Кристина Дод
Вещицата (28)

Глава 28

Алана се измъкна от колибата. Беше с тежките си боти. На шията й висеше огърлицата. Вятърът беше разнесъл повечето буреносни облаци и сега по небето плуваха вече само малки бели кълба. Вървеше бързо и се молеше природната стихия да не е предизвикала някоя криза, изискваща вниманието на господин Луис.

Той за щастие беше пред черквата. Стоеше, сякаш я чакаше, и я гледаше как приближава.

— Когато чух, че са те изгонили от имението, си помислих, че ще дойдеш при мен, милейди.

Спря точно пред него с ръце на хълбоците и заяви:

— Тогава знаеш защо съм дошла.

Пасторът, както обикновено, беше с широкополата си шапка, с ризата с дълги ръкави и фустанелата в цветовете на клана Маклауд. И както обикновено прояви дискретност.

— Кажи ми.

— Според твърденията на Лезли Феърчайлд синът му е извънбрачен. От друга страна, господин Феърчайлд проявява всички признаци на умиращ, защото е нарушил дадено на воден дух обещание. — Алана трескаво се приведе. — Лъже ли, господин Луис? Оженил ли се е все пак за майката на Иън?

— Ела — подкани я той с жест. — Ще се поразходим и ще ти разкажа една история.

Разочарованието пречеше на Алана да помръдне.

— Моля те, господин Луис! Не ми се слушат никакви истории. Само искам да знам дали са били женени.

— Вие младите сте прекалено нетърпеливи. — Той вече вървеше. — Щом желаете отговорите, изчакайте ги.

— Добре. — Алана забърза да го настигне. — Но ще ми кажеш, нали?

— Водните духове, както знаеш, са направили домовете си в тази част на Шотландия от незапомнени времена. Подобно на хората сред тях има и добри, и лоши; спокойни и диви.

Водните духове? Той говореше за водните духове!

Поеха по лъкатушещата по скалите пътека, откъдето между пролуките на величествените дъбове се откриваха великолепни гледки към неспокойния океан..

— Майката на Иън — Мюрън — била от по-дивите и проявявала силно любопитство към живота на земята. На шестнадесетия си рожден ден се преобразила за първи път.

— Как? — попита Алана и затаи дъх.

От край време се интересуваше как става това, но опитите й да го узнае все удряха на камък.

Господин Луис обаче знаеше. Нямаше никакво съмнение.

— Излязла на скалите… На тези тук.

Посочи с пръст и Алана видя черните камъни, изтрити и огладени от ветровете и вълните. Понякога, в топли дни, бе виждала там да се приличат на слънце тюлени. Колко ли от тях са били водни духове?

— Мюрън се измъкнала от плътно прилепващата си кожа. Първо главата, после едното рамо, след това другото. Като новородено. Мъчително появяване на белия свят, последвано от тежко приспособяване. Протегнала се, раздвижила пръстите на краката си, проверила дали може да стъпва и се заклатила като дете, което прави първите си стъпки.

В съзнанието на Алана се появи образът на тъмнокоса красавица, която върви по скалите със залитане, но при всяка следваща стъпка става все по-уверена и в един момент вече се чувства достатъчно силна, за да измине разстоянието до селото.

— Имала ли е дрехи на себе си?

— Нима децата се раждат с дрехи? — възкликна господин Луис. — Ала момичето било виждало хора и знаело за обичая им да се покриват. Без никакви угризения откраднала дрехи, оставени да съхнат на някакъв простор, и продължила. Мъжете, естествено, се влюбвали в нея, защото била изключително красива. Тя им се присмивала.

Алана трепна. Веднъж се бе присмяла на господин Феърчайлд, че нямал власт над нея, но после здравата си изпати.

Господин Луис забеляза реакцията й и подметна:

— Да, добре знаеш какви неприятности носи това. Мъжете направо ненавиждали нейното отношение. Един ден я заловили. Блъскали я насам-натам, наричали я измамница и положително щели да й сторят още нещо, но се появил Лезли Феърчайлд.

— Вероятно още повече се е изплашила — отбеляза Алана кисело.

