Кристина Скай
Рубинът (38)

37.

Той бавно обви лицето й с ръце и повдигна главата й, а заплетената й коса падна назад. Това движение беше безкрайно нежно, като че ли искаше да я защити.

Очите й широко се отвориха. Бяха изпълнени със страстно желание, което за момента беше задоволено. Страст, която той бе разпалил с изкуството на опитен любовник.

— Пейгън, помогни ми, Пейгън. Не… искам повече да ходя насън цялата трепереща, да бъда отвличана в бездънната тъмнина на миналото.

Ръцете й неволно потърсиха раменете му и тя се хвана за тях като за спасителна сламка.

— Милостиви Боже, уморих се… толкова се уморих да ги усещам някъде много близо до себе си. Но и никога не се разкриват и винаги бягат. — Очите й се замъглиха. — Колкото и да се мъча, никога не мога да ги задържа докрай. Ако успея, ще…

Гласът й секна.

Ръцете му я повдигнаха. Той зачака тя сама да продължи, защото усещаше вълнението й.

Тя повдигна глава, докато челото й се допря до гърдите му. Следните й думи прозвучаха глухо:

— Понякога си мисля, че направо ще полудея. Че всичко това е само сън и всеки момент ще се събудя. Само че никога не се събуждам. Болката никога не отслабва.

Признанието й го накара да вземе решение.

Той не искаше да го прави, не така, както тя очакваше — дълбокото пронизващо завладяване, което и той жадуваше.

Не, той искаше само да я накара да се обърне с лице към миналото си и да го приеме, докато в същото време освободи съзнанието си и даде воля на страстта.

Защото между тях стоеше една клетва, дадена много отдавна, дадена пред бушуващите кланета и кръвопролитията от Канпур.

Пейгън си бе повтарял тази клетва секунди преди ревът на тигъра да разтърси възвишението. Защото тя беше нещо различно. Защото тя не беше една от многото случайни жени в живота му, които бяха споделяли леглото с него. Защото тя имаше право да получи повече, отколкото той можеше да й даде.

Тук, до това спокойно езерце Пейгън забрави за клетвата си, докато кръвта му биеше във вените до пръсване. Забрави за всичко останало. Пред него беше само неизказаната болка в очите й, в които той ясно виждаше желанието и мъката й.

Въздъхна рязко. Утре щеше да се ненавижда. Може би дори и по-скоро. Но въпреки това той щеше да надхитри съдбата и да изтръгне от неумолимите й ръце насладата, която щеше да отнесе завинаги със себе си.

— Тогава да започнем с горещината, соколице. Горещината и меката плът.

Барет смътно усети как той отмества ръцете й настрани. В следващия миг голите й гърди изгориха загрубелите му длани.

Този път изстена той.

„Хубаво. Не! Повече!“

Тя сигурно го бе изрекла гласно, защото Пейгън сподавено се засмя и наведе глава, за да подразни изящната извивка на ухото й.

С разума си тя искаше да го отблъсне, да избяга, докато това все още беше възможно. Но тя твърде дълго беше сама, твърде дълго й бе студено. Щеше да загине скоро, много скоро, ако…

— Моля те. — това беше жената в нея, прозвуча дълбоко и страстно и в отговор в очите му се разгоря същото желание.

— О аз ще го направя, мила моя. Преди да е залязло слънцето ти ще изпиташ такива наслади, за които никога не си подозирала, никога не си сънувала.

Барет потръпна, защото разумът й отново се обаждаше, убеждаваше я, че за такива неща не бива даже да се говори, а какво остава… Но как да го отблъсне, когато всяко докосване до нея бе толкова естествено и първично. Когато чрез него тя искаше да прикрие страха си, който все още я разяждаше?

Внезапно тя осъзна какво е да бъде жена. Жена на Пейгън.

И реши че ще намери начин да го накара да простене така още веднъж. С това щеше да започне.

Тя прокара ръцете си под него и здраво ги притисна до бедрата му. Отметна назад глава и втренчено го погледна. Пулсът й биеше в ушите като бурни вълни на океанския бряг. Тя се надигна и погали с устни тила му. Той рязко затаи дъх. Барет почувства как по бедрата й се разлива топлината му.

