Кристина Скай
Рубинът (37)

36.

Дрезгавият му глас сякаш напълно отрезви Барет и най-сетне я накара да побегне. Самият той говореше с огромно непреодолимо желание, което всеки момент щяло да избухне, за мъка и блаженство, за един свят от усещания, които надхвърляли и най-смелите й представи.

Този глас беше опасен като смъртта — съблазнителен и разпалващ мечти, каквито не бе имала досега.

Тя се обърна, устремно нагази в езерото и тръгна към другия край, откъдето нагоре към скалите се виеше пътека.

Страхуваше се от Пейгън, страхуваше се от тигъра. Най-много се страхуваше от себе си. От слабостта, която я обземаше при най-лекото му докосване.

В погледа му бе прочела, че е избягала от един хищник, за да попадне на друг, който беше много по-безпощаден.

С разтуптяно сърце се запрепъва в стъблата на лотосите и тръстиките. Не мислеше къде отива или какво ще прави, ако тигърът се върне. Единствената й грижа беше да увеличи колкото се може разстоянието между нея и англичанина с очи като оникси.

Почти по средата на езерото, където водата достигаше до кръста й, Барет загуби равновесие и падна. Спънала се бе от един подводен корен, който се уви около глезена й. Успя да се освободи с бясно ритане и се подаде на повърхността. Само след миг, отмерен от удар на сърцето й, тя усети, че силни ръце я сграбчват и изкрещя.

— Не бягай от мен, Angrezi! Още ли не си разбрала, че не можеш да избягаш?

— Мога да избягам! — Тя започна да рита, за да се отскубне, но пръстите му бяха като от стомана. В борбата тя отново изгуби равновесие и отново бухна във Юдата. Когато той я измъкна, от нея започнаха да хвърчат пръски.

— Дявол да те вземе, Пейгън! П-пусни ме!

— Обещай, че няма пак да хукнеш нанякъде, и ще те пусна!

— Никога! — изстреля тя и продължи напразните си усилия.

— Преди малко не трябваше да бягаш. Много глупаво постъпи. — Преди да продължи, леко я придърпа към себе си. — Но и аз бях голям глупак, че те оставих.

— Ти ме излъга! Накара ме да повярвам… — без предупреждение тя го изрита с всичка сила в лакътя. Пръстите му обаче стискаха все така здраво.

— Това не беше лъжа, Angrezi. Аз просто те оставих да вярваш в онова, което ти се искаше.

— Това беше лъжа, независимо как го обясняваш! Ти знаеше много добре!

Очите му станаха ледено студени, докато ръцете му се плъзнаха надолу, за да я приближат до него.

— Аз възнамерявах да ти кажа. Някак си обаче… все не намирах подходящ момент.

Барет яростно се замята и заудря, докато водните растения наоколо се превърнаха в зелена каша. Някъде високо от скалите се чу писък на паун, който бе подет от шумно стадо маймуни по върховете на дърветата.

— Така ли? Не, аз прекрасно знам, че причината не е била тази! На теб ти доставя такова удоволствие да ме мамиш и да ми се подиграваш! — след което тя заби нокти в ръцете му и започна бясно да се извива.

Без никакъв резултат. Той вече беше много по-близо, здраво стиснал коляното и бедрото й. Погледът му я накара да потрепери.

От страх, си каза наум.

Знаеше, че това е лъжа.

— Откакто се сблъсках с теб на брега, Синамон, изпитах много неща, но никога и удоволствието да те мамя — докато говореше, той все повече я притискаше към себе си.

— Копеле! — тя избра обидата, която щеше да го разгневи най-много, думата, която веднъж го бе докарала до сляпа ярост. Знаеше, че ако го вбеси по същия начин, той може би щеше да отпусне за малко железни те клещи на пръстите си и да има шанса да избяга. Тя отново запрати в лицето му мръсната дума: — Копеле! Проклето лъжливо копеле! Това си ти! Нищо друго не правиш освен да ме лъжеш от първия миг, в който се срещнахме. Да не мислиш, че изобщо ще повярвам на каквото и да било, което сега ми казваш?

Лицето му бе застинала маска, зад която очите му прозираха като две цепки.

— Не ме предизвиквай, Angrezi! Ако наистина съм варварин, това никак няма да ти хареса.

— Нищо в теб не може да ми хареса! Нищо от тази забравена от Бога страна! Пусни ме, кучи сине! Чакал!

Тя почувства как едната му ръка беше стигнала до хълбока й, а другата се бе вкопчила в бедрото. Всеки момент щеше да бъде хваната толкова здраво, че да не можеше и да помисли да бяга. Обезумяла се замята. Едно от копчетата на бричовете й се откъсна, всеки момент щеше да го последва и второто. Осъзна, че няма време за губене. Успя да се извърти и внезапно го ритна. Ритникът й попадна върху раненото му рамо. Дъхът му рязко спря.

Тя беше свободна!

Зацапа странично и се устреми към отсрещния бряг. Зад нея се чуха ругатните на Пейгън, който се бе превил от силната болка. Тя беше забравила за раната му в цялата тази бъркотия. Видя го, че притиска ръка върху превръзката, която бързо почервеняваше.

