Кристина Скай
Рубинът (11)

10.

Югозападният бряг на Цейлон

Април 1865 година

 

Всички изчадия на ада! Ама че горещина!

Високият мъж с черна превръзка на окото се изправи намръщен, след като бе огледал редицата чаени филизи, и смачка един комар върху ръката си. Той бавно свали бялата си муселинена риза и се пресегна да разтрие схванатите си рамене. По врата и по мощните му, бронзови от слънчевия загар гърди, лъщяха струйки пот.

Да, дяволски горещо беше, дори и за тропически Цейлон! Англичанинът с блестящи черни очи се наведе да разгледа друг млад чаен храст и лицето му се свъси още повече. Видя същото, както и при другите три храста и това засили раздразнението му.

По-горните листа бяха сухи и сбръчкани. Долните вече бяха загинали.

От гърлото на Пейгън наизскачаха многобройни псувни на няколко езика. Още една седмица при такова време и цялата проклета реколта ще бъде загубена!

Той видя как един от тамилските работници го стрелна с прикрит поглед, наполовина изплашен и наполовина изпълнен с любопитство, а после направи някакви движения, предназначени да го предпазят от злите духове.

Виконтът се обърна и се опита да сподави гнева си.

Но тук той не беше виконт Сент Сир, а просто Mahattaya^[2] за неговите работници и Lat-sahib за всички други. Тук той беше само Пейгън, един дяволски безочлив и авантюристичен чужденец, който парадираше с богатството си, като работеше заедно със събирачите на чай гол до кръста в най-горещите часове по пладне и отказваше да сложи жилетка, риза и тропически шлем, а понякога дори обличаше дрехи местно производство. Тук той беше само чаен плантатор, който спеше неспокойно или пък изобщо не спеше, а по цели нощи обикаляше дебнешком из плантацията като леопардите, чиито ревове изпълваха нощната тъмнина в джунглата.

Мрачно опипа новата розова кожа над лявата си скула. Тя все още беше набръчкана и го болеше, защото мускулите на лицето му се бяха стегнали след часовете, прекарани с присвити срещу слънцето очи.

Но все пак той беше запазил окото си. Това не беше в плановете на оня кучи син, който тогава го нападна в гръб.

Очите му се притвориха при нахлулия спомен за това колко за малко се бе разминал със смъртта през онази нощ преди около осем седмици. Почти полудял след трите дълги месеца на кораба на път от Англия, той беше пропуснал да вземе обичайните предпазни мерки, когато слезе на сушата. Несъмнено успехът му в ролята на раджата на Ранапур го беше направил прекалено самоуверен.

Но тримата мъже, които се нахвърлиха отгоре му в мръсната уличка в Коломбо, бяха всичко друго, но не и небрежни. Двуострите им ками бяха добре наточени и готови за работа.

Това нападение беше при самото му пристигане. Веднага след това последваха множество произшествия — нападения срещу работниците му, кражба на пари, разрушаване на съоръжения и изкореняване на чаени насаждения. Безспорно, зад всичко това стоеше Джеймс Ръксли. Омразата му към Пейгън датираше от спора им преди години дали да се отглежда мак в близост до имението на Пейгън в Северна Индия. Тогава Пейгън спечели битката и не позволи да се сади мак в неговите земи.

Но не спечели войната. Прекрасната къща и всички земи бяха безвъзвратно загубени по време на Големия бунт преди осем години. А и Ръксли не бе човек, който ще забрави такава обида. През онзи горещ летен ден той беше наистина победен и публично опозорен пред местните жители, които гледаха как Пейгън изкоренява всички смъртоносни насаждения и ги подпалва и открито му се присмиваха.

Ръксли, разбира се, се върна. Беше се промъкнал в главната постройка под прикритието на нощта и почти успя да пререже гърлото на Пейгън, докато трима от наемните му убийци с усилие удържаха жертвата. Но все пак Ръксли не успя. В последвалата битка той загуби два зъба, част от малкия си пръст, както и много кръв.

