Кристина Скай
Рубинът (40)

39.

Уиндхевън.

Величествена като името си^[1], огромната къща се извисяваше на върха на един от хълмовете, обгърнати, в мъгла, подобно на бляскав скъпоценен камък сред тюркоазеносиньо море. Стотиците прозорци улавяха светлината на изгряващото слънце й разпръскваха отражения с цвят на лавандула и корал към долината в подножието на хълма.

Великолепието на имението ослепяваше, беше дори невероятно. Къщата бе заобиколена от гъсто обрасли възвишения и огромни яркозелени чаени плантации.

Барет се взираше безмълвна и удивена в гледката пред себе си. Тя бе забравила всичко останало — схванатите крака, сърбежа в ръцете, болките в главата.

Къщата бе облицована с розови гранитни плочи и ламперии от рядко дърво. Ясно личеше влиянието на Изтока — изящно заострени сводове, сложни плетеници от каменни решетки пред огромните веранди с южно изложение.

Макар че сградата беше масивна, тя не изглеждаше тежка и скована. Множеството прозорци създаваха усещане за лекота и елегантност. Какво съчетание на Изтока и Запада, помисли си Барет.

И точно затова къщата е огледално отражение на Деверил Пейгън, осъзна тя.

Бе изминала една адска, кошмарна нощ. Барет през цялото време не бе помръднала в леглото си твърдо решена да не обръща внимание на мъжа с каменното лице в другия край на палатката, който може би се преструваше, че спи. Тя се страхуваше да затвори очите си, защото отново би могла да стане и да ходи в съня си.

Усилията й се бяха оказали напразни. По някое време, в най-мрачните часове на нощта, когато луната се скри, а слънцето все още не се бе показало, Барет се бе измъкнала от леглото и бавно бе излязла в гъмжащата с насекоми тъмнина.

Осъзна това едва когато Пейгън я сграбчи, взе я на ръце и я върна обратно в леглото й. Тогава тя се събуди. Чувстваше се разнищена от рояка образи — реални и въображаеми, крито бе видяла в съня си. Това бе мрачен, еротичен хаос от спомени, въображение и копнеж.

В центъра на всяко видение стоеше винаги Пейгън.

Но дори когато я събуди, за да я спаси от кошмара, двамата не си казаха нито дума. Не си бяха проговорили от последното озлобено спречкване при водопада.

Така е по-добре, хладно помисли Барет. Тя бе сигурна, че ако той пръв я заговори, тя няма да издържи и ще се разплаче. „Няма да позволя нито той, нито които и да било друг мъж някога да видят сълзите ми“, закле се англичанката.

Това беше причината сега да изправи гордо рамене и да вирне деликатната си, меко оформена брадичка, скрила зад тази маска на безразличие болката и копнежа си.

Та нали имаше несравним учител…

* * *

— О, Хедли, никога досега не съм подозирал колко дяволски приятно е да се завърнеш у дома — Пейгън взе на един дъх стъпалата и сграбчи ръката на побелелия мъж с кокалесто лице и орлов нос, който го очакваше пред полирания до блясък портал на Уиндхевън.

Мъжът — управител, ординарец и приятел едновременно — отговори на Пейгън с една от редките си усмивки и енергично разтърси ръката му.

— Дяволски приятно ми е да те видя, Тигър, ако мога да си позволя смелостта…

Пейгън повдигна вежди.

— Че тя някога липсвала ли ти е, нещо не си спомням, суров шотландецо.

— Е, все пак в късата ми памет не се навъртат чак толкова истории за въоръжени туземци, леопарди и куршуми на наемни убийци, капитане.

— Дяволите да ме вземат, ако и този път не ме хвана на тясно. — Гласът на Пейгън изведнъж стана сериозен. Той се канеше да продължи, но забеляза как кокалестото лице на Хедли се свъсва от недоумение.

— Как се казва… — възрастният мъж премигна и потърка очи. — Жена, за Бога! Кълна се в дъха си! Божичко, Пейгън, нима това наистина е жена!

Пейгън се скова, усещайки присъствието на Барет зад себе си така осезаемо, сякаш го докосва. Стори му се, че въздухът около него затрептя, наситен с топлината и мириса на тялото й. Сякаш току-що близо до него бе разцъфнал жасминов храст.

