Кристина Дод
Вещицата (14)

Глава 14

Миг на смаяно мълчание последва изявлението на Лезли. Пред очите на Иън трапезарията се деформира, изпълни се с размазани петна и закръжи под напора на избухналите чувства: недоверие, изумление, развеселяване. Някои пък хладно пресмятаха. Иън виждаше всичко. Тялото му присъстваше, но духът му се бе измъкнал и присъединил към другия свят, който се намираше отвъд обозримото. Рееше се там и със страх очакваше да чуе какво ще отвърне Алана.

Вместо това чу силен мъжки смях.

— Измисляш си го, сър!

Стаята се раздвижи; нещата отново придобиха форма.

— Как ли пък не — възкликна друг мъжки глас. — Водни духове! Глупости!

Едуин. После Брайс.

Лезли удари с длан по масата.

— Казвам ви — една забременя от мен!

Погледът на Иън се избистри. Беше потънал във вълшебен свят… и бе изплувал отново.

Едуин изглеждаше смутен. Брайс се стараеше да прикрие развеселяването си.

Дори Уайлда промърмори с огорчение:

— Чичо Лезли!

Алана обаче мълчеше. Иън предпазливо я погледна.

Наблюдаваше го изпитателно. Беше ли съзряла неговата разходка сред магическите светове?

Не. Не изглеждаше изплашена. Само сериозна и замислена, сякаш преценяваше възможността той наистина да е измамник.

Брайс сложи ръка върху рамото на Уайлда и тихо подхвана:

— Не се разстройвай, скъпа. И ние си имаме побъркани в нашия род. Разбираме ги тези работи.

Иън виждаше как гневът на Лезли основателно нараства. Вземаха го за лъжец. А той така ненавиждаше да го считат за незначителен старец, недостоен за никакво внимание, и да го удрят на подбив.

— Видях ги! Знам!

— Млъкни, старче — скастри го Едуин тихо. — Готов си на всичко за възмездие. — Надигна се и отиде в другия край на масата, за да получи своя дял от вниманието на Уайлда. — Хайде, скъпа, успокой се! — Приклекна до нея. — Не му обръщай внимание!

Лезли заломоти:

— Как смеете да седите в къщата ми и да подлагате на съмнение думите ми? Как смеете…

Видя обаче как Алана съзерцава Иън и млъкна.

— Сега вече си доволен, нали, татко?

— Редно е момичето да знае истината.

— Ти не би разпознал истината дори ако се навре в лицето ти.

Лезли понечи да му отвърне, но не се чу никакъв звук.

Иън се наведе напред, несигурен дали баща му се преструва на немощен в търсене на драматичен ефект, или наистина му е невъзможно да говори.

Феърчайлд пое въздух, а по тялото му преминаха тръпки.

— Време ми е да спя — обяви той прегракнало и главата му клюмна на гърдите.

Алана пристъпи напред. От другата страна на Лезли кучето изръмжа дълбоко и гърлено. Тя се спря, но Иън се обади:

— Няма да те нападне. Просто върви бавно.

Тя го погледна косо, смаяна от увереността му, но му повярва и енергично постави пръсти върху врата на Лезли. Дамон не скочи, само продължи да оголва зъби.

— Сърцето му бие.

От разтворените устни на Лезли се чу задавено хъркане.

Без да изпуска Дамон от очи, Иън направи знак на прислужниците.

— Вдигнете стола. Отнесете господин Феърчайлд в спалнята му. И, за Бога, без никакви резки движения. Ако сте предпазливи, кучето няма да ви нападне.

— Добре, но какво ще кажете за човека? — попита единият прислужник, разтреперан и с пребледняло лице.

Иън не се засмя. Прислужникът очевидно съзнаваше къде се крие истинското зло.

— Той спи.

Мъжете заобиколиха Лезли, разкъсвани между страха от стареца и страха от кучето. Иън видя как животното се надига. Прислужниците се разбягаха с крясъци. Уайлда изпищя, братовчедите се развикаха. Главният прислужник се залепи за полицата с питиетата, разбутвайки чашите и бутилките. Столове се запремятаха сред счупени стъкла.

Дамон се извърна, оглеждайки се за плячка. И тогава със страшен лай четирикракият слуга на дявола се нахвърли върху Алана.

Иън не разбра как се е задвижил, но се озова от другата страна на стола си, подскочи и с цялата си тежест ритна кучето в главата.

Звярът оголи зъби и отново се надигна.

— Нож — прошепна Алана.

Иън не й обърна внимание. Остана съвършено неподвижен. Животното се канеше за скок. Тишината натежа от напрежение. Дамон гледаше диво Иън.

Право в очите.

