Кристина Дод
Вещицата (20)

Глава 20

— Нараних ли те?

Иън наблюдаваше Алана внимателно, докато я хранеше с парчета студено заешко.

— Не — прошепна тя.

Беше я облякъл в бялата си риза, за да предпази светлата й кожа от слънцето, а понеже му се струваше, че това би я успокоило, беше надянал и огърлицата с камъните за заклинания на шията й.

Седнала на вълненото одеяло, тя изглеждаше изключително крехка. От бакърените й къдрици стърчаха стръкчета трева. Устните й аленееха от целувките му и някой по-достоен мъж би изпитал вина за ожулената от брадата деликатна кожа.

Иън обаче не изпитваше вина. Чувстваше се изключително добре. Всъщност — не можеше да си припомни миг, когато се е чувствал по-добре.

— Още хляб?

— Не.

Не бе изрекла доброволно и думичка, откакто я притисна с тялото си и я принуди да изпита наслада. Просто седеше с ръце в скута, отговаряше на въпросите му, ядеше храната, която й подаваше и през цялото време изглеждаше малко не на себе си.

Тя не си даваше сметка, но сънищата, с които я беше измъчвал, бяха измъчвали и него. Самият той не бе получил никаква наслада от нощните срещи, а тялото му, прекалено напрегнато и изпълнено с неудържимо желание, толкова го бе боляло. Сега, отчасти смекчил напрежението, можеше да я поглези, да я ухажва и да се преструва, че точно в този момент не я желае. Което не отговаряше на истината.

С палец отстрани трошичка от долната й устна. После, неспособен да се въздържи, я погали.

— Нима ще ми кажеш, че не ти е доставило удоволствие?

— Да не би да настояваш да говоря по този въпрос?

— Не. Ще се съобразя с твоя свян. — Погледна надолу. Тя седеше по турски и ризата покриваше всичко до коленете й. Не виждаше какво се крие отдолу, но си го представяше. — Защото само свянът те възпира, нали?

— Знаеш, че е така.

— Нищо не знам за жените. — Не повече от всеки друг мъж. — Знам единствено, че долових всеки твой трепет.

Смаяна, тя се вкопчи в ризата си.

— Трепет?

— Вътре в теб.

Стисна зъби и го изгледа свирепо, ала за него значение имаше само руменината, заляла страните й.

— Да не мислиш, че не го усетих?

— Представа нямам какво знаеш и какво не. Не съм твърде веща в тези неща. — Зъбеше му се като териер, а той я слушаше с радост. Мълчанието й бе започнало да го тревожи. Показа се прекалено груб, но тя пък… беше направо жестока. С такава настойчивост се опита да се отрече от спомените си и да го отблъсне. Не бе в състояние да й отпуска още време — днес беше рожденият й ден. Усмихна й се.

— Девствена си.

Спомни си. Нощта в колибата на вещицата. Опияненият й сън, прелъстяването, което смяташе за необходимо. Смаяният й отклик и собственото си трескаво желание.

Нима изпитваше вина? Не, определено не. Беше преценил всички възможности, преди да отиде при нея онази вечер. Следващите събития доказаха колко мъдро е постъпил.

Алана погледна настрана сякаш нещо там привличаше вниманието й, но когато той се извърна в същата посока, видя само разлюлени от вятъра треви. Явно избягваше погледа му, затова той остави ръката си да се плъзне под подгъва на ризата. Неговата риза. Алана подскочи, но той погали само глезена й и потъна в представи как тя би се разтворила за него, стига само да го пожелае.

— Ще те науча на всичко…

— Мислех, че вече си го сторил.

Той се засмя дълбоко и гърлено.

— Едва започваме. Ще намерим едно легло и ще останем там цял ден и цяла нощ. Това ще бъде началото. Но… след като се оженим.

Алана трепна.

Долови движението по глезена й. Самият той едва не трепна. Ненавиждаше необходимостта да узнае отговора, но съзнаваше, че трябва.

