Кристина Дод
Вещицата (30)

Глава 30

— Едуин какво си въобразяваш, че правиш? — извика Алана на братовчед си. Ритна ръката му и стовари юмрук в лицето му. — Винаги съм те побеждавала.

Изведнъж разбра.

Едуин държеше нож. Господин Луис беше мъртъв. Същият този Едуин — глупавият безразсъден братовчед — я нападна!

Опита се да отскочи от пътя му и едва не се препъна в сивото, подобно на тюлен същество, което някога бе господин Луис. Камъни опасваха ръба на цепнатината. Заплете се в подгизналите си поли и падна. Затърси нещо да се хване. Докопа някакъв плат и се претърколи. С шапката на пастора се предпази от удара на Едуин. Той изруга и изтръгна разрязаната шапка от ръцете й. Вдигна пак ножа.

В далечината чу вика на Иън.

Нямаше да стигне навреме. Сви ръце да предпази сърцето си.

И внезапно някой ги връхлетя отстрани. Едуин се просна върху камъните. Алана скочи на крака, а Брайс извика:

— Изчезвай! Алана, бягай!

Поколеба се. Ако се изправят двамата срещу Едуин…

— На мен няма да посегне — изкрещя Брайс Измъкна се от дупката на четири крака и видя, че Иън тича по плажа.

— Побързай!

Чу писък. Извърна се. Брайс се гърчеше на земята. Едуин стоеше надвесен над него. От ножа капеше кръв. Отново го вдигна. Алана понечи да извика.

Ала дочу:

— Едуин, имай милост! Той ти е брат!

Уайлда стоеше на пътеката. Дишаше затруднено.

— Имай милост, Едуин!

Едуин вдигна ножа по-високо.

— Едуин…

Ръката му се отпусна. Подхвърли:

— Изпречи се на пътя ми.

И отново се насочи към Алана.

Тя му се изплъзна. Докопа обаче полите й. Алана се стовари върху гладкия камък. Не можеше да диша. Търсеше за какво да се хване. Напипа цепнатина в скалата. Едуин я теглеше, мъчеше се да я издърпа отново долу в дупката. Ритна го. Той изруга и с усилие се изкачи при нея.

Алана се извърна по посока на вика долу от плажа и Едуин проследи погледа й в спускащия се мрак.

— Иън…

— По-късно!

И се нахвърли върху приближилия се Иън.

Алана се опита да нормализира дишането си и да седне, ала битката с океана бе изцедила силите й. Добре знаеше, че и Иън бе не по-малко изтощен, а сега се търкаляше на земята с Едуин.

С нежния й братовчед Едуин, готов да избие всички, за да стане притежател на Фионауей и сандъчето с морски опали.

Долавяйки движение по пътечката, Алана се провикна:

— Уайлда, тичай за помощ!

Уайлда стигна до плажа и се насочи към двамата мъже. Какво щеше да направи тя срещу въоръжен с нож убиец?

Уайлда обаче ги подмина, като че ли там нямаше никой. Изкачи пъргаво скалите, спусна се в цепнатината и се вкопчи в Брайс.

— Не умирай!

— Господи, Уайлда, не ме разтърсвай така — прошепна той.

Уайлда избухна в сълзи и притегли главата му в скута си.

В краката на Алана Иън и Едуин се боричкаха в смъртна хватка. Огромни вълни продължаваха да се разбиват в брега и заглушаваха всичко. В спускащия се мрак Алана се напрягаше да види какво става. Насили се да се изправи, но се свлече на земята. Поседя задъхана, поставила ръка върху гърдите си.

И все пак съумя да се стегне. Вдигна един доста голям камък. Мускулите около ребрата й горяха от усилието. Макар и със залитане, стана. Различи Иън, легнал по гръб. Зърна и Едуин — тъмна фигура, възседнала съпруга й като гигантска пиявица, В момента главата му представляваше идеална мишена. За миг го видя мъртъв. Нейният Иън!

Олюлявайки се, тръгна към двамата мъже.