Лицето на англичанина се скова в мрачна, сурова гримаса.

— Хедли, запознай се с… ъ-ъ-ъ… мис Браун. Можеш да я наричаш Барет. Тя ще остане с нас няколко дни, докато организирам охраната й до Коломбо.

— Мили Боже, Тигър, къде… та това е… ти не ми каза нищо за… — Шотландецът промърмори още нещо под носа си и разтърси глава, за да подреди разбърканите си мисли. — Но… разбира се, Тигър.

Той протегна жилавата си, кокалеста като лицето му, ръка към жената.

Барет сковано се здрависа.

— Мис Браун, имам честта да ви представя полковник Адриан Хедли. Той ще ви покаже стаята ви и ще бъде на ваше разположение за всичко необходимо.

Хедли премигна още един път.

— Елате, мила. Ще ви заведа хубавичко да си отпочинете. Старият полковник ще се погрижи да бъдете добре настанена в единствената цивилизована стая на този огромен езически храм, който Тигъра толкова настояваше да построи. Забелязахте ли мавританските арки? „Паметник на грандиозната му самовлюбеност“ — така ги наричам аз. Да, мила моя, познавам Деверил от времето, когато изправен не беше по-висок от териер. Та оттогава самолюбието му може да се сравнява единствено с твърдоглавието му.

Полковникът потупа ледените пръсти на Барет и пъхна ръката й под мишницата си докато влизаха в къщата.

— Студено ли ви е, мила? Но защо се учудвам? Оня юначага с гореща кръв ви е влачил по хълмовете още преди слънцето да е изгряло. Чудесен начин да пипнеш малария!

Барет едва смогваше да възприема приказките му. Имаше чувството, че е попаднала в калейдоскоп, в който образите лудо се въртят. Тук всички бяха дружелюбни с нея, нормални. Сега обаче, бяха някак чужди.

В момента полковникът я водеше по един коридор с облицовка от тиково и палисандрово дърво. Барет усети как красотата на къщата я завладява като наркотик, впръскан във вените й. Дори въздухът беше сладостно тежък, наситен с аромат на лимон, камфор и сандалово дърво.

„Толкова е красиво“, мислеше си тя.

„… и безкрайно чуждо.“

Англичанката се опита да вникне в смисъла на думите, които полковникът редеше.

— …само си почивайте, мила. Без съмнение ви трябва време, за да се възстановите. — Хедли дрезгаво се изкашля. — Да се освежите и всичко останало. Мита ще се погрижи за вас. Не правете нищо друго! Само си почивайте!

Устните й потрепериха. Сега тя наистина с мъка успяваше да запази самообладание. Несвързаното бърборене на шотландеца донякъде я успокояваше, но в същото време ужасно я объркваше след умората и напрежението от последните дни.

— Звучи… звучи прекрасно. Много сте… мил.

Отговорът й бе съвсем сдържан. Барет дори не намери сили в себе си да се усмихне. Промяната бе толкова рязка, толкова голяма… Предната нощ тя бе спала в задушна палатка сред безпощадната, знойна джунгла. Дори тази защита тогава й носеше облекчение. Защото бе заобиколена от непознати туземни жители, от крещяща с контрастите си и опасностите природа…

А сега… Сега Барет се разхождаше сред разкоша на дворец, в който дори и най-смелият лукс бе реалност. Нищо не й пречеше да се почувства като принцеса тук. Въпреки всичко обаче, очите й оставаха мрачни. Пред нея постоянно заставаше студеното лице на Пейгън, здраво стиснатите му устни.

Барет яростно се опитваше да забрави твърдата решителност в гласа му, когато бе обявил намерението си да я отпрати далеч от Уиндхевън колкото е възможно по-скоро.

Тя бе очаквала тези думи. Защо тогава я нараниха толкова жестоко?!

— Е, хайде, хайде. Не се сърдете на Дев. Понякога той е доста груб, но и той си има топло кътче в сърцето. — Жилавите старчески пръсти потупаха ръката й. — Да, той е като кокосов орех — твърд и бодлив отвън, а отвътре мек. Единственият проблем е да пробиеш кората, нали разбирате?

Барет не разбираше. Това дори не я интересуваше.

Единственото нещо от значение за нея в момента бе мекото легло и горещата баня, а после да спи… да спи цяла вечност.

