Кристина Скай
Рубинът (26)

25.

Барет все още се мъчеше да се справи с корсета си, който най-после бе успяла да изкопчи от пръстите на Меджик, когато внезапно чу шум в коридора. Тя замря по голите й рамене пропълзяха тръпки.

Само един човек можеше да предизвика такова усещане у нея.

Барет се опита да промуши и последната връзка.

— Не си въобразявай, че докато сме в джунглата, ще носиш тази дяволска дреха, чуваш ли!

Пейгън бе застанал на прага на вратата. Гледаше я сурово и властно.

— Ще бъда облечена така, както пожелая аз, господин Пейгън. Вие определяте пътя и посоката, но що се отнася до облеклото ми, определям го аз.

— Така ли? — очите му заблестяха. — Тогава нека ти разясня някои неща, Angrezi. Ти ще облечеш това, което аз реша, дори ако ти заповядам да останеш без дрехи.

Барет леко повдигна вежди.

— Някой казвал ли ти е някога, че си долен, нахален мръсник? — запита го тя с привидно спокойствие.

Само по скулите му пробяга тръпка.

— Хиляди пъти, мила моя. Но това не променя нещата, уверявам те. Нито преди, нито сега.

Тя избухна яростно.

— Да не съм някой от тамилските ти носачи, че си позволяваш да ми заповядваш, господин Пейгън, да не съм една от послушните ни прислужнички, които припкат да задоволят и най-малката ти прищявка?!

В очите му заблестя гневно пламъче.

— Това ми е пределно ясно, мила моя.

— Какво, в такъв случай, разбираш под „това“?

Той се усмихна подигравателно.

— „Това“, мила моя Барет, означава, че все още не сме пристигнали в Уиндхевън. Че ни чакат десет дни тежък път — път, който минава през гъмжащата от леопарди и други кръвожадни животни джунгла. И най-вероятно през цялото време ще ни следват разни туземни племена, да не говорим за опашката, която ще изпрати Ръксли. А ти, ако искаш да се измъкнем живи от този ад, трябва да се подчиняваш безропотно на всяка моя заповед, каквато и да е тя — очите му потъмняха. — Като се започне от този дяволски корсет.

Барет не помръдна.

— Веднага! — изрева той.

Очите й станаха два истински смарагда.

— Върви по дяволите, господин Пейгън!

— В такъв случай оставаш тук и двама от моите хора ще те пазят, докато мине мировият съдия, тръгнал на редовната си обиколка от Канди. Това прави около… — тъмните му вежди замислено се сключиха, — около четири месеца, предполагам. Тогава започват периода на мусоните, а можеш да си представиш какво е тук, когато настъпят дъждовете, нали?

Пръстите й сграбчиха тънките връзки на корсета.

— Ти няма да направиш това. Т-ти няма да посмееш да…

— Сигурна ли си? — погледна я хладно Пейгън. — Да ти напомня ли, че си заловена в нарушение неприкосновеността на моята собственост. Че след тази случка Ръксли на два пъти изпраща наемните си копои по следите ми, което явно те изобличава в съучастничество Уверявам те, Барет, това ще бъде един лек процес, даже и ако съдията не беше мой личен приятел, а той е. Някога му направих една малка услуга в Лондон.

— Представям си що за услуга — сряза го Барет.

— Много се съмнявам, че си на верен път, мила — продължи спокойно той. — Освен ако не си тази изискана дама, за каквато се опитваш да се представиш.

Очите му студено и преценяващо я оглеждаха едва прикритата й гръд, зрелите форми, които се виждаха от деколтето на корсета й.

Тялото й изтръпна като ужилено от страстната му проницателност. Пръстите й се разтрепериха. Барет му обърна гръб, като се опитваше отчаяно да се съсредоточи върху последната връзка на корсета.

Без да пророни дума, Пейгън бавно пристъпи към нея. Дъхът му изгори тила й.

— Много добре — прошепна той.

Ръцете й бързо прикриха разголената й гръд. Корсетът й внезапно се беше разтворил.

— Ти… ти…

— Дай ми го сама, Angrezi. Освен ако не предпочиташ сам да го взема.

Барет не помръдна.

Пейгън рязко я извъртя към себе си. Около очите му се бяха врязали дълбоки бръчки.

