Кристина Дод
Вещицата (5)

Глава 5

— Госпожо вещице?

Приглушеният глас на Уайлда накара Алана да извърне глава и да се взре в тъмнината.

— Госпожо вещице, заета ли сте?

Алана погледна към притихналия Лезли, после към госпожа Армстронг. Дали наистина е заета? Грижеше се за него вече три денонощия — стана свидетел и на яростни пристъпи, и на смъртни припадъци. Май беше доста заета.

Вратата обаче се отвори с проскърцване и Уайлда надникна.

— Какъв глупав въпрос всъщност. „Заета ли сте?“. Разбира се, че сте заета. Дори аз го осъзнавам. Но в момента чичо Лезли не крещи, та ми хрумна дали не ви се иска да се поразходите. Имате ли нещо против да се поразходим заедно?

Алана зяпаше Уайлда и единственото, което си мислеше, бе „Колко е красива.“ Никоя жена нямаше правото да притежава златни коси. Не беше честно, докато нейното собствено лице е посипано с пепел, а грубото вълнено платно обвива тялото й, кожата на това същество да грее като коприна, а пурпурната й памучна рокля да подчертава тънката й гъвкава талия.

Ала Алана най-много се дразнеше — истински се дразнеше — от начина, по който разумната госпожа Армстронг засилва в присъствието на Уайлда и демонстрира своята привързаност. Ако можеше да понесе наличието на красива жена в дома си, то поне е редно тази жена да бъде груба и високомерна спрямо прислугата.

— На разходка ли? — промълви Алана нетърпеливо. — Та слънцето залезе!

— Не съвсем. — Уайлда се усмихна подкупващо и се заигра с копчетата на блузата си. — А и си представях, че предпочитате тъмнината.

Алана се чувстваше уморена. Вече мислеше забавено и затова попита:

— Защо?

— Нали сте вещица! Вещиците обичат тъмнината. Винаги съм си го обяснявала с желанието им да вършат злини, но вие сте толкова мила с чичо Лезли, че това не може да е вярно. Искам да кажа, човек, който се отнася внимателно към чичо Лезли е или безумец, или добряк. Макар да съм от рода Феърчайлд и ужасна като всички тях, все още различавам добротата.

— От рода Феърчайлд? — Алана осъзна какво всъщност казва Уайлда. — Ти си от рода Феърчайлд?

Момичето примигна и гъстите й клепки потрепнаха.

— Не знаехте ли?

— Не. Защо да го знам? — ставаше грубичка.

— Госпожо вещице…

Госпожа Армстронг използва обръщението на Уайлда, но с предупредителни нотки.

Алана хвърли кос поглед към своята мила стара икономка. В началото госпожа Армстронг се отнасяше подозрително към нея — дебнеше да види към какво дяволско поведение ще прибегне.

Докато не съзря огърлицата. Беше получила сребърната верижка от майка си. Окачи я на шията й, когато навърши три години. На всеки неин рожден ден изваждаше четвъртито камъче от една специална торбичка, нанизваше го на верижката и я слагаше на дъщеря си. Вечерта внимателно сваляше огърлицата и я прибираше до следващата година.

Тогава Алана не разбираше ритуала. Светлокафявите квадратни камъни, по които бяха издълбани неразбираеми резки, не означаваха нищо за нея. Прислугата обаче винаги го чакаше със затаен дъх и Алана постепенно осъзна тяхната вяра, че благополучието им зависи от нея. Обичаят всъщност бе доста наивен и като момиче тя гледаше на него с пълно пренебрежение.

Но въпреки това, когато избяга, окачи огърлицата на врата си, под дрехите, и оттогава не я свали. Всяка година отиваше при господин Луис и изваждаше по едно камъче от торбичката. Веднъж госпожа Армстронг беше доловила потракването на камъчетата. Така тайната й се разкри пред един човек. Ала икономката не си отваряше устата излишно.

За жалост госпожа Армстронг имаше твърди убеждения относно поведението на господарката на Фионауей — тя трябваше да е добра, послушна и гостоприемна.

Алана не желаеше да е такава, само че икономката се възползва от привилегията на човек, присъствал на раждането й, и не се поколеба да си каже мнението.

Като се насили да прозвучи по-любезно, Алана отбеляза:

— Не знаех, че си от рода Феърчайлд.

Очите на Уайлда се разшириха от изненада.

— Но ние всички така си приличаме.

Алана сведе поглед към господин Феърчайлд. Лицето му бе осветено от свещите и последните слънчеви лъчи и там, в повехналите черти, за своя най-голяма изненада, откри прилика с красивата Уайлда.

