Кристина Скай
Рубинът (44)

43.

Звън на метал събуди Барет от сладкия й сън.

Тя смръщи нос и придърпа възглавницата по-плътно до главата си. Нещо меко… Сатенени хладни чаршафи и силни мъжки ръце…

Отново метален звън, този път по-близо.

Барет подскочи, покрила гърдите си с чаршафа. Очите й все още бяха замъглени от съня.

— А, memsab най-после се събуди. Memsab сигурно ще иска вана.

Проницателните шоколадовокафяви очи на индийката внимателно оглеждаха разрошените й коси, смачканите чаршафи, недвусмислената вдлъбнатина на съседната възглавница.

Барет огледа бързо стаята и не откри друга следа от мъжа, който само преди малко бе споделял леглото й.

Мита измърмори нещо под нос — в знак на неодобрение, а може би и нещо повече. Чак сега Барет разгада причината за хладния поглед на слугинята.

— Да, благодаря ти, Мита. Много си… много си досетлива.

Индийката само сви рамене и любопитно огледа стаята. После с гъвкави котешки движения отиде до прозореца и измъкна с два пръста затиснатите с едното крило парчета бял воал.

Това бе нощницата на Барет. Разкъсана на две.

— Сънят на memsab през нощта сигурно е бил много неспокоен.

Мита не каза нищо повече, само остави чисти чаршафи върху леглото на Барет, обърна й гръб и излезе от стаята. Барет остана сама, потънала в размисъл дали нещо от снощните събития е останало в тайна за някого от пълното с прислуга голямо имение.

Барет току-що се бе изкъпала и попиваше водата от тялото си, когато на прозореца се появи Меджик. Маймунката седна на перваза и черните й мъдри очички се втренчиха в жената, напрегнато следейки всяко нейно движение.

Широките й ноздри бяха издути от напрежение. Животинчето сякаш усещаше настроението на Барет дори само от миризмата й.

Англичанката си спомни за последната борба между тях за корсета и реши, че Меджик заслужава сега да постои малко по-дълго в очакване. Тя обу долно бельо а отгоре сложи прозрачна като паяжина фуста от батиста. Чак тогава Барет отвори куфара от сандалово дърво, в които бяха подредени останалите й дрехи.

В мига, в който видя жадувания корсет, маймунката започна нервно да се върти и да подскача, а нослето й се набръчка.

Барет обаче се правеше, че не я забелязва. Тя старателно, с бавни движения приглади корсета и започна да закопчава една по една предните кукички. Въпреки че дрехата все още я стягаше, този път Барет не почувства болките в гърба. Раните й явно бяха заздравели Най-после корсетът бе закопчан и жената се обърна.

Меджик изсумтя с демонстративно съжаление, обърна се и изчезна в своя свят, потънал в зеленина.

„По-добре там — помисли си Барет, — отколкото тук, стегнати в железа, които сме принудени да носим“

Тя тъкмо бе започнала да разресва буйната си коса, когато в коридора се чу вик, последван от приглушен тропот на ботуши.

— Memsab! Бързо елате, моля ви, memsab!

Вратата се отвори с трясък и на прага се появи лицето на Нихал, свито от притеснение. Зад него се показваше Хедли.

— Този път е много лошо, мис Барет! О, Господ е толкова жесток! Господарят, Тигъра… той… те го отвлякоха!

Барет пребледня, олюля се и сграбчи облегалката на стола, за да не падне.

— Отвлякоха ли го?! За Бога, невъзможно е…

Индиецът направо се тресеше.

— Те… Те го хванаха в сушилнята. Бяха много… Всички имаха пушки!

Хедли промърмори нещо и се обърна мрачно към Барет.

— Аз тръгвам!

Сърцето й биеше лудо.

„О, Пейгън, внимавай, любов моя! Много, много внимавай!“

В същия миг умът й започна да пресмята, да преценява каква да бъде дозата и как ще подейства. Щеше да бъде много опасно, разбира се… Дори невъзможно, ако Мита не успееше да намери точните съставки…

Тя обаче трябваше да опита.

* * *

Хедли се върна, но само бегло погледна към Барет и побърза да си налее нещо за пиене. После нервно избърса потта от челото си и се обърна с лице към жената.

— Мисля, че ще е по-добре да седнете, мила!

Барет се вкопчи в масата.

— Какво има? Господи, нима е… Не сте открили тялото му, нали?

— Не, но открих ето това. Беше на пътеката, по която са го влачили. — Той й подаде лист хартия.

Барет я грабна и трескаво зачете.

Ужасът й растеше с всяка прочетена дума.