* * *

Кабинетът на Пейгън бе мрачен, с облицовани с кожа и махагон стени. Имаше много мебели, но не беше претрупан, както повечето чисто мъжки помещения. В привидния безпорядък се усещаше удобство и практичност.

В средата на стаята имаше две кожени кресла поставени едно срещу друго. В едното от тях, изпружил дългите си крака, седеше Пейгън.

— И така, Деверил, какво — по дяволите — прави и къде скита досега?

Хедли стоеше изправен до тежкото бюро от палисандрово дърво, отрупано с неразтворени писма, снимки, сметки и купища вестници, изпращани от Лондон със седмичната поща. Приятелската реплика на стария полковник прозвуча напрегнато, кокалестото му лице се бе издължило от неодобрение.

— Не пророни нито дума на тази млада жена. Тя също. И сляп да бях, щях да видя, че и двамата имате да си казвате нещо — продължи той.

Пейгън се изправи и нервно отиде до махагоновия бюфет, зад чиито витрини имаше много кристални чаши и бутилки. Той си наля два пръста уиски и го изпи наведнъж.

— Не е ли малко рано?

— Само едно в моя чест. За завръщането ми. Сам се поздравих — промърмори мрачно той.

Пейгън обаче знаеше, че дори и в този миг не е останал сам със себе си. Върху бузата си имаше белег, а по рамото му ясно личаха следите от зъбите й. Белегът под окото му вече не беше единственият. Рамото му още не беше зараснало. Всъщност, тези болки сега нямаха значение за него. Измъчваше го единствено пустотата в сърцето му.

И все пак, нито един страничен наблюдател не би се досетил за бурята, която бушуваше в душата на плантатора. Пейгън остави бутилката обратно в бюфета и отвори капаците на прозорците. В стаята нахлу светлината на зората.

През прозорците се разкриваше прекрасна гледки. Чаените полета, на няколкостотин метра разстояние от къщата, тревата на моравата пред нея — всичко зелено искреше с хилядите малки диамантени капчици на утринната роса. Облаците все още не се бяха разпръсни ли и въздухът сякаш тежеше от аромати — жасмин, червен ясмин, лимони и рози.

Пейгън се навъси и втренчи поглед в празната чаша, която бе забравил в ръцете си.

За Бога, защо всяко стръкче трева, всеки проклет ароматен цвят му напомняха за нея?

— Ти си я довел тук въпреки волята й. Прав ли съм?

Гласът на Хедли дойде до него откъм полирания китайски параван. Полковникът беше неподвижен. Изражението на лицето му също бе застинало.

— Били мой Адриан, нима не познаваш характера ми, че ми задаваш подобни въпроси? — Спокойният глас на Пейгън без съмнение предвещаваше буря.

Малцина бяха мъжете, които биха си позволили да говорят с Деверил Пейгън по този начин и полковник Адриан Хедли бе един от тях. Дългото им приятелство, преминало през най-тежките и най-хубавите години от живота ми, даваше на всеки един правото да бъде до болка откровен. И Пейгън преглътна гнева си, отпусна се спокойно в креслото и се взря в сивите очи на шотландеца.

Хедли от своя страна не се поколеба да използва разположението на събеседника си.

— Точно защото много добре те познавам, Деверил, затова те питам. Жената е красива и от добро семейство, ако не ме лъже интуицията. Тя обаче едва прикриваше враждебността си в мига, когато за първи път я зърнах на пътеката заедно с Нихал. Ти също. И все пак, ако не се лъжа, още не си отговорил на въпроса ми.

Първото желание на Пейгън бе да излъже. После бързо промени намерението си. Той несъзнателно повдигна единия си крак, загледа се в прашния си ботуш и въздъхна.

— Е, добре, Адриан. Ще чуеш цялата проклета история. Първо обаче, бъди така добър, и подкрепи разказа ми с чаша чай от новата реколта. И се опитай, ако можеш, да прибереш малко бодлите си.

Побелелият полковник отстъпи. Той мълчаливо се зае да приготви чая — първо, затопли кремавобелия порцеланов чайник, сложи внимателно чая, а след това го заля с вряла вода, която все още не беше кипнала.

