Кристина Скай
Рубинът (30)

29.

Въпреки че все още не се бе зазорило, задухът във въздуха вече се усещаше.

Пейгън мрачно прокара бръснача по брадата си и през наболите гъсти черни косми остана светла следа. Независимо че се дегизираше с черна брада, предпочиташе да бъде гладко обръснат.

Отражението на лицето в подпряното на камък огледало, го накара да се намръщи. Под очите си имаше големи черни кръгове, кожата му бе восъчнобледа. Все още не се бе възстановил напълно след последния пристъп на маларията.

И след няколкото безсънни нощи.

Беше неспокоен. И причината за безпокойството му не бе изкормения труп на елена, който Нихал бе намерил тази сутрин.

Нито двамата часови, които намери заспали на поста им. Нито дори едва забележимата следа от ботуш, която съзря сред разпилените по пътеката листа.

Безпокоеше го нещо друго, което не можеше нито да се види, нито да се пипне…

Пейгън тихо изруга и се отказа да напряга напразно мисълта си. Вместо това предпочете да продължи с бръсненето.

Внезапно зад гърба му пропука клонка. Пейгън моментално захвърли бръснача и грабна пушката си. За части от секундата зареди и се прицели.

В началото на пътеката стоеше Барет и лицето й беше като маска, бяло като платно. Ръцете й конвулсивно стискаха ризата й.

— По дяволите, малката. Кога най-после ще разбереш, че в джунглата някои неща са ти абсолютно забранени.

Тя едва си поемаше дъх, но въпреки това успя предизвикателно да му отговори.

— Може би ще ми кажеш кои са те. Не бих могла да знам толкова добре специалните ти закони, преди…

И спря. Сякаш думите й изневериха. Погледът й за секунда се стрелна надолу и също толкова бързо се втренчи в лицето му. Бузите й светкавично поруменяха.

— Но ти, ти…

По устните на Пейгън се прокрадна едва загатната усмивка.

Направо си заслужаваше това, което видя.

— Ти… Ти не си облечен — заекна тя.

Веждите му се извиха присмехулно.

— А защо трябва да съм, Angrezi? Когато човек е потърсил малко тишина и спокойствие сред джунглата, той не предполага, че към него крадешком ще се прокрадва жена.

— Аз… Аз не съм се прокрадвала — червенината се спусна по шията й и заля раменете й. — Аз никога не дебна.

Пейгън присви очи. Сега той си мислеше какво ли би станало, ако целуне алените петна по бузите й, ако погълне устните и потъне в топлината на желанието й…

Внезапно започна да наедрява. „Защо по-рано не се досетих, че съм гол! — помисли си нервно той. — Тя вече видя, че съм възбуден, по дяволите!“

Пейгън моментално се извърна и грабна парчето памучен плат, окачено на един от близките храсти. Но въпреки бързината, той не успя да скрие резултата от съвсем скромните му фантазии.

Но Барет вече бе видяла и сега стоеше като хипнотизирана от могъщите му, загорели от слънцето гърди, от наедрялата му възбуда, която пред очите й ставаше все по-голяма.

За Бога, този мъж бе… бе огромен! Той сякаш целият бе една кипяща от сила, бронзова мъжественост така примамливо оградена от тези гъсти, черни…

Барет се смути от необузданите си мисли. Една благовъзпитана дама никога не можеше да си помисли подобни неща.

Но пък и никоя дама не бе споделяла това непоносимо съжителство с мъж като Пейгън, заключи гневно Барет.

С потъмнели от ярост очи, Пейгън загърна плат около бедрата си и стегнато го завърза.

По дяволите тази жена! Как успяваше винаги така ловко да го смути, да го накара да се чувства неловко, като срамежлив юноша, изобличен в разюзданост.

— Започвам да си мисля, че потайността ти е твоята втора природа. Нима не помисли, че можех да те застрелям на място?

„Отново едно и също“, ожесточено мислеше Барет, но не му даде възможност да я хване натясно. Само сви рамене.

— Честно казано, досега никога не ми е идвала подобна мисъл, господин Пейгън. Просто не е имало защо. Допреди няколко дни никога не съм прекарва времето си в компанията на мъж, който първо изпразва няколко пълнителя, а след това задава въпроси.

Погледът му изгаряше лицето й.