Това наказание беше твърде малко за човека, който всъщност стоеше в основата на целия сипайски бунт^[3]. За Ръксли нямаше никакво значение, че патроните, които беше продавал на армията, бяха залети с животинска мазнина. Но само слуховете за тази подла машинация бяха прекратили дългогодишните верноподанически чувства към раджата както у хиндуистите, така и у мюсюлманите.

Мисълта за последвалите месеци на кръвопролития и опустошения накара Пейгън да стисне зъби. Огромна част от отговорността на тези събития тежеше на съвестта на Джеймс Ръксли. Но в този момент го притесняваха далеч по-важни проблеми.

Той седна, все така намръщен, загреба една шепа изсъхнала пръст и я процеди през пръстите си. Тук почвата беше добра — ситна и рохкава, напълно подходяща за крехките чаени филизи. Но ако мусонните дъждове се забавеха още, цялата опитна реколта щеше да пропадне, насажденията му в земите в Уиндхевън нямаше да имат кой знае колко по-добра съдба…

Докато гледаше струйката кафяво-жълта пръст да се източва през пръстите му, Пейгън присви устни. За щастие тези насаждения покрай брега не бяха много, но тяхната вероятна загуба го ядоса, защото бяха тръгнали много добре в началото, докато не задухаха сухите ветрове kachchan преди три седмици. Те духаха към брега непрекъснато от зори до здрач, а в това време едва поникналите листенца потъмняха и се сгърчиха.

Отправи се към хълма.

Навсякъде беше същото. Те загиваха, не им достигаше влага…

От другата страна на хълма бяха кафеените храсти. Пейгън коленичи и започна да оглежда първо долните листа; работеше бавно, преглеждаше растение по растение.

На петия храст откри онова, което търсеше — почти незабележими кафеникави петънца по долната част на най-големите листа, а над тях, по лицевата част — тъмни образувания. Той знаеше, че след две седмици те ще се разпространят и по съседните листа и след още две поразените листа ще опадат. Не след дълго ще загине и цялото растение.

Докато се изправяше на крака, от гърдите му се изтръгна въздишка.

Да, той беше сигурен, че тази болест по кафето няма да изчезне от само себе си. Кората на хининовото дърво, от което извличаха екстракта за лекарството срещу малария наистина беше икономически изгодна, но не можеше да замести търговията с кафе на острова.

Но чаят можеше. Той поне се надяваше, че ще може.

Пейгън бавно се обърна и се загледа в тюркоазната безбрежна шир на океана отвъд сламените покриви на колибите и навесите за сушене на чай. Сякаш морето можеше да му даде отговора, който търсеше. Единственият отговор, който получи обаче, беше от смъртоносния kachchan, който жулеше лицето му като шкурка.

Jo hoga, so hoga.

Съдба.

Челюстите му отново се сключиха.

Разбира се, можеше като другите английски плантатори упорито и неотклонно да продължи да отглежда кафеени храсти, които бяха донесли богатство на повечето му съседи. Но не искаше да загуби всичко, за което беше положил толкова усилия. Главният му експерт, един старец от Керала с жилаво лице, му бе докладвал, че болестта по листата е обхванала половината насаждения за по-малко от месец.

Краят на един начин на живот или предвестник на друг, нов и по-добър живот? Това беше въпросът. Ако е второто, дали наистина чаят съдържаше отговора?

Нещо му подсказваше, че е точно така. Появилата се в съзнанието му картина на стройни редици яркозелени чаени храсти с блестящи от сутрешната роса листа не беше само химера. Пикантният аромат на чай, оставен да се суши в металните тави, пораждаше у него почти чувствено наслаждение.

Той изсумтя отегчен и изтри потта от челото си. Петнадесет месеца усилен труд и накрая да загуби всички насаждения за няколко дни! Сега трябваше да започне с опита си от самото начало.

Ето още нещо, за което трябваше да благодари на прокълнатия рубин. Да, той изобщо не трябваше да се връща във Великобритания за този проклет търг.

