Кристина Скай
Рубинът (32)

31.

Отново усети тялото си. Светлината потъна някъде с бавни тласъци и нещата дойдоха по местата си.

Най-накрая дишането й се поуспокои. Тогава Барет разбра, че се срамува от себе си и започна да се обвинява.

Милостиви Боже, какво стана с нея? Как успя този мъж да я накара да изпита всичко това?

Стисна очи и извърна глава. Мисълта за станалото я ужаси. Почувства Пейгън да докосва с устни рамото й. Тялото й се стегна и тя мигновено отвори очи.

Погледът му я поглъщаше — хищен, страстен, проникващ.

Поглед на собственик.

Гореща вълна заля лицето и шията й. Последва я още една, и още… За Бога, какво направи тя?

Изхлипа и се дръпна назад, напразно се помъчи да се изправи.

Пръстите му обхванаха голите й рамене:

— Недей да се срамуваш от мен, малко цвете!

Барет не можеше и дума да произнесе, само стискаше клепачи.

— Погледни ме, Angrezi. Никога не съм мислил, че си страхливка.

При тези думи очите й се отвориха, каквато бе целта на думите му. Все още зашеметен от страстната искреност на нейния отговор, от неочакваната стихийност на отдаването й, той потисна дивото си желание. Знаеше, че моментът е изключително важен.

Вече беше забелязал как прекрасните й очи потъмняха от разкаянието и отдръпването й от него. Той обаче никога нямаше да допусне това, след като бе открил колко бурна може да бъде страстта й.

Деверил Пейгън беше езичник, който издигаше изкуството за наслада почти в култ, и не искаше тази красота, тази изгаряща чувственост да бъдат съзнателно потиснати и неудовлетворени.

Той погали с палец бузата й:

— По-добре, Синамон… Няма смисъл да криеш нищо от мен. Макар че не овладях копнежа си, аз имам опит. Виждал съм неща, които ти не би могла и да си представиш, нито пък бих ги поискал от теб. Но, повярвай ми — нищо, което кажеш или направиш някога, няма да ме възмути или засегне. Нито пък трябва да се срамуваш — пръстите му продължиха да я милват. — Разбираш ли, соколице моя? Сега си тук, в Изтока. Време е да възприемеш тукашното разбиране за живота.

Барет потръпна, защото отново усети как я завладява магнетичната му сила. Защото почти прие, че нещо толкова грубо и шокиращо може да бъде естествено и нормално! Тя искаше да е така, защото пак закопня за докосването му.

Разумът й обаче се възпротиви. Разумът и строгите принципи, втълпявани й още от дете.

Ето защо си пое дъх и се опита да се освободи, но пръстите му силно я стиснаха.

— Не, Angrezi, не преди да поговорим, защото последния път не успяхме.

Тя не направи опит да се бори, защото знаеше, че не може да избяга, докато той не я пусне.

— Много добре — каза след малко той с нисък, леко дрезгав глас. Размърда се, докато я придърпваше към гърдите си и се мъчеше да забрави напрежението в слабините си. Напразни опити — този огън можеше да се угаси само по един-единствен начин — да проникне дълбоко в сатенената й мекота и да чува нейните страстни стенания, докато не ги залее опияняващ екстаз.

Отхвърли виденията си с усилие.

— Ти си много страстна, соколице моя. Това наистина рядко се среща. Вкусвала ли си и друг път толкова голяма наслада?

Бузите й пламнаха:

— Аз… аз не… искам да кажа, че сигурно щях да си спомня, ако — след което поруменя още повече. Мили Боже, как беше възможно да стои в прегръдките му и спокойно да обсъжда тези забранени неща?

Признанието й бе по детски невинно, без следа от преструвка и го накара да тържествува. Наистина разбра колко много я желае, колко иска да бъде първият й любовник, най-добрият й любовник.

О, Господи, последният й любовник!

Но това не беше възможно, както вече беше разбрал. Тази мисъл болезнено го жегна. Все пак имаше какво да и даде.

— Внимавай, Angrezi. Пази добре огъня си — пръстите му се стегнаха. — Тялото ти е прекрасно. Създадено за наслада — за теб и за всеки мъж, който има щастието да ти бъде любовник. Радвай се на този дар на природата, малката. Той не се среща често — при последните му думи тя почувства горчивина.

Но ти си единственият любовник, когото искам Единствените устни и ръце, за които копнея, са твоите!

Наведе глава, косата й падна като завеса пред очите й. Не искаше да му позволи да забележи болката и слабостта й, докато той самият беше толкова дързък и самоуверен.

