Кристина Скай
Рубинът (17)

16.

Пейгън стенеше и се въртеше, разкъсван от пронизващите стомаха му ножове. Както и преди, там сякаш гореше пожар, но сега огънят му причиняваше непоносима болка.

— Тигър-сахиб?

Думите бяха произнесени тихо и несигурно.

— Какво, хиляди дяволи… — устните почувстваха прохладата на хининовата отвара, после горчивата течност потече към устата и гърлото му. Хинин, осъзна Пейгън. Гаден, но дяволски помага.

— Още малко, Тигър-сахиб — главата му бе повдигната от грижовни пръсти.

Мита, разбира се. Не жената-_Angrezi_ с огън в косите и ярост в очите. Мита — индийската красавица, чиито блестящи тъмнокафяви очи открито изразяваха любовта й към него.

Жена, която той никога не би докоснал, защото това би я наранило много по-силно, отколкото всичко преживяно в публичния дом в Лондон, откъдето я бе спасил.

Той изпи начумерен остатъка и се отпусна върху възглавницата. Смътно си даде сметка къде е — върху походното легло в малката колиба, която му служеше за канцелария… Спомни си как се довлече дотук предишната нощ, малко преди да го събори треската.

— Кой… кой ден сме, Мита? — попита на хинди Пейгън.

— Четвъртък, сахиб, слънцето току-що изгря. Вие спахте един ден и една нощ. Треската, изглежда, вече отминава.

Пациентът й изсумтя и недоверчиво попита:

— Изгревът? — а после се стресна: — Четвъртък?

Къде е Angrezi-memsahib?

Жената едва забележимо се поколеба:

— Русата?

Пейгън усети напрежението в гласа й.

— Да, русата.

— Тя е в стаята на сахиб. Събуди се само един път, аз й дадох кокосово мляко. Но тя само сърдито каза няколко думи и го бутна настрана.

По устните му заигра усмивка. Съвсем точно си представи, какво може да е изрекла буйната му пленница, когато са й поднесли купа с кокосово мляко.

— Спи ли още memsahib?

— Да, Тигре. Вие искате от мен да…

Пейгън отхвърли завивката и с усилие се изправи на крака.

— Не се тревожи, Мита. Аз ще се погрижа за memsahib.

Тялото му се олюля и той потърси с ръка да се хване за нещо. В този момент Мита го подхвана под мишница с тънката, но жилава ръка. Той ядосано сви устни, преди да каже:

— Още веднъж трябва да ти благодаря.

Жената отривисто поклати глава:

— Не ми дължите благодарност, господарю. Мой дълг е да ви служа. — За миг тъмните й ресници се отпуснаха, след това тя вдигна искрящите си очи към него: — И да ви доставям удоволствие, Тигър-сахиб.

За кой ли пореден път от много време насам Пейгън си каза, че трябва да намери начин да я разубеди в сляпото й благоговение пред него. От момента, в който я спаси от онези двама негодници пред долнопробния вертеп в покрайнините на Лондон, на две пресечки от Хелън, Мита го приемаше за бог. Той знаеше, че ако той реши да сподели леглото си с нея, тя не само няма да откаже, а напротив, ще го направи с голяма радост.

За разлика от жената, която в момента е в леглото му, каза си той горчиво.

Пейгън обаче не беше се любил с Мита, защото добре знаеше как ще завърши това. И за двамата, единият от които обичаше до самозабрава, а другият не само че не изпитваше любов, но щеше да й причини само болка и огорчение.

И все пак, понякога, докато беше в делириум, му беше дяволски мъчително да се въздържа. След като Мита го иска, има ли значение, че той желае другата — жената с коса като мед?

Пейгън се вкопчи в леглото и се огледа. Чак сега видя, че е съвсем гол. Още по-неприятното беше, че от алчните му помисли здравата се беше възбудил.

— Донеси ми дрехи, Мита, и ботушите. После кажи на Нихал да ми приготви лека закуска. Яйца, чай, нещо сладко. И да я донесе в стаята ми. — Усилието да овладее нарастващата си ерекция направи гласа му неестествено груб.