Това я накара да се усмихне — с усмивката на жените, които побеждават откакто светът съществува. той я искаше.

Боже Господи, колко хубаво е да я желае, колко опияняващо беше да управлява тази сила. Това й вдъхна желание да продължи.

Тя хвана със зъби едно тъмно косъмче върху гърдите му и го подръпна. Той застина преди дълбоко да въздъхне.

— Докосвай ме, съблазнителке. За още една такава целувка ще имаш душата ми.

Сведе глава и леко задържа ухото й със зъби, а после го захапа.

Тя тихо извика — уплашена и възторжена, ликуваща и отчаяна. Тогава същият женски инстинкт я накара да извие гърба си като котка, да притисне тялото си още по-силно към горещите му пръсти.

Усети как тялото му се разтърси, чу как сърцето му заудря неудържимо, а от тялото му върху нея сякаш се посипа жарава.

Очите й святкаха като синьо-зелени сапфири. Галеше стегнатите му рамене и го гледаше, без да отмества очите си. Изведнъж тя стана ловецът, хищникът, който се възбужда от миризмата на жертвата си.

Гърдите й се притиснаха към полуразкопчаната му риза, жадуващи тялото му силно да се притисне върху нейното.

Жадуващи да получат доказателството, че тя е пълна с живот, с божествения живец на живота.

Пейгън се вкопчи в стройните й бедра. Лицето му бе напрегнато от едва сдържаното желание, докато тя разкопчаваше останалите копчета на ризата му и ги откъсваше, когато те не се подчиняваха на треперещите й пръсти. Отривисто я издърпа от бричовете и я смъкна от раменете му.

Тогава застина. Бялата превръзка на едното му рамо й напомни за раната.

— Но, Пейгън, ти не можеш… трябва… раната ти… трябва…

Той я прекъсна с ръмжене, докато пръстите му си траеха със зърната й.

— Забрави за това, Angrezi Мили Боже, имам друга рана, която ме боли невъобразимо по-силно и само ти можеш да я излекуваш! — и продължи с думи, в които зазвуча открито преклонение, докато очите му я поглъщаха: — Какво си ти, сладка изкусително? Нимфата, на която принадлежи това езеро? — погледът му стана тъмен и властен: — Но това няма значение. Каквато и да си, аз ще те имам, Синамон. И този път, в името на Шива, аз ще поема огъня ти, когато си притисната до мен и настъпи върховният миг.

От устните й започнаха да се отронват тихи, накъсани въздишки, докато плъзгаше езика си по гъстите косми на гърдите му.

Той промърмори нещо на хинди, а ръцете му се докоснаха до краката й. Пръстите му се разтвориха и силно я притиснаха към гранитните му бедра. В отговор езикът й се насочи и потърси едно от плоските зърна на гърдите му.

Намери го.

Пейгън за миг остана неподвижен.

— Езикът й бавно започна да се движи около зърното, с влудяващи движения. Тя не мислеше, не осъзнаваше какво прави, движена от дълбокия инстинкт на жената. Внезапно почувства, че всичко това й е познато, част от първичния буен танц на живота. И тя се превърна във всички жени, живели до момента, и пое огромния натрупан опит.

Пейгън с ръмжене сграбчи бедрата й и ги вдигна нагоре към твърдия си като камък член.

Тя се изви, обезумяла в стремежа да научи повече, да усети всяка частица от него. Допря се и се задвижи, а после обви дългите си крака около кръсти му.

В същия миг зъбите й захапаха чувствителното му зърно и той дрезгаво извика, като отметна глава назад, заслепен от болка и удоволствие.

— А-а-а, ти ще ме убиеш, Синамон! — внезапно копринената дреха, която беше единствената преграда между тях, се превърна в светотатство. — Съблечи ме! Боже, искам да те усещам с цялото си тяло, притисната и гладна за любов. Искам да те разгорещя и да те влудя, да забравиш за разум и благоприличие, да станеш толкова необуздана, колкото може да бъде жената. Но първо…

С едно мощно движение той я повдигна по-нагоре и пое едното й розово зърно с жадните си устни. Започна да го милва между устните си, после го захапа.

Замаяна от желание и удоволствие, Барет отпусна глава назад, а кехлибарената й коса се разпиля върху раменете й. Огнените му ласки я разтреперваха, изпълваха я с неземна наслада.

