Кристина Скай
Рубинът (24)

23.

Лицето на англичанина трепна.

— Барет — бавно и безизразно повтори името й той.

„Не Лили, не Лола“, мислеше си Пейгън. „Не Фани, не дори Герти или Дорис се казва тя…“

За Бога, та това наистина трябваше да е Барет! Жената, която спаси в Лондон преди четири месеца…

Тя, обаче, явно не си спомняше нищо.

Пръстите му отпуснаха китките й.

— Та това… това е чудесно, Б-барет — добави сковано Пейгън след няколко секунди мълчание.

В очите му тлееше огън. Искаше му се жената до него да си спомни всяка подробност от онази нощ, от тяхната невероятна среща под светлината на уличния фенер…

Ала тя не можеше.

За нея той бе един непознат.

По тялото му мина страстен порив на нежност, на копнеж. Значи все пак интуицията му не го бе излъгала. Може би тогава косата й е била боядисана, може би така отчаяно се е опитвала да заблуди безмилостните си преследвачи…

Но кои са те!? И какво правеше тази жена тук, на другия край на света, само след четири месеца?…

Независимо в какъв ред си задаваше тези въпроси, Пейгън винаги стигаше до един и същ отговор — Джеймс Ръксли. Най-вероятно шпионите на Ръксли ги бяха наблюдавали през цялото време онази нощ. Следователно, тайната за личността на „раджата на Ранапур“ е разкрита…

А след като веднъж бе открил това, за безмилостния и подъл нрав на Ръксли не бе никак трудно да постави в безизходица жената и така да я оплете в смъртоносната си паяжина.

Мисълта как е била използвана Барет, го изпълни с ярост.

Стотици въпроси напираха зад стиснатите му устни. Само един поглед към пребледнялото й, разкривено от недоумение лице обаче, му бе достатъчен, за да разбере, че Барет засега не може да отговори на нито един от тях.

Единственото, което можеше да направи сега, бе търпеливо да чака, да крие от нея, че знае истината, докато тя самата не си спомни още нещо.

— Как… как разбра?

— Г-гледах дърветата и… то… Внезапно то… се появи. Н-не съм се побъркала, нали Пейгън?!

„Не, Синамон. Ти не си, но аз със сигурност съм.“ Пейгън успя някак да преглътне думите си и само сви рамене.

— Съмнявам се, Angrezi. Подозирам, че в човешкия мозък стават неща, които са непонятни за нас. — Очите му бяха непроницаеми. Англичанинът бавно се отдръпна от нея и се изправи. — А сега най-добре е да тръгваме. Още малко и нощта ще ни завари в джунглата.

Жената обаче не се помръдна. Синамон го гледаше с разширени от учудване очи и отчаяно се опитваше да открие причината, която го принуди така внезапно да се отдръпне от нея.

— Хайде да тръгваме, по дяволите! — Пейгън тръгна по плажа, преметнал пушката през рамо, без да се обръща назад.

— Почакай!

— Ако побързаш, може би ще успееш да си спомниш и останалата част от името си, докато стигнем в лагера — промърмори тихо той.

И въпреки че ги каза тихо, само на себе си, тя чу думите му. И те сякаш яростно я шибнаха и изправиха на крака. Тя се втурна след него, вдигайки облаци пясък след себе си, сграбчи го за ръката и го принуди да я погледне.

— З-защо постъпваш така?

— Защото вече трябва да се връщаме, Angrezi. За щото съм изморен и гладен, и защото имам да върша хиляди неща докато утре тръгнем на зазоряване. Но най-вече, защото искам тази проклета, кървава история вече да свършва!

Това, разбира се, бе лъжа.

„Защо ли? Защото ти се казваш Барет, а не Синамон, и защото се влюбих в теб от мига, в който те зърнах.“ — искаше му се да изкрещи срещу нея. „Защото принадлежиш на друг мъж! По дяволите и двамата! Защото си далеч от мен, в една страна на хиляди мили оттук. Страна, наречена Англия, в която аз никога не мога да се завърна като у дома…“

Но Пейгън не изрече на глас нито една от мислите си. Единственото, което си позволи да направи, бе още по-силно да стисне с дългите си бронзови пръсти пушката, преметната през рамото му.

— Лъжеш! — промълви бавно тя.

— Аз ли? Та ти не знаеш нищо за мен!

Пейгън внезапно я сграбчи и я притисна към себе си.