— Не. Той бил на гости във Фионауей. Гуляели и се забавлявали с баща ти. Бил дяволски привлекателен.

— Сега от привлекателността му няма и следа.

— Така става с всяка земна красота. — Господин Луис погали бузата й с ръка. — Това е причината, Алана, да търсим някой, който да ни обича. Когато се набръчкаш и съсухриш като мен, ще се радваш, че Иън е до теб.

— Той не ме обича — отвърна тя, без да трепне, и остана горда от себе си.

— Денят още не е приключил. — На места по пътеката имаше кал и мокри листа. Господин Луис се подхлъзна и раздразнено промърмори: — Е, искаш ли да чуеш края на историята?

Алана се наведе, отчупи една здрава пръчка и я подаде на пастора.

— Слушам те.

Той огледа тояжката. Заби я в земята и се облегна на нея.

— Всички моми бяха влюбени в господин Феърчайлд, а той се забавляваше както му хрумне. Знаех, че не е добър. Но спасил Мюрън и на нея й се сторил прекрасен. Пък и той я обичаше повече от всичко на света.

— О, господин Луис, този мъж никога не е обичал нищо освен себе си.

— Имам предвид, че я е обичал, колкото е бил способен да обича. — Господин Луис се загледа в бурните води. — Цяло лято я преследвал по скалите, умолявал я да се омъжи за него. По едно време, признавам, дори си мислех, че тя ще успее да го сложи на място.

— Значи все пак са се оженили!

Пасторът въздъхна дълбоко.

— Да.

— Знаех! Знаех! — Алана едва сдържаше възторга си. — Ти ли извърши церемонията?

— Да. Но приех да ги свържа само в пробен брак, защото му нямах никакво доверие.

Изненадана, Алана попита:

— Той е англичанин. Разбирал ли е естеството на пробния брак?

Господин Луис отново тръгна.

— Обясних им съвсем ясно, че в продължение на година могат да живеят като мъж и жена; ако през този период решат да останат заедно и съюзът им е плодовит, ще ги венчая за вечни времена.

Алана сграбчи ръката на господин Луис и го принуди да спре.

— Обясни ли им условията при встъпване в брак с воден дух?

— Той напълно съзнаваше последствията от действията си. Мюрън също знаеше отговорностите си. Хайде да отидем натам. — Господин Луис посочи към мястото, където пътеката се отклоняваше към брега. — Обичаше го, но струва ми се, не му вярваше. Съюзът им бе обречен на провал. Разбрах го още преди края на първата зима. Лезли ненавиждаше шотландските планини, бурите и студа. Мюрън също бе нещастна. Искаше да види семейството си, но те бяха във водата, далеч от нея. Лезли настояваше да отидат в Лондон; тя му обясняваше, че не може да го последва, че никога няма да е в състояние да живее на друго място.

Алана го погледна невярващо.

— Не го ли е знаел?

— Казахме му. Просто не ни повярва. И макар че бяха толкова нещастни, всеки по своему, те не успяваха да се въздържат да не се прегръщат и любят. Преди настъпването на пролетта тя носеше дете.

— И така се е приключило с пробния брак? Били са венчани за вечни времена?

— Да. Когато го разбрал, Лезли й казал, че ще отскочи до Феърчайлд да се види с близките си, преди да се премести завинаги по нашите места.

Господин Луис не добави нищо повече. Не се и налагаше. Алана знаеше, че господин Феърчайлд е избягал като плъх; изоставил е бременната си жена с надеждата тя да наруши обетите. Представяйки си мъките, които е преживяла Мюрън, Алана попита:

— Сама ли е отгледала Иън?

— Съвсем сама. — И в гласа на господин Луис се долавяше тъга. — Живееше с детето недалеч оттук в една колиба на скалите с изглед към океана. Накрая дойде времето да се върне във водата. Тогава отведе Иън в имението Феърчайлд, Оставила го на Лезли със заръката добре да се грижи за него и му напомнила, че трябва да дойде тук, при нея, когато детето навърши пълнолетие.