И изведнъж застина на място с изопнати крака и вдигната задница.

Иън, както не откъсваше поглед от него, тихо и кротко му заговори:

— Долу. Легни.

С ръмжене, кучето се отказа от агресивната си поза, понаведе се и седна.

— Точно така. — Иън говореше на неопитомената душа на звяра. — Имай ми доверие. Легни.

Ушите на Дамон клепнаха, а зловещо проблясващите зъби се скриха.

— Няма да му позволя да те наранява повече. — Иън приклекна. — Сега вече си мое куче.

Дамон изглеждаше замаян; отпусна се и легна. Тъжният му поглед не се откъсваше от Иън, Той разроши огромната му глава.

— Добро момче.

Дамон се надигна и като покорно пале отиде да легне при огъня.

Всички стояха смълчани — погледите им шареха ту към кучето, ту към Иън. Той се размърда смутено и се зачуди какво ли са очаквали да направи. Да остави Дамон да разкъса Алана ли?

Лезли хъркаше.

— Господи! — възкликна Брайс. — Как го постигна?

— Не е ли чудесно? Иън винаги е имал подход към животните — обади се Уайлда. — Спомням си веднъж, когато един кон в конюшнята на имението Феърчайлд…

Едуин я прекъсна без угризения:

— Вероятно този момък наистина е със смесен произход. — Засмя се, но се сепна. — Колко отблъскващо!

Никой не се засмя. Никой никога не се бе смял, когато станеше ясно, че Иън е по-различен. Затова обикновено той внимаваше да не го демонстрира. Но случеше ли се — както сега се наложи да спаси живота на Алана — знаеше, че ще бъде наказан със студенина, страх и презрение.

Главният прислужник го гледаше свирепо откъм полицата с питиетата, сякаш той е виновен за изпотрошените стъкла. На вратата една камериерка зяпаше сцената с широко отворени очи, после се запиля да разказва за случилото се на останалото домакинство.

И, както винаги, Иън се обгърна със своето безразличие — то му служеше за щит срещу смайването, отвращението и презрението. Остави клюките да го залеят, без да трепне, с гордо вдигнати рамене и решително изражение.

Безразличие. Нямаше друг начин да оцелее.

В следващия миг някой го дръпна за лакътя. Алана. Очакваше и тя да го осъди.

— Иън, ти спаси живота ми. — Повдигна полите на роклята си с една ръка, а другата изящно протегна и направи реверанс като признателен поданик пред своя крал. — Много ти благодаря.

Не можеше да го повярва. Нима съзнателно… го предпази от подигравки? Прислужниците я наблюдаваха и като последваха примера й, се усмихнаха. Братовчедите се засуетиха, смутени от куража на една жена, какъвто те явно нямаха.

И за пръв път Иън се почувства безпомощен. Знаеше как да се справя с грубостта. Знаеше как да парира презрението. Но как да благодари на жена заради това, че се е отнесла към него като към човешко същество?

Тя изглежда не очакваше благодарност, защото просто се извърна към прислугата:

— Постъпете, както ви нареди господин Иън — отнесете господин Феърчайлд в спалнята му.

Мъжете се приближиха. Хванаха по един крак на стола и отнесоха заспалия Лезли към покоите му.

Алана и Иън ги последваха по притъмнелите коридори.

Иън се чудеше какво да каже. Да излъже ли? Да се опита ли да й вдъхне увереност? Или да настоява да си припомни какво се бе случило помежду им, да я накара да признае, че е истински мъж. Безчувственото общество му бе сложило етикет: копеле, дявол, звяр. Но той не бе това и тя го съзнаваше. Тя наистина го знаеше.

Пред вратата Алана го спря, отпускайки ръка върху неговата.

— Баща ти е болен, глупав старец. Аз съм достатъчно интелигентна, за да разбера истината за теб.

Не звучеше отвратена. Ръката й продължаваше да е върху неговата. Докосваше го без страх. Наблюдаваше го сериозно, с огромни искрени очи.

Но това е истината! Вярно е. Майка ми е воден дух. Приеми ме какъвто съм.

Светлината на свещите омекотяваше изострените черти на интелигентното й лице. Той я пожела. Пожела я и се сети за квакерката, за нейните страхове и неприязън.

Редно е да каже на Алана. Би трябвало да я накара да повярва. Не беше честно да иска от нея да се омъжи за получовек. Беше нечувано. Макар че за нея вече беше прекалено късно. Тя бе негова. Той я бе направил своя.

В момента обаче тя сякаш не го съзнаваше и продължаваше да си мисли, че има избор.

Обгърна талията й и я притегли към себе си.

Тя моментално постави ръце върху гърдите му и леко се отблъсна.

