Кристина Скай
Рубинът (22)

21.

Те бяха трима, огромни мургави мъже, готови на всичко.

„Професионалисти“, помисли си Пейгън, забелязвайки как го обграждат от три страни.

А той като последен глупак, бе забравил пушката си.

Пейгън присви очи, огледа се светкавично наляво и надясно, пресмятайки шанса си да им се изплъзне, ако побегне.

Той изобщо нямаше шанс. До него стоеше жена. Той би им избягал, но не и тя.

— Т-това твои приятели ли са? — дочу едва доловим шепот.

— Де да бяха — отвърна тихо Пейгън. Внезапно погледът му стана напрегнат. Той мярна издължения силует на пушката си там, където я бе захвърлил, прикрита в сянката на камъка.

За щастие, тримата все още не бяха я забелязали.

— Чуй ме внимателно, Синамон. Не след дълго тук ще стане доста горещо. Ако ме отведат, ти трябва…

Внезапно думите му секнаха. Защо да се тревожи за нея? Това бяха хора на Ръксли. Следователно тя не бе в опасност.

Опасността грозеше единствено него.

Но по разширените й от страх очи Пейгън разбра, че Синамон все още не е осъзнала този факт. А това до някъде щеше да му бъде от полза…

— Не се обръщай! — нареди й тихо той. — Когато ти кажа, тръгни към онзи камък.

Докато й говореше, той бързо разкопча двете копчета на ризата и леко разтвори деколтето, за да се вижда кадифената й кожа.

Малките подробности бяха особено важни.

— К-какво правиш?

— Просто правя нещата да изглеждат по-истински Angrezi. Не, не ги гледай. Опитвам се да си откупя малко време, нали разбираш?

Той сграбчи тялото й, разигравайки истински образец на мъжественост.

Прошепнатите думи, обаче, бяха съвсем различни от разгорещените му движения.

— Стреляла ли си с пушка, Синамон?

Ръцете му не преставаха да я опипват. Придърпвайки я към бедрата си, той имитираше задъханите тласъци на обладаването.

— С П-пушка? Аз… не… мисля, че не — възкликна от учудване тя.

„Защо да й се сърдя?“ — помисли си Пейгън проклинайки Ръксли, че въвлича жена в играта.

В края на краищата, нямаше кой знае какво значение дали тя наистина умее да стреля. „Само видът на жена, прицелила се с пушка — помисли си Пейгън — е достатъчен да повали и най-смелия мъж на колене от страх.“

Пейгън наведе глава и впи устни във врата й имитирайки хищна целувка.

— Само освободи предпазителя — прошепна й рязко той. — После се прицели в оня, дългия — в центъра. Той изглежда е главният. Всъщност, не стреляй по дяволите. Този път някой от тях ще трябва да отговори на един-два мои въпроса.

„Този път?“ Жената в прегръдките му премигна. Борейки се с горещите тласъци на желанието, опитвайки се да разбере какво крои Пейгън.

А зад нея мрачното трио се бе разположило ветрилообразно на брега.

— Сега, опитай се да изглеждаш ядосана. Всъщност, аз ще ти помогна — добави сериозно Пейгън. — След малко ще изрека някои доста груби думи, Синамон. Чуеш ли ги, искам да тръгнеш към пушката, пронизвайки ме с възможно най-ненавистния поглед, на който си способна. — Устните му се изкривиха в мрачна усмивка. — Така, както — в интерес на истината ме гледаш през по-голяма част от времето. Готова ли си?

Тя сбърчи кестенявите си вежди.

— Мисля, че да, но…

— Спести си въпросите, Angrezi.

В следващия миг той рязко се промени и я отблъсна от себе си така грубо, че тя едва не падна. Те именно това и очакваха.

Лицето му стана гневно.

— Кого си мислиш, че мамиш, кучко? Това ли разбираш ти под страст?

Той я изгледа презрително и повиши тон:

— По дяволите, та в Коломбо съм имал и по-добри курви само за три рупии. Ще трябва да измислиш нещо по-интересно, преди да съм ти…

Пейгън рязко се обърна. Преструвайки се, че за първи път забелязва мълчаливите си наблюдатели, той млъкна.

Последваха дълги и цветисти псувни.

— А, ето какво правила тази кучка тук на брега. Трябваше да се досетя — той присви тъмните си очи и в тях забляска опасно огънче.

— Тук ми намирисва на Ръксли. Само той би пратил жена да му върши мръсната работа.

Един от мъжете, с лице на ястреб, застанал в центъра, ехидно се усмихна.

