Кристина Дод
Вещицата (16)

Глава 16

Премина по пустия коридор. Прекоси огромното пространство на големия салон, оглеждайки се непрекъснато, сякаш е натрапник в собствения си дом. Почти беше стигнала външната врата, когато…

— Лейди Алана, отново ли ще излизаш? Подскочи виновно и се извърна към камината.

— Уайлда?

— Излизаш по-рано от обикновено.

С ръка върху разтуптяното си сърце Алана понечи да я скастри: По-рано от обикновено, разбира се. Опитвам се да се измъкна от компанията на братовчед ти. Но не го стори, защото би засегнала клетото момиче.

Алана я харесваше. Рядко някоя жена харесва друга, която така я засенчва с красота и чар, но, както самата Уайлда бе признала със сериозно изражение: „Знам, че съм по-хубава от мнозина, но според мама съм глупава, с мекушаво сърце и едва ли ще хвана богат мъж, след като изпитвам съжаление към толкова бедни“.

В момента това бе Едуин. Той нямаше собствено богатство, нито някакви перспективи, защото брат му разполагаше с едно-единствено имение и добре го ръководеше. Брайс издържаше Едуин и не се оплакваше — така или иначе Едуин бе приятен млад мъж и бе невъзможно да не го харесва човек, — но Алана знаеше как Брайс копнее тя да изчезне, за да настани брат си във Фионауей и да се освободи от постоянната си опашка.

Жалко наистина — Уайлда също нямаше никакви перспективи, защото тя и Едуин биха били приятна двойка.

Брайс и Уайлда… Това вече е друго. Брайс беше по-строг. Обичаше да командва. Бе обявил намерението си да си вземе богата жена, защото най-голямото му желание бе да е по-могъщ от господарката на Фионауей. Би трябвало доста да се увлече, за да се отклони от това си намерение, макар през последната седмица… Алана се загледа в Уайлда. През последната седмица стана ясно, че ако някой може да накара Брайс да обича нещо повече от парите и престижа, това е Уайлда.

Примирена с неизбежното сутрешно бъбрене, Алана приближи.

— Защо си станала толкова рано? Слънцето току-що изгря.

— Беше ми студено — обяви Уайлда, увила коленете и рамената си с одеяла.

— Аз излизам — обяви Алана, седна на пода и започна да си обува ботите. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Уайлда потрепери.

— Не, Навън е ледено!

— Двадесет и първи юли е!

Рожденият й ден. Ако имаше начин, би се обявила за безспорната господарка на Фионауей и би изхвърлила всички. С изключение на Уайлда, разбира се. А как би накарала човек с толкова нестабилно здраве като Лезли да предприеме дългото пътуване до Англия? Как би отпратила Брайс и Едуин при всичките им възражения? А Иън… Ако се опита да изгони Иън, той ще й се изсмее и вероятно ще заяви претенциите си към нея, а тя ще се предаде като немощна глупачка.

Притисна очи с длани. Каква каша само!

— Оплете си връзките — отбеляза Уайлда. — Хайде да започнем отначало.

Алана погледна към краката си. Нетърпеливо развърза ботите.

— В Шотландия е по-студено, отколкото на юг. — Уайлда неволно се намръщи и погледна Алана загрижено. — Редно е да си сложиш връхна дреха.

— Добре.

Всъщност не възнамеряваше да направи нищо подобно, но прецени дребната си лъжа като безобидна. Уайлда все повече и повече й напомняше за майка й. Постоянно я подканяше да се облича с топли дрехи, макар тя да се чувстваше добре. Непрекъснато се тревожеше дали едно или друго нараняване й е минало. Неизменно я предупреждаваше, че ездата по мъжки заплашва девствеността й. Беше трогателно и… влудяващо.

— Облече ли вълнени фусти?

— Не са вълнени, но са фусти.

Досещаше се, че Уайлда носи вълнени — бе отпуснала полите си до последно, за да се навлича с колкото е възможно повече фусти. Изглеждаше като наденичка, но това очевидно не правеше впечатление нито на Брайс, нито на Едуин.

— Госпожа Армстронг ми уши вълнени фусти, за да не настина. И по-дълги гащи. — Уайлда протегна крак и показа широката панделка, с която свършваха крачолите. — И за теб направи, но ти си прекалено упорита, предполагам, за да ги сложиш.