Стигнаха разклонението, което отвеждаше надолу по камъните към брега. Алана тръгна напред. След няколко минутно спускане стъпиха на песъчливата ивица между скалите.

— Не ми се вижда правдоподобно господин Феърчайлд да е пристигнал тук като мой опекун от глупост.

— Ако ме питаш, той е дошъл тук по-скоро да се убеди, че Мюрън си е най-обикновена жена и няма никога да му се наложи да плаща цената за нарушеното обещание. — Господин Луис седна върху огромния гранитен блок. — Ала открил, че нещата не са такива, за каквито ги взема. Сега той е един отчаян човек.

Алана се сети как изглеждаше господин Феърчайлд, когато настояваше Иън да се залови с разкопаването на брега.

— Сигурно се надява, че ако успее да унищожи всичко това… — направи широк жест с ръка към гранитните канари, брега и морето, — … магията, която носи благоденствие и плодородие на Фионауей ще изчезне.

— Не е изключено и така да стане. — Господин Луис се загледа в нея; стори й се, че в очите му проблясват сълзи.

Алана го разбра. Именно на нея бе поверена свещената задача да опази мястото, където бе отгледана и израснала.

— Значи не бива да чакам. Трябва да отида още сега да взема документите за женитбата им.

Налагаше се да отиде. Иън не беше незаконородено дете на жена — воден дух, заченала от Лезли при случайна среща на скалите. Той беше законороден, създаден от двама души, които поне за кратко са се обичали.

Вече се бе сблъскала с решимостта на Иън, когато й забрани да плува до пещерата. Независимо от твърденията му, че не я обича, той бе готов да се отрече от документите, узаконяващи неговото рождение, само от загриженост за нея. Готов бе да загуби Фионауей. Да се прости със своята най-съкровена мечта.

— Приливът настъпва — господин Луис кимна към океана, — но скоро ще има отлив, пък и бурята причини силно вълнение.

Беше рисковано да се плува в такъв момент. Загледа се към надвисналата скала, която криеше входа на пещерата. Бурята отмина наистина, но все още оказваше въздействие върху океана и вълните се разбиваха със силен грохот в брега. За да се чуват, Алана и господин Луис трябваше почти да викат. Водата бе изхвърлила дървени парчета и миди. Не всички морски обитатели имаха късмета да преживеят стихията. Ако късметът й изневереше, и тя щеше да свърши като тях.

После, за пръв път откакто Алана се помнеше, господин Луис свали шапката си. Късите му коси, остри и лъскави като козина на тюлен, щръкнаха. Залязващото слънце огря бръчките по лицето му. Този възрастен мъж явно бе изморен от продължителните усилия да се грижи за хората от енорията и да опазва ненакърнимостта на съюза.

— Ще ми се да можех да дойда с теб, но по-скоро ще ти бъда в тежест, отколкото в помощ.

Звучеше така, сякаш се опитва да убеди сам себе си.

— Ще се справя — увери го Алана. Трябваше да го направи! Бързо свали ботите и чорапите и ги остави на сухия камък. Докато пускаше огърлицата в една от ботите, усети студения пясък с босите си крака. — Нямам намаслена кожа, за да увия сватбеното свидетелство.

Господин Луис се изправи и затършува из расото си. Накрая измъкна една кожена торбичка.

— Хрумна ми, че може да ни потрябва. Вътре съм сложил твоето брачно свидетелство.

— Бил си сигурен, че ще отида, така ли?

Пое торбичката, усмихна му се и му направи знак да се обърне.

Той го стори, промърморвайки:

— Молех се на Бога да го направиш.

Алана свали широкия платнен колан и привърза полите си. Не подобаваше много за дама, но същото важеше и за любимия й начин на плуване — съвършено гола.

— Ще се моля на Бога да се завърнеш жива и здрава.

— Прибави една и от мое име. — Леко докосна рамото му. — Ти винаги си ме учил да се моля така, сякаш всичко зависи от Господ, и да се трудя така, сякаш всичко зависи от мен. Ще се върна, господин Луис. Не се притеснявай.

Докато Алана се потапяше, господин Луис прошепна:

— Да, момичето ми, и сега ще последвам собствения си съвет.