Кристина Скай
Рубинът (12)

11.

Плантаторът се мяташе в неспокойния си сън полугол в задушната тропическа нощ под фината защитна мрежа срещу комарите. Облян в пот, той размахваше ръце, а мускулите му тръпнеха от напрежение. В бълнуването си той сграбчи рамката на леглото, сякаш тя беше негов отдавнашен враг. От новия пристъп на маларийната треска дишането му беше задъхано и накъсано.

Внезапно пръстите му се сгърчиха. Кошмарът с кръвопролитията в Канпур се стопи и избледня и отстъпи място на друг, още по-мъчителен. Пред него сега стоеше гордо изправена гола жена, прекрасна с бялото си като слонова кост тяло и разпуснатата гарвановочерна коса. Жената от Лондон. Същата, която живееше и мечтите на Деверил Пейгън от седмици насам.

Лицето му се изпъна и той здраво стисна рамката на леглото. Цялото му същество се изпълни и потръпна от болезнен копнеж, от неутолима жажда, които го влудяваха.

Слабините му запулсираха. Той се изправи в леглото, мъчейки се отчаяно да прогони видението.

Сега обаче болестта го бе заварила неподготвен и много изтощен след осемте седмици тежка работа след завръщането.

И Пейгън знаеше, че този път няма да успее да прогони видението.

Изправи се несигурно и отметна мрежата против комари. Опита се да не мисли за чернокосата жена, да потисне горещата вълна на желанието.

Изведнъж видението изчезна толкова неочаквано, както се бе и появило. Жената-фантом тъжно се усмихна и се стопи във въздуха. Но миг след това се завърна, само че в образа на белия тигър.

Големият царствен звяр на черни ивици не откъсваше погледа си от него. Очите му бяха като въглени, опашката му възбудено удряше земята. Точно както в деня преди две години на хълмовете над Уиндхевън. Двамата — ловецът и звярът — стояха неподвижни един срещу друг, оглеждаха се и сякаш се преценяваха, но и двамата бяха прекалено горди, за да отстъпят.

Призрачният тигър рязко замахна с опашка и Пейгън се напрегна. Почти физически усети захапването на острите като бръсначи зъби.

Джунглата, която ги заобикаляше, сякаш затаи дъх. Дори маймуните спряха непрестанното си бръщолевене.

По челото му изби пот, докато се стегна да посрещне първия жесток удар.

Jo hoga, so hoga. Каквото е писано, ще стане.

Дълбоко в гърлото на тигъра се зароди мощно ръмжене.

За момент Сент Сир изпита съжаление. Как е възможно да умре сега, когато има толкова много недовършена работа? Да събере чаената реколта. Да спаси Плантацията.

Да хване убиеца.

Твърде късно!

Тигърът скочи с оголени зъби. Гъвкавото му тяло полетя във въздуха. И се превърна в неясно размазано етно от светлосенки.

Пейгън инстинктивно вдигна ръце, сякаш да постави преграда пред студения полъх на смъртта. В плен на трескавите си халюцинации той яростно започна да нанася удари в борбата с невидимия противник.

„Нямам време“, помисли отчаяно, докато отмахваше пълзящите растения и листа, които всъщност бяха омоталите го завивки и мрежата против комари. След секунда голямата котка щеше да го връхлети.

Чу заплашително ниско ръмжене. Вслуша се вцепенен в тихото потупване на мощни лапи.

Имаше само още един шанс — да се добере до пушката! С отривисти и несигурни движения той запристъпва към шкафа, където държеше пушката си. Очите му бяха широко отворени, но не виждаше нищо.

Някъде отвън в тъмнината на нощта голямата котка прочисти гърлото си и продължи да ръмжи.

Тя търпеливо чакаше.

Носеше смъртта. Както самата джунгла.

* * *

От върха на невисокия хълм, близо миля от бунгалото, към небето се издигаше тънка ивица дим, която почти се сливаше с тъмнината. До огъня седеше слаб тъмнокож мъж с домашно тъкана небоядисана превръзка през слабините. Очите му, втренчени в танцуващите пламъци, имаха цвят на изсушени кафеени зърна.