Всичко, за което бе мечтала. Всичко, на което се бе надявала…

Тялото й отново запя.

Пейгън победоносно гърлено се засмя, когато тя се притисна до него и заби нокти в раменете му.

— Н-не… не сега, не по този начин… — но съпротивата й се стопи, защото той започна игриво да покрива цялото й тяло с хапещи целувки.

Нежно. Сладостна агония. Незабравимо.

И Барет разбра, че тук, в този езически рай, който той сътворяваше за нея, нито протестът, нито разумът имаха някакво значение. Тя забравяше всичко друго, освен терзаещия копнеж на гладната й плът, когато той я докосваше. Когато я целуваше, тя разбираше единствено, че той я желае безкрайно силно.

И отново цялостна.

Тайнството между тях се зараждаше някъде дълбоко. Разгаряше кръвта им, размекваше костите им в една война на телата им.

Откри също, че разумът и спомените й нямат абсолютно нищо общо с това.

— Пейгън, аз… о-о-о!

Още веднъж от нея се изтръгна викът, още веднъж я ослепи сребристата вълна, която я възвиси на гребена си.

А след нея нахлу насладата. Силните му ръце я поеха и сред звездна и пурпурна светлина я понесоха към небесата.

Погледът му беше станал див и мистичен като на големите котки в джунглата, когато изпи с устни задъханите й викове и я притисна до гърдите си, наблюдавайки как върховното удоволствие отново я опустошава.

В ониксовите дълбини на очите му проблясваше изненада и възторг, а заедно с тях и гладът на плътта му, който той едва задържаше.

Глад, който трябваше да бъде задоволен.

Защото сега у него крещеше единствено мъжкият му инстинкт. Превърнал се беше в тетива, изпъната до скъсване от триумфа на притежанието. Движенията му бяха командвани от първичната чувственост и тя единствена ги направляваше в момента. Остави ръцете си да говорят, когато зарови пръстите си в косата й и отметна главата й назад, за да кръстосат обезумелите си погледи.

— Сега, Синамон! За Бога, не мога да чакам повече!

— Д-да! А-а… сега…

Пясъкът до тях блещукаше и отразяваше светлината, сякаш бяха пръснати хиляди кристали.

Но нито един от тях не притежаваше блясъка на очите й. Нито режещата острота на копнежа им един по друг, която сякаш ги пронизваше отвътре.

Пейгън рязко свали ботушите си и ги хвърли настрани. Последваха ги бричовете му. Мускулестите му хълбоци сякаш излъчваха блясъка на разтопен бронз на светлината на умиращото слънце.

Тогава се обърна към Барет. Гледката на пулсиращия му член просто секна дъха й. Боже Господи, та той е огромен! Тя можеше ли изобщо…

Нямаше време за страх или колебание. Само миг трепетно очакване и той обхвана бедрата й. По вените й пробягваха пламъци, сякаш беше останала без кости и усети допира на силните му бедра, ефирната ласка която предвещаваше неговото проникване.

Ръцете му мачкаха бедрата й, когато я повдигна на към себе си. Тя изстена под напора на безразсъдния глад, под напора на някаква сила, извираща на тласъци от нея, която тя не разбираше, нито подозираше, че е съществувала.

— Това ли искаш, Синамон? Да потъна в тебе толкова дълбоко, че никога да не мога да изплувам? Толкова дълбоко, че ти никога да не поискаш да ме освободиш? — Гласът му беше дрезгав, сякаш трябваше да се бори с нощните си кошмари и дълго потисканото желание, за да излезе от гърлото му. — Ако е така, кажи ми, по дяволите!

Барет потрепери и се вкопчи в мускулестите му рамене. Главата й се отметна назад. Къдриците й с цвят на старо злато се разпиляха над тях и сякаш самите те светеха, поемайки последните слънчеви лъчи.

— Дълбоко! О, Господи, дълбоко, Пейгън. М-оля те!

С дрезгаво ръмжене той я приплъзна под себе си, докато бедрата й не обхванаха изгарящите му слабини. Инстинктът заповяда на Барет да се огъне и да обвие дългите си крака около кръста му, докато пръстите й се впиваха в раменете му.

Той гърлено нашепваше някакви неясни думи, докато търсеше кадифеното мекия прием на твърдото си острие.

