Кристина Дод
Вещицата (23)

Глава 23

Иън и Алана прекосиха прага на Фионауей. Той очакваше да изпита прилив на задоволство — сега владееше имението, имаше си красива булка с титла, която му вярваше. Постигна всички цели в живота си. Но… Алана не беше щастлива.

— Другите от семейството вечерят ли? — попита тя госпожа Армстронг, докато й подаваше шапката си.

— Току-що приключиха.

Не виждаше аурата около себе си, не виждаше аурата и около Алана. Иън знаеше обаче, че трябва да ги има — просто той бе изгубил способността си да ги вижда. Захвърляйки пръстена, се бе отрекъл от произхода си на воден дух.

Госпожа Армстронг пое кошницата от ръцете му.

— Беше ли хубав обядът, сър?

— Много.

Целият свят направо бе разфокусиран и се свеждаше до физически форми и обеми.

Но госпожа Армстронг изглежда не го забелязваше.

— Господин Феърчайлд и останалата част от компанията отидоха в големия салон.

— Значи всички са тук — отбеляза Алана. — Би било прекалено хубаво поне братовчедите ми да си бяха тръгнали.

Нервна ли беше? Досещаше се за състоянието й по лекото потреперване на пръстите. Опита се да се концентрира и да си възвърне способността да вижда, но усети единствено притеглянето на приливите и на вятъра.

Взе ръката й и я стисна многозначително.

— Ти си господарката, а аз съм твоят съпруг и никой не е в състояние да направи нищо, за да го промени.

Усмихна му се угрижено.

— Знам. Всичко свърши. Ние сме свързани, но не такава сватба очаквах. Исках приятелите и близките ми да са тук, да има голямо пиршество, а се чувствам така… странно.

Като алчен млад мъж, той бе мислил единствено как по-бързо да се ожени за нея, преди някой друг да му я отнеме. Не се запита какво би желала тя.

— Щом приключим с прибирането на реколтата, иде разпратим покани. Ще вдигнем голямо тържество. Ще ти набавим сватбена рокля от Лондон, а ти ще намериш камериер, който да ме обръсне. Ще изпечем цял вол и ще извадим от уискито.

Докато той описваше бъдещето, по устните й разцъфтя усмивка.

— Редно е да поканим и краля.

— Да, но напоследък не е добре, според онова, което чувам.

Тя се натъжи малко.

И макар да знаеше, че тя играе, продължаваше да изрежда всевъзможни бъдещи гости, за да я накара да се усмихне отново.

— А защо да не поканим и лейди Валери, и лорд и лейди Уитфилд с децата им. Три са… Все момчета и вечно готови да правят поразии… — Очите на Алана засияха и Иън се зачуди дали си мисли за децата, които те ще имат. — Ще поканим и другия ми братовчед. Щом споменем за водните духове, Хадън ще нагази в океана, за да ги търси. Той е толкова обаятелен — нищо чудно сами да дойдат.

— Бих искала да се запозная с приятелите ти.

Иън се изненада. Никога не бе считал лейди Валери за приятелка. По едно време тя по-скоро му беше опонент. Но я харесваше; вечните й кроежи го възхищаваха.

Откакто се запознаха, наричаше лейди Уитфилд „братовчедката Мери“, а много преди това се обръщаше към лорд Уитфилд със „Себастиан“. Но чак приятели? Себастиан го беше взел в бизнеса единствено по настояване на Мери. Оттогава бяха зачестили поканите за тихи семейни обеди и вечери, запознанства с подходящи мъже и знатни дами… Всъщност Себастиан и Мери май можеха да бъдат наречени негови приятели.

И Хадън. Нищо че веднъж Хадън го преби от бой, той определено му беше приятел.

Като че ли не беше чак толкова отритнат от обществото… И именно Алана му посочи този факт.

— Аз също бих искал да се запознаеш с приятелите ми. Но първо трябва да се изправим пред баща ми.

Влязоха заедно в големия салон. Завариха Лезли, Едуин, Брайс и Уайлда, скупчени край огъня. Дамон лежеше пред камината. Независимо обаче от чашите с вино, които всички държаха, единствено кучето изглеждаше доволно.