— Тук, в Шотландия, не носим такива неща — отсече твърдо Алана и приключи със завързването на ботите.

Лично тя не би допуснала никога да навлече подобно нещо.

— В Англия пък мъжете не носят поли.

— Фустанели — поправи я Алана търпеливо. — Националната ни носия се нарича фустанела.

— Както и да е — дългите гащи ми топлят. — Уайлда се опита да подпъхне одеялото под краката си. — Но въпреки това пръстите на краката ми са ледени.

Почувствала се неудобно, Алана коленичи, взе одеялото и започна да разтърква краката й.

— Беше много мила като позволи да ми ушият тоалет от твоя плат.

Неволно докосна копчетата на новата си тъмносиня рокля..

— Но ти си дама! Изплувала от мъглите, за да се омъжи за моя братовчед.

Алана погледна нагоре и сковано попита:

— Защо говориш така?

— Защото те е нямало толкова дълго.

Уайлда не винаги отговаряше на зададените й въпроси. Алана си пое въздух, за да се успокои, и решително подпъхна одеялото около краката на гостенката.

— Не. Имах предвид приказките, че ще се омъжвам за братовчед ти.

— Сподели с мен твърдото си решение да те има — отвърна Уайлда сияеща. — Винаги получава каквото си е наумил. А аз се радвам и за двама ви.

Съвсем естествено бе Уайлда да се радва. Тя виждаше само добрата страна на нещата. Именно затова всички я харесваха. Именно затова и Алана я харесваше. Ала Уайлда не съзнаваше тъмната половина.

Сънувай ме, така й бе наредил Иън и Алана се бе подчинила. Преследваше я, изискваше, а тя… Не, нямаше да се предаде. Завърна се във Фионауей с план. Нямаше да се омъжи за него, ако не се окаже достоен. Нямаше да се омъжи трескаво, както бе сторила майка й, и после да плаща скъпо и прескъпо за постъпката си.

— Заслужава нещо по-добро от квакерка, която се разтреперва, щом я погледне.

Подмятането на Уайлда прикова вниманието й.

— Квакерка?

— Казвах му, че не е подходяща за негова съпруга…

— Бил е женен?

— Не! — Уайлда припряно издуха кичур коса от челото си. — Беше готов да я вземе за съпруга, защото изглеждаше склонна да го приеме. Трябваше да му е благодарна, понеже в края на краищата нямаше нито титла, нито състояние. О, тя се преструваше, че ще се омъжи за него по любов. Просто искаше парите му.

Все пак Алана успя да прекъсне потока от думи:

— Какви пари?

— Пълен е с пари. Не ти ли е казал?

— Да, спомена нещо.

Сега й стана ясно защо той искаше да се снабди със западащо имение в Шотландия. Всеки разглезен английски богаташ имаше мерак за имот тук и, при възможност, титла или съпруга с титла. Такива неща придаваха респект. Тя обаче имаше новини за Иън. На такъв чувствен мъж и сто имения нямаше да му купят уважение.

— А после онази долна страхливка му написа писмо и му обясни, че не може да го направи, защото е магьосник — продължаваше Уайлда. — Магьосник! Чувала ли си подобно нещо? Чичо Лезли, разбира се, твърди, че Иън е наполовина воден дух, но чичо е готов да каже какво ли не, само и само да привлече вниманието върху себе си.

Спомняйки си изкривеното лице, жестоките шеги, екстравагантното пилеене на пари, Алана попита:

— Винаги ли е бил такъв?

— О, да. Той е от рода Феърчайлд. Всички сме зли по един или друг начин, но според твърденията на мама чичо Лезли държи първенството. Винаги е имал претенцията той да получи титлата и състоянието. Но вместо това ги получил татко. А ние наистина не знаем коя е майката на Иън. Един ден той просто се появи в имението Феърчайлд.

— На колко години беше, когато пристигна?

— На единадесет. Аз бях едва на шест и независимо че съм негова братовчедка, не можех да откъсна очи от него. Ние, Феърчайлд, сме красиви, но Иън е пленителен, не намираш ли? Чичо Лезли много се дразнеше и от това, че докато той остаряваше и се отпускаше, камериерките все по-често се вмъкваха в спалнята на Иън.