Очите му се премрежиха при нейното движение. Пламъкът на лампата зад тях се разлюля и по лицето й косата и пробягаха сенки. Дъхът му секна. Със стиснати до болка устни се загледа в смътните очертания на изящно оформения нос и брадичката й, в буйно разпилените и къдрици.

Внезапно в кръвта му се разля нещо замайващо и сладостно. Нещо, което опасно напомняше на упование И надежда. И изведнъж се появиха мечтите — мечти каквито той не можеше да си позволи.

— Meri jaan.

— Защо… защо ме наричаш така?

— Това е… само един израз, принцесо.

Въпреки равнодушния му тон, Пейгън кипеше, изпълнен с желание и още по-страшно — с чувства.

Замисли се дали да й каже за Лондон. В крайна сметка тя имаше право да знае, това беше и нейното минало. Сбърчи чело, докато търсеше най-подходящите думи.

— Имаш ли някакви спомени от Лондон, Angrezi? Улиците с газови фенери, минаващите карета. Може би снегът?

Барет смръщена прехапа устни. Опита се да извика някакъв спомен, да премине отвъд черната стена в съзнанието си. Както винаги до този момент, усилията й се оказаха напразни.

— Нищо. Все едно и също. Боже, никога ли няма да си спомня? — отчаяно възкликна тя.

Безнадеждността в гласа й промени решението на Пейгън. Сега тя се нуждаеше от спокойствие и сигурност а не от нови неразрешими загадки.

— Няма значение, соколице моя. Просто си казах, че ти може би си почувствала нещо. Аз… сбърках.

— Може би никога няма да мога. Може би… може би ще си остана завинаги така, между миналото и бъдещето, между сънищата и действителността.

— Но ти остава все пак настоящето. Има и по-страшни неща от това да живееш само с настоящето, Angrezi. Всеки от нас има спомени, които с радост би забравил.

По бузите й се отрони сълза. Тя бързо посегна да я изтрие, но Пейгън спря ръката й. После пое сребърна та капчица с пръст и я поднесе към устните си.

— Аз отново ти причиних болка. Исках само да… — но не довърши и скочи на крака.

Застигна го задъхано прошепване:

— Почакай, моля те!

Раменете му се изправиха.

— Въпроси ли имаш, соколице? Боя се, че не съм подходящ за довереник.

Тя събра кураж и попита:

— Ти имал ли си… хм, дали жените често…

— …са толкова страстни? — лицето му отново бе станало сурово. — Това изобщо не е често, Angrezi. Много жени се преструват, че изпитват върховно удоволствие.

— Но защо…

— Защо ли? — кисело се подсмихна той. — Защото един мъж се усеща невъобразимо всемогъщ, когато разбере, че е доставил на жената върховно удоволствие.

— Но тогава…

Пейгън я прекъсна рязко:

— Стига въпроси, соколице. Не и сега. Мисля, че не съм в настроение да ти отговарям.

Той остана известно време загледан в нея. Лицето му изглеждаше помръкнало, властното му излъчване беше изчезнало.

— Знаеш ли, ти може би си по-млада, отколкото предположих, Синамон. Може би проблемът се корени в това, че аз съм по-стар, отколкото си мислех — сдържа въздишката си и продължи: — Обаче едно е сигурно. Всяка от твоите сълзи струва колкото хиляда рубина. Добре ги пази, соколице. Не ги хаби за мъжете, защото ние сме жалки създания. — Гласът му стана суров. — Най-вече не ги проливай за тази празна илюзия, наречена любов.

След това замълча, обърна се и излезе навън в тъмната ветровита нощ.

* * *

Барет дълго остана неподвижна в леглото, забравила, че е полугола. Не усещаше сълзите, които бликаха от очите й и се стичаха по бузите като бляскащи сребърни поточета.

Тя го обичаше.

Тя го обичаше, но той не изпитваше никакви чувства и явно бързаше да се отърве от нея. За Бога, след като й разкри това невероятно удоволствие, как можа толкова спокойно да говори за други любовници, които тя може би щеше да има някой ден?

С болезнен стон скочи на крака, изтри очите си и втренчи в тъмнината, където беше изчезнал Пейгън.

* * *

Нощта, както и самата джунгла, сякаш беше безкрайна.

Пейгън намръщено крачеше през поляната, а очите му студено проблясваха — като звездите по черния купол на нощта над него.

Тази вечер в задушната палатка той направи две открития. И второто бе далеч по-важно от първото.