Бузите на Лезли розовееха, а очите му гледаха бдително. Подпираше се на облегалките на стола, но като че ли просто се бе изтегнал в него. Не изглеждаше зле за човек, който само преди две седмици е бил на смъртно легло.

Кучето се надигна, за да се протегне и разтърси, прекоси салона и навря муцуна в ръката на Иън. Той го потупа. Същото стори и Алана. Лезли отбеляза кисело:

— Развали още едно куче, Иън.

Иън почеса Дамон по брадичката и с това му достави видимо удоволствие. Загледа се в баща си. Според Алана баща му го обиждаше от завист. Неуважителна причина — по мнението на Иън, — за да съсипеш живота на двама души. Улавяйки погледа на Лезли, той отбеляза:

— Всяко същество трябва да знае, че има някаква стойност, татко. Просто дадох на Дамон да разбере, че го ценя.

Отчаяно се опита да внуши на баща си, че той също е същество с определена стойност. Че дори сега е готов да му прости.

За миг Лезли го погледна, разбрал посланието. Но за разлика от Дамон той разполагаше със способността да отхвърля подобни утехи. Затова преднамерено сведе поглед и изсумтя презрително.

— Винаги си бил мекушав. Точно като онази никаквица, майка ти.

Иън откри, че нещата не стават по-добри от това, че знае защо баща му го мрази. Нищо нямаше да се промени, щом Лезли отказваше да забрави миналото.

Тишината натежа. Добре че Уайлда скочи, остави чашата си на масата и тръгна към тях.

— О, върнахте се! Опитах да ги накарам да ви почакат за вечеря, но баща ти, Иън, не искаше и да чуе. Нямало да умира от глад, макар че, ако вие се бяхте забавили прекалено дълго, точно това щеше да ви сполети. Искам да кажа, хората няма как да живеят дни наред, без да се хранят. Те огладняват, отслабват и дрехите не им стоят както трябва.

— Би било недопустимо — увери я Иън, хвана ръката й и я придърпа към огъня.

Тази вечер усмивката й беше много плаха. Той се зачуди защо.

— Същото казах и аз. Както твърди мама, майсторски скроената дреха е едно от най-важните неща, за да се направи добро впечатление. Ако ненадейно ни дойдат гости и видят, че дрехите ни се нуждаят от стесняване, ще бъдат отблъснати и ще останат само за малко. — Уайлда се намръщи, сякаш забравила какво точно иска да каже. После тихо добави: — А и сметките, за шивачите ще са огромни.

— Права си, както винаги — заяви Едуин и галантно се поклони.

Гледайки го изпепеляващо, брат му не помръдна. Уайлда се обърна към Брайс.

Иън обаче нямаше време да се чуди на поведението й, понеже Лезли се раздвижи неспокойно:

— Уайлда, представа нямам защо се опитваш да замажеш нещата, когато довереницата ми и синът ми очевидно се завръщат от полето. По дрехите им има следи от трева и изглеждат неприлично доволни.

Едуин се извърна и неволно бутна чашата на Уайлда. Червеното вино се разля, преди Брайс да я хване.

— Магаре — процеди по-големият през зъби.

Лезли се засмя, уловил погледа на Алана, който тя плъзна надолу към полата си. После се чу характерното кашляне.

— Е, госпожице, като твой опекун настоявам да знам как си прекарала деня.

— Ще ти съобщя важното, татко. — Иън притегли един стол и насили Алана да седне. С ръце върху раменете й той изгледа всеки по отделно и обяви:

— Поздравете ни. Ние сме женени.

Последваха няколко секунди тишина. После Уайлда възкликна:

— Женени? Оженили сте се? След всичко, което ми каза тази сутрин, Алана? По-скоро — братовчедке Алана, защото сега вече си моя братовчедка и аз съм толкова щастлива, че ми иде да изкрещя.

Което й направи: нададе къси, остри писъци, при което Дамон настръхна. Уайлда заподскача нагоре-надолу, наведе се да прегърне Алана, после прегърна Иън и продължи да подскача.