Уайлда пробуди у Алана странна мисъл. Камериерките тук също не сваляха очи от Иън. Дали той прекарваше нощите си във Фионауей сам? Дали не е редно да уволни всяка фуста, която му се усмихва? Но всъщност какво я интересуваше!

— Мама казва, че чичо Лезли е най-необикновеният баща, който някога е виждала, много по-лош от всеки Феърчайлд преди него. Може би просто се опитва да те прогони, като твърди, че Иън е воден дух, а всички знаят, че вещицата прави магии…

Алана замръзна.

— Вещицата?

— О, Алана! — Уайлда се наведе напред със сияещо лице. — Тя си тръгна, преди ти да пристигнеш, но беше изключително приятна жена. Обеща да ми помогне и все гледам да я видя, но не се е появявала оттогава. Мислиш ли, че отново ще дойде?

— Вещицата… — Алана погледна оживеното лице насреща си и й се прииска да не разкрива истината. — Уайлда, вероятно не си чула какво стана в деня, когато пристигнах във Фионауей. Дойдох като вещица, но измих лицето си, свалих мръсната рокля и показах на всички, че това съм аз. Вещицата.

Уайлда зяпна, а после възкликна:

— Сериозно?

— Сериозно, Уайлда. Именно така се криех през цялото време от господин Феърчайлд. Бях се маскирала.

— И никой никога не се е досетил, че ти си вещицата? — Уайлда отметна глава. — Знам, понякога съм глупава, но не можеш да ме подведеш. Тя беше стара и грозна. Ти си млада и хубава. Не е възможно да си била ти.

— Слагах сажди по бузите си и пъхах слама и парцали под роклята, за да си направя гърбица… — Алана осъзна, че Уайлда още не й вярва. — Какво искаше от вещицата?

— Шегуваш се, че ти си тя — каза Уайлда леко обидена. — Искаш да ти се доверя?

— Хрумна ми, че ако я срещна, бих й казала… — Уайлда решително поклати глава, — Вещицата ще се върне да ми помогне. Знам го.

Алана съзнаваше какви тревоги очакват Уайлда занапред, затова направи още един опит.

— Къде мислиш, че бях през цялото време?

— Крила си се от чичо Лезли. Защото той е противно старо… — Уайлда спря и се огледа наоколо, после прошепна: — …магаре.

Изглеждаше изплашена от собствената си храброст и Алана намери за уместно да я подкрепи:

— Такъв е!

Сега беше още по-лош, отколкото преди четири години. Сякаш се хранеше от омразата, която прислужниците, Алана, дори собственият му син изпитваха към него. С всеки изминал ден изглеждаше по-здрав. С всеки изминал ден сякаш изпитваше все по-голяма наслада да тормози околните.

— Ти се върна заради Иън. — Уайлда пак подхвана очевидно любимата си през последните дни тема. — Защото не си като онази квакерка. Ти си смела, силна и свободна, а Иън се нуждае точно от такава жена. Няма да е нужно да те глези, макар че ще се опитва, защото си е такъв. Ти имаш дом. Той пък ще ти помогне да го направиш по-хубав. Двамата ще си седите пред камината през дългите вечери — в Шотландия дори летните нощи са дълги, сякаш вие тук не вярвате в слънчевата светлина — и въобще няма да се налага да му казваш за какво мислиш, защото той ще знае.

Алана стрелна Уайлда с очи.

— Какво?

Уайлда изглежда си даде сметка, че се е разприказвала прекалено много и се размърда неловко под одеялата.

— С теб може и да не е така. Но за мен е наясно.

Алана й се усмихна окуражително.

— Той знае и аз какво си мисля.

Почувства необходимост да се махне, преди Иън да се появи и да започне да я тормози. Днес е рожденият й ден — имаше правото да го прекара както намери за добре. Изправи се.

— Ти открито показваш емоциите си.

— Така ли? Е, значи така да си го обясня. — После, променяйки светкавично темата, Уайлда продължи: — През последната седмица Иън навсякъде ходи с теб. Очаровал е всички прислужници, няма човек, който да не го харесва. Той ще бъде идеалният господар на Фионауей.

