Кристина Дод
Вещицата (10)

Глава 10

Не бе нужна никаква необикновена дарба, за да разбере Иън, че нещо не е наред. С влизането долови неестествената, потресаваща тишина. Прислужниците безшумно се приплъзваха и избягваха погледа му. А колкото повече приближаваше големия салон, толкова по-зловеща ставаше тишината.

Смърт! Баща му! Сутринта, когато надникна при него, беше жив, поне така му се стори. Насила го накара да изпие поредната доза отвара и го остави в грижовните ръце на госпожа Армстронг. От друга страна, ако Лезли бе поел към Създателя, Армстронг би го посрещнала с новината още на прага.

Не, нещо друго не беше наред. Много, много по-лошо. Иън ускори крачка по просторния коридор и се втурна в огряната от слънцето стая, сякаш бързаше да спаси любимата си. И се закова на място.

— Какво си въобразяваш, че правиш, нахълтвайки тук като простак? Редно е да си усвоил по-добрите маниери. — Лезли Феърчайлд седеше до камината, говореше уверено, а тричленната му публика бе застинала смутена и ококорена. — Лошото му възпитание вечно ще е петно за името Феърчайлд.

— Петно, за което и ти си допринесъл, татко.

С периферното си зрение видя останалите. Уайлда седеше от дясната страна на Лезли и приличаше на разтреперано от ужас дете. До Уайлда беше Брайс — Иън забеляза как той бързо я погалва по коляното, а после сепнато оттегля ръката си, сякаш си е позволил повече, отколкото дори си е представял. Отляво на Лезли Едуин си придаваше привидно спокоен вид.

В центъра злорадо се хилеше самият отровен паяк.

— Ти си… буден — успя едва-едва да промълви Иън.

— Искаш да кажеш — жив. — Лезли изсумтя. — Тази безобидна болест едва ли ще ме убие, колкото и да си разочарован.

И все пак не беше добре. По бузите му бяха избили синкави петна, дишаше затруднено, коленете му трепереха под скъпия кадифен халат. Смъртта облъхваше Лезли и Иън се зачуди какво ли усилие му струва да се държи седнал.

— И сме доволни да го чуем, сър — обади се Едуин с почти искрена усмивка. — Носеха се слухове и независимо от уверенията на сина ви, в началото се опасявахме от най-лошото.

С вещината на човек, който умее да използва присмеха като оръжие, Лезли отвърна:

— Не, млади момко. Още няма да сложите ръка върху Фионауей.

Откритата язвителност заличи любезната усмивка от лицето на Едуин и на нейно място се изписа страх.

— Не аз ще наследя Фионауей, а Брайс.

— Някога. — Лезли насочи вниманието си към притихналия Брайс, а после отново към Едуин. — Но той ще се върне в Лондон, нали? Ти ще останеш да наглеждаш земите. Следователно и двамата ще спечелите от смъртта ми. Не стой там на вратата, Иън. Влез.

Не желаеше да влиза. Току-що се потвърдиха най-големите му опасения — още преди да прати да го повикат, баща му е знаел за невъзможността той да получи Фионауей. И му е обещал една химера. За да си отмъсти. Не случайно се славеше като един от най-злите представители на семейство Феърчайлд, И се наслаждаваше на това.

Но — Иън бавно отпусна стиснатите си в юмруци ръце — той беше надхитрил баща си. Държеше Алана в ръцете си.

* * *

— Ти си пастор, господин Луис. Кажи как да постъпя.

— Погледни в сърцето си, лейди Алана.

— Но ако се върна, селото ще остане без вещица!

Господин Луис се размърда неспокойно върху пейката и намести гърба си на ново място върху черковната каменна стена, затоплено от слънцето. Вълнените му чорапи бяха опънати по тънките пищялки; шапката с голяма периферия и дългите ръкави пазеха напуканата му кожа от слънцето. Въпреки това вече старчески петна покриваха бузите му, а отвореше ли уста да проговори, около тях се образуваха бръчки.

— Точно там е въпросът. Никога преди не сме оставали без вещица.

— Успявам да помогна на хората. Давам билки, акуширам. Но не правя магии. Вярата им в заклинанията ги лекува.