Иън се опита да потисне усмивката, готова да разцъфне на устните му, но не успя. Мъжете седяха като непристъпни канари. Алана, наблюдавайки неподправения изблик на Уайлда, също се усмихна. Иън се наведе напред и прошепна в ухото й:

— Какво си казала тази сутрин?

Без да извръща глава, тя отвърна:

— Че твърдо съм решена да се омъжа за Дамон.

— Лъжкиня!

— Самодоволен глупак!

Той се изправи и изгледа останалите. Брайс и Едуин се опитваха да кажат нещо, но всеки път, когато Уайлда минеше край тях, те се разсейваха.

Баща му… О, погледът на Лезли нито за миг не се откъсна от него и новата му булка. И нещо по-лошо — той се усмихваше.

Какво ли не би дал, за да бъде сега пръстенът на ръката му. Искаше да види емоциите, за които подозираше, че кръжат около тях.

Захвърли го импулсивно. Но как можеше да настоява Алана да се откаже от връзките си с водните духове, без той да стори същото. Всъщност може би нямаше да го направи, ако пръстенът не бе станал черен, когато Брайс го докосна. Иън се намръщи. Дали пък Едуин не повлия върху цвета на камъка?

Нямаше значение. Когато пръстенът го прониза с убийствената болка, Иън си даде сметка, че той има силата да го завлече в другия свят. Светът, който видя в тъмния океан през онази нощ, толкова отдавна. Умно постъпи, като се отърва от него. Скоро щеше да привикне с усещането за ампутиран крайник.

Най-сетне бурните възклицания на Уайлда позатихнаха и Лезли се обади:

— Честито, Иън. Постигна онова, което аз не успях. Хвана най-примамливата гълъбица в цяла Шотландия.

Раменете на Алана се стегнаха под ръцете на Иън. Той започна да ги масажира и не спря, докато те не се отпуснаха.

— Не е гълъбица. А изтънчена дама.

— Ха! Продължаваш да си същия приспособенец. Винаги ще си останеш такъв. Щом не можеш да имаш дадена жена, вземаш друга — това е твоето мото.

Иън и преди бе играл тази игра с баща си. Никак не беше приятна, но съвсем спокойно отвърна:

— Алана е жената, която искам.

— С нейните имоти и доходи. Ти винаги си притежавал способността да съблазняваш птиците да слизат от клоните. Какъв шанс има едно глупаво момиче? — Лезли пребледня. Явно силите го напускаха, но успя да добави: — Добра работа, синко. Много добра работа си свършил.

Алана отново се напрегна.

— Вече съм женен, татко, и нося отговорност преди всичко към съпругата си. Така че, макар най-сетне да получих одобрението ти, трябва да призная — то не представлява интерес за мен.

— Но аз не одобрявам! — Брайс най-после си бе възвърнал присъствието на духа. — Аз съм земевладелецът на клана Маклауд. Алана трябваше да ми поиска разрешение.

— Но ти нямаше да ми го дадеш — вметна Алана.

— Бих приел, но не така прибързано. Непочтено е!

Алана се настани по-удобно.

— Жените Маклауд винаги са се омъжвали прибързано, Брайс, и ти добре го знаеш.

— И са съжалявали за това. — Брайс й се закани с пръст. — Спомни си какво стана с майка ти!

Трябваше ли този мъж винаги да избира най-болезнения начин, за да каже нещо? Упреците му я вбесиха, но Иън се намеси:

— Прав си, Брайс. — Признанието му свари Брайс неподготвен и накара Алана да простене. — Трябваше да се обърна към теб и да поискам ръката й. Но бях изправен пред избора: Алана или подобаващо поведение. Разбираш защо не се замислих за поведението.

— Ами… трябваше — заекна Брайс.

— Съгласен съм. — Иън пристъпи напред и протегна ръка. — Поднасям ти чистосърдечното си извинение.

— Той няма правото да дава съгласие за ръката ми! — възмути се Алана.

Иън не й обърна внимание. Сега вече Брайс беше и негов братовчед, а от горчивия си опит с Феърчайлдови се бе научил да проявява добронамереност към роднините си.

