Кристина Скай
Рубинът (42)

41.

Хедли скочи на крака толкова поривисто, че столът му за малко не се разпадна.

— Боже Господи, не може да е истина! Не искам да повярвам!

Пейгън не помръдна. Ръцете му още по-здраво стиснаха раменете на Барет. Белегът до веждата му изглеждаше сребристо студен под светлината на свещите.

— Въобще не се учудвам. Продължавай, Angrezi. Сега наистина възбуди интереса ми.

Този път Барет не се подложи на унижението да му се съпротивлява. Тя стоеше неподвижна в ръцете му, лицето й се бе превърнало в каменна маска.

— Изглежда от доста дълго време е искал да му стана жена. Дори преди търга на рубина. Той познаваше дядо ми и… Но това е друга история и тя едва ли ще ви заинтересува. — Барет се опита да успокои бесните удари на сърцето си и продължи. — Когато… когато чу, че раджата ще продава рубина, той се разбесня. Ръксли знаеше, че рубинът идва от земите на Уиндхевън и искаше да види лицето ти, когато ти го открадне. — Барет се намръщи. В следващия миг очите й широко се отвориха. — Но това не би променило нищо, нали? Защото ти беше раджата. Ти беше дошъл в Лондон, нали?

Спомените й се избистряха със светкавична бързина. Един образ следваше друга. Барет леко притвори очи, опитвайки се да се съсредоточи. В един момент лудо и се прииска да се изсмее, да отметне главата си назад и да избухне в смях… После дойдоха сълзите.

— Аз… Аз чувствах, че е така, но…

Тя успя да сподави вълнението си и запази самообладание.

— Сигурно и той то е знаел. Сигурно това е било в основата на плановете му, на ходовете, които е замислил. Когато по-късно Ръксли дойде при мен — в онази воняща каюта — лицето му сякаш светеше от вътрешен огън. Корабът бе спрял на Кучешкия остров. Този ден разбрах, че нещо му има. Преди само бях подозирала… — Барет нервно си пое дъх. — Няколко пъти, разбира се, се бях питала…

— Беше се питала какво!

Барет сви рамене.

— Бях се питала кой си ти всъщност. Ръксли се беше досетил, че ще дойдеш на търга, но дори и той не подозираше, че си способен да паднеш толкова ниско и да се маскираш като индиец пред половината лондонски елит.

— Повече от половината, бих казал — поправи и хладно Пейгън.

Очите на Барет потъмняха.

— Предполагам, че много малко са нещата, които не би се осмелил да направиш, за да постигнеш целта си. Права ли съм?

Пръстите му се впиха дълбоко в меката, млечнобяла кожа на раменете й. Барет се сви от болка. Утре на това място щяха да избият сини петна. Колко ли синини бе имала но тялото си до този момент?…

Тези белези обаче бяха желани от нея. Тя ги посрещна с някаква своенравна увереност, че по този начин би възтържествувала над него. Още повече, искаше когато си тръгне, да има по тялото си негови следи.

Да, Барет трябваше да се махне от Уиндхевън. Колкото е възможно по-скоро. Тук опасността бе много по-голяма, отколкото Пейгън предполагаше. Нейното присъствие тук само би влошило нещата.

Погледът й се прехвърли върху полковника. Той със сигурност би й помогнал.

Пейгън преглътна ругатнята си и я пусна. После бесен отиде до бюфета и отново взе бутилката.

Той си наля чашата до горе и я изпи на един дъх. Чак тогава се обърна. Лицето му бе жестоко.

— Абсолютно си права, Angrezi. Остава ми съвсем малко, за да я постигна. Но продължавай, моля те!

Хедли се опита да изрази неодобрението си.

— Не виждам защо е необходимо да я караш да продължава, Деверил. След всичко, което е преживяла по-добре да я оставим да…

Пейгън присви очи.

— Но мисис Ръксли изглежда има настроение за разговор. Кои сме ние, че да й отнемаме това удоволствие? Разкажи ни още, Синамон — разкажи ни най-вече за прекрасната си сватба. Тя не беше обявена във вестниците — за това поне съм сигурен.

Барет се втренчи в лицето му, крепеше я само някаква мъчителна сила. Очите й блестяха като стъклени.