Лицето й побеля. Беше отвратена от себе си. В какво свирепо същество се бе превърнала тук! Но беше твърде късно за разкаяние, за връщане назад. Продължи слепешката напред. По лицето й полепнаха паднали цветове и пясък.

Тогава усети, че излиза на плитко. Почти стигна! Пръстите й докоснаха студената скала. Зад нея Пейгън вбесен ругаеше.

— Ти ме риташ твърде често, Angrezi! За Бога, аз… — разтърси го мъчителна кашлица. — Аз… о-о-о… ще ми платиш за това!

Барет отметна полепналата по лицето й коса и със залитане се закатери по естествените стъпала в скалата които водеха нагоре към водопада. Сърцето й биеше толкова лудо, че не чу плясъка на водата зад себе си, а после шума от свличащи се камъчета.

Този път Пейгън не рискува. Той я сграбчи здраво я повлече към една ниша в скалата, затулена с висящите клони на пълзящите растения.

— Дивак! Пусни ме! — Барет се замята и започна да рита, но ударите й попадаха в празно пространство.

— Ти… ще съжаляваш за това, Деверил Пейгън! О, как ще съжаляваш!

— Аз вече съжалявам, Синамон! — изръмжа той. — Но миналото е минало. Сега възнамерявам да направя онова, което не направих тогава на брега.

Тя пребледня.

— Не можеш! Няма… да го направиш!

Беше мечтала обаче за него, да гледа тялото му, да изпита най-голямата му близост. Но в мечтите й желанието беше пълно, дълбоко, неназовимо, съкровено, истинско. Сега, осъзнала яростта, която бушуваше гърдите му и ужасната перспектива да бъде грубо обладана, Барет наистина се изплаши.

— Ти… няма да посмееш! — думите и прозвучаха като ридание.

— О, и още как! — мрачно отговори той. — Трябваше да го направя много по-рано. Тогава може би… — но не довърши думите си.

Бяха на няколко фута от водопада. Телата им — покрити със сребрист воден прах. Минаха под един увиснал грозд пурпурни цветове, които се орониха и посипаха косата й.

Сърцето и тръпнеше от страх и от нещо странно и парещо студено. Нещо безразсъдно и лудо, което черпеше сила от неговата жестокост.

— Недей… недей да правиш това, Пейгън! — Тя опита да скрие издайническата нотка на страх в гласа си, но не успя.

Той само промърмори нещо на хинди. По отвесната скала зад висящите растения се стичаха водни струи, а пред тях — каменна плоча, обрасла с мъх и папрат, която сякаш създадено от природата ложе.

— Не, Пейгън! — викна задъхана тя, когато вече нямаше никакви съмнения за намеренията му.

Той не й отговори, само я побутна по-навътре като се озоваха в сянката на този полутъмен будоар, нето му бе станало затворено и съвсем безизразно. Принуди я да седне върху гранитната плоча и прикова китките й назад до скалата.

Очите му бяха зорки и безмилостни — очи на хищник, надвесен над жертвата си.

Барет се въртеше и се бореше, но той я притисна към скалата зад нея, като вклини бедрото си между краката й.

Под тях водата се изливаше като хладно кадифе. Тя нямаше да се моли, по дяволите! И да губи, и да печели, тя никога не се молеше! Още повече пък сега!

Внезапно я прониза спомен. Глас, който й заповядва да се помоли, който я заплашва с болка, с още болка, ако не го направи.

Започна да диша бързо и задъхано. Чу приглушена псувня и после шум от изплющяване по гола плът.

Нейната плът, която сякаш се раздра от силата на бесния удар. Камшикът падаше отново и отново, докато накрая тя чу собствения си висок, нечовешки вик. Болката избухна.

После, толкова мигновено, както се бе появило, видението изчезна.

Пейгън забеляза, че тя преглъща с мъка и се бори със страха. У него нахлу болезнено усещане, което го разтърси целия.

Но не можеше да се върне назад. Твърде много безсънни нощи бе изгарял от огъня в кръвта си и твърде много утрини бе посрещал на ръба на обезумяването. Трябваше да сложи край. Сега. Той чувстваше, че има нещо повече, много повече, което тя не му беше казала. Неща, които не можеше може би да си спомни, които дори може би не знаеше. Ако беше прав…

Той плътно притисна нарасналата си мъжественост към нейната мека женствена вдлъбнатина. Прекрасно си пасваха, о, дори повече от прекрасно! Преглътна, като че ли така можеше да задържи надигналата се вълна на желанието, което крещеше да я повали и да проникне в нея веднага, без предварително да я приласкае и подготви.

Деверил Пейгън, преминал през четири йогийски коли и обучен в индийското изкуство на любовта, осъзна, че е забравил всичките си умения и стои на ръба да я обладае свирепо и първично, без да се съобразява с нея, да получи само своето като разгонен самец.

Ето още едно доказателство за това, колко добре върши тя работата на Ръксли, каза си мрачно Пейгън.

Продължи да се бори със себе си, за да изплува над мрачния порой на желанието. Помисли за жената, която бягаше по лондонските улици, безпомощна и изплашена от дебнещата я по петите смърт. Спомни си нейната пламенност и упорития й отказ да приеме помощта му.

