът беше наистина нестабилен, както каза Ръксли? Барет дори не смееше да си помисли…

Жената потръпна и се опита да прецени колко минути са изтекли от последния взрив досега. Да, вече бе дошло времето за…

В същия миг тътен разтърси пещерата, този път много по-близо от предишния. Ръксли изкрещя на индиеца да провери какво става.

Всички проследиха в напрегнато мълчание как стъпките му заглъхват в тунела. После се чу слаб вик и грохот от падащи камъни.

Минутите течаха мъчително бавно, а индиецът не се връщаше.

Ръксли нервно сновеше напред-назад, дори бе започнал да се поти. Той притискаше рубина здраво до гърдите си и най-накрая не издържа и нареди на Хедли да потърси индиеца. Побелелият полковник за момент се поколеба, после изчезна в тунела.

Пейгън се опита да разхлаби стегнатите ремъци.

— Рубинът няма да ти донесе никаква радост, Ръксли! Прокълнат е, не разбираш ли? Още от първия човек, който го е докоснал, досега „Окото на Шива“ носи само страдание, предателство и жестока смърт. Нима наистина искаш това?

Ръксли се ухили. Очите му блеснаха със странна, леденостудена светлина.

— Прокълнат е, така ли? А какво ще кажеш за силата му, приятелю? За дяволските огньове, които разпалва… — Той рязко се изсмя, погледът му сякаш поглъщаше Барет. — Женичката ми. Добрата ми, мила женичка. Тя можеше да промени всичко, да ме направи…

Ръксли рязко млъкна. Ръцете му яростно стискаха рубина.

— Да ти помогне да бъдеш мъж, така ли? Жена, която да събуди в теб огъня, защото ти си неспособен да го разпалиш сам… — Пейгън дрезгаво се изсмя — Май не само рубин ти трябва за тази работа…

Ръксли изпсува, извъртя се и заби ботуша си в лицето на Пейгън.

— Спри, моля те! За Бога, стига толкова! — изстена Барет със замъглени от сълзи очи. Пейгън изпадна в безсъзнание. — Аз… аз ще направя всичко, което пожелаеш. Ще… ще ти се подчиня. Каквото пожелаеш. Само го… Пусни го! Моля те!

Ръксли я изгледа презрително.

— Я виж ти, каква предана любовница си била. Колко жалко, че не дари с тази привързаност и съпруга си, курво! — той бавно се приближаваше към нея. В очите му светеше безумен блясък.

Ръксли я притисна и много внимателно постави рубина върху голата й гръд. После бавно и мъчително започна да го плъзга по кожата й, без да отделя поглед от лицето й.

— Чувстваш ли го, красавице? Чувстваш ли дяволските му огньове? Бавното, дълбоко потрепване. Казват, че правел от мъжа легенда, а от жената звяр. — Той притисна камъка към едното й зърно. — Скоро ще разберем какво е действието му, сладка моя женичке! — Той се наведе още по-близо. — А колкото до онези измислици, че не знаеш формулата на дядо си, спокойно можеш да престанеш да лъжеш. Един от слугите в Синамон Хил те е видял старателно да преписваш бележките на дядо си. Разказа ми всичко, с подробности. За съжаление, след това ял нещо, което стомахът му не понесъл. Толкова жалко.

— Чудовище! Звяр! — изкрещя Барет, докато с безумни усилия се мъчеше да се отскубне от ледената стена зад гърба си.

Ръксли само се усмихваше и продължаваше да плъзга рубина по тялото й, мърморейки странни, несвързани думи.

С всяка измината секунда страхът на Барет растеше. Заедно с него растеше и до болка познатото отвращение, което обръщаше стомаха й. Тя чудесно знаеше какво ще последва сега, как той ще се напрегне, за да докаже мъжествеността си, как ще я мачка под себе си.

— Няма да имаш нито едното, нито другото! Всеки момент планината ще се взриви и заедно с нея — проклетият ти рубин! — Барет успя да освободи крака си и да изрита рубина от ръцете на Ръксли.

Той зверски я сграбчи и зашлеви жестока плесница през лицето й.