Тук, пред мен, мила моя Барет, е малкият пръст на любимия ти. Всеки час към него ще прибавям по още един, ако не ми донесеш незабавно рубина. Ще те чакам до големия водопад в горната част на плантацията. Не се бави! След като пръстите му свършат, ще му отрежа…

Барет щеше да припадне. От последната заплаха и притъмня пред очите. Тя хвърли бележката и пребледняла от ужас се обърна към полковника.

— За Бога, какво ще правим сега?!

Той силно разтърси раменете й.

— Какво ще правим ли? Ще го спасяваме, разбира се! Но това ще стане само след като открием онзи проклет камък.

— Значи вие знаете къде е той.

Очите на шотландеца станаха сурови.

— За съжаление, не знам. Ръксли обаче е сигурен, че е тук и мисля, че е прав. Това означава, че е най-добре да започнем да го търсим.

— Добре, почвайте. Аз и Мита също ще търсим. Господи, имаме толкова малко време!

И двамата не си казаха нищо повече, спомнили си последната закана.

Хедли се подвоуми, но после мрачно й кимна.

— Добре, аз ще взема с мен десетина мъже и ще чакам до водопада. Ако Ръксли прати още някой насам, ще спипам този кучи син. Ще го накарам да изпее всичко, дори ако се наложи бавно да го режа на парчета. — Проницателните му сиви очи се втренчиха в лицето на Барет. — Вие ще се справите, нали?

— Да, само… само тръгвайте!

Хедли грабна една пушка от сандъка с оръжието и изчезна.

Барет и Мита започнаха претърсването на помещенията на Пейгън. Разрязваха дюшеци, изсипваха съдържанието на чекмеджета, раздраха дори красивите стари кресла, тапицирани с дамаска.

Нищо не откриха. Нямаше и следа от рубина.

Барет знаеше, че с всяка измината секунда изтича времето на Пейгън. Като обезумяла тя събаряше почернелите от пламъците книги от рафтовете на библиотеката с тайната надежда, че ще открие зад тях скрит сейф.

Книгите се превръщаха на пепел в ръцете й.

Англичанката съвсем не забелязваше Меджик, която любопитно подскачаше около нея.

Стенният часовник в дъното на коридора започна да бие.

Бе изтекъл и вторият час.

Кожената кутийка пристигна само след петнадесетина минути. Нихал я бе открил на верандата и веднага я донесе на Барет. Когато я погледна, тя една не изгуби съзнание. Кутийката приличаше на ковчеже за скъпоценности, изработено от фина кожа, гравирана със златни букви и някаква символика във форма на кръст. Ръксли сам си го бе измислил.

Барет бавно отвори капачето. В следващата секунда тя дълбоко си пое дъх и изпусна кутийката на пода. От очите й рукнаха сълзи. Тя нямаше сили да погледна кървавото парче, старателно обвито в бяла коприна.

Ръксли бе започнал да изпълнява заплахата си.

Мита се втурна в стаята, видя кутийката на пода и изпищя пронизително.

— Това е… Те…

Барет само кимна. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Да си виждала полковник Хедли?

— Не. Скоро Тигъра ще…

— Не, Мита! Няма да позволим да се случи това! — Барет яростно избърса сълзите си. — Имате ли склад? Къде държи Пейгън химикалите и инструментите си?

Мита кимна.

— Но защо memsab?

— Не се тревожи. Само ме заведи там. — Барет вече дърпаше Мита към вратата. — Бързо, Мита! Няма ме никакво време!

Нито една от двете жени не обърна внимание на малката, космата фигурка, която ги последва по коридора.

„Живакът три части ли беше или четири?“ Докато си мърмореше под нос, Барет оглеждаше огромния, от зидани камъни склад, пълен с инструменти, делви, ножове, мехове и всякакви други материали, необходими за стопанисването на такава голяма плантация, каквато бе Уиндхевън. По рафтовете бяха прилежно подредени и надписани стъкленици с всякакви химикали.

За щастие складът на Пейгън бе прекрасно зареден И все пак, дори при условие, че всичко се окажеше налице, реакцията между химикалите беше много опасна Само една грешка…

Побиха я тръпки.

„Няма да мисля за това — каза си тя. — Трябва да успея!“

Дълги минути Барет напрегнато и съсредоточено смесваше различните химикали. Най-после се облегна на стола, щастлива от успеха. Експлозивът бе готов, в това тя бе напълно сигурна. Пейгън имаше прекрасна лаборатория, в която можеха да се провеждат и най-смелите експерименти. Тук Барет бе открила всичко необходимо — бертолетова сол, барут, глицерин.

Оставаше й само да начертае точния план за действие.

— Какво прави memsab? Господарят скоро ще загине, ако не побързаме.

