Кристина Скай
Рубинът (27)

26.

Слънцето почти докосваше върховете на дърветата, когато Пейгън най-после реши, че е време да спрат.

Барет бе потна, умираше от жега, копнееше да се изкъпе.

Тя безпогрешно усети соления привкус на въздуха. Пейгън даваше отсечени заповеди на носачите, но тя го прекъсна:

— Мога ли да говоря с теб?

Той се обърна. Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Бих искала да се изкъпя. Мита ми каза, че сме близо до брега — излъга тя, сигурна, че без тази лъжа той едва ли щеше да признае, че е права. — Ще бъдеш ли любезен да изпълниш молбата ми?

Веждите му се повдигнаха още по-високо.

— Само това ли? Кралска заповед?

— Горещо ми е. Изморена съм. Потна съм, господин Пейгън. Това ще бъде само един малък кавалерски жест от твоя страна.

Пейгън се замисли.

— Може би си права. Аз също бих се изкъпал с удоволствие — лицето му изведнъж стана сурово. — След последните събития на плажа, сигурно си убедена, че не можеш да се справиш сама.

Барет бе очаквала точно такъв отговор, макар според нея Мита или някой от въоръжените носачи също щяха да бъдат надеждна охрана. Сега обаче й беше ужасно горещо, за да спори.

— Чудесно! Нека тръгнем веднага.

Пейгън бързо разпореди нещо на Нихал, метна пушката си през рамо и пое през сухите храсти, като я остави да подтичва след него.

Тогава Барет забеляза двамата въоръжени носачи, които ги последваха от разстояние.

— Те ще пазят в края на джунглата — обясни сухо Пейгън.

Барет посърна при мисълта, че не може да остане сама, а толкова жадуваше за това. Но все пак щеше да се разхлади и изкъпе, а това правеше другите неприятности поносими.

„Дори повече от поносими“, помисли си англичанката няколко минути по-късно, когато джунглата оредя и те излязоха на едно ветровито заливче. Белият пясък на плажа бе ограден с ивица високи палми. Без да каже дума Пейгън пусна кожената си торба и пушката върху пясъка и подаде на Барет парче фин, аленочервен плат.

— Това е дреха за къпане. Цейлонците я наричат diva redde^[1]. В градовете жените я използват, когато се къпят в басейни, а във вътрешността на страната — при водопадите и в заливите. Тукашните жени владеят изкуството да прикриват телата си, когато се къпят на обществено място. Все пак, предполагам, че за теб ще бъде малко трудно в началото. Във всички случаи това облекло няма да ти е излишно. Вечер ще спиш с него. Може да се наложи да потеглим неочаквано през нощта и нямам намерение да те чакам да търсиш бричовете си в тъмното.

Барет разгърна ефирната дреха от рисувана коприна. Материята нежно погали пръстите й, мека като кожата й. В този момент пред очите й изплува смътен споменът от съня й.

Алена коприна и златни звънчета. За Бога, та тази дреха бе същата от съня й!

Жената затаи дъх, припомняйки си и останалото от онази нощ.

„Не му позволявай да се доближи до теб, глупачке! Това е само едно съвпадение, нищо повече.“

Барет невъзмутимо взе плата, отиде зад един гъст храст и разкопча ризата си. Раните й май бяха почти зараснали. Ризата на Пейгън не дразнеше така, както плътно прилепналата й блуза.

Барет свали и бричовете си и чак тогава обърна внимание на плата. Очите й помръкнаха в недоумение. Та тази дреха почти нищо не скриваше! Щеше да изглежда като нарисувана отгоре й…

И как, по дяволите, щеше да закрепи върху себе си това чудо, което нямаше нито връзки, нито копчета?

Тя долови приглушено свистене по пясъка и разбра, че Пейгън влиза във водата.

Свенливостта й се сблъска с изкушението. И изкушението надделя.

Барет гордо вдигна брадичка и уви коприната около гърдите си, като стисна горния край под мишница. После тръгна към океана. Дъхът й спря, когато видя красотата пред себе си.

Топлият вятър развяваше косата й, галеше голите и ръце и рамене. Пясъкът приятно пареше стъпалата. Сребристите води я подканваха, махайки с белите си гребени зад тесния, осеян с камъчета бряг.