Усети облекчение. Облекчение, което не биваше да изпитва.

Иън беше братовчед на тази жена, а не любовник. Така вече се обясняваше покровителството му. Но…

— Иън не прилича на теб?

— Не, горкичкият, и всички доста го дразнеха заради това, докато живееше в имението на Феърчайлд, макар че е по-лесно да си от рода Феърчайлд и да изглеждаш като Иън, а не както ние, останалите, защото всички потръпват, щом ни видят. — Уайлда потупа трапчинката на брадичката си с показалец. — Без мъжете, разбира се.

— Разбира се — промълви Алана.

— Но според мен небрежността е привлекателна у един мъж. А вие как смятате?

Уайлда като че ли говореше съвсем сериозно и Алана я напуши смях. Успя да го превърне в изхриптяване на старица и когато се съвзе, призна:

— Няма откъде да знам.

— Защо? Някога сте били хубава.

Алана подскочи.

Уайлда пристъпи напред и се загледа в нея.

— Много хубава. Всъщност вие и сега бихте могли да изглеждате добре. Ще ви помогна, а вие ще ми съдействате за моя проблем.

Алана я гледаше ужасена.

Отстъпвайки, Уайлда потупа чантичката, която висеше на ръката й.

— Сигурно ще се почувствате по-добре, ако кръстосам дланта ви със сребро?

— Може би. — Алана се измъкна от светлината на свещите и тръгна към Уайлда. Вече обмисляше маршрута си по сенчестите коридори. — Хайде да се поразходим, а ти ще разкажеш на мен, старата вещица, какво искаш да направя за теб, госпожице Феърчайлд.

Излязоха от спалнята. Алана се движеше до стената. Уайлда мълчеше.

— Госпожице Феърчайлд? — Подканата беше нежна.

— О! Да чакам толкова време да ми се отдаде възможност да поговоря с вас, да съм сигурна, че сега Иън няма да ме види, а да не ми хрумва какво да кажа! Всъщност Иън доста се разсърди, задето ходих да ви търся. Накара ме да обещая, че повече няма да го правя.

— Така ли?

— Каза, че сте много изобретателна.

— Е, поне в едно нещо е отчасти прав.

— Но сега аз всъщност не съм ви търсила — вие сама пристигнахте тук. Значи не нарушавам обещанието си и… О! Госпожо вещице… — Уайлда стисна ръката на Алана. — Толкова отдавна сърцето ми го желае!

Допирът на Уайлда смая Алана с топлината и добротата си. Това момиче — не, тази жена, защото тя не бе така млада, както изглеждаше на пръв поглед — докосваше старицата без колебание и без страх. Кой знае защо й напомняше за майка й и за начина, по който тя я милваше по бузата или слагаше ръка върху раменете й и без думи й показваше своята привързаност.

— Можеш да ми поискаш всичко.

Алана не повярва на ушите си. Възнамеряваше да се отърве от Уайлда, като изреди няколко магически звучащи думи, а не да се обвързва.

— Благодаря! — Сините очи сияеха като сапфири. — Знаех, че Иън греши по отношение на вас. Когато дойдохте тук, се опасявах да не би да се навърта наоколо по цял ден и по цяла нощ и да не мога да ви сваря сама.

— А вместо това той нямаше търпение да се отърве от задълженията към баща си — недоволно отбеляза Алана.

— О, не! — Уайлда пусна ръката й. — Иън не е такъв!

За жена, която не спира да говори, очевидното й нежелание да добави нещо по въпроса изглеждаше странно.

С неохота Алана се съгласи, че Уайлда има право. Първоначално Иън я проверяваше често, но когато тя доказа колко добре се справя със задачата си, той се отдаде на задълженията си към Фионауей. Тя ненавиждаше начина, по който прислугата се обръщаше към него с въпроси, ненавиждаше мъдрите му отговори и се радваше, когато той напускаше къщата, за да обикаля имението с Токсин. Присъствието му близо до рамото й я караше да се чувства неловко, припомняше й истинската същност, а тъмният му поглед сякаш проникваше отвъд маскировката.

Напоследък все отсъстваше и тя изпитваше облекчение. Имението отчаяно се нуждаеше от грижи, а с компетентните си действия Иън вдъхваше увереност на прислугата и, което бе по-важно, на нея самата.

Алана не желаеше да мисли каква ще бъде реакцията му, когато на двадесет и първия си рожден ден тя се появи и поиска да й върнат Фионауей. Нито желаеше да мисли какво ли му дължи за управлението, защото знаеше, че сандъците — нямаше начин да е иначе — са празни.