Тя беше смела, онази жена. Беше страстна, прие го и го приласка без преструвка, което го влуди. През онази нощ той бе усетил, че тя му отговаря искрено, че нейният глад за любов е не по-малък от неговия. Къде беше изчезнало всичко това сега?

Пътуването от Англия сигурно е продължило около три месеца, ако е плавала с товарен кораб. Три месеца в ръцете на хората на Ръксли? Почти цяла вечност. „Какво са ти направили, Синамон? Какви тайни се крият зад смръщеното ти чело? Може би са неща, за които е по-добре изобщо да не си спомниш?“

Пейгън застина неподвижно. Тялото му се напрегна. Нямаше да му е лесно. Дори за мъж с неговия опит. Отклони мислите си от желанието, превърнало се вече в болка. Загледа втренчено лицето й, бясно пулсиращата веничка на шията й, трескавата руменина, избила по страните й, синьо-зелените й очи, изпълнени със страх.

— Нараниха ли те, Angrezi — попита той с нисък, нежен като милувка глас. — От това ли се боиш, да не те заболи?

Барет премигна, объркана от тази нова нотка в гласа му. Прехапа пресъхналите си устни. Това пък какво беше? Защо той… стана внезапно толкова загрижен?

Някой нов номер?

— Да ме заболи? Не… не разбирам какво искаш да кажеш.

Пейгън не можа да прецени дали това е лъжа. Може би тя самата не знаеше.

— Мисля, че разбираш. Освен това мисля, че се страхуваш, страхуваш се да искаш каквото и да било.

Тя усети нова вълна на страх. Неясни и жестоки видения от миналото внезапно изскочиха в съзнанието й. Силни, впиващи се пръсти. Дъх, горещ и неприятен. Усещането, че е наблюдавана непрекъснато през всички тези безкрайни дни сред океана…

В гърлото й се надигна стон. Не! Не бива да мисли за тези смътни видения! По-добре да ги остави за през нощта. За сънищата, които я вдигаха от леглото. Ако продължаваше да мисли за спомените, в главата й щеше да нахлуе онази ужасна пулсираща болка.

— Спри! Не… мога да си спомня!

Погледът му я пронизваше като острие на кама.

— Мисля, че можеш, соколице. Само трябва да поискаш да си спомниш. — Тялото му се притисна по-силно до нейното. Тя ясно почувства всеки стегнат мускул, всяка гладка кост.

Поиска й се да изкрещи, защото вихърът от противоречиви чувства я разкъсваше. Искаше да го отблъсне от себе си, искаше да го притисне още по-плътно. Искаше да го удари през лицето, искаше да опита с език водата, която се стичаше на вадички по скулите и устните му.

Мили Боже, така ли се полудява!

Тежестта на тялото му я прилепи плътно до каменната стена. Бедрото му се промъкна още по-дълбоко между свитите й крака. Пръстите му започнаха да описват бавни кръгове по пламналите й длани.

— Искам те, Синамон! — Слабините му горещо пулсираха. Барет се оказа уловена между гранитната скала и гранитните му слабини. Всеки кръг по дланите й засилваше усещането за суровата сила, която той излъчваше, сила, която изцяло я подчиняваше.

Устните му се долепиха до ухото й. Езикът и зъбите му заиграха с изтънчено умение с меката му част, а после, лек като перце, езикът му погали вътрешната извивка на ухото.

Барет потрепери и затвори очи пред тази чувствена атака.

— Пейгън, спри…

— Не го ли искаш наистина, Синамон, защото пулсът ти е буен като океански прибой, а дишането ти е тежко и накъсано.

— Не… — тихо изстена тя, когато зъбите му леко захапаха ухото й. — Аз… искам да спреш. — Последните й думи прозвучаха несигурно. Тя се помоли той да не е доловил това.

Пейгън обаче никога нищо не пропускаше.

— Хубаво е, Angrezi! Харесва ми да чувам задъханите ти думи. Стени за мен, още! Това ме кара да те искам с цялото разнообразие от желания на един мъж към една жена. Голата й гладна плът. Безумния й смях. Драскаща и хапеща. Но само когато отново събереш парчетата от себе си, Синамон, защото искам да виждам огън, а не страх в очите ти. Точно така, когато… — Това беше един дяволски голям залог в играта, но Пейгън реши да рискува: — Когато се срещнахме за първи път. В една тъмна, снежна нощ в Лондон.

Дъхът й спря. Не можеше да бъде истина!

— Лъжа! Аз нищо не помня! Ако сме се срещали някога преди, щях да го разбера. Щях да го почувствам!

— О, ти го чувстваш! Тялото ти ме позна от първия миг. Разбира се, през първите седмици не бях съвсем сигурен, все пак трябваше ми време да се уверя. В Лондон лицето ти беше закрито с воал, а косите ти бяха черни.

— Не!… — с обезумели очи тя се загледа в лицето му, но не различи нищо друго освен искреност и непоколебимост. — Невъзможно е — този път тя не беше толкова категорична.

А след това изведнъж черната завеса в съзнанието й се вдигна и споменът я заслепи. Картината оживя свиренето на ледения вятър, белите снежинки, които танцуваха на фона на нощното небе. Усещането за смътната, неопределена опасност, която я дебне някъде наоколо.