Устните й се изкривиха от разочарование. Най-мъчително за нея прозвуча недвусмисленото му нареждане не тя, а Нихал да занесе храната в стаята му.

Пейгън реши, че още от този момент трябва напълно да разсее напразните й надежди. Избра ролята на безсърдечен грубиян, който само би разбил сърцето й, ако тя го допусне до себе си. Колкото по-бързо тя проумееше това, толкова по-добре. Оттук нататък щеше да бъде по-предпазлива с мъжете.

Но увереността, която изпита при мисълта, че постъпва правилно, не му помогна кой знае колко, когато видя пред себе си трогателно потрепващите й устни. Той се обърна и сковано тръгна към вратата.

— Мита — каза Пейгън, точно когато прекрачваше прага.

— Да, сахиб? — гласът й прозвуча глухо.

— Променила си прическата си, нали? Сложила си някакви гребенчета.

— Да, Тигър-сахиб. Харесваш… харесва ли ви? — върху лицето й грейна възхитена усмивка.

— Много привлекателна си станала — дрезгаво каза Пейгън. — Като се върнем в Уиндхевън, боя се, че ще трябва да отблъсквам ергените с пръчка. Те сигурно ще направят пътека до къщата, само с надеждата да те зърнат.

Усмивката й веднага се стопи.

— Отивам да взема дрехите на сахиб — промърмори тя, бързо се обърна и напусна стаята.

„По дяволите!“ — каза си Пейгън. Май отново бе постъпил като дебелак.

А другата жена, какво да прави с нея? Тя сякаш вече му бе влязла под кожата. Колкото по-скоро я разкара, толкова по-добре. Но не можеше да отдели време, нито сам той, нито някой от хората му, за да я заведат до Коломбо.

Мусонът щеше да започне всеки момент. Оставаше само един изход — да я вземе със себе си до Уиндхевън. А оттам щеше да се погрижи да осигури пътуването й.

Това решение никак не го ободри. Вместо това засили дълбаещото го от няколко седмици предчувствие за обреченост.

* * *

Тя стоеше до единствения прозорец на бунгалото и съзерцаваше буйната растителност, която се простираше до хоризонта. Кокосовите палми, бодливите храсти и гъстата мрежа от огненочервени хибискуси се сплитаха в непроходима стена. Над прозореца бяха надвиснали бели цветя на огромни гроздове, които пръскаха задушлив аромат в неподвижния въздух.

„Джунгла“ — каза си тя с чувство за безнадеждност, заслушана в монотонното жужене на прелитащите насекоми, които никога не бе виждала, нито пък знаеше какви са.

Цейлон.

Съсредоточи се в усилията да си спомни какво е учила за тази малка английска колония от другата страна на земното кълбо, на десетки хиляди мили от Англия, в средата на Индийския океан, точно над екватора.

Каква ирония! За такива неща нямаше бели петна в съзнанието й. Само нещата, касаещи собственото й аз, сякаш бяха безвъзвратно потънали в забрава. Най-важното.

Стисна силно клепачи, сякаш това можеше да й помогне да срути невидимата бариера в мозъка си, но не след дълго се отказа с отчаяна въздишка.

Нищо.

Все така нищо.

Отвън долетя пронизителния писък на някакво животинче, което се шмугна в близкия храсталак. Голяма птица с качулка и тъмночервени пера разпери крила и полетя към джунглата.

Мисълта, че е чужда на всичко това, я прониза като острие. Където и да беше домът й, тя знаеше, че не е тук.

Замислена прехапа долната си устна. Само да откриеше този Сент Сир, собственика на плантацията! На него безспорно можеше да разчита една жена, изпаднала в беда, нали беше пер на Англия и джентълмен.

Да, трябваше да измисли начин да открие виконта и да му разкаже за отвратителното поведение на управителя му в негово отсъствие. Не беше повярвала нито за миг на думите на Пейгън за неговия господар.

В очите й блесна доволна искрица, като си представи лицето на Пейгън, когато разбере, че е уволнен.