Барет сякаш забрави, че тук — в Изтока, тя е нежелана чужденка. Че дори и в момента се разиграваше жестоката игра между двама безпощадни противници, а тя самата е само пионка в центъра й.

Не, не. Никога не биваше да го забравя!

Когато жената приближи до водата, Пейгън се обърна. Широките му бронзови рамене, покрити с капчици вода, излъчваха сила. Слънцето грееше откъм гърба му и лицето му оставаше в сянка, така че Барет не успя да види изражението му.

Все пак, стори й се че долната му челюст е стегната, а тялото неподвижно и напрегнато.

— Отива ти, Синамон — гласът бе леко дрезгав, но ласкав.

После рязко се обърна.

— Само този път внимавай да не влезеш по-дълбоко от кръста.

Барет се намръщи. Този мъж бе наистина невъзможен! Променлив като времето в това ослепително с многоцветието си, но чуждо за нея място. Дали някога щеше да го разбере? А защо изобщо бе необходимо да го разбира?

След като мислено изпрати Пейгън там, където му беше мястото — по дяволите! — англичанката тръгна уверено към водата, но се задържа, когато сребристите води покриха глезените й. Вълните идваха и се отдръпваха, хладки и кадифено нежни, отнемайки от тялото й болезнената жега.

С ъгълчето на окото си Барет забеляза как Пейгън прави рязко някакъв знак към носачите, застанали в края на джунглата. После се обърна и се вряза като стрела във водата.

Въпреки че се стараеше да не поглежда към него, Барет не устоя на желанието си да наблюдава силното му тяло. Пейгън плуваше с изящни, ритмични и пестеливи движения, които ясно говореха за дълго общуване с океана. Последните слънчеви лъчи танцуваха в златист ореол около него и Барет неволно си помисли, че той сякаш е частица от вълшебния свят на водата.

Тя се обърна и тръгна по брега с желанието да се наслади единствено на нежната и прохладна ласка на вятъра и водата.

А далеч от нея Пейгън браздеше с устременото си тяло сребриста ивица, насочена право срещу хоризонта.

Барет откри в края на заливчето няколко издадени във водата скали. Англичанката внимателно подпря гърба си на студения камък и остави краката си свободно да се люлеят в малкото басейнче, образувало се сред скалите.

Усещането, че въздухът е станал по-прохладен, първо й напомни, че слънцето се е скрило. Барет беше задрямала. Когато отвори очи, небето беше станало с цвят на индиго. Само една, едва доловима ивица дневна светлина аленееше над хоризонта.

Жената погледна стреснато към океана, но не видя Пейгън.

„Добре поне, че двамата носачи са на мястото си“ помисли си тя. Белите им саронги едва се различаваха в края на плажа.

Барет се наведе и наплиска раменете и гърдите си, като внимаваше да не намокри гърба си със солената вода. Тя току-що се бе изправила и се канеше да тръгва, когато внезапно около нея се надигна глух тътен.

— Имаш голям късмет, Angrezi — гласът на Пейгън прозвуча съвсем до ухото й. — Тази вечер рибите пеят в твоя чест.

Барет прехапа устни, опитвайки се да прикрие уплахата си от внезапното му появяване.

— За какво… За какво говориш?

— Местните жители ги наричат „пеещи риби“, въпреки че никой не знае откъде точно идва този звук. Може би от кораловите рифове или пък от някои черупкови морски обитатели на дъното… Най-силен е при пълнолуние, с идването на прилива.

Странният шум ставаше все по-мощен, обгръщаше ги подобно звуците на древен химн за възхвала на боговете, като безсловесната песен на морските сирени. Звукът беше неземен, роден сякаш извън времето и пространството.

— Ела! — обърна се към нея внезапно Пейгън, като я хвана за китката и я изправи на крака.

— К-къде ме водиш?

— Прави каквото ти казвам!

— Чудесно… Но ако се удавя, ще те_ убия_!

Пейгън се засмя.

— Ако наистина се удавиш, Синамон, ще ти позволя да ме убиеш.

Те стигнаха уединена плитчина в най-отдалечения край на залива.

Барет с недоумение наблюдаваше как Пейгън търси нещо по дъното. Не минаха и няколко секунди и той се изправи, победоносно размахвайки някакъв клон.

— Приближи се!