— Ти по-добре се благодари на Бога, че аз съм именно такъв мъж, Angrezi Ако не бях, нямаше да имаш никакъв шанс да останеш жива в тази джунгла!

Хладната непоколебимост в очите му не остави никакво съмнение у Барет, че Пейгън говори истината. Гордостта й обаче я накара да вирне високомерно брадичка. Трябваше да призове цялата си воля, за да погледне надолу, към мускулестата му плът.

— Откога усамотението е толкова важно за мъж като теб? Доколкото си спомням, ти твърде често досега нарушаваше моето.

Пейгън мрачно подпря пушката си на камъка и я погледна с присвити очи.

— Ти нямаш право на усамотение, Синамон! Не и тук, върху моята земя! Не и когато копоите на Джеймс Ръксли са по петите ни. Тук ти ще правиш само това, което ти наредя, и нищо повече!

Пейгън забеляза как лазурната синева в очите й внезапно помътнява. Само в дълбините им остана да блещука някаква искрица.

Какво е то, Angrezi? Хитрост? Пресметливост? Или нещо още по-първично? Това, което чувствам аз в момента…

По дяволите, сега той нямаше намерение да й зададе тези въпроси.

Вместо това, той грабна хавлиената кърпа, забърса и последните следи от сапуна по лицето си и я преметна през рамо. Накрая постави превръзката на окото си.

— Е, и? Какво толкова важно те накара да се втурнеш през джунглата без никаква охрана? Да забравиш какво съм ти заповядал? Е, ти естествено, никога не си обръщала внимание на такива дребни неща!

Барет не отделяше погледа си от преметната върху рамото му хавлия. Тя ярко се открояваше на фона на тъмната му, загоряла от слънцето кожа…

Кожа, която е така мека и податлива под ласката на пръстите й…

Пейгън бавно се облегна назад и зачака отговора й.

Барет пожела да си бе отрязала езика, толкова внезапно осъзна къде се намира и какво всъщност прави тук. „Този мъж наистина е дивак^[1]“, помисли си свирепо тя. „И най-лошото е, че когато съм с него и аз се чувствам такава!“

— Просто исках да разбера колко път още ни остава — промърмори през стиснати зъби. До онова имение, което наричаш Уиндхевън. Нихал не ми каза нищо, от Мита също нищо не успях да науча.

— Има ли значение, Angrezi. Нима вече ти е омръзнала компанията ми?

— Трябваше да се досетя, че не мога да очаквам и най-малката учтивост от теб. Безскрупулен, непоносим мъж! Можеш направо да вървиш по дяволите.

— Но аз вече съм бил там, Синамон. И все пак, уверявам те че тук, с теб, е далече по-интересно. Особено когато през главата ми минават хиляди греховни помисли.

Изгарящият му поглед проследяваше всяка гънка от бричовете й, които загатваха извивката на ханша, на меките й слабини. Болката ниско долу ставаше все по-силна, но той не можеше да отмести очи.

Барет само предизвикателно изпъна рамене и не пожела дори да закопчае разтворената яка на ризата си, за да прикрие показващата се гола кожа.

Това не би променило нещата. Погледът му щеше все така болезнено да я изгаря там, където я докоснеше.

Именно затова тя не се предаде. Макар че бузите й станаха червени като зрели ягоди. Макар че гърдите й се напрегнаха, а зърната й набъбнаха от възбуда. Жената само сви ръцете си в юмруци.

— Сега разбирам, че не е трябвало да се надявам дори на вежливост.

Барет гневно тръсна глава и косата й заблестя като огнен ореол на фона на розово-лилавите отблясъци на зората. После се обърна и гордо тръгна обратно по прашната пътека към лагера.

„Да Имаш стил, Синамон. Признава ти се“, помисли си Пейгън, докато я наблюдаваше в гръб.

Само след миг лицето му стана сериозно. Утре обаче щеше да й трябва нещо много повече от стил, за да се справи с изкачването на планината. Тогава щяха да прекосят земи, където водопадите безпрепятствено стоварват водите си от двеста фута височина върху гранитните камъни в подножието. Където температурите спадат с тридесет градуса само минути, след като се скрие слънцето. Където леопардите спокойно се разхождат през нощта, а ловците рядко се осмеляват да посещават.

„Да, Синамон, там по-добре наистина се моли аз да съм от онези, които първо стрелят, а след това задават въпроси“, помисли си мрачно Тигъра.