И още нещо. Един камък със сърце от лумна ни пламъци.

Рубинът? Нима беше видяла „Окото на Шива“ онази нощ?

Опита се да спре накъсаните образи, които се редуваха и се трупаха в главата й. Но те не искаха да спрат. Долитаха и се скупчваха в съзнанието й като ято подплашени птици.

Остър вик. Цвилене на препускащи коне, които изникнаха от тъмнината.

И един мъж с неясни черти на лицето. Мъж с махагонова кожа и очи като оникси. Господи, този мъж е бил Деверил Пейгън?!

— Връщат се, нали? — гласът му потрепна от радост. — За Бога, колко те търсих след тази нощ! Изпратих хора да питат от Уайтчапъл до Кенсингтън, но винаги се връщаха с един и същ отговор. Нищо. Нямаше жена с коса като абанос и черен воал. Никакви следи.

Барет не дишаше. Страхуваше се да му повярва, да се предаде, макар че кипналата й кръв й нашепваше, че той казва истината.

Тя отново се размърда, но каменната тераска беше тясна и сега единствената й опора беше твърдата стена от мускули и плът.

Смътно осъзна, че сърцето и е помнило през всичкото това време. Също и тялото й. Не всичко в подробности, но достатъчно.

Пейгън я привлече към гърдите си.

— Търсех те като луд. Сигурно ходих повече от сто пъти на този площад през следващите три седмици. — Гласът му стана суров. — Къде отиде?

Барет се опита да се отдръпне. Зави й се свят. Това беше само още един от неговите номера! Но внезапно поиска да попита. Трябваше да разбере.

— Ти… си ме търсил?

— Три седмици денонощно. Проверих на пристанището, в болниците, във всички странноприемници и пансиони в околността. — Нахлулите спомени помрачиха лицето му. — А после… после трябваше да тръгна. Рубинът беше продаден и нямах друга работа в Лондон. Нямаше защо да удължавам престоя си, когато в Уиндхевън имаха такава голяма нужда от мен. Можеш ли да ми простиш за това, Angrezi?

Сърцето й се сви при тази отчаяна молба. Възможно ли беше всичко това? Нима той я искаше толкова много?

— За Бога, какво искаш от мен, Пейгън?

— Кажи ми само, че си спомняш. Нещо. Каквото и да е.

Барет изучаваше лицето му. Търсеше някаква нишка, някакъв отглас от миналото си. Всичко, което видя обаче, беше дълбокото му безпокойство, скрито зад ужасните белези не само по кожата, а и в душата му.

Всичко, което видя, бе един човек, живял твърде дълго в сенчестата страна на живота и твърде малко сред светлината.

Всичко, което видя, беше Деверил Пейгън.

И нека Господ да й е на помощ, защото тя обичаше всичко, което видя.

Безумен копнеж изолира останалите й сетива. Беше се приближила опасно до мига, в който щеше да се предаде и да си признае. Тя прекрасно си даде сметка, че на това място и в този момент ще й бъде много трудно да противоречи на Пейгън и да отрича.

Но също така добре знаеше, че е длъжна поне да опита. Какво бъдеще можеше да има за тях двамата, когато тя беше все още половин човек и безлична пионка в смъртоносната игра на Ръксли?

Пръстите й се разтвориха. Чак тогава Барет разбра, че те вече не го отблъскваха, а лежаха върху голите му гърди. При техния допир мускулите му заиграха пол бронзовата кожа.

Тя го искаше! Господи, ако той продължава да и държи така в прегръдките си, тя нямаше да успее да го скрие! Помъчи се да овладее треперенето на ръцете си.

— Аз… аз нищо не помня. Сигурно грешиш. Освен това, косата ми едва ли може да се определи като черна, което и твоите очи няма как да отрекат.

— Но тя беше черна тогава, Синамон. Ти бягаше Явно се бе дегизирала.

От кого, обаче? Пейгън си зададе този въпрос може би за хиляден път. И защо? Сега той щеше да получи отговора, както и отговорите на всички останали въпроси, за които чакаше достатъчно дълго. Сега. Щеше да ги изтръгне от голото й, тръпнещо тяло.

— Не! Това… сигурно е била някоя друга. Друга! — в гласа й прозвуча отчаяние.

Пейгън остана неподвижен. Бедрото му беше все така силно притиснато между краката й, а ръцете му я държаха здраво за китките. Гърдите й развълнувано се надигаха и при всяко дразнещо допиране с гърдите му го разпалваха още по-силно.

— Не ме лъжи, Angrezi — каза дрезгаво той. — Не се надявай, че ще успееш.

— Не лъжа! — Искаше й се погледът, с който го изгледа, да бъде предизвикателен, но някак си не се получи. — Не помня, нито теб, нито нещо друго!

Куп лъжи, каза си наум. Не биваше да го окуражава и да му дава надежда, защото този хищник със суров поглед нямаше да пропусне възможността да използва нейната слабост в своя полза.

Пейгън изруга и я извъртя така, че сега тя лежеше върху гранитната плоча под него. Над тях водопадът се стелеше като сребриста завеса, обгръщаше ги с облак воден прах и ги откъсваше от външния свят.