— Бая хваща окото, а? Да, курвата си свърши добре работата, Пейгън. Доколкото чувам, нещо е размътила спокойните води, в които плува нашият капитан. Останалото ще го вършим ние. А, повярвай ми, ние знаем как да довършим мъжки работата.

Той направи знак на мъжете от двете си страни да тръгнат към плажа.

— Но преди да съм те пречукал, ще те накарам да изпееш пред Ръскли всичко, което знаеш. Е, ако не ме бива много с финеса, ще го докарам откъм бързина приятелче.

При кривата усмивка в устата му зейна празнина от три липсващи зъба. После извади от задния си джоб дълга, извита кама.

— Имам я от Алхабат, от петдесет и седма. Един побъркан туземец се опита да ме обръсне. Острието обаче ви е достатъчно остричко, надявам се. Искаш ли да опиташ?

Пейгън повдигна вежди с хладнокръвен присмех.

— Алхабат. Та, къде беше, като влязоха бунтовниците? Криеше се зад укрепленията с жените, а?

Малките, свински очички на противника му се свиха.

— Ще съжаляваш за тези си думи, копелдако. Е добре, говори си. Скоро така силно ще заговориш, че ще те чуе цяло Коломбо.

Зъбите му блеснаха, докато забърсваше извитото острие в ръкава си.

Пейгън незабележимо следеше движенията на жената. Тя почти бе стигнала до камъка, отстъпвайки бавно назад, без да сваля гневната маска от лицето си.

„Чудесно се справяш, Синамон. Много добре. А аз ще се опитам още малко да отвлека вниманието на тези главорези…“

Пейгън скръсти ръце на гърдите си и зае преднамерено нахална поза.

— Нима Ръксли си е мислил, че една курва е в състояние да ме накара да пропея? По дяволите, та това е било прекрасна идея! Но ти, драги, няма да имаш повече късмет от тази скапана кучка. И все пак, предполагам че тя се справи доста по-добре от вас тримата, гадове — добави замислено Пейгън. — Между другото къде ви намери Ръксли? В някой от долнопробните бардаци с опиум в Делхи ли? Или във вертепите на Макао?

— Хвани го, Сами!

Мъжът в средата се обърна към съучастника си. Той обаче се бе втренчил в облечената само с мъжка риза и копринени кюлоти жена.

— Нея я остави, тя е на Ръксли — излая шефът им.

„Значи наистина съм“, помисли си тя, но само стисна зъби и старателно запридърпва пешовете на ризата, опитвайки се покрие с тях пушката на Пейгън.

За щастие мъжът с ястребовото лице не и обръщаше внимание. Не я гледаше и третият, препречил пътя на Пейгън за отстъпление. Оставаше й само да насочи оръжието, без да привлече погледите им.

Но преди да успее и да пристъпи, нечий глас се обади само на няколко метра от нея. Тя замръзна, защото се страхуваше да не привлече вниманието им с някакво движение, докато пушката бе в краката й.

— А защо не, Григс — изцвили той. — Тя е по-сладка, отколкото предполагах. Пък и след като я оправя, няма да й ще да проговори, така че и Ръксли няма да узнае.

— Ако ти, драги, я оправиш, нея съвсем няма да я бъде, тъпанар такъв. Остави това, Ръксли смята да…

Григс се наведе напред и блъсна недоволния си съучастник към Пейгън.

— Забрави за кучката, чуваш ли! Сега имаме много по-важна работа от чукането, разплут глупако.

— Успокой топката, де. Аз само си мислех…

— Не ти плащат да мислиш, по дяволите. Прави каквото ти казвам.

Вслушвайки се в тази размяна на любезности, Пейгън наостри вниманието си. Значи те не са професионалисти за каквито ги бе помислил в началото. Тази мисъл малко го поотпусна, докато не му хрумна друго.

Тримата свободно се назоваваха по имена, което означаваше, че не се опитват да скрият кои са.

„Мръсни гадове! Няма да им се размине така лесно, както предполагат.“

Пейгън незабелязано хвърли поглед към жената до камъка. Тя изглеждаше напълно погълната от усърдието да приглажда измачканата си дреха. Но, къде по дяволите, беше проклетата пушка? Преди секунда само той я бе видял до камъка.

В този миг в него проблесна прозрението. Тя беше стъпила върху пушката, за Бога, беше я скрила под ризата. „Дяволски добре се справяш, Синамон!“

Междувременно Григс бе започнал бавно да се приближава към него. В ръката му проблясваше острието на камата.

— Само едно ни интересува, Пейгън, а ние и двамата знаем какво е то. Така че, защо да не проговориш сам и да ни спестиш неудобството и врявата.