— Не е ли? Нищо чудно. Ожениха ни по средата на Ла манша. Церемонията изпълни някакъв пиян като свиня морски капитан. Очите му дори не ни виждаха. Не го интересуваха и подробностите — дали булката има настойник, пръстен, как се казва това… Дали се е свестила от опиата, с който я е натъпкал бъдещият й съпруг…

— Напълно в стила на Ръксли. — Той стисна зъби и мускулите на челюстта му се очертаха. Пейгън се облегна на ламперията до прозореца. — Нима трябва да разбирам, че меденият ви месец също е започнал по средата на Ла манша?

Тонът му бе хладен, умишлено предизвикателен. Пейгън бе успял да зададе въпроса си, въпреки че никак не желаеше да чуе отговора.

Барет истерично се разсмя. После се обърна и закрачи из стаята като разярена пантера.

— Меден месец ли? — повтори несвързано тя. — А, да — медният ни месец. Беше твърде необикновен за да мога да го забравя.

Русокосата жена спря за секунда до масата и пръстите й здраво се вкопчиха в дървото.

В следващия миг се олюля. Полковникът се втурна да и помогне, но тя го спря с рязък, решителен жест.

— Добре съм. Но не мисля, че след малко вие ще бъдете добре — лицето й бе бяло като вар. Нямаше ги дори яростните червени петна. Пръстите й трескаво барабаняха по ръба на масата. — Всъщност, ако имате капризен стомах, бих ви препоръчала да излезете. Поне за следващите няколко минути от разказа ми.

— За Бога, кълна се, че ще убия този изверг! — Хедли вдигна ръка и замахна във въздуха, сякаш да потвърди достоверността на заплахата си. — Ще прережа гърлото му със собствения си нож. Ще видите, ще го направя! Чудовище! Проклето дяволско изчадие!

Барет само се засмя — тихо и безжизнено.

— За да го убиете, първо трябва да го откриете, полковник. А аз се страхувам, че това е почти невъзможно. Винаги е било. Дори и за възможностите на човек с такава безгранична безскрупулност като вашия Тигър.

Очите й потърсиха тези на Пейгън. Прониза я хладният им блясък. Лицето му бе маска, едрото му неподвижно тяло сякаш се сливаше със стената.

— Може би няма да е толкова трудно, колкото предполагате, мила. Моят стомах обаче, съвсем не е капризен. Моля ви, продължавайте!

Ноктите й задраскаха лакираната повърхност.

— Изгаряте от любопитство за подробностите, така ли? Добре тогава. — Барет изправи рамене и се втренчи в лицето му. — Аз не бях… не бях много покорна съпруга. В интерес на истината, той срещаше големи трудности, докато ме довлече в леглото си, въпреки помощта на двама доста нелюбезни бандита, изпратени му от капитана. — През лицето й премина сянка. — Мисля, че затова ме подозираше. После нещата ставаха доста мъгливи.

Вратата зад гърба й внимателно се затвори. Барет разбра, че полковникът беше напуснал салона.

Пейгън не каза нищо, изражението му оставаше непроменено.

— Всъщност, дори беше смешно. Той толкова се стараеше. Толкова пъти — очите й зееха — бездни на лудостта сред безцветната пустош на лицето й. — Той не можеше да изпълнява съпружеските си задължения, нали разбираш? Независимо какво правеше, какво ме караше да му правя… нищо не му помагаше. — Тя с мъка преглътна. — Неговият… неговият… бе отпуснат, сгърчен… без капка мъжественост. — Барет за първи път отдели очите си от Пейгън и се втренчи в сянката му на стената. — Тогава ме биеше. Предполагам, че за всичко обвиняваше мен… Сигурно си е мислел, че с мен поне ще бъде различно.

Барет едва сдържаше риданията си и здраво притисна ръце към слабините си, сякаш за да не й прилошее.

— Барет, недей! — Пейгън бе проговорил след толкова дълго мълчание.

Но тя не го чу.

— После се сетих, че всичко това всъщност дори е много смешно. Той бе толкова разярен, толкова истински усърден — всичко бе започнало да прилича на някаква зловеща комедия. Чувството ми за хумор обаче бързо изчезна, когато ме докопваше и започваше да ме бие. Той ме накара да… да… — Барет се задави, неспособна да изрече следващите думи.

— Господи! Стига толкова!

Пейгън диво изстена и се втурна към нея. Ръцете му прилепнаха като горещ гранит около кръста й, по раменете, по лицето, по шията… Целувките му се сипеха като огнен, безумен дъжд… Барет повдигна лице, подобно на цвете, което се изправя в стихията на априлската буря. Тя знаеше, че това я наранява, но и че е живот за нея.

