Кристина Дод
Вещицата (3)

Глава 3

— Колко е грозна! — Уайлда потрепери. — Не знам дали ще успея да говоря с нея, без да я зяпам през цялото време, а мама твърди, че е невъзпитано да се зяпа човек, макар че има хора, от които не мога да откъсна очи. Просто очите ми ги изпиват и опитам ли да ги отместя, се обърквам ужасно и отново се вторачвам. Разбира се, ако махне цялата мръсотия от лицето си, ще е много по-приемлива.

Удавен във водовъртежа от нелогични съждения, с които го заливаше Уайлда, Иън попита:

— Кой — майка ти ли?

— Не. Вещицата. Нали за нея говорим.

— Разбира се.

Уайлда въздъхна раздразнено.

— Вещиците плашат, не смяташ ли? Искам да кажа, че поне мен винаги ме е било страх от тях, макар мама да ми е обяснила, че те не са истински, но ако някоя вещица живее в имението на Феърчайлд, тя не би се показала пред мама, според мен. Просто няма логика да я приближи и да й съобщи: „Аз съм вещица“, защото мама няма да й повярва. Още повече, че тя самата не би позволила там да живее някоя вещица. А аз не си представям една вещица да не се подчини на мама. Ти представяш ли си?

Той се колебаеше дали да разтърси Уайлда, за да спре да бръщолеви, или да избяга толкова далеч, че да не я чува. Ала тя все пак е негова братовчедка, двадесет и девет годишна и все още неомъжена. Доведе я в тази забравена от Господ страна, където хората говорят неразбираем английски и ядат смес от овчи бял и черен дроб, сърце и вечните овесени ядки, сварена в шкембето на закланото животно. Наричаха го саздърма. Гадост!

— Иън, слушаш ли ме? — изхленчи Уайлда. Въоръжи се с търпение и насочи коня нагоре по хълма, към имението.

— Разбира се, Уайлда. Винаги те слушам.

Тя се извърна и вдигна поглед към него. Изражението й бе невинно, а сините очи — широко отворени. Изведнъж ослепителната усмивка я превърна от празноглава бъбривка в една от най-красивите жени — имаше вродената способност да прелъстява като Елена от Троя или като истинска представителка на рода Феърчайлд от Съсекс. Потупвайки ръката, с която я обгръщаше, тя му довери:

— Именно това харесвам най-много у теб, Иън. Никога не ме караш да се чувствам глупава.

Загледа се в тази непринудена доброта. Тя го обичаше. Заради естественото й поведение бе готов не само да изтърпява нейните приказки, но и да направи доста повече.

— Само глупак би те взел за глупава, Уайлда, а никой никога не ме е наричал глупак.

— Да, с изключение на баща ти, но той те нарича как ли не.

Иън се скова — старата рана бе готова да прокърви. Уайлда се разсмя.

— Опитва се да се изкара по-добър от теб, горкичкият. — Извърна се и погали гладкия камък на пръстена му.

Иън усети познатата топлина. Уайлда не бе точно глупава, а по-скоро необразована и независимо от възпитанието си — абсурдно наивна. А заради неразривната й привързаност към него, той бе готов да я брани от всякаква заплаха. И именно поради тази причина попита строго:

— Какво търсеше в колибата на вещицата?

— Ами утрото е така прекрасно, че ми хрумна да пояздя. Стори ми се топло, но трябва да ти издам, Иън, че краката ми са ледени…

— Уайлда, какво търсеше при вещицата?

— От конюшнята ми дадоха добър кон, искам да кажа кобила, затова съм изненадана, че избяга. Нали не мислиш, че нещо ще й се случи?

Очевидно печелеше време. Необичайно за нея.

— Избрали са кобилата специално за теб, защото винаги се прибира вкъщи. — Посочи към конюшнята, която вече се виждаше. — Сигурен съм, че е там. И така — какво се готвеше да кажеш на вещицата?

Уайлда се сви на седлото и проследи с пръст богатата бродерия по полата си.

— Исках нещо.

— От една вещица?

— Да. Кой друг би ми го дал? — За злочестина на Токсин, обутият й в ботуш крак се люлееше напред-назад и се удряше в хълбока му. — Нужна ми е магия.

Иън успокои животното с потупване по врата.

— За какво?

— Не мога да ти кажа! Ще разваля всичко.

Надяваше се вещицата да помогне на баща му, за да се издължи за неприятностите, които създаваше.

— Вещицата не прави магии.

— Не е вярно! — Уайлда се извърна и го погледна. — Не чу ли за Кени Ковача?

Иън вдигна ръка и разтърка очи.

— Безброй пъти.

— Ето! — Направо триумфираше.

— Кой ти каза?

— Красивите й устни се нацупиха.

— Никой.

— Тогава откъде знаеш за вещицата?

— Камериерката ми и госпожа Армстронг си шепнеха. — Лицето й засия. — Имам сребро. Мога да прекръстя дланта й.

— На вещицата? Струва ми се, че това важеше при циганите, мила?

При звука от копитата на Токсин по калдъръма пред конюшнята едно от конярчетата показа глава и се ухили. Между двата му предни зъба зееше дупка. Иън му кимна.