— Сега не става дума за благоприличие, по дяволите! В джунглата ще ти се наложи да се движиш бавно и безшумно. Ще искаш тялото ти да е свободно и да му е хладно… — Погледът му внезапно се спря върху млечнобялата извивка на раменете й, върху стегнатите гърди, които се подаваха под прилепените длани. Кръвта му кипна. Пейгън гневно протегна ръка, скрил чувствата си зад маската на ледена безпристрастност.

— За Бога, дай ми го, Барет, защо трябва да си така дяволски твърдоглава?!

Англичанката го прониза с погледа си.

Ръцете й трепереха, но тя здраво стискаше корсета Барет знаеше, че ако сега му го даде, после щеше много по-лесно да му даде и други, далеч по-опасни неща от себе си.

— Защото да бъда дяволски твърдоглава е единственото, което ми остана — тя напразно се опита да отговори с твърд глас.

В този миг, за нейно огромно учудване, Пейгън измърмори някаква ругатня и рязко се обърна. После отново протегна ръка, но вече с гръб към нея.

— Дай ми това проклето нещо!

Веждите й се извиха от изумление, защото Барет разбра, че току-що е спечелила първата си битка с Деверил Пейгън.

— Веднага, малката. Преди да съм променил намеренията си, по дяволите! — изрева той.

Този път Барет бързо се подчини, светкавично изхлузи корсета и му го подаде. После се стрелна към леглото и облече корсажа си. Сега беше напълно готова и тя простреля Пейгън с изпепеляващ поглед.

— Очаквам да си го получа обратно веднага щом пристигнем в Уиндхевън.

Отговорът му обаче, съвсем я ожесточи.

— Не се и надявай, малката.

Лицето й почервеня под настойчивия му поглед.

— Ти не си джентълмен!

Пейгън дрезгаво се изсмя.

— Там, където отиваме, принцесо, последното нещо, от което ще имаш нужда, е джентълмен. Да, там ти ще имаш нужда от мъж. От безпощаден мъж, който отдавна е забравил какво е цивилизация. — Черните му като пъкъла очи трескаво блестяха. — Ти ще имаш нужда от този мъж… и ще искаш да го имаш още преди да сме пристигнали. Само си помисли, Angrezi Само ти и аз — през всичкото това време. Освен ако не броим местните хора, но аз тях изобщо не ги броя.

— А Мита? — въпросът се изплъзна от устните й, преди тя да осъзнае какво е казала.

Пейгън присви очи.

— Ревнуваш ли, Синамон?

— Да ревнувам?! Заради просташкото ти внимание… Ха, хиляди пъти бих предпочела страстната привързаност на един чакал!

— Чудно, къде ли ще бъдат смелите ти думи, когато се събудиш с питон, обвил краката ти — промърмори меко Пейгън. — Само десет секунди са му необходими, запомни това.

По гърба й полазиха тръпки, но Барет успя да скрие уплахата си зад маската на гнева.

— Обзалагам се, че казваш това на всичките си… всичките си любовници — промърмори тя. — Малка доза страх сигурно чудесно им действа против сковаването в началото.

— О, не… Не на всичките — поправи я Пейгън. — Само на недотам схватливите. — Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. — А те, повярвай ми, не са много. Особено след първата нощ.

Очите му за секунда се опитаха да надникнат в душата й.

— Но и никога досега не съм взимал с мен някоя от тях по течението на Махавели.

— Ако пътят е толкова опасен, защо си избрал този маршрут?

— Защото това е посоката, която Ръксли и някои други любопитни индийци едва ли са очаквали да поемем. Така имаме предимството на изненадата. Всъщност това е предимството и на самата джунгла.

— Предимство на джунглата ли?

— Пред джунглата всички са равни, Синамон. Тези, които ни следват, ще бъдат изправени пред същите трудности, както и ние, разбираш ли?

— Не, не разбирам — отвърна рязко Барет. — Нищо не разбирам.

Пейгън прикрито я огледа внимателно. Тялото му внезапно се напрегна.

— Виждала ли си някога рубин, Angrezi. Съвършен рубин. Рубин с четиридесет и шест безупречни карата?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна!

— Може би, ако го беше виждала, сега щеше да ме разбереш по-добре — меко каза Пейгън.

— Да не искаш да кажеш, че в този камък има нещо магическо… нещо свръхестествено? — гласът й прозвуча повече от подигравателно.

— Не се присмивай на това, което не си видяла, малката. За да притежават този камък, мъжете без жалост и угризения са се избивали един друг. Предавали са най-близките си приятели, продавали са в робство дори собствените си майки, обладани единствено от надеждата да го притежават.