Имаше и друг. Успя да го разгадае по напрежението, което я изпълваше, по сляпата болка в очите й. Причината можеше да бъде само мисълта за друг мъж. Може би тя не го съзнаваше, дори не знаеше, но той беше достатъчно опитен, за да разгадае всички признаци.

Сърцето й вече бе отдадено другиму.

Мисълта за това го накара да стисне юмруци.

Всъщност бяха ли се любили? Или това преди малко беше само израз на дълго възпирано желание?

Пейгън не знаеше отговора. Знаеше само, че би дал всичко, за да я научи как да се радва на безценния си дар да прави любов.

И да се наслаждава, докато нейната сила и умения се разгръщат под умелото му ръководство.

Пейгън отхвърли възможността неин любовник да е бил Ръксли, защото само при представата как ледените му пръсти се гърчат върху кожата й, му се повдигна. Не си позволи да мисли и за помитащата стихия на нейната страст, за тихите стонове от удоволствие, които тя издаваше, останала без дъх.

Не, тези мисли щяха да го подлудят.

Той извика Нихал и се запъти към извисяващите се отсреща скали. С мъка се съсредоточи върху предстоящата работа.

Трябваше да се поставят много капани преди да се покаже луната.

Измина час, после втори, трети… Барет мълчаливо се изми и се облече. Щеше да е готова, когато той се върне.

Тъкмо беше започнала да сплита косата си, когато чу шума от ботушите му. След секунда входното покривало на палатката се отметна.

Беше плувнал в пот, лицето му бе изцапано.

— Яла ли си? — рязко я попита той.

Тя кимна със свити устни.

— Добре — вече бе отишъл до сандъка си, вадеше някои вещи и ги хвърляше върху леглото. Струпа възглавница, панталони, риза и шапка. Без да каже дума, сложи възглавницата в ризата, после напъха краищата на ризата в панталоните. Смачка възглавницата, за да й придаде леко издължена форма и сложи шапка над яката на ризата.

Барет мълчаливо го наблюдаваше. Какво ли бе намислил?

Пейгън сложи чучелото обратно в сандъка, доволен от работата си. После се обърна към нея.

— Сигурно вече си се досетила, че ни преследват. Кои са и колко са не мога да кажа. Тази нощ очаквам да ни нападнат. Нихал и носачите са готови. Явно знаеш как се борави с оръжие, така че ето ти това — подхвърли й револвер с двойно зареждане. — Дръж го винаги до себе си, дори когато спиш.

Тя усети как тръпки полазиха по гърба й. Посочи към сандъка и попита:

— А това?

— Малък маскарад. Човек никога не знае каква хитрост може да има решаващо значение. — Отвън, пред палатката, Нихал тихо зададе въпрос и Пейгън отривисто му отговори. После се обърна към Барет. — Лягай си. Ще загася лампата.

Лицето му бе непроницаемо и съсредоточено. Тя осезаемо почувства как опасността се спотайва около тях и търпеливо чака.

Пейгън продължи с равен глас:

— Минута-две след като изляза, ще запалиш отново лампата. Оставил съм кибрит на масата. Тази фигура трябва да хвърля върху стената на палатката сянка, която да прилича на моята. По-късно Нихал ще ти донесе нещо за ядене, след това отново ще загасиш светлината. Ще останеш в палатката. Нека този револвер да ти бъде под ръка през цялото време.

Ядът и обидата, които през последните няколко часа тя подклаждаше на бавен огън, сега избухнаха в нажежен до бяло гняв при тези сухи заповеди. Да, преди да я остави сама, тя щеше да изясни някои неща.

Очите й заискриха, когато тя бавно провря ръце през разпусната си коса и я повдигна нагоре. През цялото време го наблюдаваше. Забеляза как очите му се замъглиха, усети, че мигновено — като горещ тропически вятър, го облъхна огнената милувка на страстта.

Това й достави удоволствие. О, удоволствието беше безгранично!

Значи той не е толкова безчувствен, колкото се представя, така ли?

С преднамерена грациозност тя вдигна косата си още по-нагоре и започна да я сплита. Прекрасно съзнаваше как при всяко движение ризата й се изопва и гърдите й се очертават с вирнатите връхчета на зърната им.

С пламнал поглед Пейгън промълви:

— Сега какво си намислила, магьоснице?

— Аз ли? — отвърна тя, останала без дъх. Молеше се гласът й да не й изневери. — Просто си оправям тоалета. А, Пейгън, за това, което стана преди малко — нека да ти кажа, че беше само разтоварване. Чисто и просто сладострастие. Нали разбираш, не съм имала мъж от толкова време. Ти трябва да познаваш това усещане — леко наклони глава, докато го изучаваше със святкащи очи. — Е, предполагам, че няма нужда да обяснявам тези неща, особено пък на опитен мъж като тебе. Мъж, който познава живота… — довърши тя многозначително.