Кафе.

Дяволската напитка. Стоката, която доведе смъртта на родния му остров.

С дрезгаво мърморене шаманът се наведе напред и заразглежда съскащите пламъци.

Чужденците бяха нахлули с големите си кораби, бяха се струпали в пристанищата като ята грабливи птици. Първо холандците, а сега англичаните. Идваха тук със златните си гвинеи, за да изкушат народа му да изсече саловите дървета и да опожари бамбука.

И всичко това, само за да могат англичаните да насаждат още повече от това дяволско растение.

С пари и обещания за по-добро бъдеще те бяха подлъгали хората да се откажат от традициите, които векове направляваха начина им на живот. С учените си приказки разбиха вярата на цейлонците в старите богове и предания. Днес, след четиридесет години, скъпата му родина беше съвсем променена.

Сега единственото, което сънародниците му виждаха, беше блясъка на златото. Единственото, за което мислеха, бяха евтините играчки и дрънкулки, с които ги примамваха синеоките Angrezi.

Върху изпитото лице на мъжа се изписа гняв, а в очите му заблестяха кървави отблясъци от светлината на огъня. Той безмълвно бръкна в една кесия до бедрото си, извади шепа бял прашец и старателно го разпръсна над пламъците.

Високо-високо се издигна облак искри, който бавно започна да пада.

Вождът на десетте племена погледна над огнените езици и сдържаната му усмивка показа, че е доволен от видяното.

Пламъците предсказваха, че скоро белият човек ще бъде победен. Болестта по кафето се разпространяваше ден след ден и задушаваше дяволското растение. Скоро нямаше да остане и един здрав храст.

После очите му се присвиха, за да разчетат по-добре предсказанията на нажежените въглени — малки кръгове, които приличаха на следи от тигър. Изпита върховно задоволство. Ето че бе настъпило времето да се призове тигъра, точно според легендата. Сега белият крал трябваше да заповяда на нашествениците да си тръгнат и да върне на народа му свещената родна земя.

Зад шамана тихо се залюля тънко бамбуково дръвце. Клоните зашумяха и сякаш нашепваха за славното бъдеще. Очите му станаха като стъклени и той нищо не виждаше.

Големият звяр беше в очакване. Човекът го усещаше — там някъде в задушната тъмна нощ, с горящи очи и мощен гръден кош, който се подвига при тежкото му дишане. Там, по склона надолу, прикрит под старо салово дърво…

Имаше и още нещо…

Старецът протегна жилестата си ръка и пръсна още една шепа бял прах над огъня, след това се загледа втренчено в пламъците.

От съскащите пламъци го гледаха две блестящи очи. Смели очи, променливи и пъстроцветни като паунова опашка. После видя отчаянието в тези очи. Очи, които са отправили взор в бездънната нощ и са станали непрогледни като нея.

Празни очи.

Дъхът на шамана рязко секна. Жена, в името на великата Кали! Жена от града на мъглите в дяволската земя на Angrezi.

Старият заклинател започна тихо да произнася древно и тайно заклинание, за да се съсредоточи и да види образа по-ярък и отчетлив. Докато гледаше втренчено огъня, горящият пън изпращя и се разпадна всред облак от искри.

Сърцето на стареца лудо заби от радост. Слава на Шива! Създателя и Разрушителя! Слава на съпругата му — всевиждащата Кали, Майка на Времето и Спасителка на онези, които вярваха в нея! Тази жена — Angrezi променяше всичко. Сега вече можеше да започне истинската борба.

Шаманът се усмихна, вече доловил насладата от бъдещото отмъщение. След като отправи заключителна молитва към Шива и му благодари за снизходителното покровителство, старият човек по младежки се изправи и пое надолу по хълма с наведена глава. Мимоходом взе от един от придружителите си бастун от слонова кост.

Най-после моментът беше настъпил. Той ускори крачка, докато започна да подрежда в мислите си нещата, които трябва да се свършат преди слънцето да се покаже над морето от разтопено сребро.