Кристина Скай
Рубинът (34)

33.

Той отново се бе върнал там, в онова злокобно място, където въздухът бе пропит с омраза, а реката течеше кървава.

В гърлото му се надигна горчилка, сякаш всичко бе станало едва вчера, а не преди осем години.

В началото бе чакането. Тишината беше напрегната до скъсване, а юлското слънце безжалостно сипеше знойните си лъчи. После ужасът бавно се надигна, до като войниците на Нана-сахиб преграждаха в кордон пътя към кея. Пушките, пистолетите и сабите им проблясваха на слънчевата светлина.

Не! поиска да извика, докато англичаните се трупаха на кея. — Не отивайте по-нататък!

Вместо това стисна до болка зъби и преглътна отчаяния си вик. Знаеше, че зад него в храсталака се крият шест жени и едно дете. Предупредителният му вик щеше да бъде смъртна присъда за всички тях.

Така че остана в мъчителното очакване да се разрази ужасяващата сцена, безпомощен да я предотврати по какъвто и да било начин.

Първи се качиха жените и децата, бледи и изтощени от болестите и триседмичните непрестанни бомбардировки на бунтовниците.

После бавно дойде ужасът — въстаниците започнаха да стрелят, а англичаните се свличаха един по един. Пейгън бе запушил с ръка устата си, докато гледаше как те нагазиха във водата и посичаха всеки, който издаваше признаци на живот.

Канпур. Кошмарът беше жив. Осем години той непрекъснато оживяваше и го смразяваше с картината на чудовищните зверства.

Когато клането свърши, Пейгън се обърна и започна мъчително да повръща. Той и хората му бяха прекарали две седмици, скрити в джунглата.

А после и той беше почти мъртъв. От онова, което бе извършил, а още повече от онова, което не бе успял да извърши.

* * *

— Не! Връщайте се!

Силният вик накара Барет да отвори очи. Тя се изправи стреснато, осъзнала, че е задрямала. Огледа се и видя, че Пейгън седи в леглото и тежко и накъсано диша.

Изгаряше в треска, цялото му тяло трепереше.

— Б-бягайте, по дяволите! Не, не към лодките! Не Натам! Скрити са, не виждате ли? Не, не към лодките!… — последва мъчителен стон.

— Пейгън! — Барет сграбчи главата му и я притисна до гърдите си, решена да го свести. — Всичко… вече свърши! Тук си на сигурно място, в безопасност! Кошмарите свършиха!

С болезнено сгърчено лице той гледаше натам, към миналото. Пръстите му се впиваха в мускулите на бедрата.

— Спрете! Мили Боже, накарай ги да разберат…

— Свърши, Пейгън! Сега си в безопасност! — Барет отчаяно се чудеше как да го събуди. — Ти… ти си в Уиндхевън — каза задъхано тя.

Той стисна зъби.

— Уиндхевън?

— Уиндхевън. Зелените полета с чай. Синя мъгла над планината. Не виждаш ли, Пейгън?

— Уиндхевън — повтори той. Като въпрос и като молба. И като благословена молитва. Ръцете му леко се отпуснаха. — Нихал?

— Чака наблизо.

Той бавно въздъхна. Отпусна се със затворени очи назад.

— Angrezi?

Гърлото й внезапно се стегна. Едва успя да издаде няколко дрезгави звуци в отговор.

Загрубелите му пръсти започнаха опипом да търсят. Когато намериха ръката й, те толкова силно се стегнаха, че тя едва не извика от болка.

После, без да изпуска ръката й, Пейгън пропадна в дълбоките бездни на съня, където нямаше нито минало, нито бъдеще.

* * *

— Току-що наех два слона от едно планинско село, memsab. Сега ги товарят. Съжалявам, но можем да си позволим само още два часа. — Дребният жилав надзирател сви рамене в знак на безпокойство: — Всъщност, ако най-напред трябва да мислим за безопасността ни, и два часа са много… — очите му станаха сурови. — Трябва да знаете, че Тигъра ми даде строга заповед в случай, че… се разболее. Заповедта е да стигнем до Уиндхевън — с него или без него.