И тогава, когато тя беше напълно готова, когато по кожата й танцуваха огньове, а очите й бяха заслепени от красотата на голото му тяло, Пейгън я повдигна и проникна в меката й гореща плът.

— Боже Господи, Барет, ти си… толкова тясна. Толкова си стегната! О, Боже, гори за мен, Angrezi! Изгори ме!

Властните му думи я разтърсиха. Усети странен огнен вихър, а после прохладата на проникването му. И той бавно си проправи път и потъна дълбоко в нея, до дъно.

Не, още по-дълбоко. Чак до сърцето й.

Огромен, напрегнато пулсиращ и изгарящ, той беше в нея, срещу нея, около нея — навсякъде, стигаше почти до самата й душа. Той стенеше, бавно се оттегляше от нея и се задъхваше, когато ръцете му я насочваха за ново проникване. Всяко движение беше едновременно начало и край на едно единение, което се раждаше във огнения вихър на насладата.

— Още, Angrezi Дай ми всичко! Аз искам всяка твоя тръпка, всеки твой стон. Искам пърхащото ти сърце в ръцете си. Искам тялото ти, сладостно и изгарящо, когато влизам в тебе!

Барет стенеше и се повдигаше срещу него, зашеметена от желанието. Той беше нажежена стомана и нежно кадифе, безогледен завоевател и самоотвержен защитник.

Той беше Пейгън — мъжът, който отново я върна към нейната същина.

Тогава тя усети, че отново се появява сребристата вълна на удоволствието, този път по-дълбоко, и цялостно, защото той беше проникнал дълбоко в нея, защото я бе зародил и подпалил с огъня на собственото си желание. Заби ноктите си в раменете му, изви се като лък и застена, ослепена от нажежените до бяло експлозии на екстаза.

— О, Господи…

— Ти дали си… аз може би… — прошепна Пейгън с тревожен глас.

— Да, Пейгън, да!

Тя извика зашеметена, защото го усети да прониква още по-дълбоко и смъртно осъзна, че досега той се е въздържал, само я е подготвял за пълното й обладаване. Тя се изпъна, за да поеме топлината му, почувства, че нейният огън го залива на вълни.

Замята се неудържимо, защото го пожела с неудържим копнеж, желаеше да се слеят и да замрат така, окъпани от последните кървавочервени отблясъци на залеза. И здраво притисна твърдия му мускул, дълбоко потънал в нея, сякаш се разтвори и го пое като във влажна и гореща длан.

Движенията й бяха инстинктивни, първични и естествени.

И Пейгън не издържа:

— Всемогъщи Боже, Angrezi — той отметна глава И с мощен тласък потъна в нея докрай, стенейки от насладата на последното й конвулсивно разтърсване.

Тя го искаше, искаше всяка частица от него и го получи. Удовлетворена се подчини на властното му завладяване. Всяко плъзгане навътре беше докосване до самия рай, целият живот, събран в един миг — от първата глътка въздух, през събуждането на узрялата плът, до самата смърт. Бавното оттегляне раждаше мига на преситения покой, извън времето и пространството.

През тези неземни мигове Пейгън даде на Барет повече познания за живота, отколкото тя изобщо беше предполагала, че съществуват. Научи я на неща за самата нея повече, отколкото се бе надявала някога да разбере.

— Господи, Angrezi… Не мога… а-а-а…

И по устните й засия усмивка на удовлетворение, Когато почувства, че най-накрая той бе изгубил контрола над себе си. Пое го в себе си, сякаш му даваше спасение и дом, далеч от сенките на Канпур, далеч от зловещите пламъци на омразния рубин. Даде му всичко, което бе копняла да му даде още през онази нощ, когато той бе спасил живота й на два пъти. Даде му себе си.

Защото сега вече си спомни, не всичко, само някои разпокъсани образи, но достатъчно, за да разбере, че той е бил там.

И когато Пейгън с мъка си пое дъх и рязко потъна до дъно в нея, тя се отвори пред безумното му желание, усети мъжката сила и яростта му, а после съкровените вълни на влажната течност, които се изляха дълбоко в нея. Искаше и това.