Да, тя с удоволствие щеше да покаже на това надуто нищожество, че с една английска дама не може да се отнася по същия начин, както с местните му наложници.

Макар че беше направо възмутена, тя си даде сметка, че някъде дълбоко я клъцват първите стрели на ревността и това направо я изуми.

* * *

Пейгън масажираше белега на раната си и се мръщеше, докато изкачваше стъпалата към бунгалото. Едва не се поддаде на изкушението да махне проклетата превръзка. Нали така се надяваше сериозно да я сплаши. Но едновременно с това не искаше да види отвращението, което тя неминуемо щеше да изпита при вида му. Той познаваше добре тази реакция, дори и у преданата Джорджина, макар че тя успяваше бързо да се овладее.

Внимателно намести черната превръзка и закрачи по коридора. Безшумно отвори вратата.

Тя седеше напълно облечена на стола до прозореца и гледаше към джунглата. Косата й бе сплетена в дебела плитка, която тежко падаше назад. Макар лицето й да бе още бледо, тя явно бе дошла на себе си.

Което не можеше да се каже за него, мина му през ума.

Забеляза, че копчетата на роклята й са пришити отново и грижливо закопчани до последното. А под тях бяха многото пластове бельо, или както там му викат, раздразнено си помисли той.

Малката глупачка сигурно ще се свари от горещина!

Защо си придаваше такъв отчужден и равнодушен вид, сякаш се намираше в някоя лондонска всекидневна на чай и кайсиев кейк, а не беше насред джунглата, на петдесет мили най-малко от най-близката плантация!? С един мъж, чието единствено желание бе да разкъса това изобилие от дрехи на парчета и да се нахвърли върху изящното й тяло, за да облекчи изпепеляващата го жажда!

Нима не разбираше опасността, в която се намира?

Лицето му се изопна, докато разглеждаше внимателно всяка нейна черта, преди тя още да го е забелязала. Мъчеше се да открие някакво несъвършенство, несъразмерност, която да го отблъсне. Но онова, което видя, беше безупречно красиво лице, сякаш създадено да изпълва мечтите на всеки един от мъжете. Очите й бяха завладяващи, с цвета на небето преди зазоряване, а косата й преливаше в богатството от нюанси на тропическия изгрев.

Изглеждаше невинна. Но тази невинност странно се съчетаваше с някаква едва загатната, несъбудена още чувственост.

Може би той се намираше в опасност?

— Вече си будна? — попита и гъвкаво, сякаш се плъзна, тръгна към осветения от слънцето правоъгълник. Ботушите му за езда бяха лъснати до блясък, а над тях плътно прилепналите панталони в цвят каки.

Видя как тя трепна, но почти мигновено се овладя и възвърна израза си.

— Така излиза. И сега, когато отново си тук, искам да ми помогнеш да напусна това ужасно място! — Очите й бяха изпълнени с решимост.

Имат цвета на океана при залез, помисли си той.

— С носилка или на кон, мадам?

Тя премигна при тази неочаквана отзивчивост.

— Което е по-бързо.

— О, най-добре е с носилка. Но за да се измине пътя до Коломбо по крайбрежната ивица, ще потрябват десетина носачи. Предполагам, че ще стигнете най-много за седмица, ако не ви пресрещнат леопарди или бандити, които просто чакат невнимателните пътници. С кон за десетина дни може да се добереш до планините Канди. Е, може и с волска каруца, но сигурно ще ти бъде много неудобна.

Небрежно се подпря с рамо на вратата. От позата му личеше явна подигравка.

— Каквото и да е! На колене ще пълзя, само и само да се махна от тебе!

— Наистина ли? Както и да е, няма да се наложи, защото не можеш да пътуваш по нито един от изброените начини. Нямам излишни нито носачи, нито коне, нито волски каруци. В случай, че не си забелязала, мусонът ще връхлети днес-утре, а аз трябва да събера чаената реколта преди да завалят дъждовете. Ако е останало нещо за събиране. Не, засега оставаш тук, Angrezi. Може би по-късно ще се опитам да уредя нещо, ако ме убедиш, че не си изпратена при мен от Ръксли.