— Достатъчно номера, кучко! Изчерпих търпението си с теб! С двама ви! — Очите му бяха безумни. Той вдигна рубина от земята и внимателно го почисти от праха. — Представлението ви е към края си. Отпусни се, мила моя! Защо не покажеш и малко страст, а? На поляната при водопада съвсем не си била толкова студена. — Очите му заблестяха като видя как дъхът й секва. — Да-а, Ранд ми разказа всичко за разходките ви с Пейгън. Винаги съм подозирал, че под всичките пластове дрехи и благоприличие се крие една малка мръсница. Сега май вече не носиш толкова дрехи. Я да проверим. — Ръксли бавно прокара рубина дълбоко в деколтето й — чак до кръста. — Съветвам те да не се безпокоиш толкова за твоя Пейгън. Досега не е обръщал кой знае какво внимание на жените, а не се надявай, че ще го направи за теб, още повече след като знае, че ти си моя законна съпруга.

Буцата в гърлото на Барет ставаше все по-голяма. Господи, времето изтичаше. Оставаха може би три-четири минути преди Мита да взриви последния експлозив. Какво можеше да направи?!

С ъгълчето на окото си тя забеляза, че индиецът мълчаливо излиза от тунела.

— Крайно време беше да се върнеш, по дяволите! — излая Ръксли. — Защо се забави?

Мъжът се наведе, за да провери дали достатъчно здраво са стегнати ремъците на Пейгън.

— Земетресение, господарю. В голямата зала са паднали много скални отломъци. Един ме удари.

Ръксли измърмори нещо и посочи Пейгън.

— Вземи малко вода и го свести!

Индиецът се наведе почтително, отиде до една локва в дъното на пещерата. Там той свали ризата си, потопи я във водата и я изцеди върху лицето на Пейгън.

При първите ледени капки плантаторът изруга и изви глава.

Следващите го накараха гневно да изпсува.

Само след секунди Пейгън дойде в съзнание. От челото му се стичаше кръв.

Сърцето на Барет биеше лудо. Нима никога нямаше да се освободят от този безумец?

— Пусни я, мръсно куче! Нали преследваше мен? Нали аз съм твоя враг? Безсилен си да се изправиш лице в лице срещу мъж, така ли? Винаги съм си мислел, че си точно от онези гадове, на които им доставя удоволствие да насилват жени, без да могат да ги имат.

Ръксли позеленя.

— Така значи си мислил, мили мой Деверил? Ти — моят единствен противник?! Не, не е съвсем така. — Той посочи към Барет. — Как беше, когато я облада за първи път, а? Аз самият съм го правил толкова пъти, че ми е трудно да ги преброя, нали разбираш? Тя обаче беше винаги леденостудена и всеки път ме отблъскваше.

— Проблемът ти не е в нея, гнусна гадино! Тя е стотици пъти повече жена, отколкото предполагаш, и хиляди пъти повече, отколкото заслужаваш!

— О, това сега едва ли има значение! Сега рубинът е в мен и неговите сили са и мои. Мисля, че ще ти бъде приятно да гледаш как ще я завладея, стари приятелю. Още повече, че сега тя сама ще се отдаде, повярвай ми.

Пейгън се изсмя подигравателно.

— Няма жена на тоя свят, която би пожелала такова гнусно, сбръчкано и нещастно подобие на мъж, какъвто си ти, Джеймс Ръксли!

Ръксли успя само да изсъска от ярост.

— Ще съжаляваш За тези думи, Сент Сир! Дяволски ще съжаляваш!

Барет видя ужасена как съпругът й стъпва с ботуша си върху окървавената ръка на Пейгън. Той дори не изстена. Само лицето му сякаш замръзна и челото му се ороси от пот.

„Няма време…“, мислеше си тя, парализирана от страх.

В същия миг почувства как някой съвсем леко докосва ръцете й. Барет се обърна назад и изумена видя клекналия до нея индиец, който внимателно разхлабва ремъците.

Дрехите му бяха същите, но лицето… Този беше по-възрастен, кожата на лицето му бе сбръчкана, а пръстите му бяха силни, но изящни. Той й направи знак да мълчи и изчезна в полумрака на пещерата.

Кой бе той? Защо я освободи?

В другия край на залата Ръксли се изсмя кресливо.

— Няма да говориш, така ли? Няма да се молиш за живота си? Е, след малко може би ще промениш решението си, като видиш какви изненади съм приготвил за сладката си малка женичка.

Барет смътно забеляза как индиецът се придвижва към Пейгън, защитен от тъмнината. В сърцето й загоря искрица надежда.

Тя разбра, че трябва да отклони вниманието на съпруга си.

— Ти винаги си бил едно фукливо нищожество, Джеймс Ръксли. Винаги си се хвалил с нещата, които смяташ да направиш и никога не си успявал. Само ако знаеш, колко си жалък! — тя се изсмя подигравателно. — Защо не опиташ възможностите на камъка, а? Или се страхуваш, любими съпруже? Страхуваш се, че даже магията няма да помогне на изродено и безсилно същество като теб!

