Кристина Дод
Вещицата (17)

Глава 17

Около ръката на Куигли жужаха пчели — в момента той прибираше кралицата-майка и нейните работнички.

— Ето, виж, всяка си има торбичка за мед. Тя ги затруднява, затова когато са натоварени, не налитат да жилят.

Алана поклати учудено глава.

— А мен винаги ме жилят.

— Много си нервна, когато си сред тях. А те го усещат. — Добродушният селянин й се усмихна, докато отнасяше майката в предварително приготвения от върбови клонки кошер. — Пчелите-разузнавачки си свършиха работата. Сложих им от билките, които обичат, за да им ухаят. — Остави кралицата на входа и я изчака да влезе с танцова стъпка. — А сега — гледай! Другите сами ще я последват. Винаги правят така. Много е лесно, нали?

Застанала на безопасно разстояние, тя наблюдаваше как роякът се втурва навътре.

— Настаняват се в новия си дом?

— За да приготвят меда за Коледното ти тържество. — Куигли се поизправи. — Много се радвам, че се завърна в родния дом. И не по-малко доволен ще бъда, ако се омъжиш за господин Иън.

Усмивката й изчезна.

— И ти ли го познаваш?

— Да. Дойде да поприказва с мен почти веднага след като пристигна. Той ме направи господар на кошерите.

Всички! Иън бе пленил абсолютно всички!

— На кошерите?

— Да. Поговорихме, убеди се колко разбирам от пчели и предложи на Армстронг да ми ги повери. Наистина прецени уменията ми. Може, след като се ожените, и теб да те научи — довърши Куигли и кимна дълбокомислено.

Започваше да се ядосва. Сякаш Иън е в състояние да я научи на нещо!

— Така ли?

— Има подход, тъй да знаеш. Помогна ми да преместим един кошер от ветровито място. Мнозина не биха се решили да го сторят. И нито една не го ужили!

Поклати глава, а Алана се зачуди дали ще срещне човек, който да не споменава Иън с добро. Разказът на Куигли за подхода на Иън към пчелите й напомни как бе укротил кучето. Оттогава Дамон не само не застрашаваше спокойствието на Фионауей, но се превърна в истински пазач на имението.

— Той е добър човек, милейди. Няма да сбъркаш.

Колкото и да й се искаше, не можеше да се сопне на Куигли само защото харесва Иън. Просто махна и пое по пътечката. Във Фионауей всички пътеки бяха успоредни на океана. В момента грохотът на разбиващите се вълни я примамваше да се качи на любимия си хълм. Оттам се виждаше водната шир, щеше да усети вкуса й и да се остави на вятъра; там можеше да мисли или да не мисли — както предпочете.

Присви очи. Слънцето огряваше люлеещите се треви и те сияеха. Независимо от тревогите на Уайлда, на нея й беше топло. Без маскировката си, с леката рокля, тя се чувстваше свободна. Макар че — хвърли поглед назад — продължаваше да изпитва тревожното усещане, че я преследват.

Иън го нямаше. Не го бе виждала цяла сутрин.

В далечината се чуваше блеене на агънца и овце, викове на мъже. Запъти се натам и видя един пастир, който преграждаше поточето с камъни. Насочи се към изкуственото езеро, където всяко лято къпеха овцете и ги подготвяха за стригане. Потопени до кръста във водата мъже ги хващаха и ги миеха със сапун от луга, докато напластената през зимата мръсотия се отмие и поеме към океана.

Спря се да погледа — възхищаваше я спокойствието на някои от по-старите животни. Сякаш се наслаждаваха, докато ги сапунисват и плакнат. После доплуваха до отсрещния бряг, отърсваха се от водата и пак се залавяха да пасат. Някои шилета обаче не бяха толкова сговорчиви и се изискваше силна ръка да ги задържи във водата. А с един особено агресивен овен се наложи да се заловят дори двама овчари.

— Ей, милейди — провикна се един от мъжете в езерото, щом я забеляза. Тя пристъпи напред да поздрави. Мъжът се засмя. — Да не си дошла за лятната си баня?

Сякаш в отговор енергичният овен се изправи на задните си крака и с предните бутна шегаджията — той цамбурна, а водата около него се разплиска. Алана се разсмя жизнерадостно. Когато мъжът изплува, тя се провикна:

— Не, но виждам, че ти взе своята.