Застина, сякаш доловил слабото ухание на зюмбюли.

Внезапно пред него се появи онази мразовита лондонска нощ, а под глобусите на уличните фенери се завихриха снежинки. Яркият крайбрежен пейзаж сякаш се разтопи пред очите му, а на негово място се появи гладко като порцелан женско лице.

Отново тя, по дяволите! Какво му ставаше?

Но спомените го завладяха, без да може да ги спре, докато кръвта му кипна. Той усети устните й — сочни, меки, тръпнещи. Отново докосна кожата й, сякаш посипана със сняг и с дъх на зюмбюли.

Усети познатото напрежение в слабините си.

Какво стана с теб, Angrezi?

Пейгън сведе поглед и се намръщи при вида на големите си ръце — загрубели и напукани от работа. Дланите му бяха мазолести като на хамалин. Това изобщо не бяха ръце, с които може да се прегърне жена като нея.

И въпреки това Пейгън не можеше да я забрави.

Може би заради тайнствено забуленото й лице, което той така и не успя да разгледа добре нито веднъж. Може би заради това лице той внезапно се събуждаше нощем, сядаше в леглото, без да може да се отърси от поредния сън, изпълнен с нейния мирис и със сладостното докосване до нея…

След като сподави още една ругатня, той преметна през рамо ризата си и се запъти към бунгалото, което му служеше за жилище по време на престоите му тук, по крайбрежието. Тази дяволска жена сигурно има зъби на баракуда и глезени като на жребче.

Докато преминаваше край редиците чаени храсти, лицето му помръкна още повече. В това време тамилските работници, седнали на петите си, го следяха с любопитни погледи. Сигурно си мислеха, че техният сахиб-англичанин се държи странно. Да, те явно вече бяха почти сигурни, че Тигър-сахиб е полудял. Пейгън с горчивина си помисли, докато обхождаше с поглед ширналото се до гъстата стена на джунглата поле с чаени храсти с цвят на смарагд, че може би са прави.

Нещо му подсказваше, че болестта по кафеените насаждения ще достигне катастрофални размери. Щеше да заложи цялото си бъдеще на своята интуиция.

Ако всичко вървеше по плана, скоро трябваше да стане един от най-големите производители на чай извън Асам. Беше преценил, че най-добрата възможност беше смесеното отглеждане на китайски чай и местни сортове. Но дори този избор да се окажеше наистина най-подходящият, можеха да се появят хиляди други препятствия. Цинично допълни на ум, че ако не го довършат бенгалските отровни змии и кобрите, то това ще сторят пиявиците.

После се сети за зеленооката вдовица от Мадрас. Щеше ли да скърби русокосата Джорджина при вестта за смъртта му? Дали щеше изобщо да липсва на някого?

„Стига си се размеквал — каза си Пейгън. — Това, от което имаш нужда, е едно студено питие.

Това, от което имаш нужда, е жена“ — обади се ехидно вътрешният му глас.

Но на този почти безлюден бряг нямаше жени, с изключение на няколко тамилки, които работеха на полето редом с мъжете си. Към тях той никога нямаше да посегне, не само защото това би довело до много реални неприятности, но и поради морални задръжки, макар да считаше, че не са останали кой знае колко.

Почти седем седмици бяха изминали от последната им среща с Джорджина. Ето защо се беше изнервил толкова напоследък! Онова, от което имаше нужда, бяха една-две седмици в леглото на изобретателната вдовица.

„Лъжец — отново се обади гласът. — Не за нея мечтаеш ти, не за нея. Мечтаеш за онази незабравима жена, чиито устни се сляха с твоите в неизпитана досега страст, едновременно покорни и предизвикателни. За нейното тяло мечтаеш вече седмици наред.“

Ядосано ритна една суха буца пръст, която се разпиля на прах. „Забрави болката в слабините си. Забрави тайнствената жена с копринената кожа.

Сега тя е в другата половина на земното кълбо. В зелената страна, където оградите от жив плет са изпъстрени с яркосини метличини, а пролетните рози все още не са разцъфтели.“

И тогава го връхлетя мисълта.