Барет подбираше внимателно думите, които най-бързо биха разпалили яростта му.

В продължение на няколко мъчителни месеци тя бе наблюдавала всичките степени на гнева му и знаеше какво най-силно го разпалва. Синините вече бяха изчезнали от тялото й, но спомените оставаха болезнено впити в съзнанието й, сякаш всичко се бе случило вчера.

С ъгълчето на окото си тя продължаваше да наблюдава мургавия мъж, който бавно приближаваше Пейгън. Барет отметна назад косата си и прониза Ръксли с подигравателния си поглед.

— Нима наистина повярва, че съм загубила паметта си? — изсмя се презрително тя. — Поредното доказателство, че си глупак, Джеймс. Да, това беше преструвка, разбира се. Роля, с която да си спечеля място в сърцето на красивия виконт. И успях, както виждаш. — Тя направи кратка пауза, за да навлажни пресъхналите си от напрежение устни. — Мога да те уверя, че си струваше усилията. Деверил е десет пъти повече мъж от теб — от това, което си сега или пък което си мислиш, че някога ще бъдеш!

Хапливият присмех попадна право в целта.

Ръксли изрева и се втурна към нея. Впи нокти в косата й. Главата й се замая от болка.

Очите му горяха обезумели. Той се наведе още по-близо.

— Искаш ли да проверим, скъпа? Още сега, а? — Ръксли се изсмя, разголи гърдите й и жестоко притисна рубина в кожата й. Другата му ръка вече разкопчаваше копчетата на бричовете му.

Барет едва си поемаше дъх. Спомените връхлетяха отгоре й с цялата си жестокост. Сега обаче тя имаше сили да ги понесе. Това бе единствената й възможност да спаси любимия си. Тя се усмихна злорадо на Ръксли.

— Нима наистина вярваш, че камъкът ще ти помогне, Джеймс? Нищо друго не може, така ли? Господи, та ти си оставаш същия наивен глупак. С тази разлика, че сега ти е хрумнало сам да убиваш, за да осъществиш безумните си фантазии.

Лицето на Ръксли бе мъртвешки бледо, той дишаше учестено и мъчително.

— Разбира се, „Окото на Шива“ ще ми помогне. Той е моят пазител, моят сигурен помощник. Той ще изпълни молбата ми, кучко!

Барет усещаше, че той вече се опитва да свали панталоните си и едва сподави стона си. Сега той наистина бе обезумял. Пръстите му се впиваха жестоко, притискаха камъка към гърдите й, към корема й… Барет почувства стария сковаващ страх, почувства ужасът да я задушава.

Не, Господи! Тя не можеше да понесе всичко това! Не и сега, когато вече знаеше колко чиста и прекрасна е любовта между мъжа и жената!…

Тя чу как Ръксли тихо изсъска, после усети шумолене на плат около бедрата си и разбра, че той се е разголил. Барет стисна очи, опитвайки се да не мисли за това, което ще последва…

Господи! Извитите като нокти на граблива птица пръсти! Жестокото напрягане, неизбежната ярост!… И после болката! Унижението!…

Тялото й се затресе от отвращение и ненавист.

— Н-неее! Не… Не мога…

Изведнъж омразното тяло се свлече пред нея.

В просъница Барет видя как пред очите й се изправя окървавената фигура на Пейгън. Той вдигна Ръксли и го запрати към дъното на пещерата.

— Повече няма да я докоснеш, гадно копеле! Сега тя е моя, чуваш ли? Спасих я от теб! Само да си посмял дори да я погледнеш, в същата минута ще я направя вдовица!

Ръксли се свлече на пода. Ръката му трескаво се опитваше да извади нещо от джоба на сакото му.

Само след миг Пейгън я сграбчи и извади скрития револвер.

— Трябваше да се досетя. Змията си остава змия.

Пребледняла от страх, Барет наблюдаваше как двамата мъже се борят за оръжието. Очите й разтревожено различиха признаците на изтощение у Пейгън. Сигурно е от загубата на кръв. А и Бог знае на какви мъчения го е подлагал Ръксли, помисли си тя.

Внезапно Барет почувства нечия ръка върху рамото си. Зад нея стоеше слабият индиец и й правеше знаци да го последва. Тя поклати отрицателно глава. Не можеше да тръгне преди Пейгън да е в безопасност.

