Кристина Скай
Рубинът (18)

17.

След като Пейгън бе сменил превръзката й и напуснал стаята, без да каже дума, тя дълго остана неподвижна.

Сърцето й обаче биеше неудържимо.

Не защото й беше причинил болка. Не от болка сърцето й бясно биеше и подскачаше като плашлив кон.

Затвори очи и се опита да не чува ударите, да не обръща внимание на внезапно обзелата я слабост, от която сякаш остана без кости. Тялото й още пазеше спомена за допира на дългите му пръсти, макар че той почти не се бе докоснал до нея.

Да не би да полудяваше, щом като и най-лекият му допир до нея имаше такова въздействие? Защо беше проявил тази странна загриженост при досегашната му грубост?

Бавно стана, мръщейки се от тъпата болка в гърба. Успя да намъкне корсета и да закопчае всички кукички отпред. Направи го не от приличие, нито от показност, а по-скоро по навик. Корсетът беше нещо обикновено и познато, и точно от такова нещо страшно се нуждаеше сега, когато животът й като че ли се разпадаше. След като стегна връзките, болките се усилиха, но тя се хвана за навика като удавник за сламка, защото знаеше, че иначе ще я боли още по-силно.

Чу как ботушите на Пейгън изтрополиха по коридора, после по дървената веранда. Той нададе силен вик, а после изстреля залп от заповеди на някакъв чужд език.

Естествено, тя не разбра нито дума.

Отчаянието я стисна за гърлото. Чуждо! Как се беше озовала тук?

Но тя нямаше да отстъпи. В края на краищата, нали беше представителка на своята просветена и цивилизована епоха!

1865 година.

Датата ярко се открои сред бездънната пустош на съзнанието й. Тази малка победа й послужи като светлинка в морето от отчаяние. Да, каза си твърдо тя, ще си спомни. Ще се бори за това.

* * *

Когато Пейгън влезе в сянката на навеса за сушене, лицето му беше опънато от напрежение. След бегла проверка бе видял, че още един парцел чаени филизи не са издържали. Триста млади храста се бяха превърнали в кафяви стъбла и сбръчкани трошливи листенца!

Гръм и мълния!

Нихал спря да хока работниците и почтително зачака заповедите на господаря.

Пейгън с жест им посочи да излязат и подуши тежкия спарен въздух. Съхнещият чай излъчваше остър, дразнещ аромат.

Добре че поне успяха да съберат и толкова, каза си той, докато обръщаше и разстилаше равномерно листата във всяка от десетте тави, под които гореше огън.

Изведнъж се обърна към Нихал.

— Привършихте ли приготовленията, за които наредих?

Дребният индиец се поклони и живо заговори:

— Групата носачи са готови, Тигър-сахиб. Ще носят двадесет чувала ориз, сушена риба, банани и сол, както наредихте — върху жилавото му лице се изписа мимолетно колебание преди да попита: — Тръгването остава ли за утре?

— Разбира се. Защо си мислиш, че… — но той не довърши въпроса си.

Ясно защо. Заради жената. Новината за нейното присъствие тук сигурно се е разпространила като мълния в околността. Сега вече всички предъвкват клюката за Angrezi-mem, която е била изхвърлена от морето на брега. Очите му помръкнаха. Сега разбра защо едно от децата разправяше на другите за yakkini — красив, но смъртоносен демон с коса, изпредена от слънчеви лъчи.

Навъсен попипа превръзката през окото си.

— Господарю?

— Да, Нихал. Продължавай.

— Провизиите са опаковани и стегнати. Носачите са разположени на бивак от другата страна на хълма. Всичко е готово.

— Отлично. Погрижи се да ги нахранят добре и да си починат тази нощ. Чак след две седмици ще могат да почиват отново.

— Но… — Нихал учудено го погледна. Той не искаше да поправи господаря си, нито пък да прояви неучтиво любопитство, но не можеше да остави неуточнен толкова важен въпрос: — Mahattaya знае, че преходът до Уиндхевън е само шест дни.

— Този път няма да тръгнем направо към планината, Нихал. Много „инциденти“ се случиха напоследък по главния път към Канди. — Пейгън се загледа към водата, ослепително лазурна, спокойна в гостоприемната прегръдка на неговия залив, и допълни: — Не, този път ще се опитаме да минем през джунглата.

Слугата се поклони с подчертано безизразно лице.

— Ще се погрижа всичко да бъде изпълнено.

Пейгън проследи с поглед отдалечаващия се с гъвкава походка надзирател и отново, за кой ли път след връщането си от Лондон, помисли все същото:

„Колко чуваш и виждаш в действителност? Работиш до мен всеки ден, споделяш всичките ми победи и поражения. Винаги си неизменно любезен и почтителен, дори когато псувам и съм извън себе си от ярост. Освен това имаш очи и уши навсякъде, във всички села и пръснати колиби на тамилските и цейлонски работници.

