Кристина Скай
Рубинът (10)

9.

Огънят вече гаснеше, когато Пейгън се събуди и разбра, че е изтегнат върху килима. Намръщи се. Комбинацията между правене на любов и пиене на бренди остава отвратителен вкус в устата на мъжа, си каза той.

Какво беше направил? Защо се бе върнал в този толкова мразен от него град?

Той мразеше всичко в Лондон — от вонята на конски фъшкии и въглищния пушек до неспирната врява, която вдигаха уличните продавачи.

Себе си обаче мразеше най-много. За онова, в което се бе превърнал, след като беше тук последния път.

За спомените си, които го правеха чужденец в собствената му страна.

Все така мрачен, той наметна един копринен халат и отиде до Хелена, която все още спеше. Наведе се, взе рубина и го даде на чакащия Синх с точни инструкции да го върне в стаята на сър Хъмфри, без някой нещо да усети.

Дори и тя нямаше да може да предотврати скандала ако бъде разкрита малката й хитрост.

После виконтът застана пред прозореца. Мисли за парите, заповяда си той. Мисли за акрите, които ще засадиш с чай, благодарение на тези двеста хиляди лири.

Не мисли за Канпур. Не мисли за двамата мъже, които умряха на търга снощи.

Най-вече, не мисли за жената, която ухае на пролет и е мека като коприна.

Пейгън се опита да се подчини на собствените си заповеди, съзерцавайки течащата река пред себе си. Може би щеше да успее да го направи, ако някъде навън, по коридора не се бе затръшнала врата. Само секунди по-късно се чу тропот от бягащи боси крака по дебелите килими. Тишината бе прорязана от остър вик.

Писък на жена.

— Р-рубинът! — това беше млада китайка. — Милостиви Боже… сър Хъмфри! Н-някой е убил сър Хъмфри. Дано бог Шива ме закриля! Някой е откраднал „Окото на Шива“!

Когато Пейгън отвори вратата си секунди по-късно, се натъкна на проснато безжизнено тяло по средата на коридора. Трупът бе на мършав мъж, обут в нови ботуши, а единият ръкав на ризата му бе разрязан. От гърба му стърчеше сребърна кама, чиято дръжка бе украсена с метална спирала.

До едната му ръка имаше сто златни гвинеи.

„Окото на Шива“ бе изчезнал.

* * *

Той вдигна гарафата, за да налее отлежалото бордо в гравираната кристална чаша. Внимателно разбърка тъмночервената течност и дълбоко вдъхна наситения изискан букет, който виното излъчваше.

Чак тогава отпи една малка глътка.

Превъзходно вино. Както всичко друго в колекциите му.

В острия поглед, който пробягна по редиците остъклени витрини, се четеше одобрението на ценител и познавач. В тях имаше подредени египетски скулптурни, китайски имперски нефрити, изделия от японски лак и какво ли не още.

Да, бордото беше като всичко друго в тази стая. Превъзходно. Той и не очакваше друго.

Внимателно разклати рубинената течност и отпи още една глътка, като се наслади на бавно проникващата в него топлина — първо в стомаха, а после към слабините.

По тънките му устни заигра странна усмивка.

Нима този глупав човечец си бе въобразил, че ще успее да го надиграе? Колко смехотворно! Още от началото бяха повече от прозрачни всичките му алчни планове.

Да, Томас Крейтън не му остави никакъв избор, освен да се погрижи за ненавременната му смърт в онзи дом на греха. Беше просто за нищо. В крайна сметка се оказа, че рубинът го нямаше никъде по тялото на сър Хъмфри.

Ръцете на мъжа затрепериха. При това движение Петдесетгодишното бордо се разплиска по лакираната масичка. Отново идваше. Гладът. Ужасната нужда. Боже, колко я мразеше!

Дръпна се назад като опарен. В очите му се бе разгоряла ярост.

Тази нощ плановете му бяха осуетени на два пъти — веднъж на търга, и после при Хелена. Всичко това Заради него, заради този проклет варварин, който се разхождаше, обсипан със скъпоценни камъни, достойни за царска особа. Този проклет раджа сигурно беше уредил кражбата на „Окото на Шива“, докато глупакът сър Хъмфри се бе отдал на порочните си забавления.

Белите безкръвни пръсти погалиха столчето на студената кристална чаша.

Много добре! Сега просто трябваше да изиграе следващия ход. Предварително усещаше удоволствието от играта, мислейки си кой беше противникът му.

Помисли си за момент за вързаната фигура, която го чакаше на Темза. Тя щеше да бъде изплашена, безпомощна и молеща за милост.

Започна да се усмихва.

Да, тя ставаше. С нея щеше да се получи много хубаво.

Когато вземеше рубина.