— Лъжеш, Angrezi, и аз ще го докажа.

Когато мощното му тяло я прикова към скалата тя конвулсивно се заизвива. Очите му я изгаряха, лицето му бе изопнато от обзелата го решителност този път да не спира. Тя знаеше, че силата й не е равна на неговата, но с какво друго можеше да му се противопостави.

Пейгън продължи с ласките си, нежни като кадифе. Допря устата си до ключицата й и загали с език чувствителната вдлъбнатинка. Започна да поема с отворените си търсещи устни топлината, която пулсираше и струеше от кожата й.

— Аз ще те накарам да си спомниш, Синамон. Преди да съм свършил, ти вече ще си спомняш всичко от онази нощ.

За момент я обзе познатият страх. Нощ, в която бродеха сенки и безплътни призраци. Глухи отекващи стъпки. Ръце, протегнати от тъмнината, които я сграбчват…

Разтрепери се и затвори очи, за да спре нашествието от образи.

Последваха още. Болка. Гадене. Ужасно, непреодолимо безсилие.

„Не, не мисли! За Бога, погреби всичко дълбоко в себе си, там, където не можеш да го намериш повече!“

Устните му се плъзнаха по шията й. Бяха горещи, нетърпеливи.

— Недей да се бориш с тях, Angrezi! Спомени и миналото — това е част от тебе. Както и това сега е част от тебе!

— Не… не мога. Пейгън. Не ме карай! Ти… не разбираш!

— Не разбирам? Не, за Бога, не разбирам! Но ще разбера, Синамон! Можеш да бъдеш сигурна в това!

Тя чу как той простена и разбра, че съзерцава набъбналите връхчета, релефно очертани под мокра долна риза.

О, Боже, не! Не можеше да издържа повече! С всяка изминала секунда тъмните спомени я завладяваха все по-неудържимо, а тялото й предателски отстъпваше към признанието и поражението.

Тя стисна очи в яростната си съпротива срещу топлината му, срещу огъня, който той разпалваше у нея. Но дори и със затворени очи тя усещаше поглъщащия му поглед, който я държеше като в любовна прегръдка. Обаче тъмният мрак между тях не можеше да се нарече любов, замаяно си каза тя.

Нямаше смисъл. Той победи. Тя усети как бавно и дебнещо от самата й същност се надигна безразсъдният глад. Още веднъж бе успял да я накара да почувства неща, които не трябваше да чувства, да иска онова, което не трябваше да иска. От устните й се отрони сподавено ридание. Обезумяла, тя го заудря по гърдите.

— Недей, не прави това с мен, Пейгън! Не искам да си спомня!

Най-после го каза! Изведнъж се зарадва, че той разбра и че тя застана с лице към истината.

Гласът му беше странно нежен.

— Знам, meri jaan. Знам го отдавна — макар и толкова близко, очите му бяха непроницаеми. — Но тези отговори са ти толкова необходими, колкото и на мен. Днес ние двамата ще ги получим.

Барет отчаяно се замята, въпреки че той я побеждаваше със силата на тялото си, с изгарящата си топлина, която проникваше в нея от допира на пулсиращата му мъжественост. Тя разбра, че всеки миг победата му ще бъде окончателна.

— С-спри, Пейгън!

Но мъжът над нея не я чуваше.

— Опитай се да ми кажеш, че не изпитваш същото. Кажи ми, че не ти харесва докосването ми.

Страните й поруменяха. Понечи да произнесе тези думи, но погледът му я прикова неподвижна и безволева.

Жасминовите храсти наоколо се полюшваха под полъха на вятъра и от тях се сипеха червени и бели цветове върху кожата й с цвят на слонова кост. Уханието им я упои. Тази неземна красота се изсипа върху нея като благодатен дъжд, проникна дълбоко и изцяло я завладя. Тя започна, опита се с думи да изрече всичко онова, което почувства в този момент.

Но не успя.

Защото Пейгън склони главата си и започна да поема и отмахва с уста нежните цветчета. Горещите му устни след всеки цвят се допираха до пламналата й плът.

Барет се напрегна и го побутна назад, но протестът, който напираше върху устните й, се превърна във въздишка на наслада.

Очите му се замъглиха при този тих стон.

— Следващия път ще те имам върху легло от розови цветове, Angrezi. — Той повдигна ръцете й, сключи ги зад главата й и намести бедрата си между неусетно разтворените й крака. — После постелята ни ще бъде от жасминови цветове и лилии. Мили Боже, никое цвете не може да се сравни с копринената ти кожа!

Мъхът под тях беше мек и прохладен, а водата гальовно се плискаше в камъка. Но ръцете му бяха горещи, изгарящо горещи.

— Представи си го, Синамон! Представи си как лежиш сред копринените завивки, обточени с малки златни звънчета, а по голото ти тяло са пръснати скъпоценни камъни. Представи си уханието на нощта и сливането на телата ни, как кадифето приема стоманата, как топлината поглъща топлината. А сега ме погледни и ми кажи, че не искаш всичко това. Ако ми го кажеш, ще те оставя на секундата.

