Кристина Скай
Рубинът (21)

20.

„По дяволите този недодялан червей!“

Побесняла от гняв, тя втренчи синьозелените си очи в широкия му гръб. В тях святкаха искри. В началото той бе подмамил тялото й с тази наслада, така изненадваща, която не можеше да контролира с разума си. А после, после си позволи нахалството да се подиграе на отговора й — какво по-голямо доказателство за подлата му същност.

„Кучи син! Безцеремонна долна твар!“

Внезапно дъхът й секна. Растителността, която потискащо надвисваше досега над тях, бе сменена от открито светло пространство. Остър пронизващ вятър бръсна лицето й. Изумрудено синият цвят на морето се разстла пред погледа й. Само далеч на запад, там където слънцето потъваше в хоризонта, се бе образувало кървавочервено петно.

Студеният вятър брулеше тялото й. Вълните с ритмичен плясък се разбиваха в бялата пясъчна ивица на брега.

Пулсът й се учести. Погледът й помръкна, като забеляза как Пейгън уверено крачи по брега.

Той винаги намираше изход, нали? Добре тогава, може би и сега щеше да го намери.

Тя се наведе и загреба от топлия пясък. Напълни шепите си колкото може повече и тихо приближи към жертвата си. Пясъкът се разби със свистене във врата и раменете му и напълни яката му. Този звук страшно й хареса.

Много добре! Той си бе заслужил това неприятно усещане за това, че…

За какво? За това, че я бе целувал, когато беше зашеметена? За това, че бе накарал сърцето й бясно да тупти?

За това, че бе изискал насила откровеността й?

Пейгън бавно се обърна. Очите му искряха.

— Ти ще съжаляваш за това, Angrezi — устните му потръпнаха и той приближи.

Преди да успее да си помисли каквото и да било, тя загреба още една шепа пясък и я хвърли срещу него. Този път го удари в гърдите.

— Първата беше за нахалството — каза дрезгаво тя. — А втората за…

„Е, хайде кажи му!“, обади се в нея подигравателен глас. „Кажи му, защото ти е показал лицето на собствената ти страст.“

Бузите й почервеняха.

— Е, Angrezi. — той бе толкова близо, че можеше всеки момент да я сграбчи. За нейно учудване обаче, не го направи. Погледът му бе не по-малко безжалостен от допира. — Е, и? Защо спря? Тъкмо започна да ми става интересно.

Тя наведе очи, за да ги скрие от изгарящата му проницателност.

Но това, което сега видя, още повече я изтормози. Всяко косъмче от загорелия му врат, всеки сантиметър от бронзовата му кожа й се присмиваха. Тя забеляза една малка, като мънисто капчица пот върху врата му, забеляза как белият пясък бе посребрил здравите му гърди.

Несъзнателно Синамон почувства как повдига ръка, за да погали тази бушуваща плът, за да отърси малките песъчинки от буйната му коса.

„Боже мили, нима всичко се повтаря наново? Какво става с мен?“

Опитвайки да се овладее, тя почувства как устата и пресъхва, как мускулите на шията й се вдървяват. С едва сдържан гняв, той бавно се наведе към пясъка.

В следващия миг тя вече бягаше по плажа.

Първата шепа пясък попадна малко под кръста и. Чувайки мрачния му смях, тя побягна още по-бързо.

Но при следващия бесен удар на сърцето й, той вече бе хванал полите й и я сграбчи. После бавно загъна така плата, че я принуди да го погледне.

Първо видя очите му, бляскави под полупритворените клепачи.

После видя ръката му, сграбчила шепа пясък.

Тя се мяташе, опитвайки се да се изкопчи, погледът и не се отделяше от мазолестите му ръце. Истеричното дърпане я повали на земята. Падайки, тя протегна ръка, за да се подпре.

Но тя не падна върху твърдия пясък, а върху топлата му мускулеста гръд и го повлече със себе си Осъзнала какво се е случило, гореща вълна обля тялото й.

— П-пусни ме! — изкрещя тя. — Ти получи единствено това, което заслужаваше.

Пръстите му, с полепнал по тях пясък, се спряха само на сантиметри над лицето й.