Устните му се свиха в горчива усмивка, докато гледаше без да вижда тамилските работници.

Днес беше 23 април 1965 година… Неговият тридесети рожден ден.

Джеймс Ръксли се беше заклел, че до края на този месец ще го убие.

В едно обаче плантаторът много се лъжеше.

* * *

В същия този миг в лазурните води на пристанището в Коломбо навлизаше една двумачтова бригантина. В една от каютите се разиграваше драматична сцена между капитана и красива тъмноруса жена с пребледняло и изпито от изтощение лице.

— Няма да направя това, чувате ли? Можете, ако искате, да отплувате направо в ада със скапания си екипаж, изобщо не ме интересува! Вие и негодникът, който ви плаща, няма да спечелите играта! — каза тя, като го гледаше твърдо.

— О, тук грешиш, хубавице! На „Темпест“ имаме начини да те принудим. За Бога, ще го направим, и още как! — И сякаш за да я убеди в думите си, той потупа с грубата си ръка въжето, което държеше навито и направи още една крачка към нея.

— Не се доближавай, кучи сине! — изсъска Барет.

Дългите месеци, прекарани на кораба, я бяха съсипали физически, но не успяха да сломят духа й, макар че пътуването беше едно безкрайно мъчение. През цялото време бяха слагали наркотици в храната й, за да се справят със съпротивата й. Тя нямаше друг изход, беше принудена да се храни, иначе трябваше да умре от глад.

Чудеше се дали това е само опиум или нещо по-лошо. Но всъщност нямаше значение, резултатът винаги беше един и същ. Следваха часове наред, в които тя се чувстваше сякаш в мъгла, без да може да си даде сметка дали е будна или сънува, нито пък имаше представа за времето.

Но преди два дни нещата се промениха. След като изяде плесенясалия хляб и рядката овесена каша, мъглата не се появи, не настъпи обичайната умора и отпадналост. Скоро след това клатушкането на кораба стана почти незабележимо, явно бяха близо до някакъв бряг.

Тази сутрин двама моряци с безстрастни лица, чиято националност не можеше да се определи, й бяха донесли вода да се изкъпе. След банята и последните следи от черна боя по косата й изчезнаха. После насила я замъкнаха в капитанската каюта.

За първи път от седмици насам Барет излизаше на чист въздух и виждаше слънцето.

Тя погледна с отвращение мъчителя си и презрително сви устни. Поне бе успяла да запази тайната.

Поне засега. Можеше само да се моли дядо й да е стигнал невредим до стария си приятел на остров Мал.

При мисълта за онова, което я очакваше, тя наистина се изплаши. И в момента, както и по време на дългото пътуване, мрачните и ужасни спомени не избледняваха в измъченото й съзнание.

Наложи си да изхвърли черните си мисли. Единственото, което сега имаше значение, беше, че най-после са пристигнали. Ако успееше да, се покачи до високото кръгло прозорче, може би щеше да види дали има кораби наблизо, само на няколко ярда.

Мили Боже, само да можеше…

— Да избягаш? — сякаш отгатнал мисълта й, капитанът подигравателно я изговори на глас. — Имам друга заповед, момиче. Доколкото си спомням, в писмото пише, че трябва да се погрижим добре да научиш задълженията си, както и да си съвсем наясно какво те очаква, ако не ги изпълняваш. — При последните си думи той се приближи до нея. Очите му студено проблеснаха.

Барет плъзна погледа си по надрасканата дървена маса, която беше завинтена към стената, точно под илюминатора. Останалата мебелировка на каютата беше прикрепеното към отсрещната стена сгъваемо легло и огромен моряшки сандък зад вратата.

Тя присви очи. Да, може би щеше да успее, но трябваше да бъде много умна.

Хвърли един поглед през гъстите си кехлибарени ресници.

— Добре, капитане. Какво точно искаш да направя? И те моля, обясни ми по-просто. Аз съм само жена, а ние сме толкова лекомислени.