Останалите се засмяха, а той се смути, но после също прихна — чувстваше се приятно след разхладителната баня в горещото утро, пък и нямаше желание да бъде повече прицел на шеги.

— Хубаво е да те види човек отново. — Бършеше водата от очите си. — Всички много се радваме, че си дойде и че ще се омъжваш за такъв хубав човек като господин Иън.

Усмивката й се стопи.

— И вие ли го знаете?

— Помагаше ни при раждането на агънцата. Много разбира от овце. А и не е горд, та не се погнуси да си изцапа ръцете.

Всички единодушно занимаха, а главният пастир добави:

— Чудо-човек!

Алана спести една пиперлива забележка, усмихна се вежливо и като стъпваше по камъните в езерцето, го прекоси, без да се намокри. Любопитните погледи на овчарите пронизваха гърба й, когато поемаше през ливадата. Желаеше да е сама.

Пътеката стана по-стръмна. Стъпваше предпазливо, за да не тъпче цветята. Грейнали на слънчевата светлина, те щедро раздаваха аромата си и напомниха на Алана за пролетта.

Стигна върха на хълма и спря да огледа най-прелестното място на света. Зад гърба й се издигаха могили, обрасли с дървета, а пред нея се разкриваше океанът с цялата си лятна прелест. Тревистият склон се спускаше като зелена каскада.

Хълмът сякаш се вливаше във водата, но тя знаеше, че в основата му има скала. Ако някой достатъчно неразумен — а на младини тя проявяваше подобно безразсъдство — изпълзи до края й, щеше да види назъбените черни камъни, които стърчат долу. Вълните постоянно ги обливаха, готови да засмучат всичко и да го отнесат в дълбините си.

Алана обожаваше океана. Вървеше по брега му, плуваше в него, възхищаваше му се и никога, ама никога, не забравяше колко разрушителен може да бъде.

Насочи се към скалата. Спъна се и се претърколи. Тревата под тялото й бе мека. Пое си дъх и пак се претърколи. Засмя се звънко. Чувстваше се в безопасност, а спускането по този начин й доставяше удоволствие.

Вдигна ръце над главата си, изпъна ходила и се претърколи, изпитвайки безмерна наслада. Синьото небе се редуваше със зелената трева. Смееше се с глас. Някаква тревичка попадна в устата й. Спря да се търкаля и смълчана седна, за да се увери дали не е налапала буболечка. Отново прихна. Този път се смееше на себе си. Разпусна коси и прокара пръсти през тях да махне полепналата трева.

Седеше сред зеленината, а морете сияеше с всевъзможни оттенъци на синьото. В краката си виждаше очертанията на камъните, неспирно обливани от вълните. Обзета от невероятно удоволствие, тя простена и се излегна на тревата.

Растителността й пречеше да вижда океана; пред погледа й се стелеше единствено синьото почти безоблачно небе. Слаб ветрец носеше мириса на лято и на цъфнала трева. Стори й се, че чува как пчелите на Куигли пият нектар. Далече отдолу се носеше постоянният тътен на водата. За първи път от дни насам всички мускули на тялото й се отпуснаха истински.

Чудесен рожден ден, мина й през ума, докато се унасяше в сладка дрямка. Магиите на Иън не могат да ме достигнат тук.

Когато обаче усети сянка над себе си, не се изненада. Магиите му не можеха да я открият тук. Ала той можеше.

Не го виждаше съвсем ясно, защото слънцето й пречеше. Но все пак различаваше силуета му: висок, широкоплещест и много, много мъжествен. Присви очи. Постара се да види истината. Имаше ли магия в него? Понякога — когато се вихреше буря и океанът бучеше — й се струваше, че долавя гласове от вълните.

Най-вероятно глупави фантазии.

Но как да си обясни това, че се промъкваше в мислите й и я караше да сънува?

— Ще изгориш светлата си кожа. Сложи сламената шапка върху главата й.

— Да, трябва да внимавам да не разваля стоката. — После, съжалила, че не отвърна с хумор, за да не помрачава хубавия ден, вдигна шапката и добави: — Благодаря. Ще я нося на връщане.

Гласът й прозвуча учтиво и плахо; ядосваше се на добрите си маниери, но днес не желаеше да го дразни. Ден след ден той захвърляше една по една официалните си дрехи. Вратовръзката изчезна първа, после — сакото. А тъй като бродеше сред праха и калта, ботушите му постепенно загубиха блясъка си. Сега носеше само бяла ленена риза и тъмни панталони. Изглеждаше съвсем непринуден.