— Всичко, което прави, е много обнадеждаващо — съгласи се Алана. — През деня…

— И е отличен танцьор. — Уайлда сякаш не забелязваше желанието на Алана да тръгне. — Не се притеснявай. В състояние е да изпълнява и всички вечерни задължения на един мъж.

Алана отвори уста, за да я поправи, но се отказа. Не можеше да обясни онова на Уайлда. В следващия миг дойде шокът.

— Ще се справи отлично, предполагам, и в брачното ложе. Това ще те направи по-щастлива, сигурна съм.

— По-щастлива?

Уайлда стисна устни и я погледна крадешком.

— През последната седмица си някак напрегната и нервна…

— А аз си въобразявах, че умело го прикривам — промълви Алана замаяно.

— О, успяваш. — Лицето на Уайлда сияеше с необикновена проницателност. — Просто хванах някои от онези моменти, когато поглеждаш към Иън, сякаш се изкушаваш да го повалиш на пода и да го пребиеш, а той поклаща глава насреща ти. Именно тогава ставаш малко… сприхава.

Алана заопипва с ръка зад гърба си, откри стол и се отпусна на него.

— Значи всички знаят…

— Не, разбира се. — Уайлда се засмя. — Мъжете забелязват единствено себе си и онова, които желаят да забележат. За щастие, Иън иска да вижда само теб.

— И Фионауей.

Определено искаше Фионауей. Алана го разбра, когато посетиха селото. След като обсъди с мъжете колко големи са трудностите при обработването на каменистата почва, жените с възторг й разказаха за предишните му посещения. После двамата отидоха да видят нивите, които той вече бе огледал. Вчера се отбиха и в рибарското селище.

Там Иън се държа странно. Стояха на брега с рибарите и говореха за теченията, за сезона, за последния улов. Алана обаче бе готова да се закълне, че Иън нито веднъж не погледна към океана, а когато една огромна вълна се стовари върху скалите, той потрепери, извърна се бързо и пое към конете. Тогава най-възрастният рибар я бе потупал по ръката със своята мазолеста длан и й бе заръчал:

— Грижи се за него, милейди. Той носи морска вода във вените си и повечето като него имат трагична участ. Но ще защитава Фионауей и теб и ще доживее да разказва своята дълга история, стига само ти да го обичаш достатъчно.

Тогава не обърна внимание на думите му, но нямаше как да не забележи, че всеки селянин, ратай и рибар искаше Иън за господар.

В действителност не потеклото му я притесняваше, а собствената й интуиция… Тази интуиция й подсказваше, че Иън няма да се задоволи с разумния брак, който тя винаги си бе представяла. Той искаше сърцето й.

Уайлда я откъсна от мислите й.

— Щастлива съм, че най-после някоя жена ще го обича така, както той истински заслужава.

— Няма да съм аз.

Да го обича? Да обича Иън?

Господ да и е на помощ, ако го обикне. Достатъчно пъти я предаваха: безразличният й баща, Лезли, двамата й братовчеди. Нямаше нужда да обича. Особено мъж, който покорява подивелите кучета. Нито пък мъж, способен с едно докосване по челото да я накара да сънува сънища, които разпалват желанието й да легне с него и да му се отдаде.

— Естествено е да не го искаш. Коя жена иска да се влюби толкова лудо в съпруга си, че да е готова да го последва боса до края на света? — Уайлда звучеше замечтано. — Но все пак се случва… Тогава огромно щастие очаква и двамата.

— Или нещастие. Жена още не е родила мъжа, който да ме накара да поема подобен риск.

В този миг си даде сметка, че ако казаното от Лезли е вярно, Иън не е роден от жена. Уайлда избухна в смях.

— Каквото и да приказваш, Алана Маклауд, според мен си го загазила.

Алана се изправи.

— Трябва да вървя.

Тръгна към вратата. Пристъпяше бавно, после ускори крачка, а накрая направо се затича.

Лакеят при входната врата побърза да й отвори. Краварките, с гюмове в ръка, се отдръпнаха, за да й сторят път. Градинарите спряха за миг работа, за да я погледнат.

Стигна до портата и излезе, преди Иън да я хване.

* * *

Според една шотландска приказка хората с особен чар имат „малка капчица кръв на воден дух във вените си“. Те обяздват и най-дивия кон, добиват най-сладката сметана, облекчават болките на родилката.

Те наистина омайват всяко същество.