Морякът се намръщи. Тази коренна промяна в разговора го обърка. Англичанката се държеше враждебно и затворена през последното денонощие, и той не бе очаквал нещо различно.

Тази внезапна проява на покорство ужасно го смути.

— Трябва да изпълниш една малка поръчка, засега това мога да ти кажа. Първо, трябва да облечеш тези дрехи — казвайки това, той отиде до сандъка. След секунда към нея полетя купчина дрехи. Най-напред лек като паяжина набран корсаж от бял лен и чифт копринени чорапи, после копринени жартиери с прасковен цвят и долна фуста от прозрачен муселин.

Тя сбърчи чело, докато разглеждаше скъпите дрехи. Какво беше намислил? Как можеше тази отрепка да си позволи да купува толкова скъпи неща?

Тя несъзнателно се дръпна назад, когато във въздуха прелетя тежък корсет и се бухна в краката й. Мръсникът явно беше помислил за всичко.

Внезапно синьозелените й очи се притвориха. Но не съвсем. Точно толкова, колкото да скрият истинските й намерения. Притисна финия корсаж до гърдите си.

— Колко са красиви, капитане. Но сигурно не са за мен?

Той беше втренчил лаком поглед в украсеното с дантели бельо в ръцете й.

Господи, щеше да й бъде много трудно! Но друг избор нямаше.

— А-а, те са точно за теб. Хайде, облечи ги. — Двусмислена усмивка заигра по тънките му устни. — Веднага.

Кръвта й кипна от бясна ярост. Значи не му стигаше само да й заповядва! Искаше да я гледа, докато…

Но с неимоверно усилие успя да потуши гнева си разбирайки, че животът й зависи от това да запази спокойствие. Бавно се наведе да вземе корсета, който лежеше до прашните й полуботушки. Беше странен корсет различен от всички, които бе видяла и носила досега Когато разгледа квадратното му деколте, дъхът й секна. Украсената с дантели и панделки горна част стигаше едва на четири инча над обръчите, които пристягаха кръста.

Мили Боже, та той по-скоро я разголваше, отколкото да я закрива! Ако си поемеше по-дълбоко въздух, гърдите й просто щяха да изхвръкнат над ръба на корсета!

И тази презряна твар го знаеше много добре! Барет се обърна с гръб, като с мъка преглътна напиращите на езика й клетви. Единственият й шанс беше да се покаже покорна. Не можеше да си позволи да отпусне на воля гнева си — не още!

Към нея полетя още една част от дамското бельо, този път бяха дантелени кюлоти.

— Хубави са, нали? — дрезгаво изръмжа капитанът. — Сега нека видим дали ще са ти по мярка.

Все още с гръб към него, тя сви юмруци пред гърдите си, така че той да не го забележи. „Милостиви Боже, дай ми сили да запазя спокойствие още малко! Трябва да мисля!“ Тя заби нокти в дланите си, мъчейки се да се овладее.

— Да не си забравил нещо? — успя да попита с равен тон. — Може би роклята?

Мъжът зад нея избухна в смях.

— Много си хладнокръвна! Може би не си чак толкова вироглава, колкото се правиш пред мен. О, ние сигурно ще я караме добре с теб, аз и ти. Сега, когато косата ти не е като натрита със сажди, изглеждаш като малка кукличка. А пък… роклята… ще я задържа тук още минутка. Нека да видя дали всичко друго ти приляга, нали разбираш.

Очите й засвяткаха със синьозелени искри. Гадна, въшлива свиня!

Тя се втренчи в неприлично изрязания корсет. Несъмнено беше някаква нова френска мода. Толкова възмутителна! Той нямаше да прикрива почти нищо!

Пръстите й се стегнаха. Не, тя не можеше, тя в никакъв случай нямаше да…

Обърна се и с отчаян жест притисна корсажа до себе си.

— Колко ти платиха, за да ме докараш дотук? Колкото и да е, аз ще се погрижа да получиш двойно. Мога да ти дам един адрес в Лондон. Там ще ти платят, без да те питат за нищо!