— Не, няма да те пусна, докато не разбера за какво заслужих втория удар, Синамон.

Проклинайки непослушния си език, тя се извиваше лудешки под него. Но всяко нейно движения я плъзгаше още по-плътно към каменните му бедра, към загорялата му от слънцето кожа, към…

Разширени от ужас, очите й отново срещнаха лицето му.

— С какво заслужих втория удар, Angrezi. Кажи ми!

И сякаш, за да потвърди сериозността на намеренията си, Пейгън пусна една тънка струйка пясък върху лицето й.

Синамон се давеше, задушаваше я горещината на тялото му. „По дяволите, огромен е!“ И въпреки че го мразеше, тя сега се почувства добре в топлото, кипящо от живот пристанище на неговата мощ.

Очите й станаха огромни.

Да, тя наистина го мразеше! Мразеше го, мразеше го…

Едва сега почувства болката от острия сблъсък. Колената и бяха омекнали, зърната й се втвърдиха при допира с гърдите му.

— С надменността си! — изкрещя неистово тя. — Помисли си, че ме е грижа за теб!

Тя се извиваше в прегръдките му, отчаяна, че не може да избяга, да скрие издайническото вълнение на тялото си.

Още една струйка пясък посипа лицето й. Този път тя беше благодарна за това, защото се надяваше, че това ще отвлече вниманието й от срамното потрепване на гърдите, от сладостната жар, обляла слабините й.

Но напразно… Нищо не можеше да ги скрие.

— Лъжеш! — гласът му бе плътен и галещ.

Пейгън се намести под нея, чувствайки всичко.

После бавно мушна бедрото си между краката й с искрящ от напрежение поглед.

Всеки бавен, упойващ удар бе неистово блаженство за нея.

И истински ад.

Сърцето й биеше лудо. Заливаха я огнени вълни. Но тя никога не би си позволила той да узнае това.

— Искаш да знаеш истината ли? Е, добре тогава.

— Мразя те!

Устните му се разтегнаха във вълча усмивка. Той не отмести погледа си от червените петна по лицето й.

— Значи ме мразиш… О, Синамон, та тогава аз обичам да ме мразиш.

Бедрото му я притисна по-високо и тя конвулсивно потръпна.

Изведнъж усмивката му изчезна. Лицето му потъмня от желание. В този миг той сам бе безпомощен пред порива на първична, дива страст.

— Целуни ме, Angrezi! Целуни ме поне веднъж. Така, както би искала!

Дланите му се отпуснаха и пясъкът посипа полата й.

Той вече я целуваше.

А тя… Боже мой, тя също. Така, както бе поискал.

Пейгън почувства устните й да се отдават и тялото му внезапно се стегна. Влажните му устни се впиха в нейните, жадни за топлина, а не за женска престореност. Езикът му се опитваше да се прокрадне през все още стиснатите й устни.

Синамон трескаво се мяташе отгоре му, търсейки… сама не знаеше какво. Простена. Пейгън се усмихна.

Внезапно тя осъзна, че пръстите й мачкат раменете му, а бедрата й жадно се разтварят, за да приютят твърдия му член.

Огнена вълна заля лицето й.

С див стон Синамон се претърколи на земята и с мъка се изправи на крака.

„Боже мой, аз…“ Пръстите й се свиха в юмрук, после нервно се изпънаха. „Господи, в какво същество съм се превърнала!…“

Тя побягна заслепена по брега. Далеч от проницателния, всевиждащ взор на Пейгън, далеч от издайническия трепет на собствената си плът.

Далеч от срамното откровение на страстта…

— Angrezi, спри! — той промърмори някакво проклятие. — Ти не можеш…

Тя не обърна внимание. Защо си бе позволила така изцяло да се отдаде?

Сълзи замъгляваха очите й. Спъна се в един голям камък близо до водата и с мъка се задържа да не падне.

Пръстите й се нахвърлиха трескаво върху копчетата на блузата. Останала по въздушно лек корсаж, тя се втурна да развързва надиплените си фусти, докато най-после изрита и тях.