Въпреки това, каменното ти лице не ми говори нищо.

Дали не знаеш нещо, което аз все още не знам? Може би някакви нови вълнения и смутове във вътрешността на страната?“

Но Пейгън знаеше, че е глупаво да пита. Старият надзирател нямаше да му каже нищо, докато всички тях не ги застигне неизбежна и разрушителна буря.

Може би дори и тогава, си напомни той, след като пред погледа му оживяха кланетата и всеобщата лудост.

Да, в края на краищата можеше ли изобщо да се довери на тези хора?

Но всъщност, човек никога не знае на кого да вярва, докато не дойде злото.

А вече дошло, беше твърде късно.

* * *

Беше по-лошо, много по-лошо, отколкото тя си представяше.

От трите й страни се простираше джунглата, непроходима и враждебна. Дълбоките й пазви криеха неизвестност и заплаха. Храстите бяха високи шест фута, дърветата десет пъти повече, а между тях беше избуяла нискостеблена растителност, която преливаше в стотици оттенъци на зеленото. Тук-там сред този непроходим гъсталак на фона на смарагдово зеленото, цъфтяха пищни тропически цветове на растения, чиито наименования тя не знаеше.

А уханията, Господи! Бяха толкова наситени, че можеха да се докоснат — упойващ букет от аромат на орхидеи, жасмин и много, много други още.

Всичко това беше абсолютно непознато за нея. И убиваше всякаква надежда за бягство. Но тя не се поддаде на страха. Изправи главата си, бутна изплетената от бамбукови пръти врата и излезе навън.

Небето беше нажежено почти до бяло, без нито едно облаче. Вдясно, надолу по склона, се простираха няколко акра земя, отвоювана от джунглата, върху която бяха засадени в равни редици чаени храсти чак до зелената стена на джунглата. В далечината едва прозираха смътните очертания на планини — като мираж над без крайното море от дървета.

Десет дни до планините, така ли каза той?

Тя едва не изпъшка от отчаяние и прекоси верандата Кракът й тъкмо стъпваше на първото стъпало, когато усети дебелите листа на близкия храст да мърдат и се раздвижват.

Скочи задъхана назад.

Може би е леопард? Боже, ами ако е тигър!

Тя заотстъпва, без да откъсва очи в разместващите се клони.

Сърцето й биеше до пръсване. Тя отстъпи още малко и налетя на твърда като камък стена от мускули.

Стегнати под кожата.

Гладка и леко влажна от потта.

Рязко изпусна дъха си. Изпод храста се чу ниско проръмжаване.

— Вече се опитваш да избягаш? — промърмори Пейгън до ухото й.

Тя се обърна. Страхът й бързо отстъпи място на гнева. Мярна пушката, която небрежно бе преметнал през рамото си.

— Пусни ме! — озъби му се тя, опитвайки се да се отскубне от ръката, която здраво я стискаше за кръста. — Пусни ме! Намери си някое друго нещастно създание да дебнеш, например като това тук, в храстите.

Ръката му я притисна още по-силно и тя усети стоманената твърдост на всеки негов мускул, усети колко горещо, жилаво и невероятно силно е тялото му.

И колкото и да го мразеше, тя се почувства странно успокоена от силата, която излъчваше това тяло. Погледна надолу и остана очарована от контраста между силните му бронзови пръсти и цвета на роклята й, от мускулестите му голи ръце. В един миг на лудост тя изпита неудържимо желание да погали с пръстите си тези мускулести ръце, гъстите косъмчета върху гърдите му. Но вместо това пое дълбоко въздух и започна яростно да се мята, за да се отскубне.

Топлият му дъх докосна ухото й.

— Уплаши ли се, Синамон? Ако се нуждаеш от помощта ми, трябва само да я поискаш.

Сърцето й подскочи от звука на този гърлен чувствен глас.

— По-скоро пламъците в ада ще се превърнат в лед, отколкото аз да поискам нещо от тебе, господин Пейгън!

Внезапно той замръзна. Присвитите му очи се заковаха в раздвижения храсталак.

— Не мърдай! — прошепна той.

Пръстите му я притиснаха още по-здраво към него, докато тя почти се долепи до стегнатите му бедра и твърдите му, набъбнали слабини.

Дишането й се ускори и стана насечено. Тя понечи да заговори, но той вдигна ръка и й даде знак да мълчи.

Усети биенето на сърцето му. И още по-силното барабанене на своето.

Без да издаде звук, той протегна свободната си ръка и свали пушката. Внимателно изтегли спусъка. Шумоленето в листака се усили. Всички други звуци наоколо се стопиха, сякаш двамата бяха единствените живи същества на света. Ръката му се стегна, краката му леко се разтвориха за по-голяма стабилност.

