Кристина Скай
Рубинът (25)

24.

Барет спеше кротко като дете, подгънала измачкания чаршаф под главата си.

Истината обаче бе, че Барет вече не беше дете. Тялото й се пробуждаше за поривите на страстта.

Жената потрепери — някаква непозната сила напираше в крайниците й.

Съвсем неподготвена, тя бе попаднала в един друг, неподозиран свят, където да даваш означаваше да получаваш, където болката и насладата се сливаха в едно.

Барет спеше и сънуваше. Знаеше, че сънува.

В съня си се видя обвита в коприна и окичена със златни камбанки. Косата й беше свободно разпусната и отразяваше светлината на хиляди свещи. А тя самата бе най-гъвкавата и ефирна светлина. Кожата й блестеше прозрачна, като отражение на пламъка, дълбоко запален в душата й.

Това бе пламъкът на любовта и негов символ беше той — мъжът, създаден от сенки и стомана, мъжът, чиито очи бяха като нощта. Струваше й се, че винаги го е обичала, че този странник със сурово, обгърнато в мрак лице, винаги е бил в сънищата й.

И в кошмарите й.

Барет си пое дълбоко дъх, сякаш усетила неговата кипяща сила. Внезапно тя усети остра болка и глад за…

Тя не знаеше за какво. И въпреки всичко, тя го желаеше.

Жената затвори очи, сподавяйки вика. Със следващия удар на сърцето й, ръцете му вече я бяха прегърнали, галеха я, учеха я…

„Спри!“, опита се да му заповяда тя, но гласът й бе заглушен от вика на собственото й желание.

Той я съблече. И мъжът сякаш отвори очите й пред горещата, тръпнеща наслада, показа й стотици нови неща. Той вдигна завесата на миналото и разкри пред нея бъдещето — с обичта си. В неговите ръце желанието сякаш можеше да се пийне, а насладата да се види. Дъхът й се сливаше с неговия, кожата й се слепваше с неговата.

В съня си Барет почувства, че умира, загърната в пламъци. Огнените им езици танцуваха в безмълвно опиянение и тъмнина. До нея отново бе Пейгън. Той я пое за да я положи върху мускулестата си, бронзова гръд. Барет отново можеше да диша, но напрегнатата тишина й подсказваше, че смъртта е само началото, че жаждата е останала неутолена. Тя само бе променила формата си, подобно на сенките, които се стелеха над вълните на прилива, подобно на измамните фосфорно-бели отблясъци на звездите в нощното море.

— Сега — прошепна мъжът, вливайки огъня дълбоко в тялото й.

— Моя — простена той, прониквайки толкова дълбоко, че пламъците обгърнаха и неговото тяло. Сляха ги в една горяща клада…

— Моя, сега и завинаги.

Барет трепереше замаяна, приемаше огъня от него в себе си, и на свой ред му отдаваше своя. Нямаше сили дори да пожелае да го отблъсне. Толкова странен и неочакван й се стори този суров, непознат мъж. Но чрез него тя опозна себе си…

Твоя — отвърна, без дори да разбира значението на тази дума, но без да съзнава, тя се отдаваше.

Барет просто забрави… И в тази забрава тя се прероди — стана по-жизнена, по-силна… Изцяло негова.

* * *

Барет спа в продължение на часове. Или може би на векове, подобно на омагьосаната красавица в оградения с тръни дворец.

Кадифената мекота на тъмнината си бе отишла. Заедно с нея я бе напуснало и усещането за единение с тялото му.

Сега главата й пулсираше от болка, а гърбът щипеше.

Клепачите й се повдигнаха и Барет видя някакъв огромен зелен папагал, който крещеше от перваза на прозореца срещу пропълзелия до него гущер.

Отново я връхлетяха спомените — непоносимо мъчителни с ужасяващата си пустота.

Тя затвори очи и нервно разтри чело с треперещи пръсти.

Да. Трябваше да забрави. За нея сега бе жизнено важно да забрави, сега, когато болката от миналото бе огромна. Един ден, когато болката заглъхнеше, тя би си позволила да си спомни…

Но сега Барет знаеше името си! Загнезден в съзнанието й, този спомен безмилостно връщаше един по един всички останали.