— Прекалено много неща стоят помежду ни. Земите ми, моето минало, твоята алчност, баща ти.

— Искам земите ти. Открито го признавам и ако това ме прави алчен, така да е. Но миналото ти… Ни най-малко не ме интересува миналото ти. И те предупреждавам… — Говореше така тихо, че тя се наведе напред, за да го чува. — … Няма да допусна споменът за баща ми и онова, което се е опитал да ти причини преди четири години, да помрачи радостта ми днес.

— Настояваш да забравя колко безпомощна ме накара да се почувствам?

— Когато те държа, ти си всемогъща. — Хвана ръцете й. — Усети го. Усети властта, която имаш над мен.

Не го разбираше и се опита да се отскубне. Или, по-вероятно, страхуваше се от такава власт… И от него.

— Алана…

В произнасянето на името й вложи всичко, което желаеше, но не успяваше, да й каже. Искаше да благодари за реверанса й и за прикритото смайване, с което посрещна истината за произхода му. Ала приятното усещане от нейното тяло го тласна далеч от всякакво цивилизовано поведение и той я притисна към стената. Тя го очакваше. Може би. Та той е звяр, нали? И копеле. Господи, и това е редно да и съобщи. Но не още…

Алана извърна лице. Той освободи едната си ръка, хвана брадичката й и я обърна към себе си, за да я целуне.

Допирът на устните й бе приятен. Независимо, че бяха решително стиснати, тези устни го омагьосваха.

— Отвори ги!

Подчини се само за да го ухапе. Зъбите й за малко да се впият в долната му устна.

— Ще те напляскам — заплаши той и проникна в нея. Усети вкуса на изненада, на възмущение. А после нейния вкус. Ако му завържеха очите и го накараха да целуне стотина жени, неизменно би я разпознал. Нащрек, изплашена, но и възбудена против волята си.

Прегръщаше я здраво, но я целуваше нежно.

И тя започна да откликва. Тогава кръвта във вените му потече със силата на морски прилив. Господи, колко беше сладка. Дребна, сладка и… страстна. Разбра го и снощи, и днес. Билето му помогна да намалее съпротивата й, да приспи страховете й и тя се бе впуснала в желанието с такова объркване, но и с такава наслада, че на него му бе трудно да запази самоконтрол.

Самоконтрол. Тя едва си поемаше въздух, а сега вече и леко простена — тих звук, който той долови и на който се наслади. Наклони се заедно с нея и я притисна по-силно към стената, използвайки тежестта си, за да я овладее. Едната му ръка галеше голата й шия, другата се плъзгаше по извивките й от бедрата към гърдите и обратно.

Откъсна устни от нейните и погледна надолу, за да я види. Клепачите й потрепваха. Устните й бяха влажни, набъбнали, а кожата около тях — леко зачервена от ожулванията на брадата му. Прокара език по долната си устна, а той се наведе и го пресрещна.

Когато се откъсна от нея, тя го погледна замаяно, със същата чувственост, която разтърсваше и него.

— Остави вратата си отключена тази нощ.

Зелените очи бяха красноречиви.

Алана направи опит да се спаси, като се притисна съвсем плътно до стената.

— Не можеш да дойдеш при мен преди сватбата! — прошепна тя.

— Аз съм наполовина воден дух, забрави ли? — Никога не си бе представял, че ще се хвали с това, но точно така постъпи в момента. — Аз съм вълшебник. Мога да се промъкна през прозореца ти като вятър, да те докосна само с мисъл, да те омагьосам…

Алана се разтопи, погледът й се замрежи и потъна в копнежа, който той разпалваше в нея.

После успя да си възвърне бистрия разум. Устните й се стегнаха. Очите й проблеснаха. Сиянието на страстта угасна.

— Ако си вятър, не се налага да оставям вратата си отключена за теб, нали?

Усмихна й се. Наистина беше вятър и щеше да е с нея. Внимателно положи показалец върху челото й, точно между веждите. Натисна и нареди:

— Сънувай ме!

* * *

Понякога водните духове излизат от вълните и тръгват по сушата. Тогава изкушават смелите да ги последват. Защото, придобият ли човешки вид, те са красиви като нощта: тъмните им очи блестят със сребриста светлина, а черните им коси сияят като самурена кожа. Когато мъж съзре женски воден дух, го завладява магия и той е готов да стори и невъзможното, но да притежава това същество завинаги.

А ако мъжки воден дух пожелае жена, той влага всичките си умения, за да я заплени; отвежда я на възхитително пътешествие и тя никога повече не помисля за друг мъж.

В пристъп на завист някои хора наричат това тъмна магия.

Водните духове обаче са на мнение, че „Във войната и любовта всичко е честно“.