Кристина Дод
Вещицата (19)

Глава 19

Камъкът, хладен и гладък, бе почти като жив. Стиснал ръката й, Иън се загледа в очите й.

— Истински и свободно ли ми се отдаваш?

Почувства се замаяна. Светът странно започна да се променя — цветовете станаха по-ярки, сетивата й се изостриха. Беше заявила, че му вярва, и сега Иън я отвеждаше някъде… Не смееше да назове мястото.

Настойчивият му поглед я накара да повтори:

— Твоя съм!

— Чуй ме! — Топлият му гърлен глас сякаш изричаше магия: — Винаги ще си спомняш този ден.

— Разбира се.

Камъкът като че ли се затопли.

— Целия ден. Всичко, свързано с него. И повече никаква забрава. Довее ли вятърът аромата на стъпкани треви, ожули ли грубата вълна кожата ти, видиш ли облаци да се носят по синьото небе, дочуеш ли крясък на чайки, ще си мислиш за мен.

Изискваше прекалено много и тя се опита да му откаже. Не успя обаче да произнесе и дума.

— Всеки път, когато изпиташ удоволствие, от което почти те боли, при всеки копнеж, ще си мислиш за мен. Ще бъда неизменно край теб. Няма да има миг, в който да не съм до теб. Ще бъда частица от теб. Во веки.

Вричане или проклятие беше това?

— Разбираш ли ме?

— Да.

Бавно отпусна ръката й — сякаш неохотно се отдръпваше от мистичното свързване на душите им.

Постепенно Алана се завърна на хълма при нашепващата трева, при бриза, галещ кожата й, при искрящото небе над раменете на Иън.

Той свали панталоните си и ги метна върху долната й риза — тя възприе жеста за символ на превъзходството му.

Надвеси се над нея. Вече знаеше колко е висок; знаеше, че раменете му изпълват ризата и ръцете му са сръчни. Не си бе давала сметка обаче за стегнатите мускули на бедрата му, които потреперваха в безмълвно предупреждение. С тях той можеше да контролира кон или… жена.

Клекна до нея и протегна ръцете си, все още напъхани в ръкавите.

— Справи се с маншетите.

Не я бе предупредил, че ще разпознае аромата му. Но тя го откри.

Разкопча ръкавелите и с небрежност, напомняща неговата, ги захвърли на земята. Той дори не забеляза — защото гледаше лицето й — че тя разтвори ризата му.

Гладки черни косъмчета покриваха гърдите му, изтъняваха надолу и отново се сгъстяваха в напразен опит да прикрият онова, което би трябвало да е интимно. Ала нищо не бе интимно при този мъж. Цялото му тяло крещеше: „Погледни ме!“.

Докато събличаше ризата си, Алана си помисли да побегне. После слънчевата светлина го огря и устата й пресъхна. Беше красив! Красив и заплашителен…

Хвана брадичката и повдигна лицето й към своето.

— Моя! Ти си моя и аз няма да те нараня. Повярвай ми. Не откъсваше очи от него.

— Дори първия път почти не те нараних. Помниш ли колко внимателен бях?

Не помниш ли онази нощ в колибата на вещицата? Ръката му се плъзна по шията й, по гърдите, по гърба. Катурна я върху одеялото.

— И сега няма да те нараня.

Дали да затвори очи? Или да ги остави отворени? Дали да го докосне, или да се въздържи? Някакъв инстинкт или забравен спомен я подтикнаха да плъзне ръце по раменете му, докато той се отпускаше върху нея.

Явно му е приятно, мина й през ума, защото за миг той увисна над нея с изражение на изтерзана благодарност. Знаеше какво е да си изтерзан и същевременно благодарен. Беше го изпитвала и преди, а сега от допира на гърдите му чувството отново се надигна у нея.

Ароматът на вълна и на смачкани треви я лъхна, докато той нежно целуваше устните й. После се притисна по-силно. Дишането й се учести и тя се вкопчи в него.

Пръстите й се плъзнаха по голата му кожа, отчаяно търсещи за какво да се заловят, за да остане свързана с този свят.

— Точно така — прошепна той. — Докосвай ме. Докосвай ме колкото желаеш.

Желаеше го силно. Желаеше го болезнено. Мускулите му потреперваха под пръстите й. Плъзна ги по ключиците му, изследва жилите на ръцете, предпазливо се насочи към гърдите. Той затаи дъх, когато пръстите й се впиха в къдравите косъмчета, за да намерят зърната. Енергично ги разгърна, несъзнателно повтаряйки неговите движения, като през цялото време се питаше дали му харесва толкова, колкото й бе харесало и на нея.

— Ще ме убиеш — отвърна той на неизречения й въпрос, простенвайки през зъби. — Ще се пръсна от възбуда.

Окуражена, плъзна ръка надолу по ребрата му, но той я спря.

— Не съм в състояние да понеса повече. Друг път, когато не съм така гладен за теб… Макар да не си представям подобен миг.

Искаше да възрази, но той й попречи с целувка по шията. Спусна се надолу, пое едното й зърно в уста, после другото. Знаеше вече, че няма нищо по-приятно на този свят и същевременно така възбуждащо.

Докато не я докосна… там.

Спомен завладя съзнанието й. Едно силно, пулсиращо проникване. Той и преди бе правил това. Тя също.