— Нима Ръксли не ти е казал, че аз, Деверил Пейгън, обичам жените, с които се любя, да бъдат страстни и всеотдайни, а не студени и многословни… — Пръстите му трескаво опипваха меките извивки на тялото й, притискайки я свирепо към пулсиращите си от възбуда, ужасно твърди слабини. — Предпочитам партньорките ми в леглото да знаят как да създават и как да получават наслаждение!

Бесен от гняв, Пейгън откъсна превръзката от окото си. Сега тя би могла да го отблъсне отвратена, но какво значение имаше това? Очите му поглъщаха лицето й, тъмни и дълбоки като безлунно небе.

— А може би ти наистина си такава, скъпа?… Може би цялата ти невинност е само игра. Какво ще кажеш да проверим, а?

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка и той я принуди да разтвори бедрата си, притискайки към корема й напрегнатата си до пръсване мъжественост.

В горчивата му ирония обаче имаше много истина. Пейгън наистина искаше всичко това, или поне винаги досега го бе искал, до мига, в който…

До мига, в който Деверил Пейгън срещна една твърдоглава английска красавица с кожа като девънширска сметана и с очи, лазурносини като пролетни камбанки…

Жена, която го разяри, която го изтормози, която го омагьоса…

Жена, каквато не бе срещал досега в живота си и каквато със сигурност нямаше да срещне никога вече…

Но и жена, която никога не би допуснал по-близо до себе си… Защото тя не можеше да си спомни, а той… той не можеше да забрави.

Гърдите й се блъскаха задъхани в голата му гръд.

— Защо?… Защо казваш всичко това?…

— Защо ли? Защото съм мръсник, мила моя Барет. — Дори и сега името й опари устните му, съживявайки отново горещите спомени. — Защото съм лъжец, мошеник и закоравял злодей. Никога не забравяй това!

— Но то не е вярно! Ти съвсем не си такъв! Поне в повечето случаи не си… — добави предпазливо тя. — Ти си способен да бъдеш добър… истински добър!

— Чакаш доказателства ли? Ето ти ги! — И преглътвайки грубата ругатня, Пейгън я вдигна от земята в ръцете си, притискайки я към възбудения си член. — Това е единственото, което ме вълнува, Angrezi. Сега, когато се допирам до мекия ти корем. И в него, естествено, няма нищо лично. Всяка жена би ме задоволила. Ако си си мислила нещо друго, предупреждавам те, че ще бъдеш разочарована!

Отново лъжа. Сякаш някаква сатанинска сила го принуждаваше да я разтърсва, да я отвращава от себе си. А може би единствено отвращението и погнусата, изписани върху лицето й, биха му помогнали да забрави… Да забрави този мъчителен глад…

Пейгън стискаше зъби, усещайки стопяващата го мекота на бедрата й, задъханите тласъци на дъха й. За Бога, колко силно, я желаеше той! Желаеше я тук, веднага! Сега, когато великолепната й, разпиляна от вятъра коса, покриваше като с копринен облак раменете й… Когато нежната й кожа пламтеше от желание, а бедрата й несъзнателно притискаха пулсиращата му мъжественост… Сега, когато чувствените въздишки на насладата ромоляха като ручей в ушите му…

Но това бе невъзможно. И той прекрасно го знаеше.

Ето защо, вместо да я хвърли върху пясъка и да се потопи дълбоко в нея, така, както повеляваше цялото му същество, Пейгън просто я пусна и й обърна гръб, измъчван от мисълта за всичко, което не се случи.

— Лъжеш! — яростно изкрещя Барет. — За последен път те питам. Защо?!

— Защото името ти е Барет, затова — рязко отвърна Пейгън и тръгна решително по плажа, без да пророни нито дума повече.

* * *

Когато наближиха бунгалото му, забелязаха, че вътре свети.

Мита ги видя още в мига, когато излязоха от джунглата и се втурна насреща им. Деликатното й лице бе сгърчено от безпокойство.

— Sahib^[1]! Всички толкова се притеснихме за вас. Нихал отиде да вземе пушка и тъкмо щяхме да тръгваме да ви търсим на плажа. Чухме рев на леопард. Не сте ранен, нали?

Пейгън мрачно прекоси малката площадка пред къщата и се качи на верандата.

Светлината на фенера падна върху лицето му и индийката ахна:

— Но, sahib, вие сте ранен!

— Нищо особено, Мита. Просто трима от хората на Ръксли малко ни притесниха на плажа.