Тя се подчини с явна неохота, като се чудеше какви са намеренията му.

Бученето се засилваше с всяка измината секунда, издигаше мощ като тайнствена, разлюляна от вятъра стена.

Пейгън нагази в черните непроницаеми води, без да каже и дума, заби клона в дъното и доближи ухото си до него. После я извика.

„Що за лудост го е обзела?“, чудеше се тя, докато се приближаваше предпазливо.

Пейгън я повдигна над вълните, за да не се намокри гърбът й и главата й почти се изравни с височината на клона.

Дългите му пръсти здраво я държаха за кръста.

— Пейгън. Какво пра…

— Тихо, Синамон. Само чуй как се променя…

Барет неохотно приближи ухото си до клона, така както бе видяла Пейгън да прави преди малко. И тогава разбра.

Дървесината усилваше тътена стотици пъти. В този момент звукът диво резонираше в тялото й, нахлуваше в нея като мощна спирала, възнасяше се към небето като песента на магически, неземен хор.

— Та това е… това е прекрасно! — жената се обърна към Пейгън като омагьосана, невярващият й поглед се спря върху скритото му в сянка лице.

С прииждането на следващата вълна ръцете му неусетно я обгърнаха.

Пленяващата красота на звука нарастваше с всеки изминат миг, обгръщаше ги с могъщото си великолепие… Прегърнати, мъжът и жената бяха пленници на пронизващата кристалност на звука, и съвършенството на момента, който преживяваха, сякаш ги сля.

Лицето на Пейгън се приближи до тялото й като тъмна сянка в мекия полумрак на нощта.

Дъхът й спря. Барет го погледна, без да отделя ръцете си от клона, замаяна, неподвижна. Упойващата мелодия на неземния хор изцяло я бе подчинила и сякаш парализирала сетивата й.

Да. Сега тя можеше всеки момент да се обърне и да си тръгне. Едва по-късно осъзна, че би трябвало да го направи. Но точно в този миг — на пълно единение със звука — Барет не бе способна да се съпротивлява, да направи онова, което знаеше, че е редно.

Смътно осъзна, че от този миг нататък животът й става друг. Тя самата бе станала различна, друга жена. И всичко това бе родено от красотата… Красота, споделена с този странен и неразгадаем мъж.

Тя никога повече нямаше да бъде същата, независимо дали паметта й щеше да се върне, или не.

В този миг, изправена пред дивното, непорочно тайнство на природата, тя не можеше за нищо на света да застави тялото си да се отдръпне, да лиши своята природа от странното великолепие на нощта. Още повече, че мъжът до нея бе част от тази нощ.

И Барет замря, притисната неподвижно до гърдите на Пейгън.

Внезапно в душата й нахлу огромно желание да разгадае чувствата му, да опознае вкуса на тялото му. Солта сигурно се бе просмукала в суровото му лице, в плътните му чувствени устни.

Барет усети как мускулите на раменете му се стягат.

Тя преглътна. Огромните й очи не се отделяха от неясните очертания на лицето му. Да, тя трябваше да разбере това, което той чувства!

Отговорът дойде почти мигновено.

— Прекрасно — прошепна Пейгън, но погледът му бе отправен не към океана, а към лицето й.

Мъжът прокара пръсти по страните й, оставяйки златисти ивици отразена светлина върху мокрите й бузи.

Синамон остана смаяна. Тя никога не бе очаквала подобна нежност от този твърд като гранит човек. Само на сантиметри от нея, черните му очи сякаш дълбаеха в душата й.

— Коя си ти, Angrezi — промърмори дрезгаво той. — Какво си ти? Призрачно видение от безсънните ми нощи? Или си просто жена, красива езичница? Ева, прекрачила прага на моето усамотение?…

Барет не помръдна, останала в плен на това лице — диво и жадно напрегнато.

А около тях нощното море се гънеше в кротки вълни, нашепвайки им за коралови дворци и перлени кули, за морски покои, в които никога не е стъпвал човешки крак…

Сякаш магия бе обладала сетивата на Барет — слуха, зрението, обонянието й. Тайнството бе помело след себе си напрежението от последните дни, мъчителната несигурност, породена от загубата на паметта й. Единственото, което сега имаше значение за Барет, бе че живее, че е жена!

