Кристина Скай
Рубинът (20)

19.

Когато излизаха от заграденото място пред бунгалото задуха вятър. Леко приведена напред, англичанката поглеждаше отвреме-навреме високата фигура на мъжа пред себе си. Пушката му беше небрежно преметната през рамото. Някъде високо, от надвисналите клони се чу пронизителният крясък на маймуна, съпроводен от оркестъра на джунглата. Под зелената шапка на листата се стрелна и изчезна като ален фойерверк някаква птица.

Толкова чуждо, толкова болезнено странно и непознато!

И въпреки всичко имаше нещо мамещо в това тържество на живота, разгоряло се с нестихваща ярост — щедър изблик на цветове, звуци и жизненост, доведени до техния предел и също така безразсъдно пропилени.

Нещо й говореше, че тук, в джунглата, животът й е подчинен на това вихрено безразсъдство с усещането, че смъртта винаги е на половин крачка след нея.

Погледът й обходи тунела над нея. Сплетените клони, грубите листа и цветовете на незнайни растения с черни тичинки в сърцевината се бяха превърнали в стена. Тя мърдаше и се люшкаше, пълна с живот.

И със смърт.

Дори при надигналия се вятър въздухът все още беше тежък от миризмата на манго, червен жасмин и гниещи листа.

Животът напираше с хиляди скрити корени, изтикваше нагоре пъпки и филизи в отчаяна алчна надпревара да достигнат слънчевата светлина, която беше много, много високо над земята. Всяко растение се бореше бясно да оцелее, дори когато това ставаше за сметка на други. Някъде отдясно тя чу бесния тропот на животно, което бяга, за да спаси живота си. Този шум беше последван от остър болезнен писък.

И после настана тишина.

Страх пробяга със ситни тръпки по гърба й.

Защото смъртта се спотайваше навсякъде около живота. Тя винаги дебнеше, безстрастен свидетел на непрекъснатия кръговрат от пиршество на бликащата жизнена енергия.

Изпращяването на някакъв клон я накара да хвърли бърз поглед към застиналата на няколко крачки пред нея неподвижна фигура. Превръзката минаваше като злокобен знак през лицето му, от което чертите се открояваха още по-рязко.

Както и досега, тя отново почти осезаемо усети завладяващата му мъжественост.

Властна и неотразима.

Той беше една загадка. Не й вярваше, въпреки че я беше спасил. Не я одобряваше, но я желаеше. Явно присъствието й бе нежелано за него, но все пак се грижеше за раните й и удобството й.

Тя чувстваше, че никога преди не е срещала мъж като този, и че няма да срещне никога повече.

Завладя я неудържимо любопитство, докато го гледаше как крачи безшумно пред нея, без да обръща внимание на изучаващия й поглед. Каква ли можеше да бъде движещата сила на човек като него? Как бе получил раната, чийто белег скриваше тази черна превръзка? Какви мечти го караха да работи като роб в непосилната горещина за разлика от другите благоразумни плантатори? Те си стояха в уютните имения, а цялата работа се вършеше от наемни работници.

В излъчващото мрачна решителност лице и в здравото мускулесто тяло обаче нямаше нищо благоразумно, каза си тя. Гранит и стомана — ето от какво бяха направени той и хората като него, които изживяваха всеки ден, сякаш той е последният в живота им, и изискваха същото и от останалите.

Ами този Ръксли? Името я накара да потрепери, сякаш я прониза студ.

Ако Пейгън казваше истината, тя беше една пионка в тяхната игра.

Единственият въпрос беше чия?

Това предизвика вълна от гняв, който до такава степен я обсеби, че тя не забеляза един едва подаващ се от сухата трева чепат корен и се препъна. Успя да се за държи, но процеди под носа си нещо не съвсем подходящо за дама.

— Господин Пейгън! — извика след това.

Мълчаливата фигура пред нея спря и се обърна.

Очите му бяха премрежени, а изражението — неразгадаемо в полумрака под високия тунел от растителност.

— Ще забавиш ли малко крачка, или може би искаш да си счупя главата?

— Ако не възразяваш да ти подам ръка, принцесо, трябва само да ме помолиш — отвърна той с ехидна усмивчица.

— Не искам да ми подаваш ръка, глупако! Искам само да не бързаш толкова.

Той се захили.

— Помоли ме вежливо, Angrezi, и може би ще го имам предвид.

По страните й изби руменина.