Барет стисна очи и се опита да отблъсне тези видения, да не предусеща насладата. Но те завладяваха съзнанието й с всеки удар на сърцето й и ставаха все по осезаеми и желани.

За Бога, тя знаеше, че ще стане точно така, както той казваше, и дори повече. Как да се бори с това?

— Мълчиш? Все още отблъскваш спомените и задържаш чувствата си?

Пръстите му се плъзнаха надолу без предупреждение и разкопчаха брича й, за да се заровят навътре и да замилват нежно корема й. Бедрата му се задвижиха и бавен, мъчителен ритъм. Видя как тя потръпна от нарастващата възбуда. После бавно я погали с загрубелия си палец.

Очите й мигновено се отвориха. Когато пръстът му доближи върха на нейната женственост, мълния разтърси всеки нерв, всеки мускул от тялото й. От устната й се надигна стенание, защото там, където я бе докоснал този силен и галещо нежен пръст, изригна огън.

След това продължи да прониква в нея.

Господи, той не можеше… тя не трябваше!

Започна да се бори почти несъзнателно. Да хапе, да дере и отчаяно да се мъчи да го спре по пътя към нея. Знаеше, че страстното му желание ще бъде много по-бушуващо и опустошително, отколкото изобщо може да си представи.

Въздухът около тях сякаш затрептя от борбата им. Борба, стара като света.

— Отдай ми страстта си, Angrezi! Покажи ми, че си тази жена, която беше там, под снежинките. Жената, която не успях да забравя…

По гранитната плоча се плъзна вълна и заля краката им.

Близо, толкова близо.

Сърцето й подскочи. В съзнанието й запрепускаха спомени. Все още смътни и студени, толкова студени…

Тогава тя разбра, че ако се огъне пред него, тези спомени ще се върнат изцяло и ще донесат онази, старата болка.

„Действай! Бори се!“ — заповяда си тя отчаяно.

Тя се заизвива и замята, но така само притисна още по-плътно твърдите зърна на гърдите си до неговите. Притисна се още повече към нежните му силни пръсти, заровени дълбоко в нея.

Погледът му отново обхвана изпъкналите под тънката й риза гърди. Желанието раздвижи диво и неудържимо чертите на лицето му. Нещо й подсказа, че това желание е коренно различно от глада на тялото му.

Дишането й отново стана пресекливо. Прикована под него, отворена за проникването му, тя усети как връхчетата на пръстите й пламват, как започват верижно да предават огъня по всеки нерв и всяка клетка на тялото й. Разгоря се цялата.

Изгаряше за него, само за него.

И той го знаеше, дяволите да го вземат!

Единственият звук около тях беше шума на падащата вода. Пейгън я гледаше мълчалив, мускулите по стиснатите му челюсти играеха.

Внезапно ръката му, проникнала дълбоко в пламналата й мекота, спря. Накара я да го чака, гледаше я как чака, как трепери, защото тялото й предателски го молеше да не спира.

В този момент той я предизвика да тръпне от желание, точно както й бе обещал.

Пресъхналите й устни тръпнеха. Сега вече гладът бе нахлул и в нея, беше станал част от нея, както кръвта и плътта. Тя надигна бедрата си и обезумяла се и се заизвива.

— Пейгън… — освободените й ръце се заблъскаха хаотично в гърдите му с безсилна ярост.

С безумно желание.

— Кажи ми го, Angrezi! Кажи го. Аз те искам цялата, заедно със спомените ти.

— Аз… о-о-о, Господи, не…

— Кажи, че ме искаш. Кажи, че искаш това — пръстите му леко се раздвижиха.

— Аз… върви в ада, Пейгън!

Сенки и мъгла. Огън и разкъсващ страх. О, Боже, защо те винаги са заедно?

— П-пусни ме!

— Добре. Щом така искаш — той бавно се изтръгна от кадифената й мекота. Лицето му бе сякаш издялано от гранита, върху който лежаха.

Но Барет откри, че сега пустошта е по-страшна от страха. Тя затвори очи и заби нокти в мускулестите му рамене.

В този безумен миг очите му потъмняха.

— Отвори очите си, соколице моя. Отвори съзнанието си. Гледай ме, когато правя любов с теб. Гледай ме, когато тялото ти изгаря.

Бузите й пламнаха, но тя се подчини на повелята му. Мислеше само за властното му докосване.

— Боже, колко истинска е твоята страст! Никога… никога… Това ме кара да искам… — но той рязко стисна зъби и не довърши.

Пръстът му отново се насочи към нея. Бавно и внимателно си проби път, докато не намери малката, гладка като кадифе пъпчица, която запулсира под лекото му докосване.

Издиша силно през стиснатите устни. Гърбът й се изви като на котка. Закопня за невъзможни неща — доверие, надежда — за цял живот. Неща, които никога не можеха да се сбъднат.

Между врагове, каквито те бяха.

Пейгън мълчаливо наблюдаваше как насладата я превзема. Бързите му движения бяха безкрайно приятни и възбуждащи. Не му убягнаха тихите й стенания и жадуващото трептене на тялото й в отговор.

— Аз те… мразя, Пейгън! Да не си мислиш… о-о-о… че това е нещо друго, освен сладострастие. Нещо, на което ме научи ти!