И че едва различимата фигура до нея принадлежи на мъж, мъж до мозъка на костите си.

По тялото й плъзнаха тръпки. Барет почувства силните му ръце да се плъзват нагоре по бедрата й, галейки я през мокрия копринен саронг, сякаш е гола…

— Коя съм аз? — повтори въпроса му тя. Устата й бе пресъхнала. — Аз… аз съм само една жена. Жена, която се чувства… странно. Много странно…

— Във всеки случай не по-странно от мен, Синамон.

— Какво… какво става с нас?

Ръцете му обгърнаха кръста й.

— Защо не се опитаме да разберем, Angrezi.

Допирът му бе лек като вятъра, бездънен като нощното небе, напрегнат и неспокоен като прилива…

В следващия миг Барет вече го целуваше, жадна да усети вкуса му.

Отговорът я задоволи — до болка мъжки.

Устните му я изгаряха като пламъци — в един момент я пареха, в следващия я грабваха. И точно в мига, когато си помисли, че вече наистина усеща вкуса му, той се отдръпна, огънят се превърна в дим, стоманата — в течна лава.

Барет смътно осъзна, за кой ли път вече, че никога не ще опознае напълно този мъж. Нито пък, че някога ще му се насити…

В момента, в който се опита да каже нещо, той захапа долната й устна и лекичко я всмукна. Сърцето й лудо заби, съзнанието й сякаш се разпиля.

Той нежно галеше с език копринената мекота на устата й…

— Добре. Дяволски добре…

Той ли го каза? Или тя? В следващия миг Барет забрави какво се бе питала, защото Пейгън я сграбчи и повдигна нагоре, притиснал я към голата си гръд, към стегнатите си бедра. Очите й блестяха със странните, излъчващи зелена светлина отблясъци на водната бездна.

Гърбът й се изви като лък и гърдите й се притиснаха в неговите.

Пейгън изстена.

Тогава Барет почувства властта, която притежаваше над този непреклонен мъж.

Тя леко се усмихна на това прозрение, но тържеството й бе мимолетно. Напрегнат и възбуден, той лудо притисна бедрата й към слабините си и съзнанието й се замъгли.

Някаква демонична сила сякаш я привлече към тази огнена стомана. Пейгън бе напрегнат до крайност. Обезумяла от магията и великолепието на нощта, Барет искаше още, още повече!… Да, тя трябваше да го познае в този миг!

Но устата й беше някак странно пресъхнала и конвулсивно потръпваше.

И тъй като не намери думи, сега Барет заговори с езика на пръстите си, вкопчени в покритите му със засъхнала сол рамене.

„Не спирай!“, крещеше желанието.

„Стига!“, надигна се разумът.

Тялото й обаче не чуваше нито един от тези два гласа. То говореше направо с неговото така, както Ева навярно се е обърнала към Адам, преди вратите на рая да се затворят след тях.

Пръстите й мачкаха напрегнатите му, хлъзгави от водата мускули. Тя дишаше задъхано и набъбналите й розови зърна докосваха и пареха гърдите му.

Пейгън сякаш потъваше в бездната. Само за миг, отмерен от див удар на сърцето му, той почувства как силата и животът напускат тялото му. Тогава потъна и умря — в божествено сладка мъка.

— Господи, обичам тялото ти, обичам мириса ти… Но най-много обичам вкуса ти, Angrezi Целуни ме пак! — дрезгаво промълви той.

В съзнанието на Барет изплува видението на гората, през която бяха вървели. Изсъхналата, почерняла от зноя джунгла… В този миг жената разбра, че сега тя е тази джунгла, а той е искрата, която ще я подпали.

— Сега, кралице моя! За Бога, смили се над мен!

Той чакаше. Всяка клетка от тялото му се бореше да удържи напора на желанието.

Един миг, отмерен от два бесни удара на сърцето й, и Барет разбра какво иска той. Тялото й отговори на молбата му, устните й се разтвориха в неговите, устата му омекна в топлината на нейната…

Сливаше се с него. Обсебваше го. Покоряваше го.

Завинаги, въпреки че все още не бе осъзнала това.

— П-пейгън?!

— Още, Angrezi Обгърни ме с бедрата си, дай ми огъня си! За Бога, усещам, че животът ми до този момент е бил ледено студен.

