Кристина Скай
Рубинът (28)

27.

Часове по-късно Барет се въртеше върху постелята си и не можеше да заспи. Ловците се оказаха група недоволни туземци от племето Ведда, тръгнали за дивеч в огромната и оголена преди мусоните джунгла.

Пейгън взе от тях малко сол и един току-що убит глиган, а в замяна им даде билки и силна оризова ракия. Те пиха заедно до полунощ, после нарамиха торбите и лъковете си и отново потънаха в джунглата.

Барет бе измъчвана в безсънието си от всеки фалшив тон на песните им, от всеки пристъп на кресливия им смях. С всеки изминат час тя все по-трескаво се опитваше да догони съня.

А той й се изплъзваше.

Може би това се дължеше на очакването, че Пейгън всеки миг ще повдигне леката мрежа пред входа на палатката и ще влезе. Тя вече се бе съгласила с настояването му да спят в една палатка, въпреки че подобна заповед не й бе приятна. Все пак знаеше, че ако започне да се разхожда насън из джунглата, едва ли някога щеше да се върне. Затова, когато Пейгън нареди леглото й да бъде внесено в неговата палатка, тя преглътна протеста си и се задоволи само да го изгледа с остър, предизвикателен поглед.

Сега лежеше в задушната тъмнина и не можеше да мисли за друго, освен за силните ръце и топлите устни на Пейгън, за способността му да отгатва желанията й преди още тя да е помислила за тях.

А може би той владееше някаква черна магия, с която я омагьосваше да иска, независимо от волята и духа й, само това, което той бе й отредил.

Барет нервно се обърна настрана, загаси масления фенер и се закле никога повече да не пропилява времето си в размишления за този непоносим англичанин.

Застанал в другия край на лагера, Пейгън видя как светлината в палатката бавно се стопи. Той въздъхна от облекчение. Толкова дълго се бе въздържал да я приближи.

С настъпването на нощта изкушението отново го завладя.

Непрекъснато си представяше как ще се почувства тя ако влезеше при нея, колко малко бе необходимо да се слеят телата им така диво и страстно, както в лагуната. Пейгън промърмори мрачно някакво проклятие и се изправи. Силната оризова ракия, която бе пил с веддите, изгаряше изтощеното му тяло.

Този ден бе извървял повече от двадесет мили. Движеше се непрекъснато, отиваше далеч пред другите и отново се връщаше, за да се увери, че не са попаднали на засада. Чак след като беше напълно убеден, че вървят в правилна посока, той пропускаше всички да минат, оставаше последен и ги държеше под око. И така докато спрат за нощувка.

И въпреки всички предпазни мерки, веддите бяха дошли почти незабелязани.

„Лошо!“, призна си той. Наистина островните жители бяха известни със способността си да се сливат с джунглата. Единственото успокоение бе, че те все пак не са хора на Ръксли.

„Още един знак, че не съм във форма,“ помисли си мрачно той.

После тръгна из джунглата. Вървеше без посока. Палмовите листа и клони го биеха в лицето, но англичанинът не им обръщаше никакво внимание. Той проклинаше единствено лудостта си, че я бе завел сред сребристите, трептящи води на лагуната. Мъжът в него обаче бе достатъчно опитен, за да разбере, че желанието им е било взаимно. Пейгън сякаш отново почувства дивното й неудържимо треперене… Бездиханният зов на страстта й… Господи, нима бе срещал някога по-красива жена?

Лицето му изведнъж стана сериозно. Един истински мъж трябва да държи на думата си. А Пейгън едва бе нарушил своята. Изкушен от невинната й страст.

Клетвата му не бе нито пред семейство, нито пред приятел. Беше се заклел пред себе си. Клетва, дадена отдавна. И най-важната от всички. Тогава, когато край него бушуваха пожарищата на Канпур… В деня, в който нарушеше клетвата си, Пейгън трябваше да умре.

Той не спираше да си проправя път през джунглата. Насочи се към водата, ръководен от соления привкус на въздуха. После се гмурна и яростно загреба към далечния хоризонт. Може би там щеше да намери забрава. Поне за няколко часа.

* * *

Пейгън съблече ризата си и отпусна измореното си тяло в задушната и тъмна палатка.

Той дълго лежа със скръстени зад главата си ръце, заслушан в звуците на нощта, разпознавайки стотиците живинки в джунглата.

Лекото изпращяване на изгаряща в пламъка на фенера нощна пеперуда.

Дивият писък на сокола, забелязал плячка… Свистенето на летящата катерица, прескачаща от клон на клон. Далечното пропукване на храсти под стъпките на голямо и тромаво животно, най-вероятно индийска мечка.

