Кристина Дод
Вещицата (18)

Глава 18

Не изглеждаше нито ядосан, нито раздразнен, а просто… решен. Сутринта беше побягнала от сънищата си, а те я догониха и сега заплашваха да се превърнат в реалност, В същото време съпротивата й се изчерпваше.

Меко, сякаш се стараеше да не дразни звяра, тя прошепна:

— Иън?

— Алана… Моята малка вещица-омайница. Дадох ти време. Дори сега ли не си спомняш, че си била моя?

— Не.

Онези сънища си бяха просто сънища. Магии… Вълшебства… Изключено бе да са накъсани спомени.

Наведе се към нея и буквално пое думата от устните й.

— Не ми казвай „Не“. Няма да го позволя.

Моля те да ме целунеш.

Но аз те целувам.

Ехото от гласовете им я преследваше… Тогава устните му, нежни като цвете, пробягаха по кожата й. Дъхът му, топъл и натежал от чувственост, я мамеше да го улови. Тя разтвори устни, Иън ги докосна с език.

— Още! — простена Алана.

Той се подчини. Бавно я провокираше да му стане съучастничка в чувствената наслада, за която тя имаше усещането, че е изпитвала и преди. Притвори очи. Дочу тътен от гръмотевици, ослепи я светкавица.

Рязко отвори очи и побутна Иън. Той вдигна глава, докато тя се оглеждаше изумена.

Поляната сияеше в зелено. По лазурносиньото небе плуваха само бели пухкави облаци… Вторачи се в един точно когато се оформяше като дракон — същински дракон, дори с люспи. Примигна, допускайки, че ще изчезне, ала той зина и издиша дим.

Погледът й моментално се насочи към Иън.

— Ти ли го направи?

— Дали аз те целунах? — Върху устните му бавно изплува доволна усмивка. — Да, определено бях аз.

Магия? Този мъж определено правеше магии. Вплете я в мрежите си, както драконът пленява съкровища, и сега я съзерцава, изпълнен с желания и обещания.

За миг Алана се сети за квакерката и я съжали. Никъде на този свят нямаше да намери мъж, който да целува като Иън.

— Не!

Извърна глава. Нямаше да си спомня! Топлината на слънцето проникна през долната й риза и тя си даде сметка, че е свлякъл роклята от раменете й.

Как успяваше? Снощи свали нощницата й, преди тя да се е усетила какво става. Но онова се случи в съня. Хвана китките му.

— Не е цивилизовано.

— Цивилизовано ли? — С отметната назад глава, той се разсмя гръмко и сърдечно, — Цивилизоваността е последното, за което мисля в момента. Сега желая нещо примитивно и горещо, което така изпотява, че в очите ти се появяват сълзи. — Навеждайки се напред, прошепна: — Позволи ми да те накарам и ти да го пожелаеш.

Предлагаше й тайна. Тайна, неизвестна никому. Тайна, която би променила живота й. За тази тайна не биваше да знае никоя благовъзпитана дама. Алана я желаеше.

— Алана…

Произнесено от неговите устни, дори собственото й име звучеше като заклинание.

Гърдите й набъбнаха, копнеещи за устните му. Неговите красиви чувствени устни, които бавно се разтегнаха в усмивка. С едрите си топли ръце повдигна колието й и я погледна въпросително. Кимна и му помогна да го свали, после грижливо го постави в кошницата. Смъкна широките презрамки на ризата й. Остана гола, обляна от слънце. Объркването му я изпълни със задоволство.

Целуна гърдата й. Допирът на устните му прогони цялата й свенливост.

Надигна се към него с копнеж. Беше се превърнала в кълбо от изострена за всеки негов допир чувствителност.

— Алана…

Пробуди се и откри, че той е при нея — истински и силен. Галеше гърдите й.

— Красива си! Прекрасна! — Обгърна гърдата й с ръка. — Кожата ти има цвета на прясна сметана. И тези примамливи петънца, които така заслепяват очите…

— Лунички — уточни тя, опитвайки се да се завърне в действителността.

— Ще целуна всяка една. — Придърпа я към себе си и се залови с изпълнение на задачата. — И те ще ме отведат в небесата.

Дълбоко в слабините й се обади познатата болка. Дали я причиниха изкусителните му слова? Или умелите му милувки? С всяка ласка я въвличаше все по-дълбоко в света на сънищата й. Дали я беше омагьосал, или тя сама сътворяваше всичко с необузданото си въображение?

Сведе поглед към лъскавите коси, които гъделичкаха кожата й. Докосна ги — усети кичурите между пръстите си. Впи ръце по-дълбоко, започна да масажира, приплъзна ги към ушите му.

Беше действителност! Той беше истински!

Отърка буза в гърдите й.

— Много си изобретателна.

Пръстите й застинаха.

— Какво каза?

Беше го казвал и преди.

Той вдигна глава и й се усмихна.

— Че е време… да си припомниш.

Понечи да поиска обяснение как успява да възпроизведе всичко, изречено в съня й, но той я претърколи.