Изпитото лице на капитана изведнъж стана алчно.

— Двойно? — промърмори замислен той, като гледаше втренчено буйно повдигащите й се от вълнението гърди. — Това прави две хиляди лири, скъпа. Възможно ли е да струваш толкова скъпо?

Дъхът на Барет секна и тя едва успя да възкликне:

— Платил ти е хиляда лири, за да ме докараш?! Но защо…

— Стига си приказвала! — изръмжа капитанът. — Отговорът е „не“. Дори да ми предложиш всички съблазни на света. Хайде, ще свършваме ли всичко по по-лесния начин, или да извикам Лафарж и да го накарам да те държи, докато те съблека?

Тя потръпна от връхлитащия я ужас. Думите на този мръсник бяха съвсем недвусмислени и той явно беше готов да го направи. Този път нямаше как да му се изплъзне. Но все пак тя трябваше да направи един последен опит.

— А какво ще кажете за десет хиляди? Помислете си, капитане! Само трябва да ме заведете до най-близкия град. С толкова пари можете да изчезнете безследно!

Жилавото лице на моряка се сгърчи. Може би се двоумеше? Но думите му сложиха край на всичките й надежди.

— Тогава е ред на Лафарж. Може би така ще бъде и по-интересно — след което се запъти към вратата.

Барет усети как сърцето й подскочи и заседна в гърлото. Да ги вземат дяволите! Какво се надяваха да постигнат с това?

Отговорът й беше известен. Те искаха тайната й. Не успяха да я изкопчат в Лондон и явно бяха възложили същата задача на тази отрепка.

Лондон. Спомените я изпълниха с горчивина. Ръцете й се разтрепериха.

Тя нямаше да проговори. По-скоро щеше да умре.

— Много добре! Предполагам, че няма да има полза, ако ви, помоля да се обърнете — решително каза Барет.

Капитанът само се облегна на вратата и кръстоса ръце. Не сваляше мътния си поглед от нея.

— Точно така, права си, няма смисъл!

Барет стисна устни, обърна се с гръб и започна да разкопчава многобройните копченца на мръсната си черна рокля. Поне щеше да свали от себе си този парцал, който беше единственото й облекло по време на пътуването.

Пръстите й трепереха и това я вбеси… След като се разкопча, свали овехтялата горна част на роклята си дотолкова, че да може да откопчее и корсета си отпред. Стисна зъби и се помъчи да не обръща внимание на мъжа зад нея.

След като освободи корсета си, тя бързо го изхлузи и надяна новия. Така! Успя да лиши поне от това удоволствие мъчителя си. Но появилото се за момент чувство на доволство изчезна, когато закопча най-горната кукичка и погледна към твърдите обръчи на ръба на корсета.

За Бога, той до болка пристягаше кръста й и повдигаше гърдите й прекалено високо. Те бяха напълно разголени и розовите им зърна едва се скриваха от дантелата покрай деколтето.

Заля я гъста руменина. Все едно, че беше разсъблечена! Напразно се опита да отпусне малко корсета — обръчите бяха здраво пристегнати.

— Сега кюлотите! — неясно процеди мъжът зад нея.

Изгаряща от гняв, Барет развърза връзките на кюлотите си и ги изхлузи. После много предпазливо обу новите, като внимаваше през цялото време да не повдигне с някое невнимателно движение полите на роклята.

Време. Ето от какво имаше нужда. Време и бистър ум. Пое си дълбоко въздух, вирна гордо брадичка и се обърна.

Очите на капитана щяха да изхвръкнат, привлечени като магнит от копринената белота на бюста й.

— Леле, голяма хубавица си! За Бога, ще ми стане! На никой нормален мъж не може да не подейства тази гледка! — възкликна той с пресипнал глас.

Какво ли ще подейства, удиви се Барет. Или това беше още един трик, за да я сплашат? Въпреки това лицето й остана безизразно, докато наблюдаваше каним на през полуспуснатите си клепачи.