Погледна очите му и ахна, съзирайки пламъците в тях. Обладаеше ли я сега, щеше да се случи онова, от което тя се боеше. Щеше да грабне и земите й, и живота й. И тя нямаше да бъде самотната Алана; щеше да бъде част от него.

Колибата на вещицата. Светкавици. Гръмотевици. Гласът на нейния любовник. Наслада и… билка.

Не помниш ли онази нощ в колибата на вещицата?

— Какво? — извика тя, сякаш очакваше отговор от вятъра. Викът й не го сепна. Смуглото му лице сияеше триумфиращо.

— Моя — промълви той. — Не го забравяй.

— Не!

Обзета от паника, яростно го избута и той се катурна. Алана скочи и побягна. Тревата я жулеше по бедрата. Дишаше учестено.

Не стигна много далеч, Иън я настигна и този път не я претърколи, а я събори по лице. Притисна я към земята, въпреки съпротивата й.

— Ти обеща — напомни й го с треперещ глас. Преобърна я и тя нададе лек вик при вида на изписания върху лицето му гняв. — Каза, че си моя!

— Да, но…

Но какво? Нямаше представа. Знаеше едно: позволи ли на спомените да я завладеят, той да я завладее, всичко щеше да се промени. Нещо я дебнеше. Нещо плашещо.

— Никакво но. Ти си моя! Съпротивлявай се колкото си искаш. — Издърпа я, така че дупето й се настани на бедрата му, а краката й — около кръста му. С една ръка я вдигна, с другата намести себе си. — Да не си посмяла да си затвориш очите!

Стоеше примирена. Надмощието му бе очевидно. Гледаше го свирепо. Отново опита да му се изплъзне.

Той се засмя студено. Изражението му показваше, че приема предизвикателството и я предупреждава за своята решимост.

— Точно така. Превърни го в битка, за да мога да победя.

Тогава се развика — хулеше го с всички ругатни, които бе чувала някога. Въртеше се и се бореше. Нищо не го засягаше. Стоеше все така усмихнат и я придържаше внимателно — позволяваше й да се движи, но не и да се откъсне от него.

Най-после спря, запъхтяна. Не постигна нищо. Той продължаваше да я докосва, да я гали с члена си, докато не се навлажни от неволната й възбуда.

Извърна лице.

— Не! — Спря и, хвана брадичката й. — Ще ме наблюдаваш. Този път не искам да забравиш.

Надигна се на колене, подхващайки бедрата й, и проникна в нея.

— Запомни!

Този път запомни всичко.

Светкавиците проблясваха така ярко, че тя ги виждаше дори през затворените си клепачи. Гръмотевиците трещяха сред небесния хаос. Нараненият й глезен пулсираше, но някак далечно, поуспокоен от изпитата билкова отвара. Някакво мъжко тяло топлеше нейното. После целувки, толкова сладки, че приспаха опасенията; милувки, които целяха да и доставят наслада; интимности, каквито никога не си бе представяла.

Едва днес ги преоткри.

— А — възкликна той, а изразът на лицето й предизвика усмивката му, — сега вече знаеш, нали?

Потънал дълбоко в нея, Иън се изсмя с глас. Вятърът пое смеха му и го разнесе наоколо, така че всички да чуят.

Искаше да му каже да замълчи, но той я погали и мускулите й се стегнаха около него.

— Милостиви Боже! — Очите му се притвориха. — Възхитителна си! — Обви краката й около бедрата си и я положи на земята, легна отгоре й и отново проникна в нея. — Спомняш си! — Отново влезе в нея. — Спомняш си! — И отново. — Спомняш си!

Гърдите му се опираха в нейните, усещаше дъхът му върху лицето си, жуленето на брадата му, самия него дълбоко в себе си — и всичко й е познато. И така прелестно. Инстинктивно се сгуши в него. Пое го. Пожела го.

Той се движеше ритмично и ускоряваше темпото. Притискаше я към тревата, изпитвайки наслада от допира на кожата й. Потреперваше. Дишаше учестено.

В един момент, буквално прилепвайки се към тялото й, долови и нейните потрепервания. Беше по-хубаво, отколкото си го бе представяла. Извика от наслада, Иън се засмя и се отпусна още по-плътно върху нея.

С две ръце обгърна лицето й.

— Моя! — Не можеше да се насити да повтаря тази дума. — Цялата моя! — Чувстваше се все още зашеметена, когато я целуна. Целувка на победител. И й се усмихна властно.

— Желая ти много щастие на рождения ден, Алана. Вече си пълнолетна.

Най-после си спомни всичко и си даде сметка, защо се бе съпротивлявала толкова.

Спомни си, че първия път, когато се любиха, му отдаде цялата си душа. Сега му даде и сърцето си.

Обичаше го. Обичаше мъж, който я искаше, за да контролира дома й и да заеме мястото и в нейното собствено имение.

* * *

След като са се любили воден дух и човек, понякога се женят, но понякога не. Ако се роди дете, се спазва определен ритуал. Първо по-възрастните го преглеждат, за да определят дали е воден дух, или човек. Ако у бебето надделява човешката природа, родителят воден дух остава на земята и дванадесет години няма право да се завърне в морето. Дванадесет години той е изложен на изсушаващото въздействие на въздуха, на зловещото слънце и на изпитанието да живее сред чужди. Ала постепенното пресъхване на тялото и душата са възнаградени, защото децата, родени от такъв съюз, винаги са специални. Различни. Магически.