Навън някой силно разклати дървото. Барет бавно се изправи и седна в леглото, като опря гръб на таблата. „За Бога, само не и леопард?“ Тези от миналата вечер й бяха достатъчни, въпреки красотата си…

След секунда само върху перваза тупна нещо пухкаво и космато. Животинчето любопитно се наведе напред и заразглежда доволно стаята. Малкото му дребно личице бе оградено с ореол сребриста козинка.

Това бе любопитната любимка на Пейгън.

— Меджик? Пейгън ти казва така, нали?

Маймунката обърна воднистите си очи към седналата в леглото жена и без много да се двоуми, скочи от перваза, пробяга набързо покрай края на мрежата против комари и с весел писък и вирната глава се намести до Барет.

Чак сега англичанката забеляза, че Меджик й носи нещо. Нещо бяло.

Жената прие скъпоценния подарък с усмивка. Това беше нейния корсет. Маймунката явно добре се бе позабавлявала с него. Беше смачкан, на места разкъсан, а връзките му бяха объркани и навързани на възли.

— Е, благодаря ти все пак, Меджик. Убеди ли се, че не ти върши работа?

Малката сива маймуна поклати глава и почеса ухото си с косматите си пръсти. После внезапно нададе пронизителен крясък и заскача нагоре-надолу.

Барет се разположи по-удобно малко встрани, за да направи място за новата си приятелка. Маймунката седна прилежно, издавайки нежни, забавни звуци — нещо средно между кискане и подсвиркване. Тя посегна и попипа разпуснатата коса на Барет. Черните бузки се издуха от изумление.

След като старателно прегледа дългите, златисти кичури на жената, Меджик бавно ги повдигна и започна да ги реди върху главата си. После сви бърни и се втренчи в Барет, сякаш очакваше нейното одобрение за новата си прическа.

— Много… ъ-ъ-ъ… много си красива, Меджик. Но като се сетя, че това е моята коса върху главата ти, хич не ми се ще да ти я преотстъпя, така да знаеш.

Животното пусна косата на Барет и заподскача, издавайки нисък, мъркащо-гальовен звук. Хитрите черни очички лукаво се присвиваха. Неочаквано Меджик задърпа покривката на леглото.

— Меджик! Спри веднага!

Маймуната обаче не й обърна никакво внимание и само за секунда покривката се оказа на пода.

Хъркайки тихо, Меджик заразглежда бялото, ефирно бельо на жената. Нежно, като че ли с копнеж, малкото същество докосна една от сатенените панделки.

— Нима наистина тези неща са толкова ценни за теб, малка, смешна маймунке?

Тихата въздишка на Меджик бе достатъчен отговор.

В следващия миг животното рязко скочи и се спусна към масата. Там, прилежно подредени, лежаха останалите дрехи на Барет.

Англичанката остана смаяна, когато само за секунди дрехите й, дори и обувките й, се разлетяха из стаята във всички посоки.

Възхитена, маймуната скачаше нагоре-надолу, грабнала някоя от дрехите.

— Спри, проклето същество!

Меджик остави белия корсаж на пода и започна старателно да го разглежда. После бавно сложи корсажа на главата си, пъхна брадата си в една от презрамките и се завъртя около себе си. Едната лапичка придържаше новото й боне, а другата комично опираше сивкавите й, космати гърди.

— О, ти си великолепна, наистина — съгласи се Барет, без да сдържа смеха си. — Обзалагам се, че съвсем скоро ще станат модерни.

Меджик се въртеше вихрено около себе си, щастливо развявайки новия си тоалет.

„Модерни сред кого?“, мислено се понита Барет. Колко бяха жените, които идваха тук, в джунглата? Жената на управителя, жената на някой от чиновниците. А може би някой от заселниците имаха съпруги… Барет обаче бе сигурна, че тези мъже са предпочели да оставят жените си в Англия, а тук, на острова, поддържат само случайни връзки.

„А може би и Пейгън е постъпил така?“, внезапно се запита Барет и ръцете й несъзнателно стиснаха дрехата.

В съзнанието й веднага изплуваха влажните очи на Мита, сякаш дочу приятния й гърлен смях. Неизвестно откъде, но й се стори, че си припомня звук от проскърцване на легло в гореща тропическа нощ, примесено с приглушено сладострастно кикотене!