Гърбът й все още пулсираше. Удареният глезен я болеше, беше й дяволски горещо така навлечена — с метри плат върху себе си. Но всичко това беше нищо в сравнение с небрежната поза и предизвикателните пламъчета в очите му. Ето кое наля масло в огъня.

— Забрави! — изсъска тя. — Забрави всичко! Нека се връщаме веднага! — след това ядосано се врътна, така че полите й се омотаха около краката. После бързо тръгна към бунгалото.

— В името на Шива, ама че си вироглава! — секунди по-късно Пейгън я сграбчи за китката и я обърна към себе си. Леденият му поглед обходи всеки сантиметър от лицето и шията й, където се събираха малки вадички пот. — Ти вриш, Angrezi. Кожата ти копнее за докосване до хладните вълни. — Окото му проблесна преди да продължи: — Както и да се махнат всички тези проклети дрехи. Признай си го, Синамон.

— Аз… няма да направя нищо такова! — проговори тя, но в следващия миг се оказа притисната до гърдите му.

Той миришеше на сапун, на сол и на едва доловим стипчив аромат, не толкова силен, колкото тютюна.

Чай, осъзна тя. Чай, който се суши и ферментира.

Това беше прекрасна, опияняваща миризма. Тя се приближи несъзнателно, за да вдиша още веднъж. Заради чая, каза си стресната, когато се отдръпна след секунда.

Разбира се, че е заради чая! Тя винаги беше обичала чай — тръпчивия зелен или силния черен. Никакво кафе или какао на закуска!

Дъхът й внезапно секна.

Успя! Спомни си нещо! Пулсът й бясно заудря и тя нетърпеливо си пое дълбоко въздух, за да сподели откритието си с Пейгън.

Когато го погледна обаче, думите й така и си останаха неизречени. Той я изучаваше. Не, не това. Прекалено банално беше така да се определи.

А този мъж не беше банален. Погледът му я изгаряше, поглъщаше я.

Държеше я във властта си.

Усети, че не може да контролира дишането си, когато той я прегърна по-силно. Здравите и гъвкави като въжета мускули на бедрата му се притиснаха до корема й, бяха стегнати от желание, което тя безпогрешно по чувства дори през плата. Наситеният аромат, който се излъчваше от него, я замая. При допира му усети слабост и едновременно с това някаква необяснима дързост.

Тя отчаяно се опита да избяга от магнетичното привличане на обсидиановото му око. Бързо сведе глава и несъзнателно свря лицето си във врата му, там, където ризата бе разкопчана. Премигна от усещането на, тази гореща мъжка плът, покрита с косъмчета с цвят на махагон. Едно от тях я погъделичка. Тя сбърчи нос и се учуди.

Езикът й сякаш сам намери пътя към непослушното къдраво косъмче. Искаше само да го махне, но то прилепна и езикът й игриво го подръпна, а после близна пламналата кожа.

Ръцете на Пейгън конвулсивно се впиха в китките й. Тихо и гърлено прозвуча произнесената от него ругатня.

Устните й несъзнателно се усмихнаха. Някакъв инстинкт, който тя не разбираше, подтикна англичанката със синьозелени очи да захапе къдравото косъмче и да го подръпне още веднъж.

— Милостиви Боже! — простена Пейгън, пусна китките й и обхвана главата й с ръце. — Не спирай. Angrezi!

Неговата настоятелна молба разпръсна сладостната омая.

Преди това обаче тя разбра какво е усещането при допир с него.

Приятно. Много повече от приятно дори. Той беше мъж, истински мъж, който я накара да се почувства пълноценна жена.

Кожата му беше извор на живителна топлина, гласът му бе груб и първичен, подобно допир на гола кожа до грапавата кора на дърво.

Нейната гола кожа.

В съзнанието й изплуваха други видения, които накараха кръвта й да се разбунтува. Неговите големи бронзови ръце по пламналата й плът. Мазолестите му длани, силни и дразнещи. Те взимат… всичко, което поискат.

А тя иска той да взема повече и повече, докато самата тя е цялата желание. В страстен копнеж по недостижимата лудост да се превърне само в плът и кръв.

Мили Боже, какво правеше той с нея?

Ръцете й се свиха в юмруци и го заудряха по гърдите. Тя замята глава в опита си да се освободи от дланите, които обгръщаха лицето й.

— П-пусни ме!

— Защо? — бавно изрече Пейгън. Лицето му се напрегна. — На теб ти харесва точно толкова, колкото и на мен. Защо тогава да спирам? — той повдигна лицето и нагоре и очите й срещнаха изпепеляващия му поглед. Може би Ръксли не те е обучил достатъчно, Angrezi. Нека аз да ти покажа как да накараш един мъж да се разпадне на хиляди късчета.