— Не се страхувай, Мита! Почти свърших. — Барет старателно запуши с тапа бутилката и бавно тръгна към вратата. — Внимавай само да не се спъна и да я разклатя.

Чак сега англичанката забеляза, че Меджик подскача около нея и за първи път от няколко часа насам се усмихна. Сега поне имаха някакви основания за надежда.

— Това се отнася и за теб, Меджик!

Чувството й за хумор обаче бързо се изпари. Двете жени замръзнаха, чули резкия вик на Нихал.

Бе изминал още един час.

Следващата кутийка пристигна отново в точния час. В нея, слава Богу, имаше само изцапан с кръв къс хартия.

Много съм разочарован от теб, мила моя Барет. Мислех си, че го обичаш. В момента той губи доста кръв, както сигурно си забелязала. Колко жалко.

Добре тогава, следващият път ще ми се наложи да ти изпратя два пръста наведнъж.

Барет затисна устата си с ръка, но не успя да сподави риданието си. Умът й хаотично скачаше от една възможност на друга, като хванато в капан животно, което трескаво търси изход.

Да се използва експлозивът беше много рисковано. Съществуваха много променливи величини, чието влияние дядо й все още не бе успял напълно да избегне. И въпреки всичко, сега нямаше време за проверки.

Тя стоеше като закована, очите й бяха съсредоточени в една точка. Първо, трябваше някак си да убеди Ръксли, че рубинът е в нея. Само това би й дало време да измъкне Пейгън преди…

Някой силно дръпна полата й. Барет се обърна и видя пред себе си Меджик. Очите на маймунката блестяха от възбуда, опашката й нервно потрепваше.

— Да, малка моя. Зная, че си разтревожена. Всички се тревожим за него. Но ако искаш да го спасим, трябва да побързаме.

Маймунката започна като подивяла да скача около полите й и да ги дърпа с яростна сила.

— Добре, ще дойдеш с нас. Може да ни помогнеш по някакъв начин, да стигнеш там, където ние няма да успеем. — Барет се опита да се откопчи. — А сега, пусни ме!

От гърлото на Меджик излезе креслив звук — звучеше като протест. Тя се втурна към вратата, обърна се и изгледа изпитателно Барет. В очите й се четеше страстна молба.

— Какво пак си намислила? Няма време, Меджик! Сега не можем да си играем.

Животинчето обаче застана пред вратата и я задърпа към къщата. Барет реши да не се съпротивлява повече, защото и без това трябваше да се приготви преди тръгване.

Когато стигнаха до верандата, Барет вече решително се опита да издърпа полата си, но Меджик кресна и оголи белите си зъби.

— Меджик! Какво…

— Опитва се да ни каже нещо — обади се Мита зад гърба й. — Никога не се е държала така досега, memsab. Нека я последваме!

— Добре, но само за няколко секунди. Не съм сигурна колко време сместа ще остане стабилна.

Меджик радостно забърбори нещо и я задърпа по коридора към нейната стая. Чак там маймунката пусна ръката на Барет и се втурна към отворения куфар. Тя пъхна главата си вътре и започна да изхвърля наляво и надясно фустите и роклите й.

— Страхувам се, че цялото това напрежение съвсем я е объркало — каза снизходително Барет на Мита.

— Сигурно, но…

В същия момент животното извади от куфара нещо бяло. Тя гордо го стисна в косматите си пръсти, подскочи високо и нададе оглушителен писък.

— О, пак този проклет корсет. За Бога, Меджик, няма време за…

Маймунката обаче не й обърна никакво внимание. Тя хвърли корсета на земята, скочи върху него и погледна умолително Барет.

— Какво има, мъничка?

Скимтейки, Меджик й подаде корсета. В мига, в който Барет го взе, животното се хвърли върху нея, събори я на леглото и започна да поднася към лицето й един от металните обръчи на корсета.

— Проклета, малка… — Барет се намръщи. — Какво искаш…

Тя млъкна. Единият от обръчите бе различен от останалите. Беше намачкай и някак усукан. Нямаше съмнение, че именно той й бе създавал всички проблеми.

Двете жени наблюдаваха с изумление как Меджик бърка в дупката за обръча и се опитва да измъкне шината.

Барет веднага застана зад нея. Шевовете бяха много стегнати, но с усилие те успяха да измъкнат обръча до половина.

Бучката отвътре обаче не намаляваше.

Сърцето на Барет заби лудо.

— Мита, ножици! Бързо!

Индийката веднага изчезна и само след секунда донесе ножица.

Сега платът лесно се разтвори и металният обръч падна на пода.

И след него още нещо. Нещо топчесто.

Пред очите им загоряха ослепителни кървавочервени огньове.

„Окото на Шива“.