Пейгън не помръдна, въпреки че лесно би се предпазил от това, което предстоеше.

Григс направи знак към останалите двама. Дебелият мъж отляво светкавично вкопчи тлъстите си пръсти в китките на Пейгън и с ритник го повали на колене върху пясъка.

— Я върви на майната си! — изрева Пейгън и почувства как от носа му шурва аленочервена кръв. Той се олюля напред, храчейки кръвта върху пясъка.

— Питам те за последен път — изръмжа Григс. — Къде е проклетата мина? Къде е рубинът!

Пейгън не отговори. Мръсните пръсти на дебелия сграбчиха косата му и безжалостно я дръпнаха, обръщайки лицето му нагоре. Проклинайки, Пейгън отново изплю кръвта от устата си.

— Не можа ли Ръксли поне веднъж да дойде сам? Или винаги си намира по-важна работа? Мургави курви за продан, а? Или кораби, пълни с опиум за Китай?

— Загазваш, Пейгън, а дрънканиците ти ни най-малко няма да ти помогнат. — Мъжът, наричан Григс, подаде камата на съучастника си. — Убеди го, Сами.

— Дадено, шефе.

В следващия момент Пейгън бе повален на земята със забито в пясъка лице.

— Положението е следното, господин Пейгън — промърмори в ухото му мазен, равнодушен глас. — Първо, отрязвам дясното ти ухо. След това лявото. Ако все още не си проговорил, отрязвам десния ти палец. Пробвал ли си някога как е без него, а? Вярвай ми, приятелче, дяволски трудно е. И тогава, ако все още упорстваш, изчезва и другият ти палец. — Тънките устни на мъжа се разтегнаха в злобна усмивка. — За твое добро, надявам се, че дотогава ще си пропял, защото, ако не, ще ти отрежа…

— Пусии ножа!

Въпреки непоносимата болка в главата, Пейгън чу ледената команда на женски глас. „Чудесно, Синамон“,помисли леко унесен той. „Сега остава само да ги убедиш, че не се шегуваш.“

Ръцете, сграбчили косата му, стиснаха още по-здраво и той почувства страхотна болка.

— По дяволите, какво става? — изрева Григс. — Ръксли не ми е казал нищо за това…

Гласът на жената беше неумолим.

— Не се и съмнявам в това, господин Григс. На такъв като вас… Сега, обаче, планът се промени и господин Пейгън трябва да бъде незабавно откаран в Коломбо. Господин Ръксли ще ни посрещне там с лодка утре призори. Помните предварително определеното място, нали?

Чул студения й, решителен глас, Григс премигна. Твърдостта му бе значително разколебана.

— Ъхъ… мястото, да… А, да, разбира се. Но защо Ръксли не…

— Нямам никаква представа, господине. Господин Ръксли не дава обяснения на никого, както трябва вече сам да сте се уверили. Но едно знам със сигурност, господин Григс — той ще бъде ужасно ядосан, ако разбере че не сте се подчинили на нарежданията ми. А вие не бихте искали да видите господин Ръксли ядосан, нали?

Двоумението на мъжа напълно потвърди въпроса.

— Така си и мислех. Сега, вдигнете тази отрепка и вържете ръцете му. Не ми се ще да избяга.

Григс неспокойно се размърда и изруга. Мъжът до него зацъка с език.

— Е, шефе, май почва да ни командва жена, а?

— Затвори си устата, Сами, освен ако не искаш аз да ти я затворя.

— Не-е, шефе — отговори неохотно дебелият.

Пръстите му стегнаха още по-здраво скална на Пейгън, сякаш набиваха стъкла в мозъка му. — Е, и какво ще правим с тоя?

Мъжът с лице на ястреб се бе вторачил в жената с пушката. „По дяволите тези огнестрелни оръжия — мислеше си раздразнено той. — Хиляди пъти бих предпочел нож. Да ме вземат мътните, ако тази полугола кучка знае как да си служи с тази проклета играчка.“

— О’кей, не е нужно да ме държиш на прицел. Чакаме приказката ти.

Той даде знак на дебелия.

— Нали чу какво ти каза, Сами. Вържи го!

— Но господин Ръксли каза…

— Вържи го, по дяволите!

Псувайки под носа си, дебелият извади едно дълго тънко въже. Ръцете му трепереха от яд, докато връзваше китките на Пейгън здраво зад гърба му.

— Само че ти ще му обясняваш, чуваш ли?

— Много добре те чувам, а ти прави каквото ти казват и не ми създавай проблеми. Точно, каквото ти казват, разбра ли?