Устните му се отпуснаха в лека усмивка. Кръвта й сякаш се бе сгъстила от тежкото сладко опиянение на неудържимото желание. В този миг езикът му проникна между устните й. Започна да се плъзга в забавен ритъм, сякаш цялото време на света му принадлежеше. В гърлото й се надигна стенание. Горещият влажен език навлезе по-дълбоко. Имаше тръпчивия вкус на чай и на билковата отвара на Мита. Всяко негово движение се предаваше на пръстите му, заровени дълбоко в нея.

Барет отчаяно се помъчи да освободи устата си. С тихо ръмжене той я замилва по-настойчиво с езика си, а пръстите му продължиха влудяващото си докосване. Те се движеха, долепили устни, слели езици. Бяха в центъра на една гореща вселена. Ръцете му сътворяваха магията на блаженството.

— Добре, Синамон. О, Господи, дяволски хубаво е! Движи се — да, точно така! — той проникна още по-дълбоко и я завладя докрай.

Пръстите на краката й изтръпнаха. Тогава тя осъзна, че отговаря на всяко негово движение. Този мъж владееше до съвършенство изкуството на любовната възбуда.

Той беше магьосник, жрец. Тялото й бе отворена книга за него.

И въпреки цялата й решимост да го спре, тя просто бе подчинена от умението му. Призна си го твърде късно, защото той вече я бе завладял, бе я дамгосал със своя знак, точно както златната верига, която тихичко прозвънваше по напрегнатия й корем. Неговата верига. Неговата жена. При тази мисъл се задъха. Изведнъж го пожела — да бъде негова собственост, негова любовница, негова само негова. Пулсиращите му слабини бяха доказателство, че и той го иска. Тържествуваща, тя бе сякаш пометена от избухналото желание да го накара да бъде по-настоятелен.

Да го притежава така, както той нея, да го погълне без остатък, да полетят в пламъците към безкрая от огнени искри.

Тя усети, че в този момент е жива, изпълнена с безумен живот. От много дълго не се бе усещала така.

Пейгън погали с ръка едното съвършено розово зърно, докато то болезнено се втвърди, после бавно го успокои, преди да започне отново. Дълбоко потъващите му пръсти повториха същото движение, в началото бавно и дразнещо, а после в див вихър.

— Кожата ти нашепва приказки за невиждани места. Когато тръпнеш така, виждам необятни пролетно-зелени поля. Усещам наслада, която ще ни възвиси до райските небеса. — Сега устните му се долепиха до влажната й кожа, езикът му докосна тъмнорозовото зърно, което жадно пое допира му. Той го захапа и леко го стисна, а единствената преграда между тях беше фината материя на долната й риза. С всяко движение сладкото й мъчение нарастваше.

Внезапно тя страстно закопня да се освободи, между тях да остане само голата й кожа и единствено да усеща устните и пръстите му. От устата й се изтръгна ха слаби задъхани викове и тя се заизвива под него.

Той сякаш предусети копнежа й и за миг дрехата му бе разкопчана до долу. Розовите й гърди изскочиха освободени, молещи докосването на зъбите и езика му. Но Пейгън все още не бързаше. Той само я съзерцаваше. Лицето му поруменя.

Тя го желаеше, тя не се противеше на желанието си.

— Пейгън… — тихо и безпомощно изстена тя.

— О, соколице моя, колко си съвършена! — дрезгаво каза той. Чак тогава се наведе към нея и смъкна ризата от раменете й. Отново отмахна нападалите жасминови цветове от кожата й, а после пое между зъбите си набъбналото розово зърно.

Барет разтреперана заби пети в камъка. Отдавна и съзнанието й не остана място за разум и благоприличие, тя бе прескочила всички забрани. Устните му бяха меки и изгарящи. На тласъци от тях навътре към нея струеше насладата. В началото бе нежен, после груб, защото мъчителният му глад ставаше неудържим. Този глад поглъщаше жизнената му енергия още от мига, в който се видяха в Лондон.

— Искаш ли го, Angrezi? Искаш ли ме сега?

Барет се изпъна като струна. По вените й течеше разтопена лава. Отговорът й прозвуча слаб, изпълнен със сласт.

— О-още!…

До съзнанието й достигна смисъла на изречената дума и тя сякаш се стресна от собственото си безумие. Но и това последно чувство на свян изчезна при одобрителния смях на Пейгън. Пръстите и устните му продължиха да тъкат гъстата паяжина на насладата върху тялото й.

Светкавица… Тя хвърли светлина върху онази нощ в Лондон.

Заедно със светкавицата я прониза страхът.

— Пейгън! О, Господи, не!… Не мога…

— Да, Синамон. Още повече! Сега, докато изгаряш за мен. Докато виждам как насладата нежно те разкъсва. — Пръстите му потънаха дълбоко, все така пъргави и устремени, а зъбите му си играеха с набъбналото възбудено зърно на гърдата й.

Когато тя се извиваше нагоре, Пейгън я посрещаше с нисък гърлен шепот, който дразнеше пламналата й кожа. Когато простенваше, той изпиваше звука с жадни устни.

— Харесва ли ти, Синамон?