— Иън, моля те, кажи ми…

— Вече знаеш!

Развърза фустите й и ги плъзна надолу.

Знаеше, но не смееше да повярва. При малко повече кураж би му се възпротивила, ала вече беше… почти гола. Късата долна риза не покриваше дори коленете й. За миг в съзнанието й се мярна Уайлда и дългите й гащи. Те биха й осигурили поне малко прикритие.

— Стой мирна — прошепна той в ухото й. — И слушай.

Тя се стегна. Не желаеше някой случаен пастир да я намери разсъблечена в обятията му. Изтръпнала, се заслуша, но дочу единствено грохота на вълните, крясъка на чайките и слабото свистене на вятъра.

— Какво виждаш?

Одеяло… трева… — Заоглежда се трескаво наоколо. — Нищо друго.

Ръцете му се плъзнаха по бедрата й.

— Точно така. Няма никакво спасение. Само птиците могат да видят, а те одобряват. Повярвай ми — одобряват.

— Дяволите да те вземат!

— Дяволите вече са ме взели. Има ли нещо чудно, че сега искам да поспя в обятията на ангел? — Пръстите му галеха кожата й така нежно, сякаш милваше птичка. Усещаше дъха му върху тила си. — С теб мога да отлетя право в Рая.

Нещо я докосна. Устните му. Господи, целуваше я, а тя имаше чувството, че не може да го понесе. Стисна одеялото в ръце.

— Какво правиш?

— Ш-ш-ш-т… Не ти причинявам болка. — Бризът поде думите му. — Можеш ли да определиш този аромат?

— Ухае на трева. — Притвори очи, разкъсвана между противоречивите чувства на смущение и наслада; тогава я връхлетяха ароматите на деня. — И на вълна от одеялото и на море…

— И на теб. Ти си като парфюм, който ме предизвиква да му се насладя.

Разтърка с длани горната част на гърба й и започна бавно да ги плъзга надолу. Обгърна хълбоците й, а после леко плъзна пръст между бедрата й. Алана подскочи с широко отворени очи.

— Недей! Не е хубаво.

— Така ли? — Той се засмя. — Не ми хрумва нищо по-хубаво. Освен…

Пръстът продължи да си пробива път, докосвайки нерви, за чието съществуване тя не подозираше. Искаше да му попречи, но кой знае как коляното му се оказа между краката й. Желанието й да запази достойнството си я тласна към отчаян опит да се отдръпне.

Притисна я с тялото си към одеялото. После впи устни в нейните и тя усети неговия вкус. Дъхава топлина и солена страст. Вкус, който погълна ароматите, гледките и звуците на деня; вкус, който я караше да желае още.

Иън се понадигна, претърколи я и отново я настани под себе си. Ризата й се бе усукала около раменете, но той не проявяваше повече предпазливост и я изтегли, изчерпал търпението си да я види цялата. Щом го постигна, простена:

— Прекрасна си! — Изпиваше я с поглед. — Позволи ми… Искам да те гледам!

Смути се от настойчивостта му, ала приливът на желанието измести всякакъв свян.

Желание? Как ли го бе разпознала?

Взимам онова, което ми се полага, както би постъпил всеки мъж. Не помниш ли онази нощ в колибата на вещицата?

Не. Кълна се!

Тогава ми позволи да ти припомня.

Извърна глава, за да прогони спомените.

Ръката му отново се плъзна по нея и стигна до зърното на едната й гърда. Нежно го докосна и то набъбна, почти я заболя, сякаш я бе наранил.

А всъщност леко я докосваше с пръст. Изключително нежно и гальовно.

Допирът му не й се струваше чужд. Познаваше го, усещаше го не за първи път.

Не помниш ли онази нощ в колибата на вещицата?

Стисна зърното й, наблюдавайки удивен собственото си движение. Алана вдигна глава и също се загледа: тъмната му китка върху светлата й кожа я смая. Раздвижи се бавно — опасяваше се той да не спре — вдигна ръка и я положи под главата си.

Иън не спря. Само я погледна в лицето през отпуснатите си мигли.

— Какво усещаш? — Бавно разшири кръговете, които чертаеше по гърдата й. — Кажи ми какво усещаш!

— Не мога…

Искаше да говори, а тя едва успяваше да откъсне вниманието си от болката, която се зараждаше дълбоко в нея. Точно като в сънищата!

Не. Несравнимо по-хубаво, отколкото в сънищата.

— Така ли предпочиташ?

Точно както в сънищата — отвежда я до ръба и спира.

— Не!

Сграбчи ръката му и я постави там, където й беше мястото.

Иън се усмихна — бавно, уверено и сластно.

— Това ли искаш? Стисна я силно.

Отне поне част от напрежението й. Не цялото, но все пак го понамали.

— Да!

Притисна я. Хвана и другото й зърно. После се отдалечи.

— Би ли искала да те докосна там?

Почти се задави от радостното предчувствие, ала от устните й се отрони само кратка въздишка:

— Да!