В този миг Барет разбра, че Пейгън е намерил своя рай, както и тя самата, независимо колко дълги години, изпълнени с терзания и предателство, оставаха зад него.

Те заедно стигнаха до този рай — заслепени и тръпнещи, слели телата и стоновете си.

Последната й съзнателна мисъл, преди да потъне стремглаво в бездната на блаженството, беше, че този момент е бил съдбовно предопределен. Късмет, както го наричаше Пейгън. И независимо дали имаше памет или не, тя се закле да отдаде всичките си сили, за да запази този непоколебим и покоряващ мъж само за себе си.

* * *

След тези райски секунди в тях бавно започна да се връща усещането за място и време. Дори в този момент Пейгън здраво я държеше в прегръдките си и потръпваше. Не след дълго страстта отново избухна. Очите й все още бяха замъглени и невиждащи, когато той проникна в нея, дишайки с усилие. Зарови ръце в косата й, притисна се до болка в тялото й. Нейното име беше на устните му, когато се извиси до върха на своето блаженство. Шепнеше нейното име, когато почувства в отговор конвулсиите й, които го разтърсиха.

Продължаваше да го повтаря, докато със сплетените им тела се претърколиха на топлия пясък.

Облаците над главите им се обагриха в наситено пурпурно и теменужено. Пейгън все още беше в нея, не искаше да се откъсне от гальовната й мекота. Когато накрая се унесоха в сън, преситени и задоволени, пръстите му останаха заровени в копринения водопад на косата й.

Раят и адът, миналото и бъдещето нямаха никакво значение.

Всичко, което имаше значение за него сега, беше сладостното усещане за тежестта на тялото й върху него, за допира на тъничките пръсти, плътно притиснат до гърдите му.

След час или два той сигурно щеше да се ожесточи. Знаеше го. Но сега…„сега“ беше предназначено за мечти, за забрава. „Сега“ беше за доверие.

Въздъхна.

Тя промърмори, изтощена и доволна.

Те заспаха, приютени в гостоприемната постеля от пясък, без да се разделят.

Зад тях в безкрайно редуване се простираха долини и хребети, които изпълваха хоризонта с неясните от вечерния сумрак очертания в смарагдовозелено и охра. Небето беше наситено тюркоазено. Минаващите облаци променяха окраската си от лилаво до тъмнорозово под последните лъчи на залязващото слънце. А то, в кървавочервено и златисто великолепие, потъна зад далечните върхове — там, където ги чакаха просторните зали и сенчестите веранди на Уиндхевън.

* * *

Пейгън се раздвижи в съня. Пръстите му се разтвориха, забиха се в топлия влажен пясък и го набраздиха.

Усмихна се и се събуди.

Първото, което видя, беше лицето й — спокойно отпуснато в съня. Косата й се разстилаше и върху двамата като плътен златист облак. Ухаеше леко на жасмин.

Усети как слабините му се напрягат, как мъжествеността му запулсира от избухващите огньове сред влажната мекота, където бе потънал.

Едно движение, едно меко приплъзване по-навътре, и тя щеше да се заизвива под него, готова отново да го приеме.

Тялото му изкрещя от ненаситен глад, но мускулите му се стегнаха като стомана в усилието да се овладее.

Погледна надолу към слетите им тела, към тънката златна верига около стройния й кръст. Гледката го кара да я пожелае толкова стихийно, както не бе пожелавал от години, а може би и никога досега. Един лек натиск — само толкова стигаше. И тогава Пейгън застина.

Страните и гърдите й бяха зачервени и ожулени от несъзнателната му грубост, от безумната му страст. Почувства се виновен.

„Не така, Angrezi. Не съм искал да те нараня, да те предам“ Той бавно повдигна от лицето й кичур коса и го остави да се изплъзне като коприна между пръстите му.

Огънят в слабините му отново избухна — отначало с изгаряща болка, а после се превърна в адско мъчение.

Сега. Знаеше, че трябва да го направи сега. Иначе нямаше да го направи изобщо.

Лицето му се вкамени от нечовешките усилия да се контролира. Той се отдръпна от нея и се изправи на крака.

„По-добре така, соколице. По-добре един-единствен удар светкавичен и смъртоносен, който да убие всички надежди изведнъж и завинаги.“ Да, поне толкова той можеше да направи за нея.