Отговорът беше неудържимото трептене на тялото.

И тихите викове, които издаваше, останала почти без дъх.

Когато ръцете му смъкнаха бричовете й, тя се надигна към него, тръпнеща, обезумяла, копнееща за нещо, което не можеше да назове, не можеше да си спомни. Нещо, което може би никога не бе познавала.

Очите му сякаш я поглъщаха бавно и постепенно цялата. Задържаха се на златната верига, която обхващаше тънкия й кръст. Неговият знак. На неговата жена.

Но смътните видения прииждаха и сякаш я повлякоха със себе си. Внезапно Барет видя студените отблясъци от газов фенер. Просветнаха очите на скъпоценни камъни върху сребърен дракон, който злобно се хилеше от катарамата на тежък кожен колан. Той се вдигна нагоре, после отново и отново, докато болката я прониза.

Мили Более, не! Стига! Защо не я оставят на мира!

Тя се сгърчи и изкрещя, искаше да се измъкне, но ръцете му бяха заровени в косата й, а тялото му сякаш я приковаваше към мъхестия камък.

— Не се бори с мен, соколице. Не се бори с огъня, който гори помежду ни. Наслади му се. Изпитай тържеството, че го има, защото той движи земята, осветява луната, подпалва слънцето и звездите по техния свещен път. В този първичен огън няма смърт и страх, няма забрава и спомени.

И след това Пейгън започна да се движи в бавен, сладостен ритъм, който миг след миг изтриваше и пое ледените остатъци от мисъл в съзнанието й. С всяко движение той проникваше все по-дълбоко в нея, поглъщаше постепенно душата й, докато тя тръпнеше, забравила всичко, освен тялото му. Кожата й бе осеяна с дреб ни капчици пот, които се смесваха с водните пръски си водопада.

Той бавно разстилаше в нея засилващото се усещане, увеличаваше пулсациите във всяка клетка на кръвта и потръпващите мускули. Тя се мяташе в пламъци и поемаше освободена тази сладост. Той беше умел до съвършенство и Барет почувства блаженството за първи път в живота си, усети как тялото й сякаш поема от него звуците и започва да пее.

Откъде бе научил всички тези непозволени неща? Каква тайна сила притежаваше той, която я лиши от разум и превърна цялото й същество в едно неудържими желание?

Твърде късно беше за въпроси. Тя усети първа а заслепяваща вълна на насладата.

— Мили Боже, Пейгън, аз… — изстена тя, защото тялото й се разтърси от първите нежни като кадифе конвулсии. — Не, не така!

— Да, соколице. Сега. Докато те чувам да стенеш. Докато ти дарявам твоето собствено кътче от рая.

Сведе глава и продължи да омагьосва тялото й с ръка, с език, с ловките си пръсти. Удоволствието се разгоря и забумтя като вулканичен огън. Пейгън повтаряше отново и отново името й — като нежна молба, като непреклонна заповед.

Отново тъмни и смътни образи нахлуха в нея. Всичко онова беше тук, много близо. Но нещо я задържаше, нещо, изтъкано от спомени и сенки, което сякаш забиваше в нея ледени, невидими остриета.

Защо не можеше да достигне до него? Защо то винаги изчезваше като танцуващ в нажежения пустинен въздух мираж?

— Почувствай го, Angrezi. Поискай го. Приеми това, че го искаш. Когато го направиш, спомни си за зимната нощ. За снега, който се сипеше под фенерите, а в това време преминаваха в тръс коне. Помисли си за един мъж… който е бил самотен твърде дълго и който бягаше от миналото си.

То беше близо, толкова близо. Всяка негова дума извикваше нови, все по-ясни образи в съзнанието й.

— Помисли си за мъжа, който откри своето кътче от рая, за да го загуби още същата нощ.

Дъхът й секна, когато чу в гласа му страстното желание и мъката, които той повече не можеше да скрива. За една нощ, за която тя отчаяно пожела да си спомни. Внезапно насладата я заля с ослепителен сребрист порой, които помете съпротивата й.

Каза си, че това е, защото той бе спасил живота й, каза си, че това е, защото тя има нужда от него, от силата му в този свят, изпълнен с коварни опасности. Каза си, че това е, защото той е нежен и я покровителства.

Каза си всичко, освен истината. А истината беше тя тръпнеше, защото обичаше този мъж и го искаше повече от всичко на света.

Тялото й сякаш се взриви под него. Отново и отново насладата избухваше, обгръщаше я в мъгла, разкъсваше я на хиляди парченца и я разпръсваше като малките цветчета, които се посипваха отгоре й и се понасяха в буйните води на водопада.

В своя екстаз тя завика неудържимо, и онова, кое то викаше, беше неговото име. То извираше от сърцето й, което тя му отдаваше изцяло, без остатък.

Отдаваше му го в любов, макар че Барет не мислеше за тази дума. Тя изобщо не мислеше.

Пейгън се отпусна върху нея и улови виковете й с устни. Очите му пламтяха и ликуваха.

Докато я гледаше с обожание, той усети — и можеше да се закълне в това — че въздухът се изпълни с аромата на зюмбюли, които пръскаха сладкото си благоухание в последните мигове на дневната горещина.