— Но това е пълна глупост!

Пейгън я загледа дълго, сред тягостно мълчание. Само очите му издаваха някакво чувство.

— Сега наистина се уверих, че си съвсем отскоро в Изтока, Синамон. Иначе никога не би казала подобно нещо.

Погледът му се отмести и през прозореца той погледна към далечната зеленина на джунглата. Слънцето вече бе разпиляло своите златисти и пурпурни лъчи.

— Тук животът е… по-различен, Барет — тя за първи път го чуваше да говори толкова сериозно. — Неща за които ти никога не би и помислила сред привичната глъчка на Оксфорд стрийт, тук — в джунглата — са нещо обикновено.

По устните му отново заигра усмивка.

— Все още не ми вярваш, нали?

— Искаш да кажеш, че камъните имат странна власт над съдбата на човека?! Едва ли…

— За твое добро се надявам да не ти се случи нещо, което да промени мнението ти, Angrezi.

* * *

Двадесет минути по-късно, когато Барет излезе на верандата, лицето й бе окаменяло. Бляскавата й коса бе безжалостно опъната назад и сплетена, а от предишния ореол от златни къдрици не бе останал и помен. Огледалото категорично я бе убедило, че тази строга прическа няма да привлича мъжките погледи.

Точно такива бяха и намеренията й. Естествено, другата причина бе да предпази косата си от лианите и бодливите храсти на джунглата.

Пейгън й хвърли само един изпитателен поглед, в който се четеше снизходително неодобрение към дългата й пола и плътно прилепналата блуза. Той промърмори нещо под носа си и й обърна гръб.

Слънцето над тях вече припичаше. Само след няколко часа жегата щеше да стане непоносима. Барет стисна устни, опитвайки се да не мисли за това.

Носачите един по един излизаха от двора, след като Пейгън им даваше знак с ръка. Бяха деветнадесет. Напред вървяха десетина носачи, натоварени с непромокаеми торби с ориз. Следваха ги петима въоръжени разузнавачи. Най-отпред беше Нихал.

Минути след като напуснаха имението, теренът се промени. Придържайки се към каменното корито на пресъхналата река, те забелязаха как дърветата оредяват. Мита тръгна редом с Барет. Индийката й казваше имената на различните растения и обясняваше кои от тях са опасни с парещите си листа или бодливи стебла.

Мита й обясни, че вървят на север. Тя не знаеше нищо повече. Sahib бе пожелал да тръгнат по този път, значи той бе по-безопасен.

Капчица пот пропълзя по лицето на Барет. Стегнатата й блуза търкаше като шкурка разранения й гръб. В този момент наистина й се прииска да бъде облечена като Мита — с лек, прозрачен воал от кръста до глезените и с една съвсем тънка блузка, която оставяше корема й оголен.

Но за това сега не можеше да става и дума, и англичанката само стисна зъби, като съсредоточи вниманието си към камънака, където можеха да се крият опасни влечуги. Очите й се присвиваха под дразнещата слънчева светлина.

Към обяд краката вече я боляха, а гърлото й пареше. Стана дванадесет, а те не спираха. Пейгън се бе изгубил някъде напред и това изнервяше Барет повече от всичко.

Тя размаза един комар върху ръката си, представяйки си с наслада тялото на Пейгън, нападнато от рояк кръвожадни насекоми. Но тържеството й моментално се изпари, когато осъзна, че в представата й бронзовото тяло на англичанина бе съвсем голо. В съзнанието й се върнаха познатите до болка вълнения и Барет прокле необузданата си фантазия.

Внезапно нечии силни пръсти стиснаха раменете й. Барет яростно се извърна и в секундата замръзна от смайване, зърнала човека пред себе си.

Трябва да беше някой от цейлонците. Високото му бронзово тяло бе облечено в традиционната бяла риза а стройните бедра препасани със саронг. Лицето му бе с махагонов загар, обрасло с гъста черна брада.

— К-какво…

— Това просто е едно удобно прикритие, Синамон, особено като имаш предвид, че вървим по следа — Пейгън присви очи, оглеждайки раздърпания й, целия покрит с тръни и лиани, ръкав. — А сега е време да смениш този тоалет с нещо по-подходящо за джунглата. — Той бръкна в кожената си торба, извади оттам някакъв смачкан бял плат и й го подхвърли. — Сваляй тези дрехи и облечи това!

