Метаданни
Данни
- Серия
- За удоволствие (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Well Favored Gentleman, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 169гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 1999
ISBN 954–585–071-X
Оформление на корицата: Петър Христов, 1999
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Ася)
Глава 14
Миг на смаяно мълчание последва изявлението на Лезли. Пред очите на Иън трапезарията се деформира, изпълни се с размазани петна и закръжи под напора на избухналите чувства: недоверие, изумление, развеселяване. Някои пък хладно пресмятаха. Иън виждаше всичко. Тялото му присъстваше, но духът му се бе измъкнал и присъединил към другия свят, който се намираше отвъд обозримото. Рееше се там и със страх очакваше да чуе какво ще отвърне Алана.
Вместо това чу силен мъжки смях.
— Измисляш си го, сър!
Стаята се раздвижи; нещата отново придобиха форма.
— Как ли пък не — възкликна друг мъжки глас. — Водни духове! Глупости!
Едуин. После Брайс.
Лезли удари с длан по масата.
— Казвам ви — една забременя от мен!
Погледът на Иън се избистри. Беше потънал във вълшебен свят… и бе изплувал отново.
Едуин изглеждаше смутен. Брайс се стараеше да прикрие развеселяването си.
Дори Уайлда промърмори с огорчение:
— Чичо Лезли!
Алана обаче мълчеше. Иън предпазливо я погледна.
Наблюдаваше го изпитателно. Беше ли съзряла неговата разходка сред магическите светове?
Не. Не изглеждаше изплашена. Само сериозна и замислена, сякаш преценяваше възможността той наистина да е измамник.
Брайс сложи ръка върху рамото на Уайлда и тихо подхвана:
— Не се разстройвай, скъпа. И ние си имаме побъркани в нашия род. Разбираме ги тези работи.
Иън виждаше как гневът на Лезли основателно нараства. Вземаха го за лъжец. А той така ненавиждаше да го считат за незначителен старец, недостоен за никакво внимание, и да го удрят на подбив.
— Видях ги! Знам!
— Млъкни, старче — скастри го Едуин тихо. — Готов си на всичко за възмездие. — Надигна се и отиде в другия край на масата, за да получи своя дял от вниманието на Уайлда. — Хайде, скъпа, успокой се! — Приклекна до нея. — Не му обръщай внимание!
Лезли заломоти:
— Как смеете да седите в къщата ми и да подлагате на съмнение думите ми? Как смеете…
Видя обаче как Алана съзерцава Иън и млъкна.
— Сега вече си доволен, нали, татко?
— Редно е момичето да знае истината.
— Ти не би разпознал истината дори ако се навре в лицето ти.
Лезли понечи да му отвърне, но не се чу никакъв звук.
Иън се наведе напред, несигурен дали баща му се преструва на немощен в търсене на драматичен ефект, или наистина му е невъзможно да говори.
Феърчайлд пое въздух, а по тялото му преминаха тръпки.
— Време ми е да спя — обяви той прегракнало и главата му клюмна на гърдите.
Алана пристъпи напред. От другата страна на Лезли кучето изръмжа дълбоко и гърлено. Тя се спря, но Иън се обади:
— Няма да те нападне. Просто върви бавно.
Тя го погледна косо, смаяна от увереността му, но му повярва и енергично постави пръсти върху врата на Лезли. Дамон не скочи, само продължи да оголва зъби.
— Сърцето му бие.
От разтворените устни на Лезли се чу задавено хъркане.
Без да изпуска Дамон от очи, Иън направи знак на прислужниците.
— Вдигнете стола. Отнесете господин Феърчайлд в спалнята му. И, за Бога, без никакви резки движения. Ако сте предпазливи, кучето няма да ви нападне.
— Добре, но какво ще кажете за човека? — попита единият прислужник, разтреперан и с пребледняло лице.
Иън не се засмя. Прислужникът очевидно съзнаваше къде се крие истинското зло.
