Кристина Скай
Рубинът (46)

45.

Това бе той. Нейният съпруг. Такъв, какъвто го бе запомнила. Изисканите дрехи не скриваха, а по-скоро подчертаваха липсата на всякаква душевност. Ръксли бавно се приближи към нея. В едната си бледа, слаба ръка той държеше малък револвер.

— Е, Ранд все пак го бива за нещо. Той откри тези пещери преди година и оттогава пазя откритието за специални изненади. Не се учудвам. Старият ми приятел Пейгън винаги е бил много находчив. — В очите му заблестяха жестоки пламъчета. — Сега обаче повече ме интересува рубинът.

Барет почувства, че трепери, но вдигна предизвикателно брадичката си.

— Няма да научиш нищо, докато не освободиш Пейгън.

— Да си призная, сладка моя, много съм разочарован от теб. И от теб, Пейгън. След малко ще бъда принуден да развържа езиците ви, няма как.

Той даде знак на индиеца, който стовари приклада на пушката си върху ранената и окървавена глава на Пейгън, който едва успя да изругае и се строполи върху каменния под на пещерата.

Преди още да отвори очи, плантаторът бе здраво завързан, а пушката на индиеца стоеше почти опряна до него.

Ръксли се облегна спокойно на стената. Револверът му не изпускаше Барет.

— Знаете ли, аз нямах намерение да идвам. Но когато Ранд отново оплете конците, разбрах, че нямам друг избор.

— Пусни я, Ръксли! Тя няма нищо общо с тази работа — гласът на Пейгън бе гневен. — На теб ти трябва рубина, нали?

Прекъсна го кресливият смях на Ръксли.

— Така ли мислиш? Ти си един заблуден, нещастен наивник! Все още не си разбрал, така ли? — той погледна към Барет с искрящи от омраза очи. — За мен тя е по-ценна от десет твои рубина, нещастен глупако. — Той бавно вдигна ръка и започна да мачка дантелата около гърдите на жената. — Трябваше ми малко време, за да го разбера, естествено. Много жалко за дядо ти. Всичко можеше да стане толкова лесно, само ако старият глупак не пазеше така упорито тайните си. Да, наистина жалко.

— Дядо ми! Какво… какво си направил с него, ти отвратително, долно…

Ръксли хладно се усмихна.

— Съжалявам, но се оказа, че старият бил със слабо сърце. Изглежда не е могъл да издържи въпросите на Крейтън.

Тя се нахвърли върху него като обезумяла. Очите й бяха подивели от мъка и ярост. Само за секунди Барет успя да изпита задоволство, защото го бе ритнала в глезените. Но в следващия миг той я сграбчи за врата и я блъсна към студената, каменна стена.

— Ще си платиш за това, кучко! Преди още да свършим, ще… — Ръксли рязко се прекъсна и изруга. — Все още не му е дошло времето. — Змийските му очи пропълзяха но бледото като платно лице на жената и се спуснаха надолу, към бурно издигащата й се гръд. — В интерес на истината, старият глупак не е открил нищо съществено на Крейтън. Докато оня разбере, че са го прекарали, дядо ти вече бил духнал. Значи, оставаш само ти, моята мила женичка. А аз не се съмнявам, че ще ми довериш всичко, което си насъбрала в малката си главица. Разбира се, ако не предпочиташ да видиш Пейгън само с едно око.

На Барет й призля, но тя с мъка запази самообладание. Сега беше жизнено важно да бъде хладнокръвна, за да се изправи срещу Ръксли. Вече знаеше, че дядо и е в безопасност.

— Нищо няма да ти кажа, докато не пуснеш Пейгън.

Ръксли бавно разтвори деколтето й и втренчи студените си очи в млечнобялата й кожа.

— Да, ти наистина си прекрасна, мила моя женичке. А като си помисля какви тайни се крият в прекрасната ти главица… — пръстите му се придвижиха още по-надолу и подразниха гънката между гърдите й. — И аз искам да ги науча. Всичките. А освен това, искам и рубина.

Без тя дори да заподозре намерението му, пръстите му внезапно стиснаха едното й зърно и жестоко го извиха. Барет стисна очи, за да сдържи бликналите от непоносимата болка сълзи.

Пейгън зверски изруга, но индиецът бързо заглуши гласа му, ката напъха в устата му някакъв парцал.

В същия миг тунелът прокънтя от далечен изстрел.

Ръксли замръзна.

Барет пребледня. Ранд отново, но вече за последен път, бе объркал конците. Тя затвори очи и се опита да не мисли за окървавеното тяло в леденостудената зала.

— Отново има земетресение, доколкото чувам. Теренът тук е доста нестабилен. — Ръксли сви рамене. — Е, какво е впечатлението ти за кристалното ми царство? Прекрасно е, нали? За съжаление, камъните са много малки, за да имат някаква стойност.