* * *

Не бяха спирали цяла сутрин. Барет мрачно забеляза как храстите оредяват, а пътят продължава да се вие нагоре, лъкатушейки сред напечените от слънцето скали. Високо над тях започваше гъста гора. На моменти и тя изчезваше, обвита от бяла, трепкаща мараня.

Умората все по-властно обхващаше тялото й. Сега дори тихата песен на носачите, шумът от босите им крака по изсъхналата трева и недоволното им мърморене вече смътно достигаха до слуха й.

Не след дълго и те изчезнаха и всичко наоколо потъна в странна тишина. Усети тялото си приятно леко, викаш не ходеше, а летеше.

„Колко приятно чувство“, помисли си Барет.

Най-странното от всичко бе, че почти не виждаше ръката си.

* * *

На няколко метра зад нея Пейгън бе клекнал до една стара, гигантска смокиня и сочеше някакви следи в белия прах.

Нихал стоеше до него и гледаше навъсено.

— Няма съмнение, че са няколко, както каза, Тигре. По следите наброявам петима-шестима мъже. Може би са слезли от планината? — Черните му очи внимателно следяха всеки жест на господаря му. — На кого ли са? И накъде са тръгнали?

Пейгън мрачно разглеждаше следите. Все пак, има късмет, че ги откри — досега явно грижливо ги бяха прикривали.

Той знаеше две неща. Първото бе, че те наистина бяха петима. А второто — че целта, която преследваха, не бе безобидна. В противен случай нямаше да заличават следите си толкова старателно.

Пейгън се изправи, метна пушката на рамото си и се вгледа в скалите в далечината. Там някъде, на три дни път оттук, започваха истинските планини, а зад тях се простираха плодородните зелени хълмове на Уиндхевън.

— Снощи двама от часовите бяха заспали, Нихал. На два пъти се наложи да ги будя. Кажи им, че ако това се повтори, ще глобя всички с две месечни заплати. А ако се случи трети път — наказанието ще бъде шест заплати.

Индиецът кимна мълчаливо, без да покаже с нещо, че е изненадан.

Пейгън сам знаеше, че сумата е много голяма. Носачите щяха да негодуват.

И все пак, наказанието бе необходимо, ако искаха да излязат живи от джунглата.

Англичанинът мрачно наблюдаваше как помощни кът му се отдалечава и обмисляше това, което бе скрил от него.

Тази сутрин Пейгън бе видял още една следа. Следа от ботуш, ботуш на англичанин, ако се съдеше по формата на отпечатъка.

Някой от наемниците на Ръксли? Или просто смелчага, който сам е тръгнал да търси „Окото на Шива“?

Сега бе невъзможно да отговори на тези въпроси. Пейгън реши да наблюдава пътеката през нощта. Щеше да се скрие в клоните на някое дърво. И когато този кучи син минеше, той щеше да е готов да го посрещне.

Англичанинът гневно се обърна и се загледа в носачите които с мъка изкачваха каменистата местност. Вниманието му бе привлечено веднага от блестящата коса на Барет. Сега тя грееше, сякаш събрала топлината на слънцето. „Трябвало е да я прибере.“ — помисли си той раздразнен. — „Ако се заплете в някой храсталак, само ще ни забави.“

Пейгън продължи да я наблюдава как грациозно отмята косата от лицето си и леко привежда тяло при всяка крачка.

Внезапно чу пукот на дърво и пръстите му инстинктивно се стегнаха около приклада на оръжието. Оказа се, че сам е счупил някаква суха клонка, попаднала в ръката му, без той да е усетил.

Пейгън нервно изруга и захвърли парчетата. Там, където паднаха, се вдигна ситен бял прах. Погледът му отново се върна към жената. Тя леко се препъна и навлезе в джунглата.

Постепенно разстоянието между Барет и носачите започна да се увеличава. Те спокойно продължаваха напред, а тя видимо изоставаше.

Но къде беше Нихал? Къде бяха двамата въоръжени тамили, на които, бе заповядал винаги да вървят зад нея?

Пътеката пред Барет оставаше празна.

Пейгън гледаше пътя отвисоко и внезапно различи следи от прясно разкопана яма, веднага след следващия завой на пътеката. Съвсем близо до нея имаше купчина натрупани листа.

От устата му изригна гневна ругатня.

