Кристина Дод
Вещицата (15)

Глава 15

Иън се яви при нея като дух на насладата.

— Алана — топлият му глас потреперваше, — казах ти да оставиш вратата си отключена. Вече седем нощи ти го повтарям, а ти все не ми се подчиняваш. Как да те накажа?

Притиснала завивката до гърдите си, тя му се възпротиви, както правеше всяка нощ през последната седмица.

— Нямаш никакво право нито да ми заповядваш, нито да ме наказваш.

Докато поставяше коляно до бедрото й върху чаршафа, тялото му сияеше със собствена светлина. С грижовността на любовник, той разхлаби пръстите й от завивката и я избута в краката й.

— Взимам онова, което ми принадлежи по право. Нима не помниш онази нощ в колибата на вещицата?

— Не. Кълна се, не.

— Тогава ще ти припомня.

Ръцете му се заровиха в косите й. Заобсипва страните й с целувки.

Сладостното изживяване предизвика радостни сълзи в очите й. Съвършенството на изкусните му ласки съперничеше на най-екзотичните цветове. При всеки допир на устните му по страните й плъзваше руменина и тя се чудеше: щом това е наказанието за заключената врата, каква ли ще бъде наградата, когато доброволно го пусне.

Целуна челото, клепачите, брадичката, шията й…

— Иън… — Успя някак да размърда ръце, плъзна ги по раменете му и извърна глава, за да му предложи устните си. — Моля те, целуни ме!

— Нали точно това правя?

Устните му обходиха брадичката й и когато стигнаха до ухото й, леко го захапа.

— Защо го направи?

— За да мога да направя и това.

Погали нараненото място с целувка, а после засмука нежната кожа.

Алана сепнато си пое въздух — изпитваше отчаяно желание да диша. Езикът, устните, зъбите му се движеха по ухото й, сякаш бе сътворено за наслада. Кожата на тила й настръхна, а после цялата потрепери — несполучлив опит да охлади прегрялото си тяло.

Жалко усилие. Той не й даваше никаква почивка.

— Много красиво ухо. Розово и деликатно. И толкова чувствено. — Лекият дъх от шепота му облъхна навлажнената повърхност на кожата й. — Не намираш ли?

Със затворени очи, тя пиеше неземната наслада на преживяването.

— Какво?

— Ухото ти. Толкова е чувствено.

С него всичко придобиваше чувственост. Костите й сякаш се стопиха. Дланите му се спуснаха към ключиците; отметна глава назад, за да му позволи да я гали. Тялото й, напрегнато от работа и грижи, изпита облекчение. През всичките минали самотни години бе мечтала точно за такава утеха. А сега копнееше да я има и през всичките самотни години в бъдеще.

— Можеш — прошепна той. Успокоението й изчезна.

Бе престанал да масажира рамото й и вече галеше плътта под нощницата й. Кога и как бе успял да я разголи?

Посегна да придърпа завивките, но се оказа невъзможно да ги достигне.

— Притесняваш ли се, сладка моя? — Плътният му богат глас я поуспокои. — Глупаво е да се стесняваш от възхитителното си тяло. Виж! — Обгърна едната й гърда и я повдигна, подчертавайки нежната й заобленост. — Най-знатните дами на този свят мечтаят за мека, гладка кожа като твоята, за такава привлекателна закръгленост, за зърно с цвета на зората.

Наблюдаваше как тъмната му глава се накланя и целува гърдата. Допирът на устните му прогони всякаква свенливост. А когато хвана зърното й с два пръста и леко го ощипа, тя простена, готова да се предаде.

Очите му, меки на оскъдната светлина, я пронизваха; палецът му продължаваше да гали зърното.

— И тук си чувствителна. Виж как набъбна — изпълнено е с очакване. Защо ли е така?

— О, умолявам те… — Устреми се към него.

— Говори ми, Алана. Обясни ми по своя сладък начин защо тялото ти ме влудява.

— Защото… искам… да ме целунеш.

Произнесе го през зъби — обзелата я силна смесица от раздразнение и желание я подтикваше да направи всичко, за да го задоволи. Всичко… освен да остави вратата си отключена.

— Прекалено си упорита — присмя й се той. — Но аз съм на твое разположение. Ето виж. — Вдигна глава, присви устни и й прати въздушна целувка. — Ето ти целувка.

— Искам истинска!

— Защо, Алана? Искаш да си отворя устните под твоите, така ли? — Успя да изобрази учудване, но същевременно показа и дълбоко доволство. — Искаш да засмуча устните ти. И защо ли?

Защото вероятно така би задоволила копнежа на всяка фибра от тялото си.

— Кажи ми, Алана, какво би изпитала, ако те лизна и взема зърното ти между устните си? А защо да не направя същото и малко… по-надолу.

Влудена от омайното обещание, тя се раздвижи нетърпеливо.

— Няма да е грубо. Напротив. Нежно и внимателно. Само лекичко ще те ухапя, колкото да те предупредя. Защото аз наистина съм опасен, Алана. Съзнаваш ли го? — Шеговитият му тон изчезна. — О, знам, имаш възможност да ме изпратиш на заточение само с едно щракване на пръстите.

— Би трябвало да го сторя.

— Да. — Обгърна шията й с ръка. Не я притискаше, но заплахата се усещаше.