Утешаваше се, че все някак ще се отплати. Някак… Не мислеше и за гнева му, когато открие измамата й… Всичките й измами…

Още една крачка и щяха да се озоват в големия салон, окъпан в светлина и изпълнен с удобни мебели, а Алана не го желаеше, затова се извърна рязко към Уайлда и я подкани:

— Кажи на баба желанието, легнало на сърцето ти.

— Обещавате ли да не ми се смеете?

— Обещавам!

— Искам… Забравих да кръстосам дланта ви със сребро! — Уайлда заотваря чантичката. — Колко трябва за една магия?

Смаяна, Алана наблюдаваше треперещите пръсти.

— Зависи каква е магията.

— Става въпрос за нещо голямо. — Уайлда измъкна една монета, но я изпусна. — О, Господи! — Коленичи и запълзя след търкалящата се пара, а от чантичката й се посипаха още. — Е, не е като да се премести окото на някого по средата на челото или да се изпрати напаст от онези отвратителни буболечки с потреперващите рогца, но е по-голямо от това да се превърне жаба в принц.

— Обикновено правя обратното. — Алана също се наведе и засъбира монетите. — Обикновено превръщам принцовете в жаби.

— Наистина ли?

— Не. — Подаде й парите и се засмя на видимото й разочарование. — Госпожице Феърчайлд, остави на мен, бабата, да ти кажа какво искаш.

Уайлда плесна с ръце.

— Вие знаете?

Алана, разбира се, не знаеше, но колкото по-дълго гледаше Уайлда, толкова повече си даваше сметка, че това не е особено млада жена. Явно наближаваше тридесетте, а не носеше венчален пръстен и живееше при братовчед си.

— Искаш магия за любов.

Лицето на Уайлда така се удължи, че Алана изпита вина.

— Не! Почакай! Трябва ми кристалната топка, за да надникна в сърцето ти. — Разтърка чело с ръка. Толкова бе сигурна, че е отгатнала. — Може би пари? — Не откъсваше поглед от Уайлда, която показа още по-голямо разочарование.

Любов. Пари. Какво друго може да се желае?

— Собствена къща?

Уайлда поклати глава и няколко кичура се разпиляха около сърцевидното й личице.

Алана примигна, сякаш излизаше от транс.

— Госпожице Феърчайлд, умът ти е сложен и впечатляващ.

Уайлда засия.

— На мен, старата баба, ми е трудно да разчета мислите ти. Не е ли най-добре сама да ми кажеш от каква магия се нуждаеш?

Пускайки монетите обратно в чантичката, Уайлда се изправи и доверчиво погледна Алана.

— Толкова сте добра. Искам…

Повей на вятъра удари входната врата в стената. Трясъкът отекна и се чу гласът на Иън.

— Вечерям и отивам в конюшнята. Една от кобилите ще ражда и Шанли се безпокои.

Двете жени се спогледаха и без да си разменят и думичка, побягнаха в противоположни посоки.

* * *

— Подъл злодей! — Алана се занимаваше с окото си, което бързо се зачервяваше, и гледаше към беснеещия Лезли.

— Откъде намери сили да те удари така! — Госпожа Армстронг взе свещта. — Дай да видя.

— Няма нужда! — Изрече го прекалено рязко и мигом съжали. — Не…

— Ще посинее, ако не сложим студен компрес.

— Вещиците не посиняват.

Алана попи малките капчици кръв, които се стичаха по бузата и. Тялото я болеше от умора. Душата й стенеше от злобните реплики, избълвани от господин Феърчайлд.

— Нито кървят — вметна госпожа Армстронг. — Но щом упорстваш, така да бъде. Внимавай да не се блъснеш в стената, когато окото ти съвсем се затвори.

Алана погледна към прислужниците, които бе избрала, защото се бяха оказали достатъчно уравновесени. Те се бяха преборили с господин Феърчайлд и сега той лежеше покорно. Госпожа Армстронг бе застанала до таблата при краката. И трите бяха заели една и съща решителна поза: с изправени гърбове и ръце на хълбоците.

— Благодаря ви. Намерих си истински приятелки, което не ми се бе случвало, откакто старата Маб почина миналата зима. Току-що се сетих всъщност колко… бях самотна. — Усмихна се предпазливо. — Не знам какво щях да правя без вас през последните два дни. — Даде им знак да си вървят. — Късно е. Трябва да си починете. Аз ще се погрижа за него.

С цъкане и протести жените тръгнаха към вратата. Щяха да отидат в помещенията за прислугата, да се загърнат с одеяла и да чакат отново да ги повика, но щом топлината на приятелството им напусна стаята, самотата пак я обгърна. С разтреперани пръсти потопи една кърпа в керамичната купа до леглото и я положи върху раната. По нея се полепи кръв и пепел. Ръката й затрепери още по-силно. — О, не ме интересува!