В следващата секунда Пейгън вече тичаше надолу по хълма и яростно крещеше.

Успя да стигне до нея, когато тя бе само на сантиметри от купчината листа. Той гневно я дръпна и извъртя лицето й към своето.

Синьозелените й очи бяха станали като стъклени и сякаш не го виждаха. Барет премигна и прегракнало измърмори нещо, което доста наподобяваше името му.

След облекчението бързо дойде гневът.

— Какво искаш да направиш? Да се убиеш ли? — Гласът му хриптеше от вълнение, от тревога, че само преди секунди Барет е била на косъм от смъртта.

Очите й бавно се фокусираха.

— Аз… Аз просто следвам заповедите ти — млечнобялата й ръка едва-едва се повдигна и присмехулно му отдаде поздрав. — Тъй вярно, капитане. Няма да се бавим, сър.

После леко се олюля и залитна към него. Пейгън изруга разярен.

— Беше на цели три фута зад останалите, когато те хванах, малката! И само не ми казвай, че не си забелязала, по дяволите!

— Н-не… Не е възможно — измърмори Барет.

Пейгън гневно я завлече до мястото, където я бе хванал. Едната му ръка здраво стискаше кръста й, а другата грабна един прът от земята и го хвърли към купчината листа.

Чу се слабо шумолене на падащи листа. В следващата секунда пред очите им зейна дълбока, черна яма.

Видяла това, Барет бързо се окопити.

— К-какво е това!

— Яма за глигани. Стар ловджийски капан. С тази разлика, че този път беше много грижливо замаскиран.

Пейгън мрачно погледна дълбоката девет фута яма, от която стърчаха прясно обелени заострени колове от бамбук. Бе го очаквал. Защо не й каза, че ровът съвсем не е изкопан за зверове, а за хора?…

Отново работа на Ръксли ли? Или някои местен се бе постарал внимателно да скрие омразата си към чуждоземците?

Барет внимателно оглеждаше острите бамбукови колове и бързо си даде сметка колко близо е била до смъртта. Тя потрепери, представяйки си как колове пронизват тялото й.

— Господи, Пейгън, ти… Ти ми спаси живота! — лицето й бе мъртвешки бледо от ужас. — От… такава смърт… — тя млъкна, защото тръпките я разтърсиха.

Пейгън отново почувства страстния копнеж да я грабне в прегръдките си, да върне руменината по страните й, да погали с езика си замъглените й от сълзи очи.

Сега обаче трябваше да продължат. Оставаха им само три часа до залез слънце, а лагерът им трябваше да се организира на сигурно място. Пейгън знаеше къде, но бе необходимо доста да ускорят крачките си, за да стигнат там преди мръкване.

Очите му внимателно се взряха в лицето на жената.

— Имаме доста път преди да спрем за нощувка, Синамон. Да спрем тук е опасно.

В един момент му се прииска да сподели с нея подозренията си, но в следващия се отказа. Досега Пейгън не бе срещал жена, която спокойно би чула подобни новини. А и една сцена повече само би уплашила носачите, които и без това бяха притеснени.

Ямата бе изкопана тази сутрин, а това означаваше, че тези, които са вървели пред него, добре са се погрижили и за останалата част от пътя.

— Ще се справиш, нали? Искаш ли да починем петнайсетина минути? — гласът му бе странно приглушен. — Дяволски съжалявам, Angrezi, но…

Барет се стресна. За първи път долови такова безпокойство в гласа му. После нерешително се усмихна. Сега той вече не й заповядваше да се подчини, той просто я молеше.

Тя сковано му отдаде поздрав.

— Тъй вярно, капитане. Вие вървете напред, а аз ще ви следвам.

Дори и сега, когато косата й бе пълна с клончета и листа, Барет си оставаше за Пейгън най-красивата жена, която бе срещал през живота си. Тя бе съвършеното съчетание на огън и нежност.

— Сигурен съм, че ще се справиш, юнга! — каза прегракнало той и нежно измъкна едно заплело се в косата й клонче.

Ушите на Барет забучаха от ударите на сърцето й. Гръмкото барабанене замъгли съзнанието й.

Тя му се усмихна с най-ослепителната, чаровна усмивка.

После бавно се свлече в прегръдките му.

Само след петнадесет минути, противно на всякакъв здрав разум, Пейгън нареди на носачите да спрат за нощувка.