— Ти си долен лешояд! — пръстите й се свиваха и отпускаха в скута й. — Не можеш ей така…

Пейгън щракна с пръсти.

— О, каква липса на маниери, скъпа! Страхувам се, че думите, които излизат от устата ти, напълно развалят представата за благоприличие, която вдъхва лицето ти.

— Нищо не вдъхвам, отрепка такава! Аз съм това, което изглеждам — благоприлична английска дама, която иска да избяга от нахалния глупак, явно слънчасал от безмилостното тропическо слънце!

Тънките й бели пръстчета се свиха в юмручета.

„Не си значи толкова хладнокръвна, колкото изглеждаш, Синамон. До довечера ще бъдеш още по-притеснена, обещавам ти!“

— Обърни се и ми покажи какво е направила Мита с гърба ти!

— Я върви при сатаната, скапан господин Пейгън! Искам да се махна оттук! Сега! Не чу ли?

Пейгън гледаше как върху лицето й се изписа цяла палитра от цветове и емоции. Прекалено красива беше, по дяволите! Жена, която може да превърне в действителност всички мечти и надежди, които един мъж е решил вече за безвъзвратно погребани.

Той бавно се отблъсна от рамката на вратата и тръгна към нея, като през цялото време я изгаряше с погледа си.

— Не се доближавай! — просъска тя, очите й потъмняха от ярост.

И може би от мъничко страх?

— Така или иначе, искам да видя гърба ти, Angrezi. Уверявам те, че за теб ще бъде по-достойно, ако не се съпротивляваш.

Тя демонстративно кръстоса ръце на гърдите си.

Край на търпението ми, реши Пейгън.

— Я се обръщай да видя гърба ти — изръмжа той.

Тя не помръдна.

Веднага!

— Ти, добри човече, можеш да вървиш там, където вече ти казах!

Ониксовите му очи станаха ледени.

— Току-що подчертах каква изискана дама си с всичките тези труфила върху теб. Но ако искаш да поддържаш това впечатление и занапред, ще трябва да се научиш да държиш езика зад зъбите си.

— Хич не ме е грижа за впечатлението, което правя. Особено пък на теб!

— Така ли? Ами тогава няма да е зле да обмислиш по-внимателно положението си, Синамон. В момента ти си в моята стая, в моите земи, в началото на петдесет мили непроходима джунгла. Ако реша да те изхвърля, миличка, за броени минути ще се озовеш до колене затънала някъде, където е пълно я с крокодили, я с пиявици… — очите му се присвиха. — Виждала ли си някога истинска пиявица?

Тя не успя да прикрие потръпването си.

— Не? Уверявам те, че няма да ти харесат. Някои са по-дълги от ръката ти. Улавят и най-малкото трептене и така усещат движението на човека. Докато мигнеш, и вече са се събрали цели пълчища, полепени върху гъстия килим от растителност и готови да се нахвърлят. Лошото е, че направо е невъзможно да ги държиш далеч от ботушите си. Нищо не усещаш, само мигновено побоцкване по кожата. Но като погледнеш, ботушите ти вече са пълни с кръв. Собствената ти кръв.

Тя пребледня.

— Не… не вярвам.

Той безжалостно продължи:

— Разбира се, ако не пиявиците, леопардите ще ти видят сметката. Или пък змиите — кадабарски дракони им казват. Отровата им е толкова силна, че убива само ако я вдъхнеш. Да, колкото повече се замислям, толкова повече настоявам да прецениш следващите си думи много, много внимателно.

Лицето й побеляваше все по-силно. Добре! Крайно време беше да разбере до каква степен положението и зависеше от волята му.

Не че имаше намерение да я пусне в джунглата. Тя нямаше да преживее там повече от час. Но ако му се подчинеше, щеше да се погрижи за безопасността й.

Видя как очите й се превърнаха в ледени тъмносини езера. Твърде ледени. Човек можеше да се потопи в кадифените им бездни и да потъва безкрайно.