Между двамата настъпи напрегнато мълчание. След секунда дебелият сви рамене.

— Дадено, Григс. Както винаги. Ти си шефът.

— Добре е да не забравяш това.

Ругаейки, водачът им се обърна към жената с пушката. Той забеляза, че предпазителят е свален, което само още веднъж потвърди първоначалното му впечатление, че тя не е за пренебрегване.

Дали казваше истината обаче, беше съвсем друга работа.

— Изглежда ти печелиш. А сега, какво?

„Какво наистина?“ — размишляваше напрегнато англичанката, знаейки че най-добре ще бъде да приключат колкото може по-скоро.

Тя хладнокръвно посочи с дулото пътеката, по която двамата с Пейгън бяха дошли до брега.

— Конете ви там ли са вързани?

— Може да са, може и да не са — Григс присви очи. — Ръксли с какво ти каза, че ще дойдем?

Прониза я страх. Тя нямаше и най-малката представа какво е планирал Ръксли, но никога не би позволила този мръсник да се досети за това. Тя престорено небрежно сви рамене.

— Трябваше да получа подкрепление от морето. Преди две нощи дойдоха няколко мъже с лодки. — После тя хвърли убийствен поглед към Пейгън. — Той обаче ги откри пръв. Дори нямах възможност да взема парите си — добави тя с омраза.

Григс смръщи подозрително вежди.

— Е и… Къде са те сега? Просто изчезнаха, така ли?

Тя успя да го изгледа спокойно. „Измисли нещо и то такова, че да изглежда правдоподобно!“

Какво й бе разказвал Пейгън за животните в джунглата? Бяха се натъкнали на питон… Не, не вървеше. Маймуни? Не…

— Нима не знаете? Честно казано, гледката не беше от най-приятните. — Гласът й стана леден. — Пейгън им видя сметката, а тигърът се справи сам с останалото.

Тя се опитваше да не поглежда към Пейгън, боейки се да не види в очите му упрек, че налудничавата й история няма да мине.

Григс я изгледа изкъсо.

— Тигър ли?! — повтори след нея дебелият, нервно пристъпвайки от крак на крак. — Не си ни споменавал за тигри, Григс — изхленчи той.

— Не съм, защото в Цейлон няма тигри, тъпанар скапан! — изсъска рязко водачът им, без да отделя изпитателния си поглед от лицето на жената.

— Е, разбира се, предполага се, че няма — прекъсна го рязко тя. — Поне до преди шест месеца. Но точно тогава забелязаха един. Бог знае откъде беше дошъл.

„Помогни ми, Пейгън!“, молеше се тя.

— Следите му още личат по пътеката, на около четири мили от лагера. Не оставял нищо от жертвите си. — С кисела гримаса, която се надяваше да вземат за неприязън, англичанката се приближи до Пейгън и навря лицето си в неговото. При вида на кръвта му едва не й прилоша, но тя се опита да скрие вълнението си зад омръзналото си лице, което трябваше да демонстрира хладно презрение.

— Нещо ми подсказва, че ти през цялото време си знаел, че наоколо се разхожда тигър? Така ли е? — запита го тя.

„Сега останалото зависи от тебе“, помисли си нервно тя.

— Тигри?! Всемогъщи Боже! — Сами се обърна към пленника си. — Копеле, тая кучка истината ли казва?

Преди да отговори, Пейгън трябваше да изплюе кръвта, събрала се в устата му. Той се бореше с болката. Окото му бе толкова подуто, че едва виждаше. Но Пейгън съсредоточи цялото си внимание върху слабичките пръсти, докоснали брадичката му, усещайки треперенето им.

— Значи не си толкова глупава, щом като си забелязала следите от лапите, кучко. Жалко, че не ги бе видяла малко по-рано. Тогава ти и приятелите ти сега щяхте да празнувате. А какво се получи? От тях останаха само няколко оглозгани кокала, пръснати из джунглата.

Мъжът, застанал зад Пейгън, видимо пребледня.

— По-по дяволите, Григс! Не ми К-казвай, че ще си имаме работа с н-някакъв си шибан тигър!

— Дори и да е имало тигър, а аз не твърдя, че е имало, той е бил тук преди два дена. Сега няма никакъв скапан тигър — отряза го мъжът с лице на ястреб.

— Искрено съжалявам, че ще те обезпокоя, приятелче — промърмори Пейгън през стиснатите си зъби, — но трябва да ти кажа, че след добър лов тигърът няколко дни не яде. После отново идва гладът и той започва да ловува. Обикновено на третия ден. А това прави точно днес.