След целувката пред спалнята на баща му, той си налагаше въздържание, което можеше да я подведе, че е загубил интерес към нея.

Но тя знаеше, че през някоя близка нощ, ще сподели леглото му не само на сън, И макар тази мисъл да я сгряваше и да караше кръвта й да тече по-буйно във вените, някакъв вътрешен глас я предупреждаваше да внимава. Подчинеше ли му се, той щеше да я погълне изцяло.

Смути се от начина, по който изучаваше изтегнатото й върху тревата тяло. Затова седна и придърпа надолу полите на роклята. Решила, че вече има напълно приличен вид, тя попита:

— Какво си донесъл?

— Донесъл? — Изглеждаше леко шокиран. После проследи погледа й и съобрази, че говори за кошницата. — О, това ли? — Усмихна се. — Съвсем скоро ще получиш отговор на всичките си въпроси. Не само на онези, които задаваш, но и на онези, които не си задала.

— Не те разбирам.

— Напротив. — Измъкна от кошницата одеяло и го остави на тревата. — Вътре има обяд. Готвачката се притесняваше, че ще огладнееш.

Колкото и странно да беше, това я раздразни.

— Готвачката се е притеснявала? А аз си мислех, че ти се безпокоиш постоянно за храната.

— Не се храниш достатъчно, а работиш много. — Седна на одеялото и събу ботушите си. — Ох… Така е по-добре. — Раздвижи пръстите си, — Някой трябва да се грижи за теб.

— И смяташ, че това трябва да си ти?

— Имам правото.

Начинът, по който го каза, начинът, по който я наблюдаваше, й подсказа, че стига тя да желае, той е готов да се карат.

Полека, сякаш да не предизвика гнева му, Алана постави шапката до себе си.

Иън кимна.

— Интелигентността е приятна черта у жените, А сега ела на одеялото и легни до мен.

В гърдите й се надигна топлина и заля чак страните й с руменина. Търкалянето по хълма вероятно бе размътило сетивата й. През изминалата нощ сънят беше започнал точно така — беше му се отдала с готовност, на сън винаги му се отдаваше с готовност.

— Алана!

— И така ми е удобно.

Наведе се над нея, взе я на ръце и я положи върху одеялото.

Точно както и в съня… Устните му изглеждаха меки и нежни, а зад тях просветваха белите зъби.

— Много добре!

Простена и, загледан в небето, се изтегна до нея с бедро и рамо, опрени до нейните.

Едва дишаше. Чудеше се защо ли лежи така неподвижно. Не й се наложи да се пита дълго.

— Дракон!

За какво ли приказваше? Проследи насочения му към един облак пръст.

— Според теб не е ли дракон?

— Аз… Ъ… И така може да се възприеме. Но… — Вгледа се. — … по-скоро е котка.

— Прекалено дълго е за котка.

Постепенно отпусна напрегнатите си мускули.

— Прекалено е пухкаво за дракон.

— Вероятно имаш право. Но виж колко бързо се движи! Може би е дракон, който се мени.

— Типично мъжки начин да се спечели спор.

— Типично женски начин да се отрича логичното.

Звучеше абсолютно невъзмутимо. Алана се извърна да го погледне. И сбърка. Този мъж караше сърцето й да замира; беше невероятно привлекателен: профилът му се очертаваше, изсечен като канарите долу във водата; слънцето позлатяваше кожата му; веждите подчертаваха очите с невероятните извити мигли; брадата му тъмнееше. В отчаян опит да намали напрежението, тя се сопна:

— Какво криеш под тази брада? Кажи на камериера ти да те обръсне.

Любопитно извърна глава към нея и тя видя сребристите оттенъци на кафявите очи, взрели се в нейните.

— Дойдох във Фионауей без камериер.

Добре очертаните му устни се раздвижиха под мустаците. Изглеждаше така благ и естествен — чак се изненада при мисълта колко добре този мъж се вписваше в дома й. Преди го свързваше с тъмнината и бурята, но изглежда би било по-добре да го свързва с въздуха, водата, огъня и земята.

— Ще се погрижа да ти намеря камериер.

Смая се от собствените си думи.

Устните му се разтегнаха във весела усмивка.

— Струва ли си да позволя на някой от прислужниците ти да се приближи до врата ми с бръснач?

Когато разбра намека му, се надигна обидена.