— Къде са сега тези чакали, sahib?

— Двамата избягаха. Третият е още там. Той няма никъде да избяга. — Пейгън присви очи. — Кажи на Нихал да се погрижи за тялото. Освен ако леопардите вече не са свършили тази работа.

— Тези кучета точно това заслужават, господарю. Аз отивам да взема лекарства и превръзки. — Мита се втурна в бунгалото, последвана от Пейгън.

Секунда преди да влезе, той се обърна. Белегът под превръзката на окото му изглеждаше като бляскава сребриста ивица, огряна от бледата светлина на масления фенер.

— Съветвам те тази вечер да си легнеш по-рано, Angrezi. За утре ще ти трябват сили. Тръгваме призори.

* * *

Самият Деверил Пейгън обаче не се вслуша в съвета си.

Дори след като внимателно почисти и превърза челото си, той все още беше много напрегнат и нервен, за да заспи. Крачеше напред-назад бос по излъскания пода на стаята си, без да може да се освободи от напрежението.

Очите му внезапно се спряха на бюрото и той забеляза лист хартия. Цели три дни не бе писал нищо, въпреки че писмото вече трябваше да е завършено, за да тръгне с вестоносеца на другия ден преди те да потеглят на път.

Някак си все ставаше така, че когато погледнеше към белия лист, той сякаш виждаше ту бледото лице на Барет при срещата им с леопардите, ту гордо изправения й гръб, когато тръгна към океана.

Ту голите й бедра, слаби, хлъзгави от водата, прозиращи под бялата му риза.

Пейгън напразно се бе опитвал да не обръща внимание на топлината, която заливаше непокорната му плът и стягаше като камък мъжествеността му. Той мрачно си наля три пръста уиски и нервно го изпи неразредено на един дъх.

Огнената течност премина през тялото му, изгаряйки го от главата до петите. Пейгън потръпна. Толкова отдавна не беше лягал с жена!

Но дори и парещата ласка на алкохола не можеше да се сравни с пожара, който лумваше при присмехулното напомняне, че жената, която така страстно желае, сега спи спокойно само на метри от него — в другия край на коридора. Може би косата й, златна като залеза, бе разпиляна върху възглавницата?… Може би тялото й бе обвито само от въздушното й фино бельо, а кожата й бе като топъл сатен, стоплена от съня…

… И ако сега отидеше при нея, тя би му се отдала, още преди да осъзнае това…

Само след миг той би я имал — топла и задъхана, стенеща от желание да бъде негова, молеща го да проникне дълбоко в нея.

Пейгън захвърли празната часа с гневна ругатня и отново тръгна из стаята.

Как се случи така, че тази магьосница успя толкова ловко да влезе под кожата му? Нима все още не се бе възстановил след последния пристъп на треската? Или пък причината бе в дългите седмици принудително отшелничество, далеч от женска компания?

Пейгън сви вежди. Точно сега всъщност не го интересуваше защо. Единственото, което имаше значение в момента, бе как да се освободи от нея, как да започне отново хладнокръвно да разсъждава. Тази дяволски обсебваща го страст вече едва не му бе коствала живота, нейния също… Все пак, само един пълен идиот, в какъвто се бе превърнал той, би позволил да го изненадат обезоръжен.

А и нещата очевидно щяха да вървят все по-зле. Нито тялото му, нито разумът му биха намерили покой, докато кръвта му веднъж завинаги сама не прегореше.

А може би имаше и друг начин?… Пейгън присви очи, тъмни като сенките на джунглата.

Може би наистина имаше отговор. И този отговор бе Мита. Момичето го обожаваше. Нищо, че героичния образ, който си бе изградила за него, всъщност не съществуваше, и Пейгън идеално знаеше това. Откакто се бе върнал от Лондон, тя неведнъж го бе канила в леглото си. Защо да продължава да й отказва? Все пак, той ще бъде мил с нея, ще се грижи не само за своята, но и за нейната наслада.

При тази мисъл скулите му се втвърдиха и Пейгън побърза да си налее още една чаша уиски.

Самото хрумване му се стори отвратително.

В името на Шива, нима отдавна не бе изхвърлил и най-бледия спомен за този сковаващ английски морал?…

В този миг внезапно дочу тих, едва доловим шум в коридора. Пейгън бавно остави чашата си на масата и се превърна целия в слух.