— Харесва ли ти?

Очакваше точно този отговор — мрачно проблясване в сивокафявите му очи.

— Ай, колко ми харесва, момиче! И на него ще му хареса… — и завърши с една мръсна псувня.

Той? Това пък какво означава?

— За да се справя, трябва да знам какво точно искаш от мен, капитане.

— Всяко нещо с времето си. Преди това имаме да свършим още някоя и друга работа двамата — отговори той, след като се бе доближил до нея само на две три крачки. Сухото му лице се бе изкривило в похотлива усмивка.

Барет усети ударите на сърцето си. „Дръж се спокойно“ — започна да си повтаря на ум. Дядо й казваше, че винаги има изход, номерът е в това човек да бъде достатъчно умен, за да го открие.

Стана й ясно, че беше изпуснала и последния си шанс. Разпалващата се похот в очите на капитана беше красноречиво доказателство за това.

— Точно за тази работа съм чакал най-много — думите му бяха придружени с рязко замахване и въжето изплющя при удара в другата му длан. — О-о, искал съм го толкова, колкото и парите! — И той се втренчи в повдигнатите от корсета полуголи гърди и допълни със сподавен глас: — Може би дори повече от парите, по дяволите!

Сега вече беше до нея. Барет усети противния му дъх, който миришеше на вкиснато и ром. Леко потрепери, но с яростно усилие на волята си наложи да не се дръпне назад.

„Чакай — каза си тя. — Кръвта му ще кипне всеки миг и ще замае главата му. Да, още малко изчакай, не бързай.“

Той сграбчи стройната й снага с алчните си загрубели ръце, мътният му поглед издаваше гнусните му намерения.

Чак тогава Барет се отскубна. Грабна стария си корсет от пода и го запокити срещу мъчителя си, после рязко извади от ботуша си малък нож за плодове със сребърна дръжка и го заби напосоки в лицето му.

Морякът изрева от болка и залитна назад. Тя светкавично се шмугна покрай него, покачи се на масата и вдигна ръце към илюминатора.

Трябваше и още малко, за да го достигне!

Отчаяна тя се повдигна на пръсти, докато най-после хвана металното резе. Отвори го. Под нея се плискаше сапфирено море, водата блещукаше под ослепителните лъчи на тропическото слънце.

Хвана се за рамката, повдигна се отново на пръсти. И прехвърли единия си крак навън, после се наведе и промъкна главата си. През цялото време се опитваше да не обръща внимание на яростните псувни на капитана зад гърба си.

Разтърсиха я тръпки на ужас.

„Спокойно! След малко ще прехвърлиш и другия крак!“

Извъртя се настрани, премести ръце и опита да прехвърли и другия си крак.

„Мили Боже, ами ако тук има акули!“

Където и да беше това „тук“…

Ръцете й трепереха, докато с мъка пазеше равновесие. Почти успя да измъкне коляното си!

Внезапно псувните зад нея престанаха.

С разтуптяно сърце тя се наведе над водата и заизмъква стъпалото си.

В тази секунда около крака й като змия се уви въжена примка, която я дръпна навътре със нечовешка сила. Грубите лапи я сграбчиха за кръста и рязко я изтеглиха навътре.

— Малка мръсна кучка! Това е последното ти бягство, така да знаеш!

Загубила равновесие, Барет безпомощно падна назад и удари главата си в ръба на масата.

Ушите й се изпълниха с тътнещ ехтящ звън. Заля я вълна от болка.

Побеляла и залитаща, тя слепешката се опита да стане и отново да се хване за илюминатора.

Въжето изплющя по гърба й. Като в мъгла тя видя окървавеното лице на капитана да се клатушка и размазва пред погледа й. Въжето изсъска отново, разцепи роклята й и се впи в кожата на гърба.

Светът около нея избухна и тя потъна във въртопа на нечовешката болка. Последното нещо, което усети, бе вонята на уиски. После пропадна в непрогледен мрак.