Тук, в Уиндхевън, приготвянето на чая беше ритуал, към който се отнасяха с уважение. И двамата мъже пристъпваха с тържествена сериозност към него, за щото най-добре от всички знаеха колко продължителен и труден е процесът, превръщащ зеленото злато от семе в ароматно питие. Чаят се възприемаше като оценка на трудната и амбициозна задача, с която се бе заел Пейгън.

Плантаторът седя дълго време мълчаливо с порцелановата чаша чай в ръце. Вдишваше пикантния му аромат. Внимателно разклати кехлибарената течност, после отново вдъхна вдигащата се пара и чак тогава отпи малка глътка. Задържа я в устата си, прекара я бавно по езика си и чак тогава преглътна.

След това, за разлика от оценителите, които отпиват от питието само веднъж, за да определят качествата му, Пейгън изпи наведнъж гъстата кехлибарена отвара и въздъхна със задоволство.

— Дяволски добър чай, приятелю. Пенлив, но не прекалено силен. Листата са млади и са от първата ръка. Мисля, че ще вземе добра цена в Лондон. Между другото, приятно съм изненадан, че през последната седмица тук е било хладно. — Очите му се съсредоточиха. — Този вероятно е от долните насаждения. По южния склон, ако не се лъжа.

Хедли не успя да прикрие усмивката си при тона ново доказателство за изключителните способности им Пейгън като дегустатор. Само най-опитните биха усетили подобни фини разлики. За Пейгън обаче чаят се бе превърнал в смисъл на живота му и той жадно бе попивал всичко, на което стотиците му учители от Англия. Индия и Китай го бяха учили.

Останалото англичанинът постигаше сам. И след пет години напрегнати и много прецизни експеримент бе постигнал много.

Въпреки че бе възхитен от оценката на приятеля си, Хедли не се остави да се отклонят от темата на разговора.

— Браво! Отново си прав, разбира се. Познанията ти, честно казано, понякога дори ме плашат. Преди няколко века сигурно щяха да те изгорят на кладата заради тях. Сега обаче, повече ме интересува дамата. Мис Браун, така ли я нарече?

Пейгън отново отиде до прозореца, взря се в зелените редове на чаената си плантация. Дълго стоя така, стискайки в ръце полупразната чаша и чак след това започна разказа си за жената с коса от старо злато, която бе нарушила границите на собствения му плаж. Плантаторът пропусна само едно от цялата история — случилото се при водопада.

С всяка следваща дума веждите на Хедли се вдигаха все по-високо и в един момент Пейгън си помисли, че те завинаги ще останат така, извити нагоре в пълно недоумение.

— Боже Господи! Та ние живеем в деветнадесети век! Кой би направил подобно нещо?! Нима това нещастно и беззащитно същество не знае наистина кое е всъщност и не може да обясни как се е озовала на плажа ти?

Пейгън му отговори с лека, иронична усмивка.

— Това „нещастно, беззащитно същество“, както я нарече ти, стари приятелю, може да си служи с пушка толкова добре, колкото и аз, а защо не и по-добре. Освен това, тя разигра такава сцена на плажа, че накара трима силни мъже да се побъркат от страх. Спаси живота ми, два пъти. Така че, драги мой Адриан, тя е най-малко беззащитната жена от всички, които съм имал нещастието да срещна досега в живота си.

— Но ти сякаш й се възхищаваш.

— Да, прав си, приятелю. Мис… ъ-ъ-ъ… Браун е една доста необикновена жена.

— Но… — обади се шотландецът.

Пейгън преглътна ругатнята си, скочи на крака и стремително започна да кръстосва стаята.

— Но тя е и най-опасният агент, който ми е изпращал досега Джеймс Ръксли. Има задачата да ме шпионира, докато намеря рубина. — Пейгън прокара пръсти в гъстата си коса и се опита да я приглади. — А аз, о дяволите, нямам никаква представа къде е скрит този проклет камък. Единственото, което знам, е, че не е у Ръксли. В противен случай той не би се забъркал в такава каша.

— Това са много сериозни обвинения, Деверил. Надявам се, че имаш доказателства.

— Разбира се, че имам, по дяволите! Ръксли никога не е оставял каквито и да било следи за участието си в играта. Инстинктът ми обаче подсказва, че тя е пионка на врага ми и че появяването й на моя плаж съвсем не е случайност.