А може би Пейгън също бе женен и някъде далеч, у дома в Англия, го очакваше законната му съпруга? Барет внезапно осъзна колко малко знае за миналото на Пейгън. Толкова малко, колкото и за своето.

В това прозрение имаше толкова горчива ирония, че англичанката неволно се засмя. Скоро обаче смехът й премина в дълбоки, сърцераздирателни ридания.

Небето навън бе започнало да просветлява. Първите бледооранжеви и алени лъчи на утринната зора прозираха през листата на палмите. Тази сутрин трябваше да потеглят към чаената плантация на Пейгън, сети се Барет. Доколкото успя да си спомни, името й бе Уиндхевън.

Тя въздъхна. Сега трябваше да стане и да се облече, въпреки че гърбът я болеше, а слепоочията й пулсираха. Трябваше да измие лицето си и да оправи стаята преди Мита или някой друг от слугите да дойдат, за да я извикат.

Но Барет не направи нито едно от тези неща. Тя остана седнала в леглото, без да откъсва погледа си от избистрилото се небе. По бузите й се стичаха сребристи, безмълвни сълзи.

Тя чувстваше, че ще полудее, ако не намери отговор на въпросите си. Струваше й се, че е възможно дори някога да е имала деца… А може би сега те безутешно плачеха за изчезналата си майка?…

Пред очите й внезапно изплуваха меки къдрици, розови детски бузки. Пухкави пръстчета, вкопчени в полата й…

Барет затисна лицето си с ръце, сподавяйки риданието. „Не мисли за това — повтаряше си тя. — Единствено времето ще излекува раните.“

А ако никога не си спомнеше? Ако останеше завинаги затворена в този ничий свят… ако се превърнеше в човек без минало, но и без бъдеще? В същество, осиротяло в безвремието?

Пред очите й отново се спусна тъмната завеса на болката.

Ръцете й се стегнаха в юмруци.

Не, Барет все някак щеше да си спомни. Тя просто бе длъжна да го направи.

* * *

— Торбите с ориз покрити ли са, Нихал? — попита рязко Пейгън загрижения индиец, без да отделя поглед от огледалото като продължи внимателно да се бръсне.

Тънкият белег сребрееше върху бронзовата му от загара кожа. Следата от раната се извиваше като змийче от вътрешната страна на веждата, през клепача до върха на скулата му. Кожата от двете страни на разреза бе набръчкана, с тънки ръбове.

Пейгън приближи лицето си към огледалото и тихо изруга. С дясното си око виждаше само смътно размазани цветни петна.

Още един спомен от нощта, в която Ръксли прати копоите си по следите му в Коломбо.

— Да, господарю. Двадесет и четирите торби са на долната площадка, готови за товарене — кимна слабият индиец. — Новата реколта от чаени листа вече е ферментирала и е опакована в непромокаеми торби, както наредихте.

— Прати ли някой да извика носачите?

— Да, господарю. Още вчера, mahattaya — в отговора му обаче прозвуча истинска гордост и Пейгън не пропусна да я забележи.

— Много добре, Нихал.

Пейгън вече бе приключил с бръсненето и сега избърсваше с гореща кърпа последните следи от сапунена пяна по лицето си. Обърна се и огледа внимателно стаята. Смачканите чаршафи се бяха свлекли от леглото:

Отминалата нощ беше адски гореща, дяволска нощ. Пейгън се бе мятал дълги часове в леглото, преди да успее да открадне един-два часа неспокоен сън малко преди зазоряване.

Върху сребристия поднос бе оставена полуизпита чаша чай, от която все още се вдигаше пара. До нея ранните слънчеви лъчи огряваха недокосната чиния с манго и кокосов орех.

Пейгън внезапно смръщи вежди, досетил се, че е забравил нещо важно. Той погледна към купчината листа, нови вестници и писма от Англия, които беше приготвил да прибере в кожената торба и да прочете на спокойствие в Уиндхевън.

А може би трябва просто да ги захвърли, без да ги докосва. Между тях най-вероятно имаше писмо от баща му.

Преди да успее безмилостно да стъпка съжалението си, то опари душата му.

Пейгън не дължеше нищо на стария. При последната им среща побелелият военен пределно ясно бе разкрил чувствата пред сина си. „Дори повече от ясно“, помисли си Пейгън, спомняйки си как баща му остро бе разкритикувал безбожния, опропастен, според него, живот на сина си.