Лицето му бе потъмняло от гняв, когато се наведе по-плътно над нея.

— Първо, когато докосваш един мъж, давай си вид че това ти доставя наслада. Движи тялото си. Шепни. Потръпвай. Така изпълнението ти ще бъде правдоподобно. — Един мускул подскачаше под кожата на здраво стиснатите му челюсти. — После разтвори устни и погледни жертвата си така, както ме погледна преди малко — зашеметена и копнееща. Самата първична невинност! За Бога, така можеш да повалиш на колене всеки мъж само за секунди!

Погледът все така изгаряше лицето й. Под сянката на сплетените клони чертите му преливаха в тъмни ивици, започващи от тъмните очертания на устата и стигащи до черните дъги на сключените му вежди.

Гласът му стана твърд при следващите думи:

— Най-важното, скъпа. Гледай мъжа в очите. Отчитай промяната в усещанията му. Прецени слабостта му. И се постарай да му внушиш, че той е единственото нещо на света, което има значение за теб. Нямаш представа какво е това за самочувствието на мъжа — добави той с горчивина.

Тя се вкамени в прегръдката му, отвратена от циничната откровеност в думите му.

Възможно ли е това да е истина? Наистина ли съществуваха такива жени, които да се държат така, за да получат пари и власт?

И дали някога и тя не е била една от тях, преди да загуби паметта си?

През схванатото й тяло премина тръпка. Тя се извърна, обзета от предчувствие за нещо ужасно, което дори не можеше да определи с думи. То само чакаше притаено да нахлуе в съзнанието й. Мили Боже, само да можеше да си спомни…

Пейгън грубо се засмя.

— Поздравления, мила моя! Колко бързо възприемаш! Сега разбирам защо Ръксли е избрал теб за тази задача. Но обучението ти все още не е първокласно. — Ръцете му разтвориха дланите й и мазолестите му пръсти започнаха да се провират между чувствителните им вдлъбнатини. — Ако все пак всичко това не ти донесе желаната победа, просто наклони назад хубавата си главица и чакай. През цялото време не забравяй да притискаш меките си бедра към бедрата на жертвата ти Срещу такава атака той няма да има никакъв шанс. За нула време глупакът ще почне да яде от ръката ти.

— Спри, Пейгън — дрезгаво изрече тя. — Нямаше… нямаше нищо подобно.

Устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Нямаше ли? Тогава ми кажи какво имаше, Синамон! Ето, погледни ме, цял съм слух.

Тя усети горчивината в гласа му и забеляза върху лицето му сянката на съжалението и отчаянието.

Разбира се, тя не харесваше този мъж, но за да остане честна пред себе си, опита се да обясни действията си.

— Аз… аз не го бях планирала. Да ме опази Бог, аз не мислех, аз просто… — широко отворените й проблясващи очи се спряха на суровите му ръце. — Това някак си просто стана.

Гордостта я възпря да продължи. Неговото предубеждение беше неразбиваемо. Загриза долната си устна, мъчейки се да се овладее.

— Не си прави погрешни изводи. Уверявам те, че това няма да се повтори — каза глухо накрая.

— А-а! Тук грешиш, Angrezi. Ще се повтори. — Пръстите му отново обхванаха лицето й. — И аз мисля, моето момиче, че искам това да стане веднага.

Само след още един удар на сърцето си тя почувства горещите му устни върху своите, твърди и жадни, властно устремени. Остана й само усещането за зъбите му, езика му и дръзката му мъжественост.

Тя се опита да извика, но не можа.

Да остане хладнокръвна и спокойна, но не успя.

Точно обратното. С бясно разтуптяно сърце тя се мъчеше да се сдържи да не се притисне плътно до него, да не се поддаде на чувствената наслада от допира му като някоя от онези безсрамни и презрени жени, които той току-що й бе описал.

Устните му властно и ненаситно обхванаха нейните. Твърдият му парещ език се опита да проникне през стиснатата преграда. Но тя не се подаде и Пейгън светкавично промени тактиката си. Поглъщането бе заменено с дебнене. Игриви, примамващи, устните му бавно започнаха да покриват лицето й с целувки. Меки. Влажни. Горещи. Като кадифе.

Тя сладостно въздъхна. Той я чу и дълбоко от гърлото му изригна смях. Езикът му бавно се насочи между устните й и този път победи, потъна дълбоко в сатенената мекота.