Пейгън грижливо отбелязваше всеки звук с надеждата, че това ще разсее вниманието му от нежното тяло само на сантиметри от него.

Но усилията му бяха напразни.

Изведнъж в задушната тъмнина се разнесе лек стон, последван от шумолене на коприна.

Пейгън усети, че Барет се изправя. Той обаче не помръдна. Изчакваше я да тръгне. Чудеше се дали тези сомнамбулни състояния не са преструвка.

Ръцете й леко се повдигнаха. Тя сякаш отърси нещо от лицето си.

После мълчаливо се изправи.

Очите й бяха широко отворени, вперени в една точка. Барет внимателно се взираше в тъмнината, главата й бе леко наклонена настрани.

Пейгън чакаше. Пулсът кънтеше в ушите му.

Барет тръгна право към него. Първата му реакция бе да извади моментално ножа от ботуша си. Но не го направи. Настъпил бе моментът да получи отговор на въпросите си, а това беше хиляди пъти по-важно от самозащитата.

Дори когато тя стигна до леглото му, той не трепна.

Ръцете й се протегнаха към него. Пейгън бе готов всеки миг да зърне блясъка на острие.

Но това не се случи. В напрегнатата тишина единствени между двамата бяха сенките и сляпото им желание.

Едната й ръка погали гърдите му. Пейгън едва сдържа първичния си порив да я събори на земята.

Пръстите й вече се спуснаха по-надолу, към бедрата му. Челото на англичанина се ороси с пот.

Барет внимателно проследяваше всяка част от тялото му с връхчетата на пръстите си, галеше всеки болезнено напрегнат мускул. Ръцете й разрошиха космите по гърдите му.

И ето, те докоснаха зърната. Пейгън едва не подскочи.

После пръстите й сякаш леко се подвоумиха, отдръпнаха се, но после отново го погалиха с бавни, гладещи движения.

— Стига, Angrezi — гласът му прозвуча глухо и дрезгаво. А той самият изрече думи, които трябваше да каже, а не които искаше.

Тя не реагира. Мъчителните галещи кръгове става все по-жестоки, те се разширяваха и стигнаха стегнатия му като камък стомах…

Стигнаха до ръба на бричовете му…

Пейгън изруга. Беше страхотно възбуден и пулсираше. Копнееше да го докосне.

— Достатъчно, малката! — изрева той, скочи и от дръпна ръцете й.

Очите й оставаха широко отворени, неподвижно вторачени в мрака.

Сега Барет беше далеч, на хиляди мили от него.

„Къде? — чудеше се Пейгън — В дома си в Лондон ли? Или в някой старинен замък в Кент? В друг живот и в друго време? Може би там се чувстваше обичана и защитена?…“

Той отново и отново си задаваше въпросите, които го тормозеха непрекъснато. „Каква спомени, погребани дълбоко в паметта й, я карат да става и да ходи насън, да търси топлина и сигурност?!“

Преди да успее да помръдне, тя безмълвно се обърна и плавно се плъзна към средата на палатката.

Там Барет се свлече на колене, после свита на кълбо се строполи на земята. Да, тя спеше дълбоко.

Пейгън остана неподвижен, вторачен безмълвно в нея. Само в очите му гореше неутолим копнеж.

* * *

Червеноопашат папагал, скрит в клоните на една палма, изкрещя пронизително. Барет подскочи. Очите й ужасени се втренчиха в просветляващото навън небе. Тя все още не можеше да се отърси от съня и да осъзнае действителността.

Погледът й бързо се премести върху леглото на Пейгън. То бе празно. Барет тихо изстена и притисна треперещите си ръце до лицето.

Отново кошмарите, отново старата болка…

Тези накъсани, натрапчиви отломъци от спомени. И риданията, които едва успяваше да сдържи…

Барет се опита да си поеме дъх и да стане от леглото. От всички страни я заливаха пискливи, непознати звуци — пронизително жужене на насекоми, пърхане на невидими криле, дрезгав грак на бухал…

В един миг тя се почувства изгубена, откъсната от света, далече от всички, които биха могли да й помогнат. Но не и от него.

И въпреки празното легло, стори й се, че усеща топлината на огромното му силно тяло, на голите му мускулести рамене близо до себе си.

Сега вече можеше да си признае, че го желае. Копнее за докосването му, за устните му, за плътния, див стон на насладата. За нежната ласка на възбуденото му тяло.

Господи, сега тя го желаеше повече от всичко на света!