Тя едва не се нахвърли върху него с гневни думи. Но Барет знаеше, че Нихал казва истината. Как е могъл Пейгън така да се разпореди, без изобщо да помисли за себе си?! Влудяващ, невероятен, забележителен мъж!

И вместо да протестира, тя отново се загледа в него. Той продължаваше да се върти и да се мята. Барет не искаше да помисли какво им предстои.

Но минутите течаха, а Пейгън все така се мяташе и се бореше с треската. Тя започна да се страхува. Образът му се размаза пред пълните й със сълзи очи.

— Ела на себе си, по дяволите! Чуваш ли ме, Деверил Пейгън?

Отговор не последва. Нито пък знак, че думите й изобщо са стигнали до съзнанието му.

Тя отчаяно се изправи. Повече нямаше сили да продължи да се взира с надежда в безумното му лице. Без да гледа къде стъпва, тя бавно се отправи към изхода. Започна да разтрива врата си, схванат от дългото бдение.

Отвън група носачи товареха последните сандъци на два огромни слона. Тя се загледа как един слаб mahout^[1] накара единия от слоновете да клекне, а после насочи хобота му надолу, за да вдигне върху гърба си някакво обемисто скеле от дървени трупи. Барет разбра, че това е нещо като носилка, с прикрепено скъсано чергило, което да пази сянка.

Наоколо цареше шумна неразбория, пълна с живот и движение. Тя обаче изобщо не достигна до съзнанието и. Единственото нещо, което виждаше, беше изпитото лице с дълбоки бръчки, прорязано от двата белега.

Сега тя беше готова на всичко, само да зърне това лице будно и разгневено, решително устремено към нея.

* * *

В жаркото тропическо пладне, под широко разклонено салово дърво, на много мили далеч от тях, стоеше слаб жилав старец. Той коленичи и се загледа към линията на хоризонта. Лицето му беше спокойно и непроницаемо, докато следеше събиращите се бели облаци и внимателно се вслушваше в повеите на вятъра. Остана доволен от това, което видя и чу. Устните му се отпуснаха в лека усмивка.

Да, всичко ставаше така, както бе предсказал пламъкът.

Внезапно се появи сянка, която започна да кръжи над земята, а после се чу как профуча сокол и кацна на един извит клон в близкото дърво. Сега той внимателно прибра и оправи крилата си.

Блестящите и неподвижни златисти очи срещнаха разтревожените и учудени очи на стареца.

Каква ли поличба бе това, запита се той. Нима беше възможно да е допуснал някаква грешка?

Погледна намръщен надолу към подредената върху земята фигура от шлифовани камъни. Слънчевите лъчи потъваха в тях, за да избликват в многоцветен поток от искри — кървавочервени, зелени, сапфиреносини. Да, всичко бе както бе предсказал свещеният огън. И все пак…

Проследи с поглед една особено ярка искра.

Челото му се набръчка.

Това беше нов и съвсем неочакван знак. Тъмен, неясен и злокобен.

Старецът бавно издиша поетия въздух. Да, този нов знак трябваше внимателно да се разгадае.

Притвори очи и започна дълбоко да диша — бавно и равномерно. Съсредоточи енергията и я насочи на вътре в себе си.

Когато соколът нададе грак и отлетя със силен плясък на крилата си, старецът беше много, много далеч, стигнал до пределите си в един възел на минало, настояще и бъдеще, които се вляха в едно неделимо цяло.

* * *

Време беше.

Тя разбра това по внезапно станалите напрегнати лица на носачите и решителния израз на Нихал. Той мълчаливо погледна Барет в очите и тъжно поклати глава.

Двата часа бяха дошли и отминали.

Изпълни я отчаяние, докато чуваше заповедите за тръгване, които Нихал започна да дава. Първият й порив бе да му препречи пътя, да се опита да защити Пейгън от онова, което знаеше, че ще стане. Но почти веднага се овладя, защото си даде сметка, че ще бъде безсмислено.

Разбира се, че Нихал беше прав в настояването си да тръгнат. Ако останеха тук, сигурно всички щяха да загинат, защото връщането на враговете им беше само въпрос на часове.

Отчаянието й стана непоносимо. Избърса горещите сълзи, които потекоха по бузите й. Само да можеха…

Зад нея се чу слабо поскърцване.