— Но първо ми кажи какво усещаш!

Нима не разбираше? Та тя не беше в състояние да говори, какво остава да описва…

— Усещането е много приятно…

— Приятно? — Ръцете му се спуснаха към тялото й, но не я докоснаха. — Как точно?

Постара се да намери думи. Действително се стараеше, ала едва успя да промълви:

— Много приятно…

Ръката му се приплъзна към зърното й.

— Опиши това.

— Гори ме! — В отчаянието си търсеше по-изразителни думи, — Леден дъжд… Зимна морска вълна…

— Значи е студено?

— Не. Шокиращо. Но… — Безнадеждно търсеше точната дума. — … порядъчно.

— Порядъчно? — По лицето му се изписа хищна усмивка. — Никога не го правя порядъчно.

Оттегли ръката си. Замени я с устни. Алана сепнато си пое въздух, почувствала езика му върху зърното си. Дъхът му галеше кожата й.

— Какво изпитваш?

— Горя… Искам… толкова много…

Пое зърното й в уста и го засмука. Алана простена. Ужасена от примитивното желание, на което се чувстваше подвластна, покри устата си с ръка.

Иън се пресегна и я отмести.

— Това е един от звуците, които желая да чувам.

Разрешението му не облекчи смущението й и все пак, когато отново засмука зърното й, тя простена без притеснение.

— Кажи ми какво изпитваш!

Сякаш съм загубила всякакъв контрол. Понечи да го сграбчи за косите. Вдигна ръцете й над главата.

— Кажи ми!

— Подходящ си за мен — извика тя. — Това, което правим е подходящо…

— Защото си моя.

Не му отвърна. Искаше прекалено много.

— Кажи го! — Леко разтърси раменете й. — Кажи, че си моя!

Напомни си, че е от рода Маклауд, че Фионауей зависи от нея; че майка й се бе подчинила на импулсивното си желание да се омъжи и всички бяха заплатили за това. Че всъщност почти нищо не знае за Иън.

— Няма да го кажа! Не мога…

Той се отдръпна. Обрамчиха го синьото небе и белите облаци. Вятърът отметна тъмните му коси и ги разпиля на кичури, все едно го рошеха нежни пръсти. Слънцето милваше лицето му, сякаш търсеше наслада в челото, носа и нежната извивка на брадата. Пчела зажужа, търсейки нектар.

Алана изпита дива ревност към вятъра, слънцето и глупавата пчела.

— Да не би да вярваш на баща ми? Не ме приемаш, защото съм… — Препъна се в думата. — …получовек?

— Не!

Без защитата на тялото му й ставаше хладно. Без милувките му страдаше.

Той извърна поглед. И преди го бяха отхвърляли. Не й вярваше.

Прозряла раздразнението и разочарованието му, Алана забрави всякакви задължения и чест — желаеше единствено да го направи щастлив. Това я накара да сподели истината, която възнамеряваше да пази като оръжие:

— Прекарала съм тук целия си живот, плувала съм в океана и никога не съм попадала на воден дух. Слушала съм обаче легендите и макар и да не говорим за това, ние, Маклаудови, сме последните, които биха ги отрекли. Баща ти не лъжеше, нали?

— За пръв път беше честен.

Воден дух. През целия си живот бе мечтала да види воден дух, да й се отдаде възможността да се убеди, че всичко, свързано с потеклото й, е вярно. А сега лежеше до мъж, който извърнал глава настрана, очакваше да бъде отхвърлен заради произхода си.

— Това обяснява толкова много…

Пресегна се и докосна лицето му — най-смелата постъпка, която някога бе предприемала.

Иън трепна леко.

Погали бузата му. Очакваше той да се преобрази и да изчезне като облаците над главите им.

Вместо това челюстта му се стегна.

Впи пръсти в брадата му и извърна лицето му към себе си. Очите със загадъчните сребристи оттенъци я наблюдаваха. Проникваха така дълбоко в нея, че се почувства задължена да поясни:

— Ти не си първият, Иън Феърчайлд, който се фука с родител, воден дух. Именно затова…

Не, не можеше да му го каже. Не още. Тази тайна бе предназначена единствено за бъдещия й съпруг.

В момента обаче тя трябваше да му даде онова, което той желае. Трябваше да го направи щастлив.

— Иън, твоя съм…

Кафявите очи я наблюдаваха изпитателно, а щедрите устни се свиха, изпълнени със съмнение.

— Истински моя?

Даде си сметка, че неволно го тегли към себе си.

— Да!

Отмести пръстите й от брадата си и започна внимателно да ги разглежда. Късо изрязани нокти, обсипана с лунички кожа, мазоли от плевене на бурени… После се загледа в лицето й и предпазливо, но и обнадеждено, промълви:

— Ако вярваш в това… Ако ме приемаш такъв, какъвто съм, тогава, скъпа Алана, за теб няма спасение. Ти наистина си моя. Сега и завинаги.

Взе ръката й и я положи върху пръстена си.