Точно навреме, за да стане свидетел как Едуин посяга с ножа. Иън хвана китката му с две ръце и бавно започна да се извърта. Едуин изпищя от яд и със свободната си ръка го удари по главата. Иън не му обърна внимание. Опитвайки се да удържи ножа, Едуин се превърна в самата злоба. Оръжието обаче неумолимо се изплъзваше от хватката му.

Накрая се предаде. Разхленчи се, изпусна ножа и извръщайки се, отскочи настрани. Иън не го последва, само взе падналия нож. Едуин се изправи на крака, готов да побегне. Както лежеше на земята, Иън подвикна:

— Жалък страхливец.

— Копеле! — Едуин отново скочи върху проснатото тяло на Иън.

На слабата лунна светлина проблесна нож.

Едуин направи опит да го избегне, Алана обаче чу стенанието, когато острието проникна във врата му. Инстинктивно извърна глава.

— Свърши се — прошепна Иън. — Помогни ми да го отместим от мен.

Камъкът тупна от ръцете й и тя припряно се отправи към него. Той вече бе избутал Едуин настрана. Алана доиздърпа тялото и най-накрая то се свлече по очи на пясъка.

Иън лежеше неподвижно. Нещо не беше наред.

— Нарани ли те? — попита тя.

— Счупи ми едно ребро.

Алана приклекна в плитчината. Ръцете й опипаха главата, врата, раменете му. Защо не се надигаше?

Опита се да й се усмихне. Поемането на въздух му причини адска болка.

— Убил ме е!

Тя замръзна.

— Иън?

— Наръга ме, когато скочи от камъка.

Лежеше неподвижно, а гласът му ставаше все по-слаб и немощен.

— Иън? — Откри раната — тънка, дълбока резка на гърдите, от която бликаше кръв при всеки удар на сърцето. — Иън?

В един момент кръвотечението спря. Просто спря. Нямаше вече никакви удари на сърцето. Никакво дихание.

— Иън? — Алана се надвеси над него, разтривайки гърдите му, сякаш можеше да му върне живота. — Иън?

Точно в този миг Лезли Феърчайлд се отпусна на стола си във Фионауей. От устата му изскочи солена вода и той умря.

Сам.

* * *

— О, небеса! Милейди, какво е станало? Армстронг стоеше на брега, а силуетът му се очертаваше на звездното небе.

Алана не се изненада, че е тук. Нито се запита как е дошъл. Просто промълви:

— Той не диша, Армстронг. Направи нещо, за да задиша отново.

Армстронг нагази във водата, клекна до нея и отмести ръцете й.

Тя ги положи отново върху раната. Така спираше кръвта. Армстронг пипна врата на Иън, после задържа пръсти ниско над устните му.

— Милейди, отишъл си е. Милейди…

Не го чуваше.

— Трябва да го настаним по-далеч от водата. Ще настине. Никак не е хубаво ранен човек да настине.

— Татко? — Младото момиче, застанало до тях, се наклони напред. — Какво му е? — посочи тялото на Иън, а после и другото: — Ами на този?

Алана долови слабия блясък в очите на Армстронг, когато погледна към дъщеря си. Чуха се стъпки. Госпожа Армстронг се обади:

— За Бога, какво е станало тук?

Алана се вслуша в жуженето на гласовете. Съобрази, че са надошли прислужниците от Фионауей. Събитията на брега бяха привлекли и рибарите, и селяните. Плажът бе пълен. С хора. И с… пустота.

Наведе се към Иън и се загледа в него, напрягайки се да различи чертите му под оскъдната светлина на лунния сърп.

— Иън… — Иън, моля те…

Сега вече го виждаше по-добре. Силните му изсечени черти бяха спокойни.

— Какво е това? — попита госпожа Армстронг остро. — Армстронг, какво е станало?

Бялата светлина огря бледото му лице.

— Луната…

Изглеждаше като че ли всеки момент ще се събуди.

— Не е възможно луната да е такава. Сега е новолуние!