— Няма да ти прережат гърлото, ако не им наредя.

— Точно това имам предвид.

Не му отвърна; остана загледана в морето. Упорито вирнатата й брадичка я заболя от напрежение. Иън я дръпна леко за косите, но тя отказа да се обърне. Опита да я умилостиви с думи.

— Прислужниците ти са готови да направят всичко за теб. Все разказват каква безгрижна девойка си била, и волна като птичка. И импулсивна, но никога — жестока. Винаги си успявала да намериш достатъчно пари, за да поддържаш Фионауей дори при слаба реколта.

Алана се насили да отпъди мисълта за кутията с камъните, скрита в камината на спалнята. Иън като че ли винаги разчиташе мислите й. Някак си ги долавяше. Макар Армстронг да беше сигурен, че някой е подслушвал зад вратата.

Иън? Едва ли. Да се прокрадва крадешком не бе в неговия стил. Но до връщането на Армстронг тя щеше да се притеснява. За него, за дъщеря му Ели и за камъните.

— Продължавай.

— Добре.

Продължи обаче само да я съзерцава, все едно се опитваше да отгатне тайните й и да се пребори с паниката, която се надигаше в гърлото й.

— Прислужниците — подсказа Алана.

— Прислужниците — повтори той покорно. — Ако решиш да се отървеш от мен преди сватбата, прислужниците ти с радост ще надянат примката на врата ми.

Тревогата й — поне по отношение на камъните — намаля.

Той продължи:

— Ако решиш да се отървеш от мен по време на сватбеното ни тържество, ще ми дадат отровни гъби. А ако след това — ще ме бутнат от скалите.

Сватбата. Постоянно се говореше за сватбата. Постоянно й напомняха, че Иън ще направи с нея онова, което мъжът прави с жената. Плашеше се, защото съзнаваше, че той няма да миряса, докато тя не се предаде.

— Но ти си готов на всичко, за да сложиш ръка върху земите ми?!

— Да. Жаждата за земя е силна при всеки мъж.

— Готов си да вземеш за съпруга гърбава кривогледа баба, само и само да получиш земите.

— Дори вещица.

Сериозният му тон я накара да се извърне — в тъмните му очи зърна искрица смях. Едва успя да се удържи. Той олицетворяваше чаровността и магнетизма. Трябваше ли на всичкото отгоре да бъде и забавен?

Ръката му намери нейната. Преплете пръсти с нейните и ги стисна.

— Много ми харесваше интелигентността на вещицата. Очаквам я и сега.

За миг тя си припомни първите им разговори и закачки. Но после изплуваха сънищата, които я преследваха. Усети как палецът му гали кокалчетата на ръката й.

— Цялата интелигентност на вещицата се криеше в гърбицата й.

— Тогава съвсем скоро… — Вдигна ръката й и целуна пръстите й. — … ще отида да намеря гърбицата. Така ще спася интелигентността и двамата отново ще се смеем. — Разтвори пръстите й и поднесе дланта към устните си. — Тук, във Фионауей, си заобиколена от свои хора; те се чувстват виновни за онова, което баща ми ти причини, но никога повече няма да допуснат да бъдеш наранена по какъвто и да било начин.

— Не съм съвсем сигурна. — Гласът й издаваше огорчение и недоволство. — Ухажваш всички, откакто си пристигал. Навсякъде чувам само похвали за господин Иън.

— Сериозно?

Самоувереността и самодоволната му усмивка я предизвикваха да го зашлеви, но не й достигна смелост.

— От селяните, от камериерките. А днес — от пчеларя и от овчарите. Може и да те бутнат от скалата, но ще го сторят неохотно.

Той се засмя тихо, дълбоко, искрено.

— Това трябва ли да ми служи за утеха?

Допусна грешката да го погледне в очите и откри, че е в капан. В капана на погледа му и на самото удоволствие да го гледа. Поиска й се да е красива като Уайлда.

Все така усмихнат, той отбеляза:

— Преднамерено затрудняваш сегашното ми ухажване.

— Не знам как да се държа.

Надигна се и се загледа в лицето й. Хрумна й, че сигурно вижда всяка луничка — толкова внимателно я съзерцаваше; ала той просто заяви:

— А аз знам.

Положи ръце върху раменете й и я положи на одеялото.

— Какво правиш?

— С теб не се излиза на глава. — Беше се надвесил над нея и засенчваше слънцето. — Затова се отказвам от всякакво разумно поведение.