Видя през полуспуснатите си клепки, че чертите на лицето му се изостриха. С пълно самообладание тя даде воля на гнева си и се приготви да нанесе последния решаващ удар, който щеше да й донесе насладата на отмъщението. Все така хладнокръвно се протегна, за да сплете докрай дългата си плитка, леко извита настрани, за да открие пред него пищната си гръд. Усети как зърната й се втвърдяват под изгарящия му поглед и забеляза, че и той ги видя.

След което с бавни движения, сякаш го примамваше, тя посегна и започна да разкопчава ризата си Спря при последното копче. Ъгълчетата на устните й се повдигнаха в знак на досадно недоволство.

— Предполагам, че свърши, господин Пейгън. — Мисля, че съм твърде уморена от… ъ-ъ-ъ… усилията да го наречем, през този ден. Има ли нещо друго да ми казваш?

Чу гърленият си глас да идва сякаш отдалече заглушен от бясното биене на сърцето си. Видя как той стисна юмруци и си каза, че изпълнението й трябва наистина да е било добро. Той стоеше окаменял. Но яростта му беше толкова силна, че почти осезаемо се усещаше.

— Загаси лампата! — заповедта беше категорична Ако можеше да контролира разума си, Барет сигурно щеше да се изплаши. Но съзнанието й до такава стенен бе изпълнено с гняв, болка и срам, че нямаше място за друго чувство.

Може би така щеше да бъде и по-добре. Предстояха изпитания, много по-тежки от всички досега взети ведно.

Така че, когато Пейгън изръмжа заповедта си да загаси светлината, тя кисело му се усмихна. После постави ръцете си една до друга с дланите нагоре и подигравателно имитира вежливия поклон, с който Мита му се подчиняваше.

— Треперя от силата на гнева ви, господарю мой. Презряната ви робиня може само да слуша и да изпълнява.

Очите му бяха като разпалени въглени, когато я стрелна със съкрушителен поглед. Тя намали пламъка, докато накрая палатката потъна в мрак.

Отначало ги обгърна тъмнина и пълно мълчание.

После бавно заиграха смътни сенки.

В горещия нажежен въздух се усещаше напрежение, което ги разтърсваше като волтова дъга. Почти й се стори, че видя как от пръстите му, които стискаха силно бедрото му, изскочиха искри.

И тогава, с безшумните движения на хищник, той се озова до нея. Здравите му ръце стиснаха китките й. Зъбите му захапаха жестоко ухото й и той я притисна към гърдите си.

— Не знам каква дяволска игра разиграваш, Angrezi, но ще разбера. Спомни си това, когато нощта отмине и се сипне зората. Когато чуеш покривалото на палатката да се отмята, знай, че съм аз. И ще идвам за теб!

Въпреки кипналата си кръв, Барет успя жлъчно да се засмее:

— О, слушам, Тигър-сахиб!

Пейгън за момент остана неподвижен.

После изруга и впи пръсти в бедрата й, притегли я към себе си и плътно я притисна към стегнатите си бедра. Намери грубо устата й. Нямаше и следа от предишната му нежност и внимание. Жестоко захапа долната й устна. Езикът му като острие разтвори стиснати те й зъби и властно навлезе в устата й.

Нощта избухна в пламъци. Барет почувства как от всяка пора на тялото й блика горещина и този огън се разгорява във всяка нейна клетка.

„Гняв, а не страст“, помисли си зашеметена.

Ярост и диво отмъщение. Но това беше по-добре от разтворената кървяща рана, която остана, от слабостта и сладката мъка, които я обземаха тогава, когато пръстите му бяха ефирно нежни. Да, дори много по добре, защото тя вече знаеше, че и той кърви.

Тя дръзко повдигна бедра и се притисна към пулсиращата му мъжественост. Пръстите му се впиха опи по-здраво в нея. Усети безумния му гняв и настървеното му желание. И си даде сметка, че тръпнещото й тяло му отговаря със същата необуздана пламенност.

По-добре така. Поне нямаше никаква опасност нямаше слабост, нямаше мъка.

Зърната й се втвърдиха от допира до гърдите му. Пръстите й пробягаха по гърба му, спуснаха се надолу към кръста и се вкопчиха в бедрата му.

Пейгън застина, дъхът му излизаше със свистене през стиснатите зъби.

В следващия миг я хвърли на леглото.

— На зазоряване, магьоснице — обеща той и изчезна в тъмнината.