Напрежението беше непоносимо. Тя си помисли, че сигурно ще извика, ще припадне, или ще полудее, ако той веднага не направи нещо.

Когато разбра, че повече не може да издържи, тя отвори уста, но той я спря с леко докосване на устните си по ухото. По гръбнака й пробягнаха тръпки.

— Как смееш…

— Ш-ш-т!

Можеше да се закълне, че езикът му е близнал ухото й. Не можеше и дума да каже, дори и да искаше. Не можеше да се противопоставя на изгарящата близост на мъжа, на непреодолимото излъчване на силното му тяло.

Опасен. И тя не мислеше за скрития звяр в храстите, а за хищника зад себе си, който беше стократно по-опасен.

Храстът силно се разклати, клонките се огънаха и на земята паднаха няколко прекършени вейки.

— Свиреп хищник! Добре, че успя да спреш навреме и не продължи! — дъхът му бе горещ, устните му излъчваха топлина. А той самият — замайваща сила, както цветята упойващ аромат.

Гърлото й пресъхна. От страх, каза си тя по-късно. Можеха да бъдат разкъсани всяка секунда!

От храста се отчупи малко клонче и полетя към верандата.

— Излез оттам! — изръмжа Пейгън. — Веднага, по дяволите!

Жената се втрещи.

— Но как…

В това време клоните се разтвориха и между листата надзърна маймунско лице.

Две любопитни очички се взряха в нея.

— Маймуна? — изуми се тя. — Искаш да кажеш, че всичко това беше заради една маймуна?

Обзе я ярост, че Пейгън така лесно я бе надхитрил и започна бясно да се мята в ръцете му. Но той все така здраво я притискаше до себе си.

— Щеше ли да ми повярваш, ако ти бях казал, че това е само една малка опитомена маймуна?

— Поне можеше да опиташ! Ти си жесток! Непоносим! — опита се да го изрита, но той бързо отскочи.

— За Бога, Синамон, докосването до теб е много по-приятно, когато си онемяла от страх! — устните му доближиха ухото й: — Не ми се случва много често. Защо се учудваш, че се възползвах от възможността, която се откри пред мен?

— Що се отнася до теб, не бих се учудила на нищо! — тя отчаяно се вкопчи в ръката му, но дори и с две ръце не можеше да я отмести.

— Внимателно, Angrezi. Аз знам да опитомявам дивите животни от джунглата.

— Така ли? Но сега имаш срещу себе си маймуна, която няма да тича на повикването ти, господин Пейгън! — тя блъскаше и риташе като обезумяла.

— О, скъпа, не бих те сбъркал с маймуна. Меджик е много по-умна от теб, ако съдя от поведението ти през цялото време! — той преметна пушката през рамото си и я притегли към себе си. Зъбите му подразниха меката извивка на ухото й.

— П-престани! — промълви тя; сърцето й бясно затупа.

— Май че само ти сякаш си имунизирана срещу чара ми, Синамон. Освен ако цялата тая борба не е още един цирк.

— О, не е цирк! И да се пръснеш, пак няма да можеш да ме командваш като тази маймуна! — кресна тя. Гневът съвсем замъгли разума й преди да продължи: — Те, те… се опитаха… — дъхът й секна.

— Това е страшно интересно, малката — бавно произнесе Пейгън. — Продължавай! Какво се опитаха да направят те?

Смътните спомени изчезнаха толкова бързо, както се бяха появили. Остана само чувството на безпомощна ярост.

— Чакам, Синамон!

— Аз… не мога да си спомня, по дяволите! — главата й щеше да се пръсне. Гърбът отново запулсира и изведнъж верандата започна да се люлее.

Но тя знаеше, че истинската болка се дължи на друга рана — кървяща, но много дълбока и невидима. За секунда зърна онзи насечен белег и потрепери от това, което видя… там… страхотна омраза, коварство…

И после нищо. Мракът отново заля съзнанието й.

Очите й се напълниха със сълзи. Защо не можеше да си спомни?

— Разкажи ми, Синамон! — процеди Пейгън. — Всичко. И този път се постарай да кажеш истината.

— Аз… не мога.

— Или не искаш!

— Не! Изобщо не е така.

— Тогава ми разкажи как е. Говори ми. Направи така, че да разбера, дявол да го вземе! — хвана я за китките и я обърна с лице към себе си, ониксовите му очи я изгаряха. — Докажи ми, че казваш истината!

Под напора на сълзите, очите й странно блестяха.

— Не мога, не виждаш ли? Защото не знам как или защо е така. Както си стоя… изведнъж аз просто знам. О, добре разбирам, че не ми вярваш, но…

— Права си, Angrezi. Не ти вярвам. Маймуната може да измисли по-убедително обяснение от това…

— Мога само да обясня как го чувствам — като че ли внезапно съм станала непозната. Не, като че ли съм станала някой друг. През останалото време аз съм нищо и никой. Там, където трябва да са познатите, сигурните ми спомени, има само бездънна черна пустош.