Хедли се почеса замислено по брадата.

— Може и да си прав.

— Естествено, че съм прав. Не позволявай на ангелската й външност да те заблуди и за секунда. Барет, ъ-ъ-ъ… Браун е хладнокръвен играч, който чудесно може да се грижи за себе си. Нищо че не може да си спомни точно за какво е изпратена. Още повече, че аз съм сигурен, че съвсем скоро паметта й ще се върне.

Слисан от чутото, Хедли промърмори нещо под носа си и се наведе, за да си налее още една чаша чай.

— Не мога да повярвам. Тя изглежда толкова покорна, толкова добре възпитана — полковникът поклати глава.

— Да, но външността в повечето случаи лъже. И двамата го знаем.

Старият мъж въздъхна.

— Май имаш предвид младия инженер, който миналия месец се появи на прага на имението с твърдението, че е болен от малария. Да, да — твърде примамливо беше предложението му да разчисти онази част на джунглата с някакъв нов експлозив, за да повярваме и добрите му намерения.

— Напълно си прав, приятелю. Твърде хубаво беше, за да му повярваме. За щастие, успях да го разкрия, преди да е подпалил сушилните и помещенията на прислугата. Не се съмнявам, ще след тях беше ред и на нас. След като му кажем къде е рубинът, разбира се.

— Не ми харесва тази проклета история, Тигър. Съвсем не ми харесва. И какво да правим, за да не си възвърне паметта тази… ъ-ъ-ъ… Барет. Току-виж и тя се опитала да направи подобно нещо.

Лицето на Пейгън се вкамени.

— Това остави на мен.

— Много добре — Хедли присви очи, изпи до дъно чашата си и я остави на масичката. — Това обаче не означава, че одобрявам цялата тази работа.

Пейгън не му отговори. Какво би могъл да отговори, когато полковникът бе изразил с думи собствените му мисли.

* * *

— Нося ви вода за банята, memsab. Съжалявам, че ви стреснах, но съм сигурна, че след една баня ще спите по-добре.

Барет подскочи изненадана и осъзна, че е задрямала още в мига, в който се е отпуснала в удобното, тапицирано с крепон кресло до вратата. Умората я бе повалила толкова бързо, че тя дори не беше свалила ботушите си.

На вратата стоеше Мита. Зад нея надничаха две любопитни слугини, облечени в красиви набрани поли и къси блузи, които бяха завързани на кръста и оставаха коремите им оголени. Мита набързо им заповяда нещо на местен диалект и те се втурнаха да отварят капаците на прозорците и да забърсват праха от мебелите. Метличките от пера почистваха и най-незначителните петънца върху полираните гардероби и маси. За минути стаята блесна, а жените изтичаха навън за хавлиени кърпи.

Барет все още не можеше да се отърси от сънливостта си, когато двама цейлонци, облечени в саронги донесоха излъскана до блясък медна вана. Те я поставиха в средата на стаята, поклониха се според обичая с прилепнали длани в знак на уважение и изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

— Мита, не е нужно да се притесняваш толкова, повярвай ми. Една кана с вода ми е достатъчно. Толкова ми се спи, че нямам сили дори да се изкъпя.

Индийката не обърна внимание на протеста й.

— Но, memsab, Хедли-_sahib_ ми нареди съвсем точно: първо баня, после лека закуска и след това почивка. Точно това и правя.

Барет наблюдаваше парата, която се издигаше на облаци над ваната, докато двете жени изсипваха горещата вода.

— Но…

Мита нареди на цейлонките да излязат и извади нещо от саронга си. Това бе малка резбована кутийка. Тя я отвори и помириса съдържанието й.

— Чудесно. Приготвен е по много стара рецепта. Жените от моето семейство предават тайната на приготовлението от майка на дъщеря. Не ме питайте каква е, memsab, защото няма как да ви отговоря. Това ще ви ободри, memsab. Ще ви помогне да заспите, а после… после ще се събудите като нов човек.

Стаята се изпълни с омаен аромат. Ефирно ухание на жасмин, портокалови цветове и дамаска роза и някаква, непозната за Барет, малко по-тръпчива миризма.

Англичанката се отпусна и потъна в магията на благоуханието.