— Уайлда, изслушай ме. Опасно е да се броди из гората, а още по-опасно е да се търси вещицата. Със сигурност не прави магии, но е изобретателна старица и има вероятност да те нарани. Искам да ми обещаеш, че повече няма да я търсиш.

— Но, Иън…

— Обещай ми, Уайлда! — Дръпна юздите, за да спре Токсин. Момичето изхленчи отчаяно. — Иначе ще те изпратя обратно в имението на Феърчайлд. — Заплахата бе жестока. — Чуваш ли ме, братовчедке?

Уайлда се предаде.

— Добре. Обещавам. Но ти се държиш лошо, Иън. — Преди конярчето да успее да хване юздите и да поеме Токсин, тя се плъзна от седлото. — И аз вече не те харесвам.

Момчето се загледа след нея и се усмихна.

— О, много е сладка.

— Да — съгласи се Иън и също слезе. — Сладка е.

— Добре дошли! Хубаво сте направили, че сте се измъкнали навреме от лапите на вещицата.

— Съгласен съм с теб, Шанли. — Иън разхлаби изпомачканата си вече вратовръзка. — Шанли беше, нали?

Шанли наблюдаваше коня.

— Да, господин Иън.

— Едно от децата на Армстронг, нали?

Момчето кимна.

— Пак познахте, господин Иън.

— Като видиш баща си, предай му, че всичките ми мъжествени части работят.

— А ако не ме попита?

— Много ще ми е неприятно да остане с някакви подозрения. — Иън му подаде юздите. — Конят се разходи добре. Подсуши го, изчеткай го и няма да ти създава никакви грижи. — Токсин изсумтя, но Иън се приближи до главата му и го загледа в очите. — Нали така, юнако? Няма да създаваш проблеми.

Ноздрите на жребеца се разшириха, но Иън не откъсваше очи от неговите. Най-после животното се усмири, тръсна недоволно глава и господарят му го почеса по носа.

— Красавец!

Младият Шанли се престраши да погали врата на коня.

— Някой някога казвал ли ви е, че животните ви слушат?

— Няколко души. — Токсин изви глава към Шанли и Иън се загледа как момчето го почесва по муцуната. Конят изпъна врат. — И ти май добре се разбираш с тях.

— То ни е в кръвта.

— Какво искаш да кажеш?

Шанли погледна Иън почти виновно.

— Нищо. Просто така си приказваме тук.

Токсин сякаш се изсмя, а момчето се надигна на пръсти и му прошепна в ухото:

— Няма да ме издадеш, нали? — Цъкна с език и поведе коня към яслата.

Иън остана загледан след него със свъсени вежди. Мнозина претендираха, че се разбират с животните, но малцина всъщност го правеха. Странното бе, че двама, които наистина го можеха, се озоваха на едно и също място.

Тръгна след Уайлда и стъпи на каменната пътека. Каква ирония! Градината на вещицата изглеждаше по-добре от тази.

След пристигането на баща му, а вероятно и преди това, имението се поддържаше през пръсти. Покривът на обора бе рухнал; неокастрените клони на дърветата заплашваха да ударят човек в лицето; един счупен прозорец беше закован с дъски.

Но макар и занемарена, къщата радваше окото. Масивната сграда изглеждаше уютно разположена на скалистия връх, обрулена от океанските ветрове и горда с осанката си. Двете крила в различен стил, издигнати в различни времена, й придаваха вид на птица. Фасадата от сиви камъни сякаш изплуваше от миналото, а широкото стълбище гостоприемно подканяше.

Иън влезе и се озова в обширен коридор с много врати. Едната водеше към кабинета, друга към библиотеката, трета към дневната, а четвърта към стълбите за кухнята и пералното помещение. Пред него се простираше големият салон и двата дъгообразни коридора към спалните. В една от тях лежеше баща му — Иън би трябвало да отиде точно там.

Би трябвало. Облегна се върху богато резбованата маса. Би трябвало. Така повеляваше дългът. Откакто пристигна в Шотландия, той ръководеше живота му. Обичаше задълженията си към Фионауей, но занемареното имение отнемаше много време. Ненавиждаше обаче часовете, прекарани в грижи около баща си, особено като съзнаваше, че каквото и да стори, няма да му помогне; а и в очите на Лезли той никога не правеше достатъчно. Сега се налагаше да бди и над Уайлда.

— Още изглеждате уморен, господин Иън. — Госпожа Армстронг, висока и едра, приближаваше към него с наръч мръсни дрехи. — Ездата не ви ли освежи?

— Ездата — да. — Разкърши рамене. Както винаги щеше да направи онова, което се очакваше от него. Безгрижните дни, изпълнени с развлечения, отдавна бяха отминали. — Вещицата е на път, макар съпругът ти никак да не е доволен.

— Така ми каза и той.

Госпожа Армстронг не говореше много. Беше прекарала целия си живот във Фионауей.

— Вещицата спомена за лейди Алана — довери й Иън. — Изглежда напълно убедена, че младата дама е още жива.

Госпожа Армстронг подпря купчината дрехи на бедрото си.