Седнала в другия край на пейката, облечена като вещицата, тя погали голямата си котка, сгушена в скута й. Под тях бучаха водите на океана. Алана, подобно на господин Луис, се загледа натам смаяна, изплашена, но и очарована. Смаяна, защото водите даваха богатството на Фионауей. Изплашена заради унищожителните бури и очарована, защото обичаше съществата, които обитаваха водите и защото водите я бяха превърнали в онова, което беше: представител на рода Маклауд във Фионауей.

През лятото черковната пейка бе на разположение на обърканите, сърдитите и тъжните. Там селяните и рибарите идваха да търсят съвет от застаряващия пастор, чийто крака бяха здраво стъпили в калта на обикновения живот, а умът му бе толкова бистър.

— Редно е във Фионауей да има представител на рода Маклауд.

— Нищо лошо не се е случило там, докато ме нямаше.

Бе възпитана първо да мисли за Фионауей. Затова изпита леко угризение, когато си припомни как избяга и се преправи на вещица.

Уиски възрази срещу стегналите се пръсти и леко я одраска.

— Да, имахме този късмет. Ако господин Иън Феърчайлд бе сторил нещо да наруши съюза…

Кафявите очи на господин Луис заблестяха и за пръв път Алана се зачуди какво ли е семейството му. Не познаваше никакви негови роднини. Откъде ли е наследил тази суха, напукана кожа и този странен поглед?

— Ако господин Феърчайлд бе извършил нещо лошо, щях незабавно да се върна.

— Говори се, че господин Феърчайлд умира.

— Видях го. Все още ме плаши.

Когато се бе надигнал в леглото, крещейки името й, тя се бе запитала дали не е самият дявол — зъл и безсмъртен.

— Е, нали сега вече няма как да те нарани?

Докосна избелялата синина при окото си.

— От това ли се опасяваш?

Господин Луис виждаше прекалено много неща. И разбираше. Всички във Фионауей знаеха как господин Феърчайлд се бе промъкнал в спалнята й и се бе опитал да я насили. И макар да бе минало доста време оттогава, отвращението й оставаше.

След смъртта на майка си — тогава Алана бе на шест — тя стана дамата на Фионауей: овладяна, упорита, изключително уверена. Знаеше — наистина знаеше, — че е недосегаема. Говореше и правеше каквото поиска.

При кончината на баща си се представи като добра дъщеря и навлече траур, но дълбоко в себе си изпитваше облекчение. Дори когато се появи Лезли Феърчайлд и съдът го призна за неин опекун, продължаваше да се смята за неуязвима. Подиграваше му се и го правеше за посмешище. Не си даваше обаче сметка, че седемнадесетгодишно момиче няма никакъв шанс срещу такъв зъл човек.

— Много ли те нарани? — попита господин Луис.

— Само няколко синини. Жалкият му опит да се представи за мъжествен щеше дори да е смешен, ако не… — Поколеба се, засрамена да признае тогавашната си глупост. — Даде ми да разбера, че съм уязвима.

— Както са уязвими всички жени.

— Той е стар. Запуши ми устата с ръка. Разкъса дрехите ми. — Ръцете й се разтрепериха при спомена. — Удари ме…

— Докато беше малка, изглежда всички ние се грижехме прекалено много за теб. Длъжни бяхме да те предупредим, че има и такива мъже.

— Знаех. — Погали Уиски по гушката и се поуспокои от доволното й мъркане. — Просто не допусках, че някога аз ще бъда заплашена.

— Е, да ти е за урок.

— Така е. Сега съм по-мъдра. Вече не бих си позволила да използвам положението си на дама на имението като извинение за…

— Избухване? — подсказа й той след кратко колебание.

Алана мълчеше.

— Сарказъм? Подигравки?

Тя сведе засрамено очи.

— Да говориш каквото си искаш, без оглед на последствията?

Лицето й пламна, но тя не можеше да отрече истината.

— Винаги си постъпвала правилно. Сега си само малко по-зряла, а не бих казал, че това е лошо. — Наблюдаваше я през полузатворените си очи. — Срещна ли се със сина на господин Феърчайлд?

Подскочи. Нима господин Луис четеше мислите?

— Да.

— Откакто е тук, няколко пъти се отби в черквата. — Пасторът не откъсваше очи от нея. — Ако бях жена, щях да кажа, че е доста привлекателен и смел.