Той внимателно следеше лицето на мъжа в средата.

— И обзалагам се, приятелят ти знае, че след като веднъж е вкусил човешко месо, той повече не яде нищо друго.

— Така ли е, Григс?

Водачът им се намръщи.

— Слушай какво, Сами…

— Няма какво повече да те слушам — дрезгаво отсече мъжът зад гърба на Пейгън. — Нищо не ми каза за тези проклети тигри. За Бога, та аз видях един нещастник в Патна. Звярът му бе изкормил червата и ги изял още топли, а човекът още си бил жив и крещял! Н-не, Божичко, кълна се, нямам намерение да се пробвам с тигър! Исусе, та нали точно затова се разкарах от Индия!

— Ти напусна Индия, защото си мислеше само за парите, глупако.

— И заради парите, и заради тигрите. По дяволите, шефе, ако искаш, ти оставай, твоя си работа. Но не и аз. Аз си тръгвам!

Като каза това, мъжът се обърна и тръгна към дебелия който ги наблюдаваше с любопитство.

— Я остани на мястото си, Сами! — сбърчи вежди Григс Наблюдавайки как едрият мъж гази пясъка и не обръща никакво внимание на думите му, той извади от джоба си револвер и се прицели. — Спри, смахнат глупако!

Сами само поклати глава:

— Нищо не ми каза за тигрите…

В следващия миг проехтя изстрел. Едрият мъж изгрухтя, олюля се пияно, а върху лицето му се изписа недоумение и учудване.

Ти, ти ме застреля! Защо ме… — и той тежко се строполи върху пясъка, без да помръдне повече.

Жената стоеше неподвижно, втренчена в мъжа върху пясъка, и наблюдаваше как кръвта му се просмуква в земята. Лицето й стана бяло като ризата.

„И ти можеше да си на негово място?“ — натякваше присмехулно вътрешният й глас. — „За Бога, какво още ще направят тези безумци?“

— Не беше особено умно от твоя страна.

Въпреки че не се бе изправил съвсем, Пейгън някак си успяваше да говори нахално и да владее положението.

— Защо? Той беше само един скапан тъпанар — безизразно каза Григс.

— А ти не си ли?

Последва цветиста псувня вместо отговор. Мъжът с лице на ястреб се втурна към Пейгън и вдигна пистолета си, спирайки рязко пред него.

— Казал ти е, че мъртъв не му влизам в сметките, а? — обърна се Пейгън към жената. — Ще съжаляваш, кучко!

— Не съм й казал обаче, че първо ще разкрася малко проклетата ти физиономия. — Григс замахна свирепо с ботуша си.

Но коленичилият в пясъка мъж бе по-бърз. Само за секунди той успя да се изтъркаля настрани, да скочи на крака, да хване ботуша на нападателя си и да го събори на пясъка. Пистолетът на Григс изхвърча над главата му и падна близо до плискащите се вълни.

— Добре, че оня идиот Сами не може да направи един свестен възел — промърмори Пейгън, изчиствайки пясъка от лицето си секунда преди Григс да се изправи.

Видял в какво положение се намира водачът им, последният от тримата мъже се втурна на помощ с пистолет в ръка.

— Спри на място! — стресна го рязката команда на жената.

— Какво, по… — обърна се той. — Ти на чия страна си най-накрая?

— Не на твоята, мръснико — англичанката с меденоруси коси вдигна пушката към корема му, а после свали дулото малко по-ниско и го насочи към още по-чувствително място.

— Сега те съветвам да пуснеш пистолета. Ако не искаш, разбира се, да свършиш дните си в… нека го наречем, твърде неделикатно състояние.

Мъжът несигурно погледна към двамата мъже, които се бореха върху пясъка, после отново обърна поглед към жената с пушката. Най-накрая с груба псувня хвърли пистолета в краката си.

Междувременно Пейгън бе повалил Григс и завираше лицето му в пясъка, затиснал гърба му с коляното си. Усмивката не слезе от устните му, докато не омота сигурно въжето около ръцете му.

— Нямаш късмет. Дебелият ти приятел така и не се научи да връзва възли.

Григс псуваше, а Пейгън се изправи на крака, все още леко залитайки. Някаква тъмна сянка премина над главата му. Той вдигна поглед и видя как лешоядите вече кръжат над жертвата си.

В този миг откъм пътеката, там където зелената стена на джунглата граничеше с плажа, се чу плътен, протяжен рев.

Преди още да е заглъхнал, Пейгън вече бягаше към пушката си, забравил за Григс, за Сами, дори и за Ръксли, пред лицето на новата опасност.