— Иън…

Алана обгърна лицето му с ръце и го целуна. И си даде сметка, че вече започва да изстива.

— Какво друго може да е? Луната е…

Алана погледна нагоре и промълви:

— Пълна!

Армстронг се вторачи в нея. Госпожа Армстронг, Ели, селяните и рибарите също впериха очи в лицето й.

— Той каза, че ако ме обича… — Алана отмести натежалите си ръце от неподвижното тяло на Иън. На мястото на лунния сърп ще се появи пълната луна.

Сякаш по даден сигнал, всички извърнаха глава нагоре. И Алана погледна. Пълната луна светеше ярко, сякаш я уверяваше, че ще получи онова, което сърцето й желае. Но вече бе прекалено късно.

Изправи се. Цялото тяло я болеше от мъка.

— Каза, че ще накара вълните да утихнат във ветровита нощ. — Посочи към гладката повърхност на океана. — Каза, че ако ме обича, ще изглади океана като стъкло.

Край нея се носеше неясен брътвеж. Лунната светлина пробягваше по океанските води. Изведнъж очерта кръг. Той започна постепенно да се разширява и да става все по-прозрачен — първо се видя песъчливият бряг близо до брега, после назъбените камъни в подножието на надвисналите скали, а в периферията — пасажи риби. И само за миг Алана съзря как водните духове се мятат разгневени.

— Каза, че ще стори всичко това… ако ме обича.

Гласът й изневери. Отпусна глава, смазана от смъртта. Някой предпазливо я докосна по рамото и пъхна носна кърпичка в ръката й. Не плачеше. Болката дълбаеше прекалено дълбоко. Едва дишаше, едва съзнаваше какво става. Как можа някой да си помисли, че ще направи нещо толкова банално, като да се разреве? Не и когато Иън е мъртъв.

Иън е мъртъв…

Изръмжаването първо й се стори илюзия. Земята под краката й обаче започна да трепери. Все по-силно. От околните скали се посипаха камъчета. Хората се размърдаха. Гласовете им се извисиха.

— Армстронг — обади се госпожа Армстронг. — Какво става?

Алана вдигна глава и се насили да погледне, ала очите й бяха толкова сухи, че гледката се размазваше.

— Бягай — извика Армстронг. — Вземи Ели и бягай! — Сграбчи Алана за лакътя и повтори: — Бягай! — Дори не изчака да види дали тя ще се подчини, а я затегли към пътеката. — Изчезвайте, преди да ни е затрупало всички.

Океанът се надигаше.

Хората се разтичаха и разкрещяха. Притискаха се към скалите. Госпожа Армстронг качи Ели на един камък, притисна я към гърдите си и впери във водната стихия очи, пълни с ужас.

— Не! — Истерия обхвана Алана при вида на тялото на Иън, проснато съвсем близо до океана. Опита се да се отскубне от ръцете на Армстронг. — Иън! Трябва да вземем Иън!

Армстронг я обгърна с ръце и я затегли все по-далеч от брега.

В този миг вълната се стовари. Покри Иън. Заля плажа и засмука жадно всичко, което докопа. Първо се чуха откъслечни викове на ужас, после към тях започнаха да се присъединяват нови и нови — крещяха всички, загубили здрава почва под краката си. Някои изплуваха на повърхността. Други се държаха за ръце или самотни се мятаха сред вълните. Армстронг не пускаше Алана. Бяха до колене във водата. С всички сили се напъваше да преодолее засмукването на океана.

Най-сетне вълната се оттегли. Всички се оказаха на плажа. Всички, с изключение на Иън. Мястото, където лежеше допреди малко, бе празно.

— Не! — Алана не вярваше на очите си. Защо го направиха? Как посмяха? — Не! Искам го обратно! — Отскубна се от Армстронг — този път той я пусна. Обезумяла от гняв, се затича към сърфа и нагази почти до пояс. Океанът вече не беше прозрачен, но тя знаеше, че водните духове са там. Знаеше, че я чуват. — Върнете ми го! Той е мой съпруг! — Удари повърхността на водата с длани и отново извика: — Той е човек, а не воден дух. Заслужава да бъде погребан на земята. До мен. Върнете ми тялото му.