Отърси се рязко от завладялата го представа и отмести погледа си. Осъзна, че не се осмелява да погледне налетите й гърди, стегнати в плътно закопчания корсаж.

Моментално по бедрата и слабините му плъзна познатия пламък. Представата за тези гърди, разголени и сочни, примамващи устните и пръстите му, остана единствена в главата му.

Сподави една ругатня.

— Е? — гласът му беше дрезгав от усилието да превъзмогне обхваналото го страстно желание.

Разбра, че няма да успее.

Това го вбеси. За тридесет години не беше срещал жена, която да го привлича толкова силно!

Вбесен, но сякаш омагьосан, той се втренчи в една вена, която пулсираше на гърлото й. За малко не посегна да целуне повдигащата се копринена кожа.

— Кой, Angrezi. — стисна челюсти. — Кои те доведе тук?

— Не знам! Никога не съм чувала името Ръксли. Не съм чувала и за място, което се казва Уиндхевън. И бих искала никога да не бях чувала и за теб! Единственото, което искам, е да се върна у дома.

Където и да е, допълни тя наум. Изведнъж разбра, че повече няма сили да издържи. Болката, объркването, ужасното усещане, че всичко й е чуждо, се надигнаха в такава мощна вълна, че тя почти се задуши.

— Може и ти да си бил! — изкрещя тя. — Ти си човекът, който ме е намерил, все пак. Откъде да знам, че не си го направил ти!

Той прекоси стаята за секунда, гъвкав и силен като големите котки в джунглата. Загорелите му ръце повдигнаха брадичката й и приближиха лицето й към него.

— Не трябва и да си го помисляш!

Тя бясно се извъртя, почти обезумяла, защото едва не изгуби равновесие.

— Хареса ли ти? Достави ли ти удоволствие да ме биеш? Ако ми разкажеш, може би паметта ми ще се върне и аз отново ще изиграя всичко, за да изживееш победата си още веднъж.

Пейгън разбра, че тя е на ръба на истеричен припадък.

— Спри! — извика той и сграбчи китките й.

Тя се разсмя като луда и започна да мята глава. Дългата й плитка го перна по главата.

— Кажи, всичко ли правех, както трябва? Обещах ли ти, че всичко ще направя, само да ме пуснеш?

— Спри, по дяволите! — пръстите му се стегнаха.

— Ти… ми причиняваш болка!

На вратата зад тях леко се почука. След това гласът на Мита наруши напрегнатата тишина.

— Нося превръзки и вода за memsahib.

— Остави ги на масата и си върви, Мита.

Чернооката прислужница се поколеба, после се поклони и каза:

— Както заповядате, Тигър-сахиб.

— Къде е виконт Сент Сир, Мита? Трябва да му кажа за намеренията на този сладострастен маниак да…

— Но сахиб…

— Остави ни, Мита! — намеси се Пейгън.

— Не, почакай! Моля те! — тя заби по-дълбоко нокти в ръката на Пейгън, но той не отпусна пръстите си.

— Веднага, Мита!

Втренчените погледи и на двамата изискваха от нея да направи различни неща и тя нерешително гледаше ту единия, ту другия. Накрая се подчини на властния поглед на Пейгън, обърна се и безшумно напусна стаята.

— Подъл, развален, отвратителен… Той я придърпа към себе си.

— Какъв беше планът на Ръксли?

— Пак този Ръксли! Колко пъти трябва да ти казвам, че даже не съм чувала за него?

— Кажи ми плана му и аз в замяна ще ти дам малко сведения. Не всичките, разбира се, но достатъчно, за да поддържат апетита му за още.

Това беше лъжа. Той просто искаше да види как очите й бляскат от алчност.

Но те блестяха единствено от ярост.

— Не давам и пукната пара за рубините ти или за безценните ти сведения! Искам само да знам къде да намеря най-близкия полицай или съдия. Или някакъв друг служител на правосъдието в това забравено от Бога място.