Знаеше, че един ден тя ще му бъде благодарна за това.

* * *

Пронизителният вик на Нихал събуди Барет сякаш след цяла вечност.

Тя измърмори нещо и протегна ръка, все още в плен на съня.

Шепата й се изпълни с влажен хладен пясък, чиито кристалчета блещукаха на сребърната светлина.

Бавно отвори очи. Все още сънена, тя видя около себе си един свят във виолетови сенки. Въздухът бе изпълнен с аромата на околната растителност и вече бе попил хладината на настъпващата нощ. Слънцето бе потънало далеч на запад и върху хоризонта бе остана ла само една пурпурна ивица.

Барет се изтегна, все още отпусната и сънена. Усети странна, но приятна болка в мускулите си, която беше нова за нея.

Тогава си пое дъх и се изправи, а очите и мигновено се отвориха при нахлулия порой от спомени за тома което се бе случило.

Горещата кожа и търсещите пръсти.

Страстният копнеж и вълните на насладата.

— Пейгън!

Тя скочи на крака и се взря безпомощно в мрачните сенки наоколо. Вятърът изсипа бял дъжд от жасминови цветчета по главата й. Точно в този момент откъм другия край на езерото се появи тъмна фигура, която си проправяше път през храсталака.

Той беше с гръб към гаснещата светлина и Барет успя да различи само очертанията на лицето му и стегнатата линия на раменете му.

Сърцето й бясно заби.

— Пейгън, аз… аз…

— Виждам, че си се събудила. Добре. Оставих те да поспиш — гласът му беше рязък.

Защо беше облечен, с преметната през рамо пушка? Защо й говореше с този студен, безличен глас, от който дъхът й секна? Който уби радостта в сърцето й и сякаш я заля с ледена вода?

Към нея полетяха дрехи.

— Облечи се! Нихал всяка секунда ще бъде тук.

Тя несъзнателно хвана дрехите и се втренчи в него, неспособна да каже дума.

Англичанинът се извърна и закрачи напред-назад по пясъчния бряг.

— Хайде, по дяволите! Не се притеснявай, че те гледам! Не че вече ще има кой знае какво значение — последните му думи прозвучаха някак язвително.

Тънките й пръсти се вкопчиха в памучната материя. Смътно осъзна, че копчетата на бричовете й бяха на мястото си, зашити сигурно от него, а освен това имаше чиста риза, без съмнение от неговите.

Сърцето й лудо заудря.

— Какво… какво правиш?

— Мисля, че бях пределно ясен, Angrezi. Връщаме се обратно в лагера. Веднага.

— Но…

— Но какво? — челюстите му се стегнаха. — Това, което се случи, беше грешка, непростима грешка. Но никога няма да се повтори, уверявам те! В момента, в който пристигнем в Уиндхевън, предполагам някъде утре сутринта, ще те изпратя обратно в Англия. Все са ми останали някакви връзки там. Ще ти осигуря някакво безопасно място, където дори дългите ръце на Ръксли няма да могат да те достигнат.

— Но… — Барет го гледаше потресена. — Ти каза… помислих си…

Един мускул заигра по челюстта му. Отривисто й подхвърли сплесканата шапка, която несъзнателно бе мачкал между ръцете си.

— Не прави нещата по-сложни, отколкото са, Angrezi. Запази онова, което току-що се случи, заедно с другите си спомени. Може би в подплатена с коприна кутия, с дъх на лавандула и изсушен жасминов цвят. Или пък в изисканите редове на дневника си, ако така предпочиташ. Само не си въобразявай, че може да се случи отново, защото, проклет да съм, няма!

— Но… но аз не искам да си спомням за теб! Аз искам да съм с теб, да бъда част от живота ти. Тук, а не някъде другаде, независимо дали е опасно или не!

Той стисна юмруци. Гласът му дрезгавееше, когато отговори:

— И всичко това, за да се прави любов за час или два? Не, Angrezi, много повече е необходимо на една жена, за да си проправи път и да обсеби живота ми — очи те му проблеснаха преди да продължи: — Дори за жена, красива като теб!

— Ти… не си го мислиш наистина. Не можеш!

— Така ли? — той ехидно се изсмя. — О, сексът беше достатъчно добър, макар че не ми допада особено да се занимавам с девственици. Все пак, с теб, Синамон, проблемът не беше само технически.