— Тигъра ще бъде защитен, не се страхувай, жена с очи като зората. Ти обаче трябва веднага да тръгваш. Чувам, че земята бучи. Приятелката ти вече приготвя дяволския огън.

— Но как…

— Няма време. Тръгвай или ще стане твърде късно за всички.

Барет се двоумеше, разкъсвана между сигурността, която й внушаваха спокойните, тъмни като шоколад очи на индиеца и желанието да остане с Пейгън. И все пак, този странен човек я бе спасил вече веднъж. Сега тя му вярваше.

— Добре, но ако той не излезе до пет минути, ще се върна при него.

— Ако Тигъра не излезе до пет минути, никога няма да излезе. Нито пък ние — белите зъби блеснаха в тъмнината. — Не се бави.

Барет отново почувства, че я обзема истерия. Нима целият свят бе обезумял?!

Слабите пръсти на индиеца хванаха ръката й и я повлякоха към тунела. Студен въздух лъхна лицето й и тя потрепери. Факлите бяха изгаснали от предишните взривове и те не виждаха нищо пред краката си. Барет се запрепъва.

— Сега накъде?

Никакъв отговор.

Тя се озърна, но напразно. Около нея имаше единствено мрак и леденостуден, влажен въздух.

Внезапно нечии космати, топли пръсти се вкопчиха в полата й и се опитаха да хванат китката й.

— Меджик! Господи, как си дошла дотук?!

Маймунката избърбори нещо и започна да я дърпа напред.

— Мога само да се надявам, че знаеш къде ме водиш — промърмори Барет.

Последните звуци, които чу откъм пещерата, докато Меджик я дърпаше напред в мрака, бяха зверският рев на Ръксли и шум от падащо на земята тяло. Барет мрачно се усмихна и стисна още по-здраво ръката на Меджик.

Макар и трудно, те продължиха напред в тъмния тунел.

Само след секунди каменният под под краката им потрепери. Последва го тътенът на поредния експлозив. От стените на тунела се откъртиха късове скали.

Вълната на взрива ги залепи за стената. Меджик се сви в прегръдките й. Малкото животинче трепереше от страх.

— Не се страхувай, малка моя! Този взрив само трябваше да го уплаши. Но следващият… Господи, следващият…

В същия миг Барет чу трополене на ботуши, което бързо ги приближаваше.

— Ръксли?!

Не, тя не искаше да повярва!

Барет чакаше. Дъхът й бе спрял, тялото й се вцепени. Тропотът приближаваше. Звукът се блъскаше в каменните сводове на пещерата и ехото му отговаряше.

След миг дочу тих и нежен глас:

— Angrezi!

Дъхът излетя през устните й.

— Пейгън! Благодаря ти, Господи!

Отново силната прегръдка на топлите, любещи ръце, отново горещите жадни устни…

Но само за секунди. Все още ги грозеше опасност.

— Той… ти…

— Дали го убих? Не, за съжаление. Оказа се, че не мога да убия дори такава презряна твар като Джеймс Ръксли. Падна и удари главата си. Няма да ти причини повече болка, Синамон! Заклевам се! Но къде е шаманът? Той ли те освободи? Никога не съм предполагал…

Барет го прекъсна.

— Няма време, любов моя. Трябва да се махаме оттук.

Пребледняла от страх, тя сграбчи ръката му и го повлече след Меджик.

— Предишните експлозии бяха само предупреждение. Следващият ще взриви планината.

Пейгън ахна.

— Нима съединението на дядо ти наистина има такава разрушителна сила? Сега разбирам защо Ръксли толкова искаше формулата. И колко беше права, че не му я каза.

— Да, така е, повярвай ми — мрачно отговори Барет.

Пейгън внезапно стисна ръката й.

— Ще се върна да го измъкна.

— Нямаме никакво време! Може би тече последната минута! Най-много две! А може би е по-малко от минута, ако не съм изчислила съвсем прецизно.

Пейгън нищо не каза, само се обърна и изчезна в пещерата. Барет почувства, че сърцето й болезнено се сви. Господи, защо винаги ни поставяш пред толкова труден избор? Защо Пейгън не остави злото да загине от собствените си пъклени кроежи?

Барет знаеше защо. Защото обратното би означавало, че те самите не са по-добри от злото, срещу което се борят. Именно тази бе причината, поради която тя не го спря, въпреки че сърцето й стенеше и сълзи се стичаха но бузите й. Побързай, любов моя, викаше го сърцето й. Толкова малко време имаме.

След секунди Пейгън бе до нея, сграбчи ръката й и я повлече към изхода на тунела.