— Сигурна съм, че ще ми бъде много приятно да го използвам, Мита. Много мило от твоя страна, че ми предлагаш да ползвам нещо толкова ценно. — Тя пое дълбоко дъх и затвори очи, за да усети по-пълно насладата. — В Лондон би могла да натрупаш цяло състоя ние с този парфюм.

— Може би сте права, но едва ли някога ще се реша да го продам. За такова нещо и дума не може да става. А сега, нека memsab да се съблече и да влезе във ваната.

Въпреки че Барет се притесняваше да ползва помощта на Мита, тя установи, че прислужничката беше по своему непреклонна, въпреки привидното си покорство.

Не след дълго англичанката отстъпи и позволи Мита да среши косата й и да я вдигне, а после влезе ваната. През цялото време Мита не спираше оживено да разказва за промените, настъпили в Уиндхевън, последната реколта, за притесненията си, че мусоните закъсняват…

Барет бе затворила очи, отпусната във ваната Удоволствието от горещата, силно ухаеща вода, плъзна по цялото й тяло.

Двете жени сякаш бяха постигнали помежду си тайно споразумение — нито една от тях не отваряше дума за мъжа, който неотстъпно беше в мислите и на двете.

А този мъж бе суровият и мастен господар на Уиндхевън.

* * *

Няколко часа по-късно Барет се стресна в съня си. Тя скочи, сърцето й щеше да изхвръкне от уплаха. Тишина.

Стаята бе огряна от бледата кехлибарена светлина на единствения маслен фенер. Прозрачната противокомарна мрежа около леглото й леко се олюляваше докато вятърът навън яростно блъскаше дървените капаци на прозорците.

ТуП-туп. ТуП-туП-туп.

Барет въздъхна с облекчение и отново си легна разпознала шума. Само след секунда обаче, тя долови друг звук — едва доловимо свистене.

„За Бога, само не още една змия!“ — помисли си Барет и боязливо заопипва с поглед сенките в стаята които оскъдната светлина на фенера не можеше да разпръсне. Отново чу същия ритмичен звук.

Жената замря. Да, наистина приличаше на тихо равномерно дишане на дълбоко заспал човек. Първата й мисъл бе, че това сигурно е Пейгън, излегнал се в креслото до вратата, скрит от светлината на фенера. Креслото обаче беше празно.

В следващия миг Барет различи сянката на човек свит на кълбо върху постеля, поставена срещу вратата. Пейгън бе изпратил някой от слугите си да я пази. „Сигурно си е помислил, че по този начин би попречил и на нощните й разходки“, досети се жената.

Изведнъж я заля тъгата за нещо загубено. Вълната бе толкова силна, че почти я задушаваше, заслепяваше я дори.

Все пак, Пейгън беше прав. Това, което се случи между тях при водопада, бе огромна грешка и колкото по-скоро забравеше за нея, толкова по-добре. Пейгън явно вече бе забравил.

Барет едва успя да сподави горчивия си смях, предизвикан от иронията на несъответствието. Сега тя с усилие на волята се опитваше да забрави, докато до този момент непрекъснато се беше мъчила да си спомни.

За останалото, което Пейгън й бе наговорил, жената се постара да не мисли. Тя не можеше да повярва, че той наистина е този безмилостен убиец, за какъвто се представи. Въпреки суровия му характер, в който нямаше място за милост. „Ако Пейгън наистина е убивал — помисли си тя, — сигурно го е правил, за да не бъде убит той.“

Англичанката дълбоко въздъхна и зарови глава и меката възглавница. Споменът за мъжа с очи като оникс не излизаше от главата й. Барет яростно удари възглавницата с юмрук.

„А нима вече забрави последното, което той разкри пред теб? — човъркаше я предизвикателно вътрешният й глас. — Той е незаконороден, със смесена кръв. Нима е възможно такъв човек да те вълнува? Не ти ли призна какъв злодей е бил, дори към собствената си майка?“

Барет заблъска възглавницата. В един момент даже си представи, че това са гърдите му.

Безсънието я измъчваше още дълго време. В продължение на няколко часа мисълта за това какво блаженство бе изпитала, докато се любеха на полянката; водопада, не излизаше от главата й.

И все пак, въпреки че греховете на Деверил Пейгън със сигурност бяха стотици, Барет не успяваше да повярва, че това, което той така изчерпателно й бе признал, е истина.