Барет се олюля от тези думи, които яростно я шибаха. Каза си, че това е само още един от неговите номера, че той сам не вярва на думите си.

Тя здраво притисна дрехите до гърдите си, борейки се с нечовешката мъка, която я заля и сякаш изцеди всичката и кръв.

След това слабичките и рамене се стегнаха. Тя никога нямаше да му се моли! Мили Боже, никога!

Дори и сега, когато сърцето й сякаш бе изтръгнато от гърдите и разкъсано на хиляди малки парчета.

— Много добре! — успя да отговори, учудена че гласът й може да звучи толкова хладно и безразлично. — Но ти ме направи жена, за което съм ти благодарна защото бъдещите ми връзки с мъжете ще бъдат къде-къде по-приятни!

Някакъв демоничен бяс я накара да отметне назад косата си и цялото й тяло се откри пред него и заблестя в белота като слонова кост. Стрелна го с презрителен преценяващ поглед.

— Надявам се само, че не очакваш да заплатя за услугата.

Видя го как потръпва, как разярен стегна челюстите си. Това трябваше да я удовлетвори, но само буцата, която запречваше гърлото й, стана по-голяма.

Ръцете му се вкопчиха в пушката.

— Не, не искам нари за това, че съм разкрил пред теб малко от мистерията на секса, Angrezi. В тази област аз съм всепризнат майстор. В твоя случай, малката, усещането за горещото ти тяло и стегнатата ти влажна утроба ми е достатъчно. Да, мисля, че ти просто си надарена. Ако паметта ти не се върне можеш да си помислиш, дали да не си изкарваш прехраната по гръб. Може би един ден ще станеш наистина добра.

Той говореше отчетливо и студено, с ясното намерение всяка негова дума да достигне до нея.

„Защо правиш това, Пейгън?“ — искаше да изкрещи тя. Не го направи, защото гордостта затвори устата й с каменния си печат. Само ноктите й се забиха още по-дълбоко в дланите.

— Може би — отговори хладно. — Все пак има толкова начини да се обработват мъжете. Да използвам тялото си е само един от тях. За съжаление, не мога да кажа, че намирам твоите умения за чак толкова забележителни, скъпи мой.

Ярост помрачи лицето му.

— Така ли? Дивите ти викове от удоволствието, което изпита, съвсем не доказват твърдението ти. Да не говорим за белезите от ноктите и зъбите ти, които останаха по раменете и гърба ми.

Тя подигравателно се усмихна.

— Е, не е толкова трудно да ги имитираш, все пак. Сигурно един мъж с твоя опит трябва да го знае, Тигър-сахиб.

Той се вкамени. Яростта на свой ред го заля с мощ на вълна. Когато успя да проговори, гласът му беше нисък и суров:

— О, ти се наслаждаваше, Синамон! Тези сладостни гърчове не могат да се имитират. Всъщност аз те дарих за един час с по-голяма наслада, отколкото повечето английски съпруги получават през целия си живот. В Лондон твоите приятелки клюкарки ще бъдат страшно развълнувани от разказа ти и ще изстискат и най-малките подробности от теб. В случай, че не се впечатлят достатъчно, скъпа, защо да не ги очароваш с нещо още по-вълнуващо? Да… кажи им, че си имала честта да преспиш с англо-индийско копеле, с мелез, заченат от нефелен английски пер и обслужващата го проститутка. Сигурен съм, че ще бъдат страшно любопитни да сравнят нашата анатомия с тази на високомерните ни английски братовчеди.

Тя несъзнателно вдигна ръце пред себе си, сякаш да се запази от тези ужасни разкрития.

— Пейгън, недей…

— Не ти ли стигна? Ненаситна малка фурия! Добре тогава! Ако тази клюка се окаже недостатъчно впечатляваща или пък се изтърка, можеш да им кажеш още нещо: партньорът ти е бил убиец. Първата му жертва била собствената му майка, която той е гледал как умира, без да каже нито дума. Да, това ще ви осигури дълги часове забавление, сигурен съм!

Барет го гледаше онемяла, парализирана. Пейгън се извърна и закрачи към склона, по който се катереше Нихал.

Сега даже не й мина мисълта да се опита да го спре.