— Синамон… — на свой ред изпъшка той, натежал от неистов глад и обезумял от първото си мъчително завоевание.

Коленете й се подкосиха, сякаш краката й станаха гумени. С отчаян жест ръцете й намериха раменете му и се вкопчиха там като в спасителна опора. През цялото време тя се молеше: „Нека спре!“

Но в същия миг разбра, че ако той престане, тя сигурно ще умре.

— Кажи го, Синамон. Кажи ми, че и ти го искаш.

— Н-не!

Но кръвта й протестира, жадуваща и гладна. Събудена сякаш след цяла вечност, сега тя неудържимо препускаше по тялото й и танцуваше във всяка негова клетка, гневна, че е бил нарушен дългият й сън, прекаран без изкушенията на плътта.

— П-Пейгън — промълви тя, но усети как устата му се раздвижва. В следващия миг устните й се разтвориха и отново приютиха твърдия му език. Дълбоко в него се зароди ново стенание. Пръстите му милваха пламналите й бузи, докато езикът му галеше с въздушни движения устните й.

— Добре, Angrezi. Бързо усвояваш урока. Този път беше по-усърдна.

Изведнъж тя изпита неудържимо желание да изпълни всичко онова, което той й описа. Ангели небесни, това беше нелепо!

— Престани, проклет да си! — с пребледняло лице тя се отскубна от ръцете му и го удари с юмрук в устата.

Пейгън я пусна, ругаейки. Изражението на лицето му не вещаеше нищо добро.

— Я слушай, долен глупако! Аз не съм уличница! Не съм на служба при Ръксли. Кога най-сетне ще го проумееш?

Както обикновено, едната му вежда се повдигна в знак на недоверие.

— Откъде знаеш, след като си загубила паметта си?

— Ами добре тогава, не знам, но просто мисля, че не съм такава — в гнева си тя продължи с откровенията: — Никога не бих направила такова нещо по собствена воля, това го знам.

— Това са само приказки, Angrezi.

— Чуй ме, по дяволите! — избесня тя. — Това е важно! — Сега тя обхвана лицето му с длани и се втренчи в него със святкащите си очи. — Не знам коя съм, нито какво съм, но някога ще разбера. Има тънички нишки, които ще ме заведат до миналото. Ето сега съм сигурна, че ти казах истината.

Студени ониксови искри избухнаха в здравото му непримигващо око.

— Ти все още не ми вярваш, нали? — нежните й прости трепнаха. — Това не те интересува! И защо пък да те интересува? Ти си човек, който подрежда всичко около себе си. Притежаваш богатство, сигурност и безгранична увереност в способностите си — гърлото й се стегна от напиращите сълзи. — Да знаеш, голям късметлия си, господин Пейгън — успя все пак да продължи тя, — защото аз нямам нито едно от тези неща. Дори най-малкото — аз нямам име!

Ръцете й се отпуснаха надолу като отсечени. Тя се обърна, но само след секунда загрубелите му пръсти се сключиха около китките й.

— Грешиш, Синамон — прошепна Пейгън — Някои от тези неща не са верни. А ако смяташ, че тук аз владея положението, много далеч си от истината. Последното, което имам точно сега, е контрол над самия себе си. И да ти кажа ли защо? Заради теб! И как да се владея като погледна сочните ти устни, като гледам пулсиращата вена на шията ти! Боже, всеки път, когато зърна тези дяволски съвършени гърди с коралови зърна, очертани под корсажа ти! Не, за какъв контрол може изобщо да става дума!

Тя просто остана без дъх от неговата искреност. Заля я вълна от смущение.

Нима той искаше да каже, че…

Пейгън се извърна и намести пушката на рамото си. Върху лицето му отново падна маската на ледено безразличие.

— Засега уроците свършиха. Така че, отиваме ли на брега или не?

Внезапната му грубост я ядоса.

— Ти си жалък, отвратителен…

— Добре! — кресна той и решително се обърна назад. — Щом е така, можеш и сама да намериш пътя. А после да останеш през нощта в джунглата.

— Ще отидем, по дяволите! — в очите на златокосата му спътничка лумнаха зелени пламъци. Тя ревниво проследи случайно прокрадналия се слънчев лъч, който погали загорялото му лице. Ядът й се усили, защото не можеше да откъсне очи от играта на мускулите му при всяко негово движение.

Защото очевидно за нищо друго не беше в състояние да мисли.

Той й хвърли победоносен поглед и закрачи пред нея, без да се старае да съобразява бързия си ход с нейния. Подхвърли през рамо.