— Нека ти дам едно обещание, земевладелецо на Маклаудови, Ще се грижа и ще браня Алана докато съм жив. А и след това.

— О, Иън. — Уайлда плесна с ръце. — Толкова е романтично!

— Ами… Ъ… — Брайс се надигна и пое протегнатата ръка. — Е, предполагам, всичко е наред. Все някой трябваше да се ожени за Алана. Някой, който да я контролира. Защо да не си ти?

Едуин се надигна.

— Щом Брайс го приема, приемам и аз. — Пристъпи и разтърси ръката на Иън, после целуна Алана по бузата. — Честито, братовчеди!

Извърна се и напусна големия салон. Уайлда остана загледана след него.

— Бедничкият — промълви тя.

— Какъв му е проблемът? — попита Иън.

— Нищо особено. — Очите на Уайлда се разшириха. — Просто е беден.

— Не разполага с пари — преведе му Алана. — Уайлда винаги жали хората без пари.

— Може да си вземе богат мъж — обади се Брайс.

— Едуин е толкова мил. Не бих искала да го нараня…

— Желаеш ли го достатъчно силно, ще го сториш — обяви Брайс и сграбчи ръката й.

Тя се опита да се дръпне.

— Боли ме!

— Престани да се дърпаш. — Повлече я към кабинета. — Искам да поговоря с теб.

Лезли удари с длани по облегалките на стола.

— Тук хората слушат бръщолевенето на Уайлда! Сигурно съм попаднал в ада.

— Ти би го разпознал, татко.

Баща и син се загледаха един в друг със старата си омраза.

Едва ли щяха отново да се скарат, прецени Алана. Не и след като Иън така елегантно обяви независимостта си. Потупвайки го нежно по ръката, тя подхвърли:

— Струва ми се, Брайс най-после е влюбен.

— Какво?

Иън отмести очи от баща си и я погледна.

— Брайс. Влюбен е в Уайлда.

— Всички са влюбени в Уайлда.

— Но той винаги се е клел, че ще се ожени за жена с пари, а сега го виждам да се отказва от това си намерение без никакви терзания. — Нещо като усмивка се появи на устните й. — А още по-хубавото е, че и Уайлда е влюбена.

— Сериозно? — Иън погледна към кабинета. Откъде го знаеше, след като не бе в състояние да види аурите им? Как успяваше да надникне в човешките сърца и да улови емоциите, бушуващи там? — Надявах се някой по-достоен да плени Уайлда.

— Брайс е земевладелецът на Маклаудови, има прекрасно имение и обширни земи, — Алана свъси вежди. — Да се ожениш за жена от Маклаудови е чест, която не се пада често на англичаните.

— Но той искаше и земите ти — напомни й Иън.

— За да ги управлява Едуин. Трябва да се признае, че се държа като истински любещ брат.

— Любовта не е нещо, което свързвам със семейството — промърмори Иън и погледна баща си.

— Моята майка ме е учила, че да обичаш е проява на слабост — обади се Лезли. — Постарах се да ти внуша същото, но ти се оказа слаб ученик.

Алана забеляза опита на Иън да премахне пропастта помежду им, както и непоколебимия отказ на Лезли. Беше глупаво от негова страна, защото сега тя щеше да брани Иън точно както бранеше Фионауей.

Застана между тях и обяви:

— Ние се оттегляме в спалнята — там ще ни донесат нещо за хапване. Редно е и ти да сториш същото, господин Феърчайлд. Изглеждаш уморен.

— Бързате да разпалите страстите си? — подигравателно подметна Лезли. — Или ти бързаш да преброиш новополучените си богатства, Иън?

— Няма никакви богатства — отвърна синът му. Алана го подбутна към вратата и той охотно се подчини.

— Има, разбира се — провикна се Лезли. — Не ти ли е казала за съюза и за… камъните?

Ужасена, Алана се извърна и се вторачи в ухиления старец. Той знаеше нещо и бе достатъчно жесток да го използва, за да унищожи всички.

— За какво говориш?

— Няма защо да се правиш на глупачка. — Лезли се хилеше самодоволно като рибар, уловил сирена. — Знам за опалите.