— Отблъсквам ли те?

— Да ме отблъскваш? Шегуваш ли се? — Направи жест, при което за миг вдигна ръката, с която се пазеше. Бързо я върна обратно — движението вероятно бе предназначено да го увери в спокойствието й, каквото тя всъщност не изпитваше. — Според мен е очевидно, че не ме отблъскваш.

— Защото ми откликваш, когато…

— Ш-ш-ш-т…

Пак го изгледа свирепо.

Потискайки усмивката си, той се опита да обясни:

— Има неща, които един мъж може да направи, за да го приеме жената.

Изгледа го въпросително.

— Твърди се, че ме бива… — Прецени, че е нередно да се хвали, но понеже загуби всякакво търпение и благоприличие, довърши: — Като това…

Отмести ръка от глезена й и я плъзна по вътрешната страна на бедрото й.

Тя сподави вика си и посегна да възпре движенията му под памучния плат, но той продължаваше да я опипва нежно и сдържано. Улови китката му и я натисна, сякаш така би го спряла; той обаче не преставаше да гали копринената кожа на бедрата й.

С широко отворени очи тя го наблюдаваше в очакване всеки момент да й се нахвърли.

Иън, естествено, нямаше подобно намерение. Даваше си сметка за прекалената грубост към една почти девственица и не възнамеряваше да я обладава сега пак. Макар че… Надяна панталоните, за да не я смущава излишно, ала пак му станаха тесни.

Независимо от настойчивостта на тиранина между краката си, не биваше да се възползва от Алана егоистично. Беше заявил правата си над нея; сега бе време да я ухажва.

Със съжаление оттегли пръстите си, прокарвайки ги отново по бедрото й, под коляното и по опънатата кожа на прасеца, оформен след години катерене по шотландските височини. Тя зорко следеше всяко негово движение и въобще не отвръщаше на чаровната му усмивка.

Надигна се и седна до нея, за да обгърне раменете й. Стегнатите й рамене. Алана продължи да се взира безизразно напред, но за всеки случай той сви коляното си, да не би да погледне към него. Не допускаше, че ако забележи възбудата му, ще се успокои.

— Не става въпрос само за мен и теб. Не забравяй имението си. Хората, обвързани с него. Баща ми… Твоят братовчед…

— Аз не съм като тях. Когато се омъжиш за мен, ще ти помогна да се грижиш за Фионауей. Имай ми доверие.

— Защо? — попита тя войнствено. — Не знам нищо за теб.

Пръстите му се впиха в ръката й.

— Знаеш най-дълбоката ми тайна. — После се сети, че е редно да я глези. Освободи хватката си и смекчи тона. — Баща ми нямаше търпение да я съобщи. Ти му повярва, но не промълви и дума. Защо?

— Всеки си има своите тайни, Иън. — Отново извърна поглед.

Дали и тя имаше тайни? Естествено. Виждаше ги как кръжат в съзнанието й с приглушени, меки цветове.

А щеше ли да ги сподели с него? Той щеше да я склони да го стори: ще я люби, ще проникне отвъд бариерите й и някой ден ще я опознае така добре, както самата тя се познава.

— Разкажи ми за себе си.

Той предпазливо се изтегна върху одеялото и се подпря на лакти.

— Какво би искала да знаеш?

Алана се отпусна малко.

— Как майка ти е срещнала баща ти.

— Смятах, че моят и твоят баща са били приятели.

Тя сви колене, придърпа ризата отгоре и се преви напред, сякаш само от споменаването на баща й я заболява стомах.

— Господин Феърчайлд е точно типът човек, за когото баща ми би решил, че винаги постъпва правилно.

— Лезли дошъл тук на гости — или по-точно да изсмуче каквото може — и тогава срещнал майка ми. Само това знам. Е, дал е някакви обещания, предполагам, които никога не е възнамерявал да изпълни. Тя забременяла, а той побягнал обратно в Англия.

Изчака напрегнато да види как Алана ще реагира на факта, че не споменава никаква женитба.