— Ако е вярно, значи онова, което видяхте, не е било призрак.

— Не съм се и съмнявал. От коляното й имам синини по гърдите, а ножът й направи рана на врата ми.

— Усъмнихме се, защото залитахте и крещяхте. Сега вече гледаме по-сериозно на вас.

Това бе извинението, което вероятно някога щеше да чуе. Но все пак госпожа Армстронг, на чието мнение той държеше, го обявяваше за човек, комуто може да се вярва. Още едно потвърждение за неговата принадлежност към този дом.

— Вещицата твърди, че добре познава лейди Алана.

— Нима?

Във фалцета на госпожа Армстронг прозвуча изненада; тя неволно изпусна една кърпа и когато се наведе да я вдигне, Иън я застъпи с крак.

— Какво ще кажеш за това?

Икономката се надигна неохотно и го погледна.

— Нямам спомен тази вещица някога да се е срещала с лейди Алана. Старата вещица — да, но не и тази.

— Не те разбирам.

— Тук, във Фионауей, винаги сме си имали вещица и тя винаги е живяла в онази къщурка. Някои твърдят, че просто е остаряла и погрозняла, но това са пълни глупости. Когато една вещица остарее, се появява друга.

Иън си припомни, че не се намира в Англия. Там и учените хора се присмиваха на такива суеверия. Но това бяха Шотландските планини, почти незасегнати от цивилизацията. Госпожа Армстронг — на вид така разумна — очевидно вярваше в магическото превъплъщаване на една вещица в друга. Не можеше да се изсмее, без да я засегне, затова учтиво попита:.

— И откъде идва новата вещица?

— Тя всъщност не е истинска вещица. Дори някога тук да са живели магически същества, те вече са измрели. Новопоявилата се вещица е просто жена, изхвърлена от някое не толкова състрадателно село. Старата я учи на знахарство, та когато умре, да има кой да ни лекува. Вярно, лейди Алана прекара известно време с нея. Майка й умря прекалено рано, при раждане; щеше да има син. Тъкмо затова вещицата предаде на лейди Алана изкуството да цери. Господарката на едно голямо имение трябва да знае такива неща.

Иън бавно се наведе и вдигна падналата кърпа.

— Значи днес аз съм срещнал новата вещица. Удивително! — Още една от загадките на Фионауей. Напъхвайки кърпата в купчината пране, той погледна госпожа Армстронг в очите. — Бъди малко по-внимателна какво говориш, когато Уайлда е наоколо. Макар привидно да не притежава здрав разум, тя има много остър слух.

Госпожа Армстронг вдигна въпросително вежди.

— Днес я видях при вещицата.

Животът й на икономка и на майка на седем деца сякаш я беше лишил от способността да се шокира, но тя все пак тихо възкликна. После, потупвайки го по ръката, рече замислено:

— Господин Иън, това можеше да донесе истинско нещастие. Вероятно е чула, докато си говорех с Агнес, а ние си мислехме, че си топли краката пред камината. Ще предупредя и другите.

— Как е той?

— Господин Феърчайлд отново не спря да злослови по ваш адрес.

— Не ми казваш нищо ново.

По коридора се разнесе нечовешки вик — дори владеещата се госпожа Армстронг потрепери.

— Най-добре е вещицата да побърза. — Иън свали сакото си и нави ръкавите. — Той има нужда от помощ, а аз не знам как да му я дам.

— Спокойно, господин Иън. Нищо не може да се направи. Стара болест. Сам си я навлече.

— Какво значи това?

— Грешникът ще бъде наказан, а заблуденото агне ще се завърне. — Кимна и вдигна купчината за пране от бедрото си. — Не го забравяйте, господин Иън, докато ви обсипва с ругатните си.

Не разбираше за какво става въпрос.

— Само още нещо.

— Да?

— Колко годишна щеше да бъде лейди Алана сега?

— Колко годишна? — Госпожа Армстронг извърна лице към него и го изгледа подозрително. — Да не сте преуморен, господин Иън?

— На колко?

— На двадесет… Почти на двадесет и една.

Значи сметките му са верни. И освен това…

— Знаеш ли рождената дата на лейди Алана?

— Акуширах на майка й. Беше през лятото, юли… На двадесет и първи, мисля. — Веждите на госпожа Армстронг се свъсиха. — Да, двадесет и първи. Денят преди да родя моя Джами.

— Благодаря, госпожо Армстронг. Много ми помогна.

Тя пое към пералното помещение, а той се загледа в камъка на пръстена си. Двадесет и първи юли. Рожденият ден на лейди Алана е само след две седмици.

* * *

По-възрастните хора в Шотландия се усмихват с разбиране, когато по-младите заразпитват за вълшебниците. Нямаме, време за подобни неща, отвръщат те. Усилията да изтръгнат насъщния от коравата земя или да уловят риба във враждебното море ги поглъщат изцяло.

Някои от по-младите схващат намека и привеждат гръб над работата си, както си му е редът.

Други обаче виждат невероятна романтика в магията и се надяват чрез нея да облекчат живота си. Затова търсят самозвани шарлатани.

Глупаци! Та нали всеки знае, че няма никакви вещици!