Барет погледна натрапеното й облекло и гняв опари страните й. Пейгън й бе дал една от своите ризи, както и чифт жълтеникавокафяви бричове за езда. Под ризата се виждаха чифт меки кожени ботуши.

Черните му вежди се повдигнаха многозначително.

— Открих, че си много привлекателна, когато си облечена в моя риза, Синамон — промърмори той. — Този път ти давам и бричовете си.

— Аз… Аз не съм съгласна.

— Никой не те пита за това, малко диво котенце В противен случай те връщам и те оставям на плажа — там, където те намерих.

Барет го погледна с най-силната ненавист, на която бе способна.

— Само не се опитвай да ме убедиш, че този смешен тоалет ти е удобен. Наблюдавам те вече час, Angrezi. Всяка стъпка е истинска мъка за теб. Чудя се как успя да издържиш толкова дълго, без да се препънеш. Това май още веднъж доказва истината, която разбрах отдавна — ти си едно дяволски твърдоглаво същество. Ние, естествено, не можем да си позволим да ни задържаш. Трябва да побързаме, ако искаме да стигнем до мястото за лагеруване преди да е паднала нощта. А сега, мини зад този храсталак и се преоблечи.

Барет все още се инатеше, но той я хвана за лакътя, извъртя я и леко я побутна към паравана от растения.

— Чудесно. Единственото, на което си способен, е да ме вбесяваш до лудост — просъска тя и неохотно тръгна към мястото, което й бе посочил.

Неговият отговор беше само дрезгав смях.

След като провери внимателно дали в храсталака няма паяци или някакви други гадинки, Барет започна да откопчава копчетата на блузата си. След това свали и полата си; като през цялото време не спираше да ругае Пейгън.

— Не забравяй за корсажа — напомни й той.

Барет моментално пожела да му възрази, но после се отказа. Мисълта, че ще свали притесняващите я долни дрехи, й беше наистина приятна.

— Мразя това място — роптаеше тихо англичанката — мразя тези дрехи. Но най-много мразя теб, проклети господин Пейгън!

Барет още веднъж провери дали Пейгън не я шпионира. После свали корсажа и фустата си, взе меката риза от фин лен и я облече. Ръкавите, разбира се, й бяха прекалено дълги, а яката леко зееше. Въпреки всичко обаче, Барет честно си призна, че след стегнатите женски дрехи, тази свободна мъжка риза беше направо благодат за тялото й.

Нещо прошумоля в тревата зад нея и англичанката побърза да нахлузи бричовете и да закопчае колана който Пейгън не бе пропуснал.

За нейно учудване бричовете й стояха доста добре, дори елегантно подчертаваха тънката й талия. „Ако са негови, трябва да са от младежките му години. Бедрата му са доста по-мускулести“, помисли си бегло тя. — „Стегнатите мускули на краката му, на…“ Почервеняла от срам, Барет прогони непокорните си мисли, преди те напълно да й замаят главата.

Най-накрая обу ботушите, които също й бяха по мярка. Докато пристягаше ризата с колана, тя усети миризма на тютюн и видя Пейгън, удобно облегнат на едно дърво, да пуши спокойно пурата си.

— Поръчах ги от Коломбо. Платих на шивача тройно, за да са готови за днес. Имаш дяволски късмет, че съм улучил размерите ти, Angrezi. Все пак, имах възможност добре да огледам тялото ти. Не ми се наложи да напрягам въображението си.

— Виконтът сигурно доста добре ти плаща, щом можеш да си позволиш такива разходи — отговори студено Барет. Очите й се присвиха. — Или може би си ги поръчал за негова сметка.

Изражението на Пейгън бе непроницаемо.

— С виконта сме се разбрали. Аз се грижа за имението, а като отплата имам разрешението да правя всякакви разходи, които сметна за необходими и той не оспорва сметките ми. Чудесно споразумение, какво ще кажеш, а?

Барет промърмори нещо язвително под носа си, оправи старателно набора на ризата под колана и се появи пред Пейгън, примигвайки на слънчевата светлина.

Странното му мълчание още повече я ядоса.