Тя изглежда дори не забеляза тази подробност. Вероятно можеше дори да й признае, че баща му се облича в женски дрехи — една тайна, която Лезли не опазваше особено добре — и тя пак щеше само безразлично да свие рамене.

— Помниш ли майка си?

Никога не го бе коментирал. Но сега го питаше Алана. Неговата Алана, която продължаваше да притиска краката си като дете, което го боли стомах.

Тя не би му се присмяла или подиграла. Беше убеден. Затова, подобно на мъж, който отваря отдавна заключена ръждясала врата, той разтвори спомените си.

— Да, помня я.

— Как изглеждаше?

— Като човешко същество. — Присви очи и се опита да види майка си в дългия тунел на времето. — Изключително красива, с черни коси и сладка усмивка. Аз съм неин син и е естествено да я възприемам така, но помня как мъжете постоянно я наобикаляха, желаеха я — всички мъже я желаеха, докато тя… не ги погледнеше в очите. Умееше да прониква в дълбините на душата ти. Тогава очите й ставаха замъглени, почти сребристи…

— Като твоите…

— Така ли? Не знаех. Предполагам, затова хората започват да отстъпват, вторача ли се в тях.

— И ти ли проникваш до дълбочината на душите им?

Докосна пръстена си. Носеше го от деня, когато майка му го заведе в имението Феърчайлд, Бе свалила верижката на врата си и му бе съобщила, че моментът е настъпил. После го нахлузи на пръста му и му каза, че той ще му помогне да си проправи път сред хаоса на човешките емоции. Така и стана — пръстенът му помагаше да вижда аурата на хората, а камъкът — да преценява характера им.

— Не. Но все пак аз съм само наполовина воден дух.

Алана протегна крака и размърда пръстите си, без да откъсва очи от тях.

— Хората те зяпат заради ръста ти и защото оставяш впечатление… Не мога да го определя… За господство.

— Значи ще бъда добър съпруг за господарката на Фионауей.

— Много си настоятелен.

— Още едно ценно качество.

— Ти не принадлежиш на това място.

Силна болка го прониза право в сърцето. Седна и сграбчи ръцете й.

— Напротив! Няма друго място, на което да принадлежа.

— Иън, нараняваш ме!

Сведе поглед и видя широко отворените й очи. Нищо от досегашните й думи не му подейства както отказът й да споделят Фионауей. Бавно отпусна ръцете й.

— Съжалявам. — Погали червените следи по кожата й и извърна глава, за да прикрие тъгата си — опасяваше се, че е изписана в очите му. Направи повторен опит да й обясни. — Аз наистина принадлежа на това място. Досега бях скитник с празна душа. Фионауей ми действа както ароматът на пресен хляб на умиращия от глад, както майчината милувка на новороденото дете. Принадлежа на това място, Алана. Наистина принадлежа.

Тя не промълви. Иън си даде сметка, че е прекалено настойчив. Беше говорил прекалено драматично, бе показал уязвимата си страна. Сега Алана, подобно на баща му, на квакерката и на цялото общество, разполагаше с възможността да го повали.

Желаеше ли да го стори?

Бавно измъкна ръце от неговите.

— Говорих прибързано. Фионауей наистина е твой дом, докато желаеш да бъде такъв.

Дланите на ръцете й докосваха неговите. Деликатните кости, нежната кожа… Тя му имаше доверие. Знаеше, че няма да я нарани, макар силните му желания да бяха почти неконтролируеми особено ако тя е близо до него. Сега те се присмиваха на решението му да й остави време да го приеме.

Искаше дом. Искаше нея.

Следвайки собствената си воля, едната му ръка се вдигна и я хвана за брадичката. Другата се насочи и обгърна гърдата й.

— Алана… — Искаше да прозвучи прелъстително, а излезе като предупреждение. — Сега ще те обладая, независимо дали го желаеш.

Без никакъв свян тя го погледна право в очите.

— Тогава е най-добре да се съглася.