— Тихо, Меджик — каза тя разсеяно, без да се обръща. — Нека той си почива колкото е възможно по-дълго.

— Ами ако този „той“, за когото говориш, не иска да си почива?

— П-пейгън! — тя рязко се обърна и го видя да се изправя с мъка в леглото.

— Дяволите да те вземат, Пейгън! Стой мирен, не разбираш ли? За Бога, сигурно си изгубил всичката си кръв! Ти… беше на косъм от смъртта! — нахвърли се тя.

— Възможно ли е да долавям някакво съчувствие в думите ти?

— Ха! Сигурно и ушите ти са трескави! — отвърна тя, приближи до леглото му и го загледа лукаво. — Лягай обратно!

— Това покана ли е, Angrezi?

— Не, безумецо, това е обещание! Обещавам ти, че ще те съборя на леглото и ще те вържа, ако не ми се подчиняваш.

Въпреки че беше бял като платно, Пейгън успя да изкриви устните си в подобие на усмивка.

— Вече си се отегчила от задачата си, нали? — попита той и зацъка с език преди да продължи: — Дай на една жена да гледа болен няколко минути и тя веднага превръща в командващ парада!

— Няколко минути?! Лежиш тук цяла нощ и по-голямата част от деня!

Усмивката му се стопи. Бавно прокара треперещата си ръка по мокрото си от пот чело.

— Толкова дълго? — лицето му внезапно стана сурово и безизразно. — Трябва веднага да тръгваме! Не можем да останем тук още една нощ! — После се опита да изкрещи името на Нихал и се олюля, стиснал зъби, за да се задържи изправен.

— По дяволите, Пейгън, ти си още много слаб! Не можеш да станеш и надуто да започнеш да заповядваш, когато…

Той просто не й обърна внимание. Устните му бяха побелели от напрежение и болка.

— Ще ни… трябват слонове. Два… най-малко два. Това е единственият добър начин да преминем през планината. Кажи на Нихал…

— Нищо няма да му кажа! — вбесено го прекъсна Барет. Наведе се и се опита да го бутне насила обратно в леглото. Но дори сега, в това състояние, той беше не поклатим.

— Милостиви Боже, ще ме изслушаш ли?

В този миг Нихал подаде глава от входа и веднага разбра какво става. Лицето му светна в широка усмивка.

— Вие сте вече на себе си! Благодаря на боговете! Осигурил съм два слона, господарю. Единият е за вас и за memsab. Щеше да бъде много по-добре вече да бяхме далече от това място. Имаме на разположение няколко часа дневна светлина.

Пейгън бавно въздъхна. Погледът му срещна този на Барет, едната му вежда се повдигна. Усмихна се едва забележимо и промълви:

— Страшно добър човек… Нихал. Напомни ми да го повиша. Сега, докъде бях стигнал? О, да… два слона — очите му се замъглиха. — С тях трябва… трябва да стигнем до Уиндхевън, до…

Не довърши. Очите му се затвориха и той падна назад в безсъзнание преди още главата му да е докоснала възглавницата.

— Ужасен, невъзможен човек! — промърмори Барет. Но дори докато произнасяше тези думи, по устните й играеше лека усмивка. А когато отметна един кичур коса от челото му, очите й съвсем ясно искряха от щастие.

* * *

Той се събуди от адската горещина, от разкъсващата го жажда и от свирепата болка в гърба и рамото му.

Усети че виси във въздуха и се люлее, а до бедрото му се притискаше меко женско тяло. С въздишка се отпусна назад. Веднага разпозна този странен бавен ритъм — намираше се върху слонски гръб.

А до него беше тя, жената от сънищата му. Жената, която беше целувал под уличния фенер в Лондон и която не можа да забрави.

— Meri jaan. Душа на моята душа.

Почувства как тя леко се раздвижи и гърдите й се допряха до ръката му. Моментално го заля огън, но този огън нямаше нищо общо с треската от раната. Разбра, че тя спеше. Беше отпуснала глава на ръката си, а косата й беше разпиляна и над двамата.

Устните му се изкривиха в горчиво-сладка усмивка.

Ето че съдбата го бе спасила от враговете и му бе отредила живот. За да се бори поне още един ден. И да обича поне още една нощ, добави след малко в ума си.