Какво щеше да стане после Барет не знаеше…

В този миг вратата се отвори с трясък.

— Ужасно съжалявам, Тигър, но… За Бога… ъ-ъ-ъ… ами… — Хедли спря като закован при вида на страстната им прегръдка, на разрошената й коса, на алено-червените й устни, сгрени от топлината на целувката.

— Един… един от местните. Хванали го в сушилните с един бидон нефт. Изглежда е искал да прати по дяволите цялата реколта от седмицата. Мислех, че ще искаш да…

Не бе нужно да продължава. Пейгън вече я бе откъснал от себе си и прокарваше пръсти през косата си.

— Разбира се, Адриан — промърмори дрезгаво той, като безуспешно се опитваше да се овладее. — Един… един момент.

Вратата бързо се затвори. Мъжът и жената се гледаха един друг в продължение на дълги секунди напрегнато мълчание. Въглените на страстта все още бяха нажежени до бяло и изгаряха устните им, гърдите им, слабините им…

— Трябва да отида.

— Да… да, разбира се.

— Ще се върна, Синамон.

— Да… — отговорът й бе почти недоловим. — Да… да, разбира се.

— Вече всичко свърши. Той никога вече няма да те докосне! Обещавам ти и Бог ми е свидетел!

— Бла… благодаря ти — Барет впи нокти в дланите си. Сълзите щяха да бликнат всеки миг от очите й. — Сега тръгвай! Ще бъдеш лош плантатор, ако не се грижиш за реколтата си.

Мускулче заигра върху челюстта на Пейгън.

— Аз съм лош плантатор, Angrezi. По-лош, отколкото предполагаш. Но мислиш ли, че… че ще се…

— Ще се справя. Сега тръгвай! Веднага!

Ноктите й се впиха още по-дълбоко. Барет се опита да преглътне надигащата се буца в гърлото. Знаеше, че не ще успее да издържи още дълго. За последните няколко часа й се бяха струпали толкова кошмари, толкова ужасни спомени… Барет се чувстваше като пребита, смазана от стотиците невидими удари, които сама си бе нанесла.

— Ще се върна колкото е възможно по-скоро. През останалото време ще ти пратя Мита.

Тя можа само да кимне — не се осмели да заговори. Замрежените й от сълзите очи смътно видяха, как Пейгън стисна юмруци и повдигна ръка, сякаш за да я докосне.

Това вече щеше да прелее чашата на страданието й.

— Тръгвай, по дяволите! Успях да се справя през всички тези месеци, предполагам, че мога да почакам още няколко минути! — каза тя, без да си поема дъх.

Пейгън се стегна. На прага отново се подвоуми — само за секунди. После изруга жестоко и яростно тръшна вратата след себе си.

Барет не успя дори да изчака да заглъхне тропотът от ботушите му по коридора и избухна в дълбоки, разкъсващи ридания, притиснала лице в диплите на синьозелената си рокля.

Плачът сякаш й помогна. Тя осъзна, че в този кошмарен, черен, задушаващ я свят, все още можеше да се открие малко чувство на хумор и светлинка.

* * *

Няколко часа по-късно Барет се съблече, изми се, разпусна косата си и си легна. Действията й бяха съвсем механични.

Нощницата й бе от копринен воал с девически бял цвят, съвсем несъответстващ на неприличната й прозрачност.

И все пак, това бе най-скромното нощно облекло измежду многото, които Мита бе извадила от куфарите.

Сега Барет бе прекалено изтощена, за да се разгневи на тази поредна проява на нахалство от страна на Пейгън. По този начин той съвсем недвусмислено й намекваше, че тази вечер тя ще се облече за негово удоволствие, а не по свой вкус.

Единственото, на което бе способна русата жена сега, бе да затвори очи и да потъне почти мигновено в дълбок, непробуден сън.

Барет вече нямаше какво да сънува. Страховете й бяха намерили образите си, паметта й се бе възстановила напълно. Сега вече нямаше защо да се вкопчва отчаяно в призрачните сенки, които й носеше нощта.

* * *

— Кълна се в дявола, че този човек не знае нищо! Останалите също.

Луната се подаде от облаците и освети Пейгън и полковника, които крачеха по криволичещата пътека към къщата.

Лицето на Пейгън бе сурово.