Е, добре тогава. Старият херцог можеше да върви по дяволите заедно с хилядите си акри имот в Кент. Графството и земите тежаха на съвестта на Пейгън като обица на ухото и в момента съвсем не го беше грижа какво ще стане с тях.

„Някога обаче, ги искаше, нали? Искаше всичко, което им принадлежи — от титлата, тържествено предавана от поколение на поколение, до почестите и отговорностите, които неизменно съпътстваха името «херцог на Сефтън».

Най-много от всичко обаче искаше обичта на баща си. И никога не я получи.“

Пейгън се намръщи като забеляза, че от огледалото го гледа лице на непознат. Дълго, сухо, с орлов нос и рошави, посребрени вежди.

Лице, което никога не успя да зарадва. Лице, което никога не показа и най-малкия признак, че забелязва съществуването му. Лице, което никога не се бе усмихвало и с най-загатнатата усмивка срещу него.

Пръстите му конвулсивно стиснаха бръснача. Пейгън почувства остра болка и видя от дланта му да бликва кръв.

Последните десет години обаче го бяха научили, че човек би могъл да кърви по различни начини, повечето от тях не се забелязваха от очите.

„Ето защо отритна произхода си и избяга — продължаваше безпощадно да го изтезава гласът на обвинението. — Защото си само един страхливец, който се бои да не го отхвърлят наново.“

От устните му изригна страстно проклятие.

„Забрави за това — каза си той. — Тези дни са вече минало. А ако става дума за теб самия, за теб те може и изобщо да не са съществували.“

Сега Пейгън трябваше да се грижи за своята плантация. Плантация, която се намираше на десет хиляди мили от сгушеното сред зелените хълмове на Кент графство. Земи, изпъстрени с лазурносини камбанки и уелдънски пеперуди. Поля, които пролет греят от нарциси, а през юли преливат от огненочервените багри на бурбонските рози.

„Не е възможно да ги забравя“, призна си гневно Пейгън и закопча колана си.

Донякъде завиждаше на Барет за това, че бе загубила паметта си. „Животът ми би бил много по-лесен, ако някои ме беше ударил по главата“, помисли си горчиво той.

* * *

Пейгън стоеше неподвижно сред изсъхналата слонска трева, малко над бунгалото. Жълтеникавокафявите му панталони и ризата, в маслинен цвят почти не се забелязваха на фона й. Острият му поглед шареше напрегнато и изведнъж стана сериозен, когато се появи групата на тамилските носачи. Тамилите току-що бяха излезли от колибите си, разположени малко по-надолу по хълма и още не бяха отърсили дрямката от лицата си.

„Дванадесет души — преброи ги той. — Това значи, че ще има поне три-четири пушки. Без да броим моята“.

Хладните му очи напрегнато и внимателно оглеждаха натоварените животни. Те бяха натоварени с оризовите запаси за Уиндхевън, а също така и с многобройните хитри изобретения, които Пейгън бе внесъл в Цейлон за чаената си фабрика.

Но какъв щеше да бъде пътят му? През низините ли смяташе да премине или имаше нещо друго наум?

От слугите не бе излязла никаква информация въпреки че при последното им отиване до селото здравата се бяха почерпили с оризова ракия. Но тъй като за Деверил Пейгън се знаеше, че е дяволски пестеливо на думи копеле, това едва ли учуди някого.

Онези кретени на брега бяха оплескали работата. Пейгън въобще не се бе усъмнил, че ще стане така.

Мъжът, скрит зад изсъхналата beru^[1] трева се намръщи. Кокалестите му пръсти заредиха пушката и той бавно вдигна дулото и внимателно се прицели в слабото, жилаво тяло на помощника си.

Пръстите му докоснаха спусъка. Как копнееше Пейгън в този миг леко да го дръпне и да види как слугата му се строполява на земята! Така както се бяха строполили и предишните — в Алхабат, в Лукнау, в Патна. Спомените не преставаха мъчително да навестяват паметта му.

Но сега Пейгън трябваше да почака.

Един ден щеше да настъпи часът, в който рубинът ще бъде негов. Въпреки грандиозните планове на Ръксли.

Защото този камък можеше да принадлежи единствено и само на него — Деверил Пейгън.