Може би щеше да е нужно да направи и двете — с жена като неговата Барет.

Устните му леко трепнаха и той отново потъна в сънищата си — ярки, пищни и изпълнени със сладострастни видения.

Тя беше във всеки сън.

* * *

Тя се поклащаше в сянката на чергилото, усещайки под себе си бавно движещата се грамада от стоманени мускули.

Реши, че пътуването може да се приеме за приятно, стига човек да свикне с полюшването.

Погледна надолу и видя, че лицето на Пейгън е огряно от слънце. Надигна се и намести чергилото така, че да му прави сянка. При това движение той се размърда, обви кръста й с ръка и намести глава в свивката на коляното й.

Дъхът й секна. Опита се да се освободи, но носилката беше толкова тясна, че едва имаше място за двамата. Още повече, че Пейгън лежеше напреки и тя трябваше да свие краката си.

Барет стисна зъби и се опита да не обръща внимание на тежко отпуснатата му ръка. Слонът се наведе, за да избегне един издаден камък, и телата им се притиснаха плътно едно до друго.

— М-м-м — пръстите му се плъзнаха нагоре, после надолу. — Меджик?

Тя се намръщи. Значи той си мислеше, че тя е маймуна? Тихо измърмори нещо и избута ръката му.

След няколко секунди той въздъхна и отново премести ръката си по-нагоре.

Този път пръстите му се разтвориха и обгърнаха заоблените й гърди.

— М-м-м — той леко потърка с палеца си едното зърно, което мигновено настръхна, и смутолеви нещо на хинди. Пръстът му продължи да си играе, от което в стомаха й и по-надолу избухна горещ пламък. Мили Боже, как можеше този мъж да предизвиква у нея такива усещания?

— А-а-а… Съвършенство, в името на всички богове! Мита?

Това вече преля чашата! Синьо-зелените й очи за мятаха мълнии, тя се дръпна назад, като рязко бутна ръката му върху неговото бедро.

Само след миг нейната ръка бе притисна до него, след което започна бавно да се придвижва нагоре, към бързо издуващите се между бедрата шоколадовокафяви бричове.

Тя забрави да диша, освирепяла от гняв. Дори и насън този мъж не преставаше с дяволските си номера! Тя се опита да се освободи, но пръстите му стискаха ръката й като стоманени клещи. В следващия момент той постави ръката й върху слабините си, където желанието вече пулсираше в изгарящи пръстите й тласъци.

Тя изпусна дъха си с шумна въздишка.

Мили Боже, този мъж беше огромен! И с всяка секунда нарастваше все повече!

Как можеше да се справи с положението, без да събуди? Още повече, когато и нейната кръв запрепуска по вените! Пръстите й поеха изгарящата горещина, а съзнанието се изпълни с сладостни видения. Как ли щеше да се почувства, какво ли щеше да бъде, ако той…

Отново се опита да освободи ръката си и да се отдръпне в единия ъгъл на поклащащата се howdah^[2].

Без успех.

Пейгън сънено измърмори нещо. Възбуденият му член потреперваше под пръстите й.

Единият му клепач се повдигна и Барет бе пронизана от тъмния му блестящ поглед.

— Да, да-а… тихо каза той, гласът му бе плътен и опияняващ като силен ром. — Аз заспивам и първото нещо, което правиш, е да използваш съня ми. Каква авантюристка си ти, Angrezi.

Барет ядосано изсумтя, отдръпна се назад и се сви в ъгъла колкото бе възможно по-далече от Пейгън. Но за съжаление не беше достатъчно далече.

— Аз… нищо такова не съм направила, грубиян такъв! Ти беше този, който… — млъкна цялата изчервена и неспособна да продължи.

Пейгън се усмихна дяволито.

— Предлагам ти да престанеш да се дърпаш назад, защото всеки момент тази howdah ще се обърне. — Гласът му беше възвърнал силата си и той отново говореше с обичайния си властен тон. Въпреки това тя не се ядоса от това, както преди. Само леко се подсмихна.

— Виждам, че вече се възстановяваш и си все така непоносим.