Корсета си, естествено, не можеше да свали. Но защо не чорапите?…

Синамон сръчно нави копринените си чорапи почти до колената.

После се хвърли към водата.

Свежата милувка на вълните обля лицето й. Сега тя усети ласката на хладните, сатенени води, на гальовното, спокойно течение. Само те биха я избавили от спомена за срамното разголване на желанието й.

Вълната се отдръпна, плискайки се в нозете й. „Истински рай“, помисли си тя, навлизайки още по-дълбоко и почувства как изпепеляващата жега на джунглата бавно се отдръпва.

С прилива на следващата вълна, пясъкът нежно погали пръстите й. Беше великолепно.

Хлад след безкрайната жега…

Със следващата крачка студените води се покачиха до бедрата й. От гърлото й се изплъзна въздишка.

Нима вече се бе възнесла в небесата!? Тя навлезе още по-дълбоко.

— Angrezi, спри! Не влизай навътре!

Това бе дрезгав крясък, звук който беше немислим в този свят на блаженство, в който плуваше тя.

Синамон реши да не му обръща внимание. „Може би този глупак се ядосва от това, че не се съблякох съвсем“, помисли си тя.

— Синамон, чакай!

Но тя продължи напред със злорада усмивка. Водата беше до брадичката й.

В следващия миг рязко отскочи назад. Болка раздра гърба й.

„По дяволите, защо забравих, че водата е солена!“

Болката нарастваше с всяка измината минута, впивайки се в раните й като киселина. Тя се олюля и почти в несвяст потъна във вълните на болката.

Смътно чу грубата ругатня на Пейгън, последвана от приглушеното трополене на ботушите му по пясъка.

— Казах ти да спреш, по дяволите! Да не би случайно да си неизлечимо болна от инат!

Силните му, мазолести пръсти се вкопчиха в корсета й и го свалиха от раменете.

Тя се дръпна и едва не изкрещя „Престани!“.

— Трябва да махна това. Просмукано е със сол.

Синамон потрепери от непоносима болка.

— Господи! Помогни ми, Пейгън, моля те!

Англичанинът мрачно започна да отлепва корсажа. „Солта поне ще прочисти раните“, помисли си той. Но Пейгън знаеше, че болката й е непоносима.

— Спокойно, Синамон. Още секунда само и ще свалим тези неща.

Пейгън се проклинаше, че не е предвидил навреме тази опасност.

— Вдигни ръце! — заповяда той, за да измъкне златистото бельо през раменете й.

Тя му се подчини, вкопчила ръце една в друга, опитвайки се да забрави за изпепеляващата я болка в гърба. Въпреки усилията, от устните й се отрони още един задавен стон.

— Плачи си спокойно, Angrezi — мрачно каза Пейгън. — Не е нужно да ми обясняваш. Тези рани сигурно болят адски.

При тези така сурови, така неочаквани думи на състрадание, от очите й бликнаха сълзи. Тя прехапа устни, мъчейки се да сподави риданията.

— Все още не се предаваш. Е, добре тогава, дръж се. Болката скоро ще премине.

Опитвайки се да не забелязва изящната извивка на гърдите й, кестенявото снопче, което прозираше през влажните кюлоти, Пейгън свали ризата си и избърса капчиците солена вода от гърба й. Искаше му се да направи нещо повече, но се страхуваше да не замърси раздразнените рани.

„Защо не се сетих да взема превръзки?“, питаше се нервно той. В този момент си спомни за чистата риза в кожената торба. Проклинайки, Пейгън побягна нагоре към хълма, извади ризата и се върна на брега.

С нежно старание англичанинът отърси и последните капчици от окървавения гръб. Пръстите му леко докосваха слабите й рамене.

Той бе направил всичко необходимо. Дори повече — за което говореха нервно стегнатите й мускули.

— По-добре ли си сега, Синамон?

С накъсан и дрезгав глас тя с мъка каза:

— М-много по-добре, благодаря. Но сега… искам да си тръгна.

В гласа й звучеше поражение и това подразни Пейгън. Той внимателно загърна голите й рамене с ризата си. Това бе малкото удоволствие, което бе пожелала тя, но то отново й донесе болка.