— Целуни ме — настоя тя — по устните.

Нямаше представа защо това има толкова огромно значение, но желаеше да усети вкуса му. Едва тогава би повярвала, че всичко наистина се случва. Едва тогава би се убедила в собствената си мощ.

Но той не и отвърна. Не й се подчини.

Вместо това усети как ръката му се плъзва да я погали по корема. Забрави за целувката. Забрави и гордостта си. Значение имаха единствено неизречените му обещания.

— Иън… — Изви се в леглото, обзета от копнеж да усети ръката му на онова място, което пулсираше заедно с ритъма на сърцето й. — Моля те…

— Още една целувка ли?

Пое гърдата й с уста…

— Не така.

Погали го по гърдите и напипа косъмчета над слънчевия сплит. Зърната му бяха твърди и плоски. Навлажни пръстите си с език и докосна цветните петна — те щръкнаха като нейните и тя ясно долови сподавено му дишане.

— Изобретателна си. — Лизна свивката на лакътя й. — Или вече стигна предела на въздържаността си?

Пределът. — Да, точно така — беше на предела. Смело плъзна ръце надолу. По бедрото му, силно и твърдо. По корема му, по който мускулите потреперваха. Ако го докоснеше, както тя желаеше той да я докосва, сигурно и той щеше да полудее от копнеж.

Но Иън я спря, когато се насочи към окосмеността между краката му.

— Това е игра за любовници.

— Но ние сме любовници — обади се плахо тя. Коляното му разтвори краката й. Много бавно се отпусна върху нея. После привлече коляното си по-нагоре и то се озова между бедрата й. Натискът бе нежен. Тя се притисна нагоре жадно. Усещането я задоволи и същевременно изостри копнежа й за още. Накрая вече стенеше от желание.

Тогава Иън задържа бедрата си неподвижни. Видя очите му да проблясват в тъмнината и чу неизменните му думи:

— Ще станем любовници, когато отключиш вратата си за мен.

Непринуденото му придвижване я подведе — даде си сметка, че си е отишъл, едва когато се събуди, притиснала възглавницата към слабините си.

Лека пот изби по тялото й. Дишаше учестено. Кръвта пулсираше във вените; отчаяно се опита да намали напрежението, макар добре да знаеше, че каквото и да направи, нищо няма да облекчи влажната пуста чувственост.

— Време е да си спомниш, Алана!

Чу го съвсем ясно — направо очакваше да го зърне, затова се претърколи в леглото, зяпнала към вратата.

Беше затворена. И заключена. Дори и резето бе пуснато.

Предпазливостта й се оказа напразна. Иън отново беше нахлул през прозореца като вятър, беше я омагьосал и тя отново го бе сънувала.

Вбесена, трепереща от раздразнение, се надигна от леглото и стъпвайки на пода, се препъна в замоталата се из краката й нощница. Изрита я надалеч, а тя се понесе като бяло памучно облаче.

Глупава нощница! Всяка вечер грижливо я закопчаваше чак догоре и се събуждаше, за да види, че е разкопчана, смъкната до кръста и хлабаво закрепена от ханша. Как го постигаше?

Огледа празната стая. Стаята, която дъщерите от рода Маклауд обитаваха, откакто замъкът бе построен. Никакви удобства не бяха спестени. Ала последното нещо, което Алана изпитваше, бе задоволство.

Всяка нощ Иън я навестяваше в сънищата й и я прегръщаше, а тя го умоляваше да й достави докрай удоволствие. И всяка нощ той й отказваше. Довеждаше я до ръба. Там, където тялото изпитва непоносимо напрежение. А после… се събуждаше. И през целия ден всичко, до което се докосваше, я караше да мисли за него. Всичко, което вкусваше, пипаше, миришеше, я караше да си припомня преживяното предишната вечер… И онова, до което всъщност не се стигаше.

— Дяволите да го вземат!

Грабна дрехите си от стола и се облече бързо. Ще напусне къщата, преди да го види.

Не — преди той да я види. Той беше ловецът, а тя — сърната. Следваше я навсякъде. Правеше го уж, за да й помага, докато кракът й заздравее. После, след като вече се пооправи, обясни присъствието си край нея с необходимостта все някой да я придружава от селото до нивите.

Лъжеше. Идваше, за да може да й се усмихва. Да й се усмихва и да я докосва, докато й помага да прекоси някой каменист участък. Да й се усмихва и да я взима на ръце, за да я постави на седлото. Да й се усмихва и да я гали по рамото, докато тя разговаря със селяните.

Именно той беше причината да се чувства така напрегната! Нито веднъж не я докосна както преди седмица във фоайето. Знаеше вече колко дръзки и изучаващи са ръцете му, ала щеше ли отново да й го покаже? Не. Засега просто я съзерцаваше — цялата напрегната от еротичните сънища — и, без да промълви и думичка, и даваше да разбере, че знае. По дяволите, той беше сигурен, че ако не намери облекчение, тя ще се прекърши и ще приеме да се омъжи за него.

Стиснала кожените си боти в изпотените си ръце, Алана отключи и дръпна резето. Бавно, тихо отвори и подаде глава в коридора. Погледна първо на едната, после на другата страна и, тъй като не видя Иън да се крие в сенките, излезе на пръсти. Към своето спасение.