— Не съвсем — отговори той, — но работя по въпроса. — Размърда се и внезапно застина, изведнъж усетил какво стиска ръката й толкова здраво. — Имам чувството, че в главата ми скача стадо маймуни. А… рамото ми… Какво стана?

— В рамото ти беше забита кама от веддите и ти загуби много кръв. Но раната е спокойна и спря да кърви.

— Без отрова?

— Изглежда.

Мита беше казала, че ако острието е било потопено в отровния сок на някое растение, досега Пейгън трябваше да е мъртъв.

Той бавно прокара ръка по очите си.

— Спомням си… почти нищо. Ти ли се грижи за мен? Защо не Мита?

Барет усети, че отново се изчервява и с рязко движение на лицето си надолу разпиля върху него косата си, за да прикрие издайническата руменина.

— Ами… някак си така се получи, че да бъда аз. Ти беше трескав дълго време, и…

— И какво, Angrezi?

— Стана ясно, че… никакви други гласове не чуваш.

Пейгън се намръщи.

— Звучи доста неприятно. И за двама ни.

— Ти си един проклет пациент — сухо каза тя. Нима този отвратителен човек даже не искаше да прикрие, че би предпочел Мита да се грижи за него?

— Аз казах ли… говорих ли… — той замълча и прочисти гърлото си. Явно отново силите го напускаха.

Барет веднага разбра. Канпур. Моментално взе решение да отрече.

— Да говориш ли? Та ти не млъкна през цялото време! Първо за Уиндхевън и за скъпоценните си чаени насаждения. После наприказва куп глупости за това, колко много мразиш слонове. А, спомням си, че вмъкна нещо и за порочните съдебни процедури в Канди. Освен това направи доста обширни коментари за Нейно Величество, които обаче не мога да повторя. Съвсем неуважително от твоя страна, но напълно в стила ти, разбира се.

Челюстта му се стегна.

— Ти си удивителна жена!

Безкрайно развълнувана от тази реплика, Барет леко повдигна рамене.

— Заради това, че се лиших от съня си, за да бдя до тебе ли? Нищо чак толкова удивително! Нали почти не те застрелях!

— Значи куршумът беше твой!

— Извади голям късмет. Проклетият револвер биеше доста вдясно.

— Какво друго съм говорил?

— Посвети ме във всичките си похотливи приключения с безчет страстно желаещи те дами. Какво палаво момче си бил ти, Деверил Пейгън!

Очите му се премрежиха и той я придърпа към себе си.

— Не ти вярвам, Angrezi. Даже за секунда. Но сега няма да те разоблича. Що се отнася до констатацията ти, аз не съм момче. Само ме докосни и ще се увериш. Както преди малко.

Топла вълна заля Барет, когато си спомни какво усети, когато се допря до твърдия му член.

— Аз? Да съм те докосвала? Бълнуваш!

— Не се опитвай да лъжеш, Синамон. Прозрачна си като пълните с пъстърва потоци на север през пролетта! — отправи й снизходителна усмивка. — А кой кого изкушаваше — нека си поделим вината по равно. Не си ли спомняш, че вече познавам силата на страстта ти? О, между нас ще се получи страхотно, Angrezi. Ще бъде пламенно, диво, през цялата нощ, когато ще те имам отново. Обещавам ти, че ще бъдеш ненаситна, ще искаш още и още.

Барет ядосано издърпа крака си изпод бедрото му и се прилепи в ъгъла. При това движение тя удари превързаното му рамо.

Устните му се сгърчиха от болката, а лицето му побеля.

— Мили Боже, съжалявам! Аз исках да…

Той бавно изпусна поетия въздух и каза с мъка:

— Ти никога не искаш…

— Ето, хвани се за мен… — тя се приближи разтревожена към него. Ръцете й трепереха.

За известно време той остана неподвижен. В очите му пробягваха неясни сенки. Побиха го тръпки. Ръката му болезнено стисна нейната.

Дори когато вече заспиваше, пръстите му продължаваха да държат ръката й.

Лицето му се отпусна и стана по момчешки спокойно. Белегът на скулата му правеше изражението по-скоро безпомощно, отколкото страшно. Барет се замисли как ли е изглеждал, как ли се е държал преди Канпур. Внезапно пожела да направи нещо, за да бъде отново безгрижен и млад.