Алана бе съгласна, но добави:

— Не е добър обаче.

— Не е добър? — Господин Луис Отхвърли обвинението с пренебрежително махване на ръката. — По-точно не позволява да го стъпчеш. Знаеш, че никога няма да те нарани. Изглежда ми почтен мъж и вярвам, че ще те защитава.

— Почтен? — Припомни си заплахите от сутринта. — „Почтен“ не е думата, която бих използвала за Иън Феърчайлд. Иска да се ожени за лейди Алана, за да владее Фионауей.

Господин Луис не изглеждаше нито шокиран, нито смаян, както се бе надявала тя. Просто кимна:

— Значи, ако се върнеш, ще се омъжиш за младия Иън. — Прокара пръст по гъстите си вежди и я изгледа изпитателно. — Толкова ли е лошо?

— Дали е лошо? — Като внезапно освободена пренапрегната пружина Алана скочи на крака. Уиски тупна на земята и сърцераздирателно измяука. — Би било направо ужасно! Той не е по-добър от баща си!

— Нима? — Господин Луис гледаше как тя крачи напред-назад. — Аз доста го харесах. Въобще не е високомерен. А и усещанията му са доста изострени.

— Сигурно. Смята, че мога да изпратя послание на лейди Алана.

— Значи наистина съм прав.

Когато Иън й говореше и я гледаше, тя допускаше, че той знае истината, а си играе с нея като котка с мишка. Но не беше възможно. А ако все пак беше така, то значи, че се е представила като пълна глупачка.

— Не искам да повярвам, че заставаш на негова страна!

Като рееща се в небето чайка господин Луис поклати глава.

— Е, все някога трябва да се омъжиш. Ти си жена от семейство Маклауд. Трябва да продължиш. Или предпочиташ Фионауей да мине в ръцете на другите ти роднини?

— Не! — Прокара крак в пепелта на земята. — Но Иън Феърчайлд не е човекът, за когото бих искала да се омъжа.

— Значи се страхуваш от него?

— Ами!

Страхуваше се само от сънищата, които й докарваше. Страхуваше се от слабостта, която изпитваше, когато го гледаше как ходи като победител, извоювал си правото да избира сред всички жени. Страхуваше се от копнежа си тя да е неговата избраница. Но не се страхуваше от него.

— Това е хубаво — обяви господин Луис и се усмихна тайнствено. — Обзалагам се, че у Иън Феърчайлд има много доброта, само трябва да се надникне по-дълбоко.

— Заплаши да прогони старата Мери от ъгъла й и Роби от нивите му.

— Чудя се дали не е целял нещо друго. — И понеже тя не намери какво да му отговори, Луис вдигна ръка. — Но каквото и да стане, това не е свършекът на света. Върни се във Фионауей, огледай младия Иън и ако ти е достатъчно симпатичен, се омъжи за него. Ако не — на рождения си ден сама ще предявиш претенциите си.

— Даде да се разбере, че няма да е толкова лесно. Щял да се обърне към съда с твърдението, че за да оцелея през тези четири години, съм живяла като паднала жена. Според него и Брайс щял постъпи по същия начин. Тогава щели да се борят кой да стане опекун на моите земи.

— Решителен е, а? Не ти е оставил никакъв избор. Можеш само да се върнеш и да се омъжиш за него. Не е изключено и да греша, моето момиче, но мисля, че не е като баща си. Той не би се опитал да те насили.

— Нима?

— След онова неприятно преживяване — въздъхна господин Луис, — явно не вярваш на никой мъж.

— Вярвам на теб.

— Но аз съм само наполовина мъж.

Тя го погледна смаяно.

— Толкова съм стар — поясни той, — че едва ли бих доставил удоволствие на някоя жена.

— Сякаш мъжете имат за задача единствено това. Баща ми доставяше удоволствие на десетки жени, но му липсваше стабилност. Братовчедите ми се представят за разюздани джентълмени, а всъщност са толкова мекушави.

— Ти наистина си огорчена. Лошото е, че няма да обикнеш, докато не се довериш.

Алана се напрегна и суховато отбеляза:

— Мога и без любов.

Господин Луис се засмя и вдигна котката, която се отъркваше в глезените му.