— О, небеса, каква незабравима гледка! — Гласът му бе тих и прегракнал. — Без съмнение, облечена така, би наложила нова мода в Коломбо. Що се отнася до мен обаче, бих я забранил, защото само видът на стегнатите ти в тези бричове бели бедра би влудил за броени секунди всеки мъж, принцесо. Но, стига вече сме си губили времето в приказки — изведнъж рязко се прекъсна той и хвърли недовършената си пура, като я загаси с крак. После ритна още малко пръст отгоре и пак я стъпка.

Барет с недоумение следеше прекалената загриженост, с която гасеше пурата си. Забелязал учудването й, Пейгън посочи към джунглата.

— В момента, Синамон, джунглата е като дяволско буре с барут. Само една искра е достатъчна, за да подпали всичко на мили оттук. През нощта не стават пожари. Опасността ще отмине, когато се изкачим по-високо Там растителността не е така изсъхнала.

Преди още да е успяла да преглътне мисълта за тази нова опасност, Пейгън пак се обърна към нея:

— А и едно последно нещо — той я повика с пръст. — Ела при мен, Angrezi!

— Още удоволствия ли си ми приготвил? Едва сдържам нетърпението си.

— Докато дойде следващият съдия остават четири месеца, помниш, нали?

Макар в момента да кипеше от безсилна ярост, Барет нямаше друг изход, освен да я прикрие. Тя се приближи към него с изписано върху лицето ледено презрение Устните й бяха стиснати до посиняване.

Само на сантиметри от лицето му Барет спря.

— Е, и?

Очите му бяха тъмни и непроницаеми.

— Целуни ме, Синамон!

Пейгън не бе успял да устои на желанието си, въпреки че съзнаваше колко дяволски опасен е порива му. Но той трябваше… трябваше да се увери, че именно това е жената, която бе спасил на ъгъла на онази лондонска улица.

Барет мълчеше. Думите изведнъж й изневериха. Само ноздрите й се издуха от гняв.

— Да те целуна? Да не си полудял! По-скоро бих…

— Четири месеца, Angrezi. Може би дори пет, ако мусоните закъснеят…

Тя прехапа устни, бузите й поруменяха. Пет месеца тук, в сърцето на безвремието… Без никаква компания, ако не се брояха берачите на чай, които не знаеха и дума английски…

Барет вирна брадичка.

— Мразя те, Деверил Пейгън! Запомни го добре — изсъска тя. — Аз не съм ти Мита.

А после бързо, за да не промени намеренията си, тя се изправи на пръсти и допря стиснатите си устни до неговите за части от секундата.

Пейгън повдигна вежди.

— И ти наричаш този сърцераздирателен жест целувка? За твое добро, надявам се, никога не си целувала съпруга си по този начин.

— Съпруг?! Аз не съм омъжена! — тя прехапа долната си устна. — Поне нямам чувството, че съм…

— Мисля, че се досещам за причината, ако по същия начин си се отнасяла с всичките си ухажори. Опитай пак, но този път нека бъде сякаш наистина ти се иска.

Тя трепереше, готова всеки миг да му откаже. Ръцете й се свиха в юмруци. Очите й не се отделяха от лицето му.

— Страхуваш ли се? — промърмори той.

— От теб? Никога! — Барет пое дълбоко въздух и като торпедо се изстреля с такава сила към него, че едва не го събори на земята.

Нейните ръце несъзнателно се вкопчиха в мускулестите му рамене.

Неговите пръсти несъзнателно се заровиха във великолепната корона на косата й…

— Стой мирен, нахален звяр такъв!

— Опитвам се, Angrezi. Но ти правиш задачата ми дяволски неизпълнима.

В следващия миг тялото й от кръста надолу удобно се настани в извивката на бедрата му, а гърдите й се долепиха до неговите. Тя затвори очи и протегна устни към лицето му.

Целувката попадна малко над горната му устна.

Барет отвори очи, стресната от дрезгавия му, мрачен смях.

— Уви, вторият път не беше по-добър от първия.

— Ах ти долен, презрян червей! — в следващия миг тя грабна лицето му и го привлече към своето.

Този път устните й попаднаха в неговите, всмукани от яростната му страст.

Барет беше толкова напрегната в старанието да се представи добре, че почти не усети как ръцете му се плъзнаха под кръста й.

В следващия момент устните на Пейгън омекнаха. Сега те следваха нейните — привличаха я, галеха я, приютяваха я.

Барет усети как дъхът й спира, а кръвта и започна бясно да кипи. Земята сякаш се разтвори под краката и тя пропадна в бездната.