Барет се разтърсваше от силата на неговото желание; тържествуваше от усещането за собствената си власт; искаше й се да направи всичко, което той желае от нея, дори повече. Тя се извиваше като дъга под ласката на опитните му пръсти, допирът на ръцете му сякаш вливаха във вените й разгорещен живак и я превръщаха в сирена, — изплувала от черното кадифе на морските дълбини.

Сега тя бе Жена, а той — нейният Мъж.

Бедрата й се обвиха около кръста му. Ръцете й обгърнаха врата му и рошеха мократа му коса.

Пейгън трепереше. Барет почувства, че се намира върху вулкан, който всеки миг ще изригне…

Тя затвори очи.

Алена коприна и златни звънчета. Меден смях след дългата, пламенна нощ.

Споменът за съня внезапно нахлу с болезнена яснота. Тогава Барет разбра, че бе сънувала този мъж.

Осъзна колко силно копнееше да го докосва, да засилва насладата му до мига, в който и двамата щяха да се слеят в сладостен екстаз. Но дори и сега, допирът с него бе мъчение, което не можеше да се определи с думи. Барет трепереше пред прага на пълното си отдаване.

Устните му бавно се спуснаха по врата й и леко плъзнаха по коприната на гърдите й. Той сякаш проникваше във всяка нейна клетка, изследваше я. Пейгън галеше с влажния си, кадифен език всяка извивка от тялото й.

После внезапно се снижи и захапа едното прекрасно, съвършено, настръхнало зърно.

— Искам да тръпнеш за мен, Angrezi! Искам да стенеш за мен! Разкрий ми божествената си топлина!

Устните му сякаш я извайваха. Устата му се впиваше в копринената й кожа, нежна и яростна.

Огнени тласъци заливаха тялото й. То се изпъваше като лък, готов за стрелата на господаря си.

Езикът му, зъбите му, страстта му като течна лава я превземаха все по-властно и по-властно с всеки удар на сърцето й.

Саронгът се свлече до бедрата й. Ръцете му си играеха с голотата й, влудяваха я, изгаряха я.

Сякаш я отделяха от нея самата.

Пейгън тихо шепнеше тайнствени слова на наслада и тържество. Думи, които тя не разбираше. Те идваха от непознати за нея дълбини на душата му.

Всяко негово докосване я тласкаше към неземна наслада. Ласките му сякаш изсмукваха дъха от гърлото й, кръвта от вените й.

И най-накрая — сърцето от гърдите й.

— П-Пейгън, спри!

Но вече бе твърде късно за молби и обвинения. Нощта ги обгърна в горещата си, сластна магия, за да остави единствено Желанието — оставящо я без дъх, разкъсващо я с ноктите си Желание…

В този миг насладата сякаш я удави като порой, после я запокити ослепяла и бездиханна сред сребърната музика на вълните.

* * *

Барет все още се носеше върху вълните на опиянението, когато нечий вик стресна Пейгън. Той рязко зададе някакъв въпрос и напрегнато зачака отговора.

Съзнанието й започна бавно да се връща, носейки със себе си обвиненията за случилото се.

„За Бога, какво стана с мен!? И с какво този мъж ме направи толкова безразсъдна, толкова необуздана…“

Барет се откъсна от прегръдката му със сподавен стон, едва успявайки да се задържи над водата.

От края на джунглата се чу още едно напрегнато повикване. Пейгън измърмори нещо. Барет го видя да изтръгва клона и да го хвърля в морето. След това се извърна и тръгна към брега.

Англичанката мрачно го последва, като все по-яростно се ожесточаваше срещу себе си. Когато краката й стигнаха твърдата опора на брега, Барет усети, че от очите й бликват горещи сълзи.

В този миг Пейгън се обърна и погледът му прониза мрачното й лице. Ръката му погали мократа от сълзи буза.

— Не казвай нищо. Нито дума.

— Аз… аз не плача — отвърна предизвикателно тя. — Аз никога не плача.

Пръстите му болезнено нежно погалиха очите й.

— Никога не съм твърдял подобно нещо, Angrezi.

Пейгън се подвоуми, сякаш искаше да каже още нещо. Пръстите му нервно галеха бузата й. Но само се наведе, взе пушката си и я прехвърли през рамо.

— Облечи се! Нихал е забелязал група ловци.