— Никое живо същество на земята не може без любов. Стремежът към любов е причина да се правят доста глупости.

Звучеше разумно и Алана изведнъж се почувства мелодраматично като въжеиграча. Но въпреки това убедено отвърна:

— Жена още не е родила мъжа, който да ме изкуши да поема подобен риск.

— Вярвам ти. — Господин Луис пъхна Уиски под мишница, надигна се и взе ръката й. — Но защо се обръщаш към мен за съвет? Ти си умно момиче. Послушай сърцето си. Не обръщай внимание на резервите, които умът ти диктува. Иън е мъж. Щом захвърлиш тези одежди на вещица и покажеш лъчезарната си същност, облечена като дама, той ще реагира подобаващо.

Не си направи труда да гадае как се е досетил за плановете й. Само се усмихна. Господин Луис я гледаше с очи, пълни с привързаност. Тя обаче се съмняваше доколко Иън би бил привлечен от луничките и бакърените й коси, ако беше бедна. От друга страна, трябваше да се омъжи. Ще се върне, за да спаси хората от несправедливите закани, и ще го следи изкъсо. Ако се окаже достоен… Избърса длани в полите си. Ако се окаже достоен, щеше ли да се омъжи за него? Щеше ли да рискува да вземе мъж, способен да я накара да плаче за любовта му? Щеше ли да направи всичко, за да го плени? Щеше ли да се превърне в измъчена жена като майка си?

Сега, след като срещна Иън, вече не вярваше и на себе си.

— Осигурих ти превоз — уведоми я пасторът. — Дърварят и воловете му те чакат.

Алана отново стисна здраво ръката му.

— Ще се погрижиш ли за Уиски?

— Разбира се.

Оставяше свободния си живот. Поемаше по пътя на задълженията и ограниченията. Плътно завърза качулката на окъсаната си пелерина над лъскавата си чиста коса и тръгна, леко накуцвайки, към каруцата.

Догони я викът на господин Луис.

— Пристигнали са братовчедите ти. Знаеш ли?

Спря.

— Чух нещо.

— Това ме притеснява. — Господин Луис звучеше остро и безкомпромисно. — Те никак не държат на съюза. Дори не вярват в съществуването му.

— Брайс твърди, че е модерен човек, попаднал във водовъртеж от суеверия. — Алана се усмихна. — Едуин прави всичко, което Брайс му каже. Не се притеснявай. Ще се справя!

— Вярваме в теб, господарке.

Не я наричаше често така. Сега той изразяваше силата на притеснението си и дълбочината на привързаността си.

— Разбирам по-добре от всекиго какво ще стане, ако неподходящи хора вземат нещата в свои ръце. Ще се погрижа да не се случи.

Алана се качи в каруцата. Дърварят се вторачи в нея и промърмори:

— Вещицата…

После сръга воловете.

Алана леко залитна. В гърба и в ребрата й се забиваха пръчки. Съжали, че не тръгна пеша. Ала глезенът й все още беше подут, а пък щеше да загуби кураж, ако изчака още един ден. Копнееше с цялата си душа сега да върви в обратната посока, да се катери по хълмовете или да се наслаждава на влажните аромати на гората. Нарушаваше обета, даден пред себе си — връщаше се, преди господин Феърчайлд да е починал, и предчувстваше, че той ще намери начин да си отмъсти.

Представи си как Брайс ще се вторачи в нея, а Едуин направо ще зяпне. Не се съмняваше, че всеки шотландски благородник ще гадае къде ли и с кого ли е била. Но в края на краищата имаше достатъчно неща, за които да се тревожи, освен за приказките на хората.

Иън Феърчайлд.

Дали Иън Феърчайлд ще се задоволи да поеме поста на управител?

* * *

С течение на времето светът се превръщаше във все по-студено място за мистериозните водни духове. Съюзът придобиваше все по-голямо значение. Запокитени сред хълмовете и ревящите океански вълни, хората на Фионауей рядко заговаряха случайните странници, прекосяващи от дъжд на вятър земите им. Спечелиха си репутацията на гостоприемни, но сдържани люде. Това не ги засягаше. Разполагаха с вълшебните камъни. Така преживяваха трудните времена. А бреговете си пазеха за своите древни съзаклятници — водните духове.