Армстронг нагази във водата до нея.

— Милейди, не прави това — изрече той изтерзано.

— Искам го обратно. — Плисна вода към Армстронг, за да му попречи да я доближи. По гребена на вълните още белееше пяна. Продължаваха да беснеят. Това обаче не й направи впечатление. Препъваше се, пристъпваше напред, едва дишаше и настояваше: — Искам тялото му!

— Може би океанът ще ни го върне — опита се да я успокои Армстронг. — Понякога прави така.

— Искам го сега!

— Милейди…

Мракът отново се сгъсти. Едва различаваше лицето на Армстронг, но знаеше, че е там, независимо колко е уплашен.

Тя не беше уплашена. От какво повече да се страхува? Иън е мъртъв.

Дълбоко в душата си чу да се обажда тънко гласче: „Ти си господарката. Имаш задължения. И те започват от Армстронг, твоя пазител. Неговата съпруга и неговата дъщеря са все още на плажа, а у дома го чакат и други деца. Неговото семейство се нуждае от грижите му.“

Оказа се, че не е лесно да се пренебрегнат навици, насаждани цял живот.

Алана се обърна с гръб към океана-крадец.

— Трябва да вземем тялото на господин Луис и да го положим във водата.

— Да, милейди — съгласи се Армстронг.

— Брайс мъртъв ли е?

— Не, милейди — отвърна Армстронг и посочи към плажа.

Към пътеката с куцукане се придвижваха две неясни фигури. По начина, по който Уайлда придържаше Брайс, по начина, по който той се облягаше на нея, беше ясно, че каквито и проблеми да са имали помежду си, вече са ги изгладили. Земевладелецът на рода Маклауд щеше да отпразнува сватбата си веднага щом раната му зарасне.

Алана извърна глава. Тя е господарката на Фионауей. И ще помогне на влюбените, но не е длъжна да ги гледа.

— Намери двама от по-силните мъже да отнесат Брайс горе. Няма да може да изкачи скалата сам. Едуин го наръга с нож.

— Едуин? — повтори Армстронг невярващо.

— Той уби и Иън.

— Значи другото тяло е било на Едуин?

— И той ли е изчезнал?

Армстронг се огледа.

— Не го виждам.

— Не искам неговото тяло обратно — каза Алана на водните духове.

Хората по брега се суетяха, но говореха тихо. Мнозина от по-измокрените и онези, които имаха деца, започваха да се разотиват. Сега щяха да изкачат пътеката, за да се приберат по домовете си и да си легнат.

Заедно.

Всеки със семейството си, с хората, които обича и които го обичат.

С изключение на нея.

Пристъпи към една скала и уморено се отпусна на нея. Ребрата отново я заболяха. Умът й вече разбираше, че Иън е мъртъв. Скоро и сърцето й щеше да го разбере.

— Милейди, студено е. И тъмно. Да се връщаме във Фионауей.

— Върви! — Заби пети в пясъка и направи знак на Армстронг да поема. — И аз идвам.

— Тогава оставам при теб.

Долови безпокойството му. Той беше неин пазител и отговаряше както за нея, така и за камъните. Но нямаше причина да се тревожи. Господарката на Фионауей знаеше задълженията си.

— Искам да поостана сама.

— Не го намирам за разумно.

— Просто ще поседя малко тук. — Вдигна очи към неясния му силует, стараейки се да не издава болката си. — Прибери се при семейството си, Армстронг. Сега те се нуждаят от теб повече, отколкото аз.

Нещо в спокойния й тон вероятно го убеди, защото той се поклони и тръгна. Скоро обаче се върна с одеяло. Метна го върху раменете й и остави ботите й до краката.

— Благодаря — промълви тя тихо.

Одеялото, с дъх на влажна вълна, я предпазваше от вятъра. Обви по-плътно раменете си. Дочу как в далечината замират последните нашепвани утехи. Всички се бяха разотишли.