Изпитваше желание да го размаже като червей.

— Откъде го знаеш?

— Баща ти, мила моя, бе един от най-добрите ми приятели… А когато пиеше, разказваше невероятни истории.

Баща й! Глупавият и небрежен баща бе споделил пред този безскрупулен човек за морските опали! Дали беше издал тайната и пред други?

Лезли погледна Иън.

— Е, синко. Ще започнем да копаем веднага.

— Не! — извика Алана.

— Не? — Веждите на Лезли се стрелнаха подигравателно нагоре. — А защо не? — Потупа устни с пръст. — О, почакай, май си спомням. Разправя се някаква глупава история, според която брегът не бива да се пипа, за да е по-удобен за онези натрапници — водните духове.

— Теб не те е грижа за тях, нали, Лезли? — Гневът прозираше във всяка черта на Иън. — Ако успееш да я прогониш завинаги, ще бъдеш много щастлив.

Лезли мазно попита:

— Кого да прогоня?

— Майка ми.

Пръстите му затрепериха силно. Потреперванията бързо се плъзнаха нагоре по ръцете и към гърдите. После се спуснаха надолу. Цялото тяло на Лезли се разтресе.

— Виждал ли си я? — попита той дрезгаво. — Не ходи да я търсиш. Тя ме отрови. Ще отрови и теб.

— Кога?

— Преди години. Преди много години.

Старецът стисна ризата на гърдите си. Дишаше мъчително, сякаш всеки дъх му беше последен. Алана почти пожела това да е така. Иън се успокои.

— Значи отровата действа доста бавно.

— Камъните… — Лезли едва дишаше, но постепенно се овладя и успя да промълви: — Трябва да има цяла планина от тях. Бихме могли да бъдем богати. Толкова богати…

— Татко — обади се Иън тихо, — аз вече съм достатъчно богат.

Лезли изгледа сина си така злобно, че Алана трепна.

— Глупак! Понякога се чудя дали наистина си мой син. Човек никога не е достатъчно богат.

Иън отиде при вратата и извика прислужниците.

— Баща ми трябва да бъде отнесен в леглото.

Те влязоха припряно, явно страхувайки се от господин Феърчайлд, но много повече от Иън.

— Не! — възропта Лезли. — Не искам. — Мъжете вдигнаха стола, — Оставете ме! Оставете ме!

Лезли ги налагаше, но те невъзмутимо го отнесоха към стаята му.

Точно преди да изчезне, Иън се обади:

— Никакво копане, Лезли. Никакво копане няма да има! Това е последната ми дума!

Алана изчака цялата шумотевица да затихне, преди да се обърне към съпруга си.

— Мисля, че мина добре.

— Шегуваш ли се? — Тя се засмя. — Да, явно се шегуваш. — Звучеше облекчен, докато обгръщаше раменете й и я насочваше към стаята. Тяхната стая. — Никога не съм кроил планове да те изправям пред правораздаването на баща ми.

— Знам. — Погледна го изненадана. — Нали не мислиш, че вярвам на приказките му?

Иън я притисна по-силно и тя долови облекчението му… и нарастващата му страст.

— Няма да позволя да застане като призрак помежду ни тази нощ.

— Той няма подобна власт.

Когато Иън отвори вратата на спалнята, й се стори, че чува лек тътен. Влезе първа и се огледа: голямото легло щеше с лекота да ги побере. Имаше маса и столове. Огънят в камината гореше; никой не би се досетил, че зад една от тухлите… Тя зяпна… Зад една от тухлите… Светлината явно й погаждаше номера…

— Много уютна стая — отбеляза Иън и й се усмихна многозначително. — Отдавна чакам да получа правото да я посетя.

Алана тръгна към камината. Една тухла й се стори не на място. Една тухла… О, дано не е онази тухла…

— Алана?

Започна да брои. Дванадесет надолу. Четири настрана. Изтегли тухлата от мястото й.

— Какво правиш? — Иън пристъпи към нея. — Защо изглеждаш така?

Тя вдига потресен, невярващ поглед към него.

— Кутията я няма! Някой е откраднал камъните!