Той се обърна и прониза Барет с безумния си поглед. Пръстите му се впиха в раменете й.

— А сега, най-после, очаквам да ми дадеш рубина, ненагледна моя. Ние с теб имаме още някои сметки за уреждане, а и Пейгън сигурно вече е в настроение да ми каже това, което ме интересува.

Ръксли кимна с глава към индиеца и той освободи устата на плантатора.

— Пусни я, по дяволите! Рубинът е в мен, не е в нея. В мината си имам стотици такива.

Ръксли поклати глава.

— Напразно се изхвърляш, приятелю. Ако рубинът беше в теб, щях да го знам още когато хората ми под палиха южното крило. Но той не е в теб, нали? Вместо него се хвърли да спасяваш някаква евтина миниатюра с надутия ти баща и глупавата му жена. Тя, разбира се, не е майка ти. Твоята майка е онази, в дъното. Забеляза ли, колко здраво стиска ръката ти. — Ръксли зацъка с език. — Досадна работа, нали? Не върви!

Пейгън бясно започна да се мята, за да се освободи от ремъците. Индиецът се наведе и ги стегна още по-здраво.

По тънките устни на Ръксли заигра ехидна усмивка.

— Щом като не е в теб, къде е тогава? През цялото време си задавам този въпрос — той се обърна. — Може би никога няма да разберем. И все пак, искам да си тръгна от това проклето място с една тайна по-малко. Например — той се обърна към Барет, — формулата на дядо ти. Формулата за експлозива с мощност на десет парни локомотива. Доколкото си спомням, наричаше го нитроглицерин, нали така, красавице? Доста дълго вече ме разиграваш! Най-после трябва да ми кажеш.

Дългите му тънки пръсти първо потупаха бузата на Барет, а после се спуснаха към врата й и заиграха с една къдрица. Тя потрепери от омраза.

— Аз… Аз не я знам. И преди съм ти го казвала Той никога не ме осведомяваше за резултатите си.

— Глупости. Ти си му помагала във всичко, поръчвала си химикалите, апаратите, водила си дневника ма експериментите му.

— Всичко това е вярно, с изключение на последното. Дядо никога не ми позволяваше да видя количествата и методите му. Сигурно е усещал, че е прекалено опасно да довери такива знания на една жена.

И това не е лъжа, помисли си нервно Барет. Дядо й винаги е мислил, че жените не притежават кой знае какъв интелект. Тя обаче винаги се бе страхувала, че какъвто е разсеян, ще обърка нещо и затова много внимателно нанасяше резултатите от експериментите в дневника.

Гласът й изведнъж стана много по-сериозен.

— Нямам понятие от формулата на дядо ми. В замяна на това имам нещо почти толкова ценно.

Ръксли се вкопчи в нея.

— Знаех си, че ще го намериш! Къде е?!

Барет студено се усмихна.

— За толкова глупава ли ме мислиш, че да го донеса тук. Все пак, съпруже, научила съм нещо от теб. Вече не съм толкова наивна. Не, рубинът е скрит на сигурно място и ти ще го откриеш само ако аз пожелая.

Ръксли внимателно я погледна. Този път в погледа му личеше прикрито възхищение.

— Е, добре. С този рубин бихме могли да направим нещо голямо. Ще завладеем Лондон.

Той прекоси залата и бавно доближи револвера си със златна дръжка, изпъстрена с орнаменти, до главата на Пейгън.

— Красив е, нали? Трантър го изработи. Дяволски удобен е. Още повече, че е и зареден. Не се съмнявай в това, женичке. А сега ми кажи — къде е „Окото на Шива“?

Барет пребледня. Олюля се, когато видя, че Ръксли поставя пръста си на спусъка. Той пискливо се изсмя.

— Ама вие наистина сте много забавни. И двамата. Още от онази нощ, в Лондон, когато заблуди Крейтън по толкова изпипан начин, сладка ми женичке. Жалко, че Крейтън трябваше да умре. Не можех да го оставя да разправя наляво и надясно всичко, което знаеше. Освен това, оплеска нещата и изпусна рубина, когато уби сър Хъмфри. — Ръксли въздъхна дълбоко. — Е, кажете ми, какво друго можеше да направи един съвестен работодател с немарливите си подчинени?

Очите му жестоко блеснаха.

— Разговорът, без съмнение, е безкрайно интересен, но се налага да го прекъсна, защото времето ти изтече, стари приятелю.

Ръксли опря револвера си в челото на Пейгън.

— Не! Спри, за Бога! — изкрещя като обезумяла Барет и вдигна полите на роклята си. Треперещите й пръсти едва се подчиняваха, докато навиваше един от копринените си чорапи.

Само след миг в ръцете й заблестя рубинът. Шлифованите му страни хвърляха кървавочервени отблясъци на светлината на факлите, горещи като кръвта, която течеше във вените на неговите жертви.