В мига, в който се опита да извика, езикът му навлезе дълбоко в устата й. Влажните, милващи движения я замайваха, събуждаха в нея ненаситна жажда. Тя несъзнателно наместваше устата си към неговата, трепереше, когато езикът му погалваше нежната вътрешност на устата й.

Силните му ръце се впиха в талията й и Барет почувства тялото му да се стяга. После смътно усети как нещо хладно и хлъзгаво се увива около голия й кръст. В следващата секунда тя се изплъзна от здравата му прегръдка и бързо скочи на крака. Едва сега осъзна, че е била на земята, притисната от гърдите му.

— Така. Това ще свърши работа, надявам се.

Барет напразно се опитваше да запази самообладание, но споменът за горещия сладък вкус на езика и устните му непрекъснато се връщаше в съзнанието и.

— Подъл, развратен…

Рязко спря. Погледна надолу към разхлабения колан на бричовете си. Там, малко над пъпа й, беше увита верига от тежко ковано злато със странна змиевидна плочка в средата. Барет осъзна, че именно тя бе предизвикала преди секунди усещането й за нещо хладно и хлъзгаво.

Не намери думи, за да изрази яростта си.

— Отива ти, наистина. Възхитен съм от себе си, че толкова точно съм преценил размера — Пейгън гледаше ръчно изработената верига, без да скрива доволството си. — Много рядко греша.

Барет трескаво се опитваше да махне веригата, но напразно търсеше закопчалката й.

— Махни я! — изкрещя тя.

— Веригата ще остане, Angrezi. Тя е белег, че си моя собственост — собственост на Тигъра. Ако някога бъдеш отвлечена тук, в джунглата, тази верига ще бъде единственото нещо, което може да спаси живота ти. Местните хора знаят, че Тигъра добре пази собствеността си. Разбра ли ме?

Със същия успех Пейгън би развял червено знаме пред разярен бик.

— Собственост? Надменно, нахално копеле! Аз никога не съм била и няма да бъда собственост на мъж, чуваш ли!

Пейгън присви очи.

— Но сега си, Синамон. Моя собственост си от момента, в който те намерих на плажа си. И не се опитвай да ме убеждаваш, че това, което се случи преди малко между нас, не ти харесва така, както и на мен, защото аз знам по-добре. Само преди секунди ти ме желаеше жадно и пламенно, както само една жена може да желае.

Пейгън обаче знаеше, че това е лъжа. В реакцията й сега я нямаше онази пламенна невинност и чистота, които бе познал преди четири месеца в Лондон.

Целувката й все пак му бе показала нещо.

Тя наистина бе неговата соколица, жената, която бе сънувал всяка нощ след завръщането си от Лондон.

Но това, че тя не го знаеше, го влудяваше. Той тайно се бе надявал, че целувката ще я събуди, ще върне старите спомени.

„Престани да фантазираш като дете“, помисли си сериозно Пейгън и се обърна, опасявайки се да не изрече мислите си на глас.

Той смачка корсета и останалите й дрехи в безформена купчина, грабна ги под мишница и сурово я изгледа.

— Между другото, надявам се, че нямаш намерение да ходиш на сън поне докато сме в джунглата.

Барет внезапно се вцепени.

— Да ходя на сън? — повтори тихо, и в съзнанието й запъплиха малките пипала на някакъв спомен.

Страхът я заля с леденостудени вълни и тя потрепери. — Нямам представа за какво говорите, господин Пейгън — успя да се овладее тя.

— Нима? — очите му я гледаха с подигравка. — Остава ми само да се надявам, че тук, в джунглата, аз ще те открия пръв, а не леопардът.

* * *

Малко по-късно те промениха посоката. Нихал и Мита не казаха и дума за това, но Барет забеляза по слънцето, че вече не вървят на север, а в северозападна посока.

Не след дълго пресъхналото корито на реката съвсем се стесни и изчезна. Сега те трябваше да си пробиват път през бодливи, оплетени храсти и изсъхнали гъсталаци.

Чак сега Барет разбра защо Пейгън бе толкова разтревожен от сушата преди началото на мусоните. Само една искра — и пожарът би погълнал този свят за секунди.

„Каква ужасна смърт“, помисли си тя, борейки се със страха си.

Барет се намръщи, загледана в бронзовите рамене на Пейгън. Никаква опасност, идваща от джунглата, не можеше да се сравни със заплахата от мрачния хищник, който мълчаливо крачеше пред нея.