Тя млъкна. Гърлото й се стегна от мъката и неизплаканите сълзи. Внезапно дървената веранда полетя нанякъде. Усети, че я залива горещина, ушите й се изпълниха с невъобразим шум, пред очите й света… Протегна ръце, за да се хване за нещо. И се хвана в мускули, здрави мъжки мускули.

— Какво ти е?

— Няма… — пръстите й безпомощно се отпуснаха. Стомахът и се преобърна. — Защо не накараш проклетата веранда да спре да се люлее? Не можеш ли? Иначе ще има ужасни последици за всичко, което е около мен.

Пейгън я вдигна на ръце и тежко прекоси дървената веранда. Ритна вратата и влезе вътре.

Веднага усети благословената прохлада. Зад него се появи Мита.

— Донеси ми малко бренди, Мита — троснато й нареди той. — Донеси го в стаята ми.

— Аз няма… — слабо възрази жената в ръцете му. — Категорично отказвам да пия подобна гадост — само при мисълта за това стомахът й се обърна отново. Затвори очи, защото виенето на свят се засили, стори й се, че болката се нахвърля отгоре й от всички страни.

Стаята продължи да се върти, когато тя усети под себе си меката постеля. Нещо студено се допря до устните й и изгори стомаха й. Неудържимо се закашля.

— Не! Стига! Аз не…

— Ш-ш-т, малката! Тук има достатъчно да възстанови силите ти, но съвсем недостатъчно да се напиеш.

Ръцете й немощно го бутаха назад.

— Аз няма…

Но просто нямаше смисъл. Той я издебна, докато говореше и изсипа още една лъжица течен огън между устните й.

— Да… да те вземат дяволите, Пейгън!

— Ругай колкото си искаш, Синамон, но ще го изпиеш до капка! — при следващите думи гласът му стана суров: — Освен ако не искаш да те оставя тук сама, когато утре тръгна към Уиндхевън.

По тялото й премина тръпка, но въпреки това тя продължи да упорства, вече леко замаяна.

— Лоша работа, Angrezi. В момента имаш два проблема — твърде много дрехи и твърде малко здрав разум. Смятам да направя нещо и по двата!

Тя смътно усети как стегната рокля вече не стяга врата и раменете й. И приятна, колко приятна милувка на хладния въздух по пламналата кожа…

Внезапно разбра, че е проговорила на глас.

— Радвам се, че си съгласна — тихо каза Пейгън, докато се занимаваше с кукичките на корсета и се ядосваше на вироглавството на англичанките. — Сега се обърни, за да махна това проклето нещо.

Тя не изпълни нареждането му и той просто я обърна, за да изхлузи измъчващия я корсет, като наум се закле, че ще го унищожи при първа възможност.

Защо жените не оставят телата си свободни, както природата ги е създала? Той метна корсета настрани, който се удари в стената и глухо тупна на пода.

Следващото нещо за сваляне беше горната й фуста. Тя вече беше съвсем омаломощена, за да му попречи. Можеше само да мята глава насам-натам, а пръстите й мачкаха меките чаршафи.

— О-остави ме на мира — задъхано каза тя.

Пейгън се опитваше да не гледа стройните й бедра, двете възвишения по-нагоре, увенчани с коралови връхчета.

През тялото му премина огнена струя, която събуди познатото усещане в слабините.

— Искам да се отпуснеш и да починеш. Чакат ме осемстотин акра зелено злато, които искат грижи като малки деца. А утре, когато тръгнем, ще дойдеш с мен.

Останали без сили, ръцете й се отпуснаха върху завивката.

— Не искам — едва успя да каже, но намери сили предизвикателно да продължи: — И няма да дойда…

О, какъв устойчив боец беше тя! Нещо му подсказваше, че е губила твърде много в живота, че много често й се е налагало да се бори така настойчиво за себе си.

Дълбоко в душата му се зароди чувство, което започна да се събужда. Нещо безшумно, неясно, напълно непознато. Едновременно нежност и опасен копнеж…

Неща, които англичанинът знаеше, че няма да притежава никога.

Копнеж… по чувства, които бяха толкова нереални, колкото прашните вихрени дяволи, които бушуваха надолу по Хинду Куш. Колкото миражите, които трептяха над нажежените пясъци на Раджастан. Като ефирната утринна омара, която се издигаше над Уиндхевън всяка сутрин, с горчивина си мислеше той.

Когато накрая тя потъна в сън, той все още седеше до нея. Лицето му бе замръзнала маска. Болезнено беше да е толкова близо и да не я докосва.

Ако излезеше обаче, болката щеше да бъде по-силна.