— Не съм и очаквал нещо по-различно. Ръксли е много голям играч. Как иначе би стигнал до положението си днес — лондонски Принц на търговците, с личен капитал над петстотин хиляди лири.

Хедли ритна яростно едно клонче от пътя си.

— Как може да си така дяволски спокоен, човече! Толкова „нещастни случаи“ като този станаха досега. Ти все успяваше да ги хванеш в началото, но какво ще стане следващия път? А по-следващия? И ти, и аз прекрасно знаем, че ще има следващ път. Какво ще правиш, ако тогава не се окажеш толкова бърз и съобразителен?

Лицето на Пейгън оставаше в сянка.

— Предполагам, че ще се съвзема, мили мой Адриан, и ще започна отначало. Правил съм го хиляди пъти досега.

Полковникът изсумтя и промърмори нещо от рода на „хладнокръвен, самомнителен наивник“!

Истината обаче бе, че Пейгън съвсем не бе толкова спокоен. Душата му се разяждаше от ярост, мечтаейки да накъса на парчета тялото на Ръксли и всяка част да стъпче с ботушите си. И все пак, нямаше смисъл да разкрива яростта си пред Хедли. Още от малък Пейгън бе разбрал, че силата се печели с въздържаност. Тогава още той скриваше всичките си чувства и вълнения под внимателно премерената маска на безразличието.

Това, разбира се, му струваше много усилия.

Пейгън се върна назад към разпита на побелелия от страх тамилец, когото бяха открили в сушилнята. Ръцете му инстинктивно се вкопчиха в студения приклад на пушката.

Мъжът бе протестирал ожесточено. Твърдеше, че нищо не е видял, нищо не е чул. Просто пренасял някакъв пакет, за да направи услуга на приятел…

Но защо в сушилнята?

Бил се объркал, преди това пил оризова ракия.

Кой е приятелят му?

Изчезнал.

А бидонът с нефт до вратата?

Нямал нищо общо с него. Бил е там преди той да дойде.

Какъв пакет тогава трябвало да пренася?

Толкова се бил уплашил, че го захвърлил някъде.

Всички въпроси са били предвидени. Отново нямаше никаква улика, всичко бе идеално премислено.

Пейгън бе изпсувал и пуснал човека да си върви. Преди това естествено го бе предупредил, че ако кракът му още веднъж стъпи в плантацията, ще бъде набит на кол и хвърлен на лешоядите.

Лицето на тамила бе заприличало на смачкан развален банан.

Пейгън не отрони нито дума повече докато стигнаха до къщата. Свещите в трапезарията бяха изгасени, в стаята на Барет също не светеше. Затворените й прозорци ясно се виждаха от пътеката към сушилните.

Плантаторът почувства внезапна, остра болка от съжаление. От огромна, потискаща самота.

— Благодаря ти за помощта, Адриан.

— Глупости, приятелю. Оставам верен на принципа си да съм винаги на точното място и в точното време. Радвам се, че успях да ти помогна — полковникът сведе поглед, притеснен от похвалата на Пейгън, а също така и от неприкритата му потиснатост. — Вече трябва да си лягам. Денят беше дяволски дълъг.

Хедли си тръгна, а Пейгън съсредоточено се заслуша в стъпките му по коридора. След малко всички утихна. Къщата спеше, погълната в сънища. Той внезапно осъзна, че е тръгнал към стаята със затворените прозорци. Стаята, в която спеше тя, без дори да подозира за опасността, която ги дебнеше.

Едва когато стигна прага й, Пейгън спря. Той се обърна, изруга и се върна към кабинета си.

Там го чакаше бутилка чудесно, отлежало уиски която пазеше за специални случаи.

Този очевидно бе най-специалният. И все пак, когато първата глътка от парещото омайващо като кадифе питие пропълзя по гърлото му, Пейгън установи, че не може да заспи. Сега той имаше нужда от нещо, далеч по-силно от уиски.

От коприненото, топло тяло на Барет, което се увива около неговото…

От думи, прошепнати с любов…

От нея.

* * *

Няколко часа по-късно Пейгън най-после задряма в старото удобно кресло в кабинета си. Дългото му тяло изпълваше цялата седалка, а обутите си в ботуши крака бе вдигнал върху една бамбукова табуретка.

Бутилката с уиски бе полупразна.

Дишането на плантатора бе дълбоко и спокойно. Дори в мига, когато изпод вратата пропълзяха първите сивкави облачета и злокобно започнаха да се кълбят около лицето му.