— И когато започнеш да изоставаш, Angrezi, всичко, което се иска от теб, е само да ми кажеш.

Устните й плътно се прилепиха, преди тя да се сопне:

— По-скоро налъми ще цъфнат, отколкото аз да изостана от теб!

Едва бе изрекла тези думи, когато някъде отгоре се чу шум от срутване на нещо тежко, и в краката й с трясък се строполи дебело пъстро въже. Само че това не беше въже, а питон, дълъг дванайсетина фута и поне един фут дебел. Огромната змия можеше да задуши в прегръдките си див глиган за двадесет секунди.

А човек за десет.

Лицето й пребледня като платно. Отвори уста, но не можа да произнесе нито звук.

— Дръпни се! — категоричната заповед не й позволи да задава въпроси и тя безмълвно се подчини. Той вече бе свалил пушката от рамото си. Свали предпазителя, внимателно се прицели и изстреля два куршума в главата на влечугото.

Сърцето й биеше до пръсване, когато той ритна безжизнената, все още потръпваща грамада мускули с върха на лъснатия си ботуш.

— Като се връщаме, ще го взема за Мита. Месото на питона тук се счита за деликатес. Разбира се, ако се приготви добре. Ще ти предложа да опиташ.

Тя свирепо го изгледа, докато слепоочията й продължаваха бясно да бумтят.

— Страхотна идея, господин Пейгън. Убедена съм, че месото от питон ще бъде неповторима вкусотия — каза тя с кисела усмивка. — А сега, ако незначителната демонстрация на ловджийското ти умение и мъжество вече приключи… — тя не довърши, а вместо това посочи пътеката. — Забрави ли, че слънцето скоро ще залезе?

Пламналият му премрежен поглед затанцува върху лицето й.

— О-о, помня, Синамон! Всяко проклето нещо! Дори някои неща, за които ще пожелаеш да съм забравил…

Все още усмихнат след тази двусмислена заплаха, той тръгна към брега. И не я удостои повече с внимание.

* * *

Над Сейнт Джеймс Парк валеше студен дъжд като из ведро. Тежките капки биеха по първите цъфнали в Лондон зюмбюли и барабаняха по стъклата на единствената къща в околността, чиито прозорци все още светеха в този ранен час преди зазоряване.

Но собственикът на къщата изобщо не забелязваше дъжда. Той беше слаб мъж със студени очи, който беше сам в богато мебелирана стая, украсена със старинни и скъпи вещи.

Напълни една кристална чаша със столче с отлежало бренди и я повдигна в мълчалив тост. Браво, старче, каза си, докато гледаше пречупените през кристала цветни отблясъци на течността, преди да отпие бавно с жеста на познавач, какъвто беше всъщност.

После тънките му устни се присвиха. Нека си мислят че сляпата случайност ги е събрала отново. Да, магията беше мощно оръжие, ако човек вярваше доста.

Само дето онзи глупак на „Ориент Куин“ беше объркал нещата и сега малката мръсница беше изгубила паметта си.

По устните му пробягна бегла усмивка. Може би и това щеше да бъде от полза за него. Да не пропуснеше да заплати на информатора си за тази ценна новина. Засега все още нищо не се знаеше за рубина, но това не го учудваше. Сент Сир беше твърде умен и не можеше да го съхранява на случайно място.

Чертите на лицето му се изостриха. Остави чашата и бръкна в джоба си, откъдето извади малък ключ, закачен на златна верижка. Наведе се и го пъхна в най-горното чекмедже на бюрото си. Извади кутия, изработена от махагон и палисандрово дърво.

Вътре кутията беше тапицирана със снежнобял сатен. Докато я гледаше втренчено, в очите му неочаквано лумна пламък.

Толкова дяволски близко!

Крейтън трябваше само да го грабне, преди да убие този глупак сър Хъмфри. Но явно някой го беше изпреварил и беше изчезнал с рубина.

Очите му се премрежиха. Безкръвните му пръсти нежно и благоговейно галеха сатена. С всяко движение огънят в очите му се разгаряше.

Но не биваше да бъде нетърпелив, каза си мъжът, докато докосваше мекия плат.

Скоро щеше да притежава своя рубин, заедно с всичко останало, което желаеше. Никакви земни или небесни сили не можеха да го спрат.

А най-малко някаква си твърдоглава незначителна жена.

Самодоволно си помисли, че най-хубавото от цялата работа, щеше да бъде да види лицето на Деверил Пейгън, когато той разбере какво е изгубил.