Някакъв вътрешен глас му подсказа, че това няма да е последният път, когато той й причинява болка.

Той загърна тялото й в ризата си в напрегнато мълчание, опитвайки се да закопчае горното копче. В този миг едновременно чу и усети задавения стон, разтърсил тялото й.

— Недей, Синамон. Не я дърпай! Това може да те убие.

Пейгън разтърси раменете й. Сега той говореше, убеден от собствения си горчив опит, опит, който едва не го осакати.

Но тя не биваше да страда по същия начин.

Внезапно тя се олюля и се озова в прегръдките му, зарови лице в гърдите му, а ръцете й обхванаха кръста му.

Стиснал зъби, Пейгън прокара нежно пръсти в косата й и я привлече към себе си, мълвейки тихо думи на утешение и подкрепа. Сълзите й обаче не спираха, ронеха се горещи и мълчаливи, докато в един миг почувства, че тя плаче не само от болка.

Всеки допир на набъбналите й зърна в гърдите му, всяко плавно полюшване на бедрата й като че ли го раздираха с нокти — стръвни и гладни. Мъжът стискаше зъби, опитвайки се да задържи бушуващото желание.

„Сега си го връщаш, изкусителко. Сега ме принуждаваш да позная вкуса на собствената ми страст, дразниш пулсиращата рана на неутоленото ми желание.“

Jo hoga, so hoga.

Но Пейгън знаеше, че въпреки болезнената неудовлетвореност, той се стремеше да задържи мига, да чувства по-дълго топлото търкане на гордите й гърди до зажаднялата си кожа, здравата прегръдка на стегнатите й бедра.

Тялото му гореше от порива на природата, но той искаше точно това. Дори смъртта в този момент му се струваше приятна.

Ноктите й дълбаеха гърба му. Тя трепереше, топлите й сладки устни докосваха врата му.

Пейгън стенеше, без да издава звук, сладкото мъчение се увеличаваше безкрайно.

„Помисли си за нещо друго, глупако! Мисли за каквото искаш, само не и за това, че и на нея й е хубаво и че ти искаш този миг да продължава вечно!“

Слабините й сякаш се отвориха и обгърнаха като мека възглавница твърдата му мъжественост. Той внезапно си пое дъх.

Синамон нервно отпусна ръце и отметна назад глава. До този момент тя бе стискала конвулсивно гърба му.

— Пейгън? Какво стана? Да не би… да те нараних…

„О, Синамон, само да знаеше! Да знаеше как искам да ме нараниш още по-дълбоко, да слеем голите си тела, да страдаш от изгарящ копнеж аз да проникна в теб… Да изгорим заедно в пожара на страстта и от телата ни да останат само тлеещи въглени, само ситна, разпиляна от вятъра пепел…

Може би тогава бих забравил…“

С тихо проклятие англичанинът се опита да не издаде вътрешната борба на страстта и стисна устни. Скулите му рязко се очертаха.

— Да ме нараниш? Всичко бих понесъл, Angrezi, въпреки че — признавам — ноктите ти са доста остри.

После бързо напъха ръцете й в ръкавите на ризата и закопча копчетата. Когато я отдели от себе си, почувства истинска болка. Дългите му пръсти се заровиха в разрешената му коса. Пейгън мрачно огледа брега.

— Къде, по дяволите, съм оставил проклетата пушка?

Но не пушката, не дори белия пясък на плажа видя той. Погледът му срещна очите й, замъглени от вълната на желанието, заляла тялото й, предизвикала този неудържим трепет. Сега у нея нямаше и следа от коравосърдечната изкусителка, каквато беше преди да познае болката. Тя сега бе просто едно невинно момиче, поело дълбоко дъх и изведнъж събудило се, за да познае порива на страстта.

Господи, как му се искаше той да й покаже останалото…

В този миг някакъв звук, едва различим сред равните пориви на вятъра и плисъка на вълните, прикова вниманието му.

Но беше твърде късно.

Лекото поскърцване на нечии предпазливи стъпки върху пясъка предупреди Пейгън, че вече не са сами.