— Браво, скъпа моя! — проговори Пейгън. — Почти ме караш да се съмнявам. Но за твой лош късмет, маларията все още не е помрачила съвсем здравия ми разум.

— Пусни ме, дяволско изчадие!

— Когато аз реша, Синамон! А все още, бъди сигурна, не искам.

Жената в прегръдките му онемя от гняв. Тя просто не беше в състояние да проумее какво става.

— Ти… ти… — за първи път й се случваше да не намери желаните думи.

Тя категорично го разбра. А нещо й подсказваше, че за първи път губи словесен двубой. Този откъслечен спомен върна куража й.

— Тук бесят ли престъпниците или им режат главите? — процеди тя. — За теб предпочитам второто. С удоволствие ще дам показания.

— Съветвам те да пестиш силите си, Синамон! Те ще ти трябват, повярвай ми, за това, което дотам ни предстои.

— И къде е това там, нищожество?

— Уиндхевън. Четири дни път през джунглата и още пет през планините. Да, ще имаш нужда от цялата си издръжливост, а даже и повече, защото ще вървим пеша. Ще се промъкваме, далеч от всякакви пътища и пътеки. Нямам намерение да ме ограбят скитащи бандити, както стана миналия месец с двама други плантатори, които загубиха и живота си.

Тя го гледаше зашеметена. При последните му думи решителността й се изпари като дим.

Нямаше никакъв избор. Господи, какво да прави?

— Нека видя гърба ти и ще те оставя сама.

Тя една чуто и неясно протестира, замаяна и странно равнодушна, когато Пейгън я накара да седне на стола и разкопа ситните копчета на роклята й. Пръстите му бяха ловки и опитни, всяко уверено движение говореше, че това умение е придобито с много практика.

Необяснимо защо тази мисъл й причини болка.

— Какво има? — попита той, докато пръстите му все още се занимаваха с копчетата. — Да не би да ти причинявам болка?

— Не по-силна от… последния път.

Той стисна зъби. С намръщено лице махна корсажа й и застана зад нея.

Дълбоките нарези се извиваха като змии от плешките до кръста. Бинтовете бяха напоени с кръв. Ще останат страхотни белези, каза си той. Нищо не можеше да направи, за да ги заличи.

— Какво, добре ли си е свършил работата? — попита тя с несигурен глас.

— Който и да го е направил, заслужава да бъде оставен сам за няколко нощи в джунглата — ниско изръмжа Пейгън. Леко докосна ръба на една от раните, която вече бе започнала да заздравява. — Още те боли адски, нали?

Тя се стегна, макар че докосването му беше нежно и внимателно.

— Не толкова м-много — успя да отговори, но кокалчетата на пръстите й побеляха от стискане.

— Наведи си главата — нареди й той.

Постави чисти ивици памучен плат върху раните.

— Ще се постарая да направя всичко бързо, защото много ще боли — предупреди я той и се опита да съсредоточи цялото си внимание само върху задачата си.

Но изобщо не успя.

По челото му изби пот. Дали наистина не беше прокълнат, както твърдеше старият шаман? Тази жена го изваждаше от равновесие така, както никоя друга. Тя беше наслада и мъчителна болка и той изцяло бе омагьосан от нея.

Пръстите му започнаха да се движат по-бързо. Но не можа да избяга от топлината на копринената й кожа. От замайващия аромат на прекрасното й тяло. Когато стегна превръзката, раменете и се свиха, но тя не трепна и не извика нито веднъж.

„Много силна жена“ — каза си Пейгън, докато довършваше работата си.

Чу ударите на сърцето си и забеляза, че пръстите му треперят. Отново познатия копнеж. Боже Господи, колко хубаво би било да повярва отново!

Въздухът около тях сякаш се сгъсти и той почувства как се задушава. Придърпа роклята й нагоре, като внимаваше да не докосва гърдите й. Дебелата златна плитка се допря до ръката му и сякаш я изгори.

Тогава в душата му нахлуха угризения по-силни и разтърсващи от всяко друго чувство, което бе изпитвал досега. И когато се отдръпна, ръцете му видимо трепереха.