Шумът се повтори. Нежен шепот на фина материя, която се увиваше около голо тяло. Този път обаче, Пейгън бе смутен. Звукът беше почти недоловим, за да идва от стъпките на Нихал или на някой от домашните. Крачките на Мита пък винаги бяха забързани. Кой тогава, освен…

Англичанинът чакаше напрегнато. Стъпките приближиха вратата. Пръстите на мъжа сякаш се вледениха при допира със студения ръб на чашата. Съвсем близо Пейгън различи слабото свистене на коприна.

Сърцето му лудо заблъска в гърдите, но той не си позволи да помръдне, застинал в очакване. Сякаш цяла вечност измина докато тихите стъпки не отминаха вратата му и продължиха по коридора към входа на бунгалото.

Дали излизаше или тръгна към кабинета му?

С издължено от напрежение лице Пейгън леко открехна вратата.

Пламъчето на единствения фенер мъждукаше върху шкафа от тиково дърво в дъното на коридора, хвърляйки златиста светлина върху лъснатия под на бунгалото. И някак изневиделица в нейното сияние изплува видение, толкова красиво, че всеки смъртен би затаил дихание при вида му. Това бе силует на жена, облечена във въздушна коприна, който леко се спускаше по издължените бедра, в нежната извивка на хълбоците.

За Бога, това бе Барет!

Облечената в бяло фигура се плъзна надолу по коридора. Разкошната й коса грееше с хилядите златисти отблясъци на слънце, прокраднало се през облаците. Мед, кехлибар и старо злато се сливаха.

Пейгън почувства пред очите му да плуват червени нетна, забелязвайки я да се насочва към входната врата. „Така значи. Сега ти си на ход, красавице. Добре, нека видим за среща с кого се прокрадваш така тайнствено към вратата?“

Безмълвното, стоическо търпение обаче го напусна в момента, когато англичанката отвори вратата и излезе на верандата. Тогава Пейгън я последва, воден от тиха ярост. Очите му не се отделяха от нея. От дясната й страна бяха кухнята, стаите на слугите и складовете с ориз. От ляво бяха сушилните за чай и работната стая на Пейгън.

А къде би могъл да е той?

В продължение на няколко секунди Барет остана неподвижна. Ръцете й здраво притискаха бедрата. Привела глава, жената унесено слушаше нощния звуков оркестър на джунглата.

Сърцето на Пейгън заби още по-силно. С всяка измината секунда яростта му растеше.

„Още малко — помисли си сурово той, — и ще намеря отговор на въпросите си. Тогава тази потайна малка кучка ще си получи заслуженото.“

Но жената, станала причина за яростта му, не тръгна нито наляво, нито надясно, а само леко се олюляваше, пристъпвайки от крак на крак. Дългата й нощница леко шумолеше, когато краят й докосваше дървения под на верандата.

„Нов номер ли е това?“, чудеше се Пейгън, втренчен в странния й, безмълвен танц.

„Какво чакаш, Синамон? Тихо пошепване на съучастник, изплувал от мрака на нощта?… Бледа светлина в началото на пътеката, водеща към плажа?… Или може би звук на хвърлено по бамбуковата рамка на вратата камъче?

Дали когато онзи мръсник те докосва, дъхът ти спира? Дали когато си с него трепериш така, както когато си с мен?…“

При мисълта как нагло го бе измамила тази жена, тялото му се разтрепери от ярост. „Много хитро е замислено всичко, дяволски хитро! Няма съмнение, и името й сигурно не е истинско!“

Последното вбеси Пейгън най-много от всичко.

Той тръгна по коридора. Стъпките му не се чуваха. Шумът от ботушите му се сливаше в какофонията от нощни гласове — безспирно жужене на насекоми, крясък на маймуни, тътен на дървета, разлюлени от вятъра.

Макар че Пейгън се бе доближил на сантиметри от гърба й, жената не помръдна.

— Чакаш някого, така ли?

Очите му горяха като въглени. Пейгън бе очаквал Барет да подскочи виновно, дъхът й да секне, лицето й да поруменее от уплаха и изненада…

Нищо подобно не стана.

Жената с меднорусите коси даже не помръдна, само продължи безмълвно да съзерцава фенера, окачен за навеса на верандата.

— Обърни се, Angrezi — грубо й заповяда Пейгън.

Този път комедията бе стигнала прекалено далече.

Тя отново не помръдна.

Устните му се изкривиха в смразяваща гримаса.

— На теб говоря, по дяволите!