Взе купата. Отнесе я до стенното огледало, постави я на пода и седна до нея. Решително избърса лицето си. Внимателно почисти натъртеното място и клепачите.

Водата съвсем потъмня. Примигна, за да прогони сълзите, и се загледа в отражението си. Онова, което видя, я накара да изхълца. Окото й все повече се подуваше и ставаше мораво, а и все още имаше следи от размазана пепел.

Но кой ще я види? Кого ли го е грижа? Не и мъжа в леглото. Надигна се и пристъпи към него. Господин Феърчайлд може би никога повече нямаше да се събуди.

От четири години мечтаеше да се завърне у дома. А сега, когато го стори, завари такива промени. Новите прислужници бяха навъсени и несговорчиви. И навсякъде разруха. Господин Феърчайлд беше осквернил дома със самото си присъствие и тя нямаше представа дали някога щеше да успее да го почисти.

Но това е Фионауей. Нейното Фионауей! И тя няма да позволи на някакви непознати англичани да унищожат земите, както хрътките дивеча.

Беше станала свидетел на всичките опити на майка си да удовлетвори безотговорния навъсен мъж, за когото се бе омъжила. Стоя и край леглото й, докато умираше в същата тази спалня, мъчейки се да му роди син. Именно тогава се закле никога да не допусне мъж да контролира живота й. На двадесет и първия си рожден ден ще заеме мястото си на господарка на Фионауей. Ще се омъжи, но след година. Едва след като си осигури положението на безспорна владетелка на своите земи и на своето богатство. Ще огледа всички възможности и ще избере покорен и послушен съпруг, който да си знае мястото. През годините на отшелничеството си бе планирала как ще възвърне величието на Фионауей.

А сега какво се оказваше — че след смъртта на господин Феърчайлд, ще остане синът му. Алана не смяташе, че той лесно ще се раздели с имението.

Съдбата на Фионауей зависеше от нея. Тя пазеше неговите тайни. Сега, заради Иън, изпитваше потребност да поплува в океана и да се увери, че пак е в безопасност. Искаше да се промъкне в старата си спалня, за да е сигурна, че камъните са все още там, топли и невредими, в кутията си.

Прекалено много тайни. Прекалено много отговорности. Прекалено много опасности.

Сепнато поемане на въздух откъм леглото я накара да вдигне глава. За пръв път от три дни насам господин Феърчайлд я гледаше в пълно съзнание. С див поглед. Тя отстъпи. Но той я разпозна и чертите на лицето му се изкривиха. Прошепна само:

— Алана…

Тя отстъпи още и прошепна:

— Не, не… Ш-ш-ш-т…

Гласът му се усили.

— Алана… — Изведнъж направо се развика: — Алана! Тя е!

Опита се да се надигне на възглавниците.

Алана се спусна към него.

— Не! Лежи спокойно!

Сложи коляно на леглото и го сграбчи за раменете, за да го принуди да легне, но той всячески се стараеше да се надигне на лакти.

Сграбчи китките й. Изкрещя и викът му отекна в празнотата на нощта.

— Алана е! Хванете я!

— Млъкни!

Опита да се освободи, но откри, че някой я държи.

Отмести я от леглото. Когато се обърна, видя лицето на Иън. Призова всички магически способности, които притежаваше, за да изчезне.

Нищо не се получи.

Вместо това той сепнато си пое въздух и я пусна, все едно че изгаряше пръстите му.

От леглото долитаха хриптящи съскания:

— Моята довереница! Хвани малката мръсница! Дръж я, глупаво копеле!

Иън я хвана за раменете и я разтърси.

— Вещице! Ако умееш да променяш образа си, както разправят, по-добре се превърни в някого, който може да облекчи смъртта на този човек. Иначе ще принудя английските съдилища да те обвинят в магьосничество, а аз лично ще запаля кладата.

Алана побягна. Иън остана загледан след нея. После бавно се обърна към леглото, където болният се бореше със своите видения.

* * *

Шотландските планини пеят магически песни. Самотният пътник ги чува, надушва ги из въздуха, зърва ги в мъглите. Магията очарова душата с всяко изпълване и разсипване на луната, с всяко прииждане и оттегляне на прилива.

Самите водни духове повеляват, да е така.

Когато не ги закачат, те си живеят спокойно: плуват, отглеждат малките си и се придвижват с лекотата на тюлени. Дори на външен вид приличат на тях. Но притежават дарби, невъобразими за хората. Те виждат чувствата. Контролират бурите.

И приемат различни форми.