Гладкото й чело леко се набръчка. Устните й незабележимо потрепнаха, опитаха се да се разтворят, но от тях не излезе звук.

Пейгън не можа повече да издържи. Той изръмжа свирепо, сграбчи здраво раменете й под коприната и извърна лицето й към себе си.

Очите й бяха огромни, широко разтворени, но сякаш слепи. Те сякаш гледаха през него.

— Що за нов номер, малката? — разтърси я грубо той. При вида й съвсем загуби самообладание.

За втори път обаче се натъкна на разсеяния й, невиждащ поглед.

Тънки нишки на несигурност започнаха да се размотават от кипящото гневно кълбо на мисълта му. „За Бога, ами ако не се преструва?“

— Събуди се, малката! — той стисна лицето й в дланите си. И тогава разбра, ме тя нищо не усеща. Да, жената наистина спеше!

Пейгън замаян стоеше пред Барет, без да отделя погледа си от лицето й. Но тя не го усети, тя не усещаше нищо около себе си!

Англичанинът бе чувал, но никога досега не беше виждал с очите си човек в такова състояние. Може би паметта й бе търсила спомена за миналото и в съня? Може би в момента Барет си припомняше събития, които щяха да изчезнат, след като се събуди?…

Пръстите на ръцете му внезапно станаха нежни и Пейгън се опита да отклони лицето й от светлината. Но напразно. Барет не помръдна. Тя съзерцаваше фенера като хипнотизирана.

Внезапно устните й помръднаха, сякаш произнасяха нежни, дълбоко таени слова. После пак така внезапно тя се скова, потрепери и вдигна ръка, за да предпази главата си, сякаш се пазеше от удар, който всеки миг щеше да я връхлети. Очите й бяха огромни, изпълнени с отчаяние, втренчени във въображаем противник.

Наблюдавайки тази мрачна пантомима, Пейгън почувства как по гърба му пролазват ледени тръпки. Той разбра, че тя пресъздава епизод от миналото си. Силните му ръце обгърнаха раменете й.

— Ела, Синамон — прошепна й той, прокарал ръка към тила й, опитвайки се да я насочи нежно в правилна посока. — Забрави за това. То може да ти причини единствено болка. Сега си в безопасност — тук с мен.

Барет прехапа долната си устна, която бе започнала да трепери. Пейгън видя как върху нежната й кожа плъзна алено петно.

— Н-не к-казвай — прошепна дрезгаво тя. — Н-на никого… О-обещах на дядо…

Тя рязко отскочи назад, усетила ръцете около раменете си. Започна бясно да се мята. Очите й се разшириха от ужас, пръстите й сякаш се опитваха да я откопчат от силната хватка на мъжа до нея. В транса си тя считаше Пейгън за враг.

Пейгън промърмори някакво проклятие и стисна здраво китките й, допирайки ги до гърдите си.

Барет напразно се опитваше да се изскубне. Прекрасните й очи започнаха да се пълнят със сълзи.

— П-пусни ме! З-за Б-бога, не мога повече! Остави ме да умра!

Задавеният й стон прободе като острието на кама сърцето му. Пейгън изпита луда ярост към злодеите, които така я бяха измъчвали.

— Стига, Барет! — заповяда й той.

Дали при споменаването на името й раменете и наистина потръпнаха или той си бе въобразил?

— Тук си в безопасност — продължи Пейгън равно и отчетливо. — Късно е вече. Луната преполови пътя си. Време е да си ходим.

Тогава чу тихия й, дрезгав шепот.

— К-къде д-да ходим?

— Да спим, meri jaan — нежно отговори Пейгън. Да забравим. Или по-точно, аз да забравя, че ти си забравила.

Пръстите му лекичко я насочиха. Този път тя му се остави да я поведе, леко облегната на рамото му.

Пейгън изпитваше нечовешки мъки, които сякаш ставаха по-силни с всяка измината стъпка. Сега мъжът се бореше в него, опитвайки се да не обръща внимание на прозиращите под тънкото бельо коралови зърна. Ускореният ритъм на кръвта, биещ в шията и… Златната къдрица, докоснала голите му гърди…

В този миг, за хиляден път след завръщането му от Лондон, Пейгън прокле Джеймс Ръксли заради тази фатална страст. Но най-силно Деверил Пейгън проклинаше сам себе си.

За това, че не бе нито достатъчно силен, нито достатъчно умен и попадна в последния капан на Ръксли — най-хитрият и коварен от всички капани досега.