— Той спи.
Мъжете заобиколиха Лезли, разкъсвани между страха от стареца и страха от кучето. Иън видя как животното се надига. Прислужниците се разбягаха с крясъци. Уайлда изпищя, братовчедите се развикаха. Главният прислужник се залепи за полицата с питиетата, разбутвайки чашите и бутилките. Столове се запремятаха сред счупени стъкла.
Дамон се извърна, оглеждайки се за плячка. И тогава със страшен лай четирикракият слуга на дявола се нахвърли върху Алана.
Иън не разбра как се е задвижил, но се озова от другата страна на стола си, подскочи и с цялата си тежест ритна кучето в главата.
Звярът оголи зъби и отново се надигна.
— Нож — прошепна Алана.
Иън не й обърна внимание. Остана съвършено неподвижен. Животното се канеше за скок. Тишината натежа от напрежение. Дамон гледаше диво Иън.
Право в очите.
И изведнъж застина на място с изопнати крака и вдигната задница.
Иън, както не откъсваше поглед от него, тихо и кротко му заговори:
— Долу. Легни.
С ръмжене, кучето се отказа от агресивната си поза, понаведе се и седна.
— Точно така. — Иън говореше на неопитомената душа на звяра. — Имай ми доверие. Легни.
Ушите на Дамон клепнаха, а зловещо проблясващите зъби се скриха.
— Няма да му позволя да те наранява повече. — Иън приклекна. — Сега вече си мое куче.
Дамон изглеждаше замаян; отпусна се и легна. Тъжният му поглед не се откъсваше от Иън, Той разроши огромната му глава.
— Добро момче.
Дамон се надигна и като покорно пале отиде да легне при огъня.
Всички стояха смълчани — погледите им шареха ту към кучето, ту към Иън. Той се размърда смутено и се зачуди какво ли са очаквали да направи. Да остави Дамон да разкъса Алана ли?
Лезли хъркаше.
— Господи! — възкликна Брайс. — Как го постигна?
— Не е ли чудесно? Иън винаги е имал подход към животните — обади се Уайлда. — Спомням си веднъж, когато един кон в конюшнята на имението Феърчайлд…
Едуин я прекъсна без угризения:
— Вероятно този момък наистина е със смесен произход. — Засмя се, но се сепна. — Колко отблъскващо!
Никой не се засмя. Никой никога не се бе смял, когато станеше ясно, че Иън е по-различен. Затова обикновено той внимаваше да не го демонстрира. Но случеше ли се — както сега се наложи да спаси живота на Алана — знаеше, че ще бъде наказан със студенина, страх и презрение.
Главният прислужник го гледаше свирепо откъм полицата с питиетата, сякаш той е виновен за изпотрошените стъкла. На вратата една камериерка зяпаше сцената с широко отворени очи, после се запиля да разказва за случилото се на останалото домакинство.
И, както винаги, Иън се обгърна със своето безразличие — то му служеше за щит срещу смайването, отвращението и презрението. Остави клюките да го залеят, без да трепне, с гордо вдигнати рамене и решително изражение.
Безразличие. Нямаше друг начин да оцелее.
В следващия миг някой го дръпна за лакътя. Алана. Очакваше и тя да го осъди.
— Иън, ти спаси живота ми. — Повдигна полите на роклята си с една ръка, а другата изящно протегна и направи реверанс като признателен поданик пред своя крал. — Много ти благодаря.
Не можеше да го повярва. Нима съзнателно… го предпази от подигравки? Прислужниците я наблюдаваха и като последваха примера й, се усмихнаха. Братовчедите се засуетиха, смутени от куража на една жена, какъвто те явно нямаха.
И за пръв път Иън се почувства безпомощен. Знаеше как да се справя с грубостта. Знаеше как да парира презрението. Но как да благодари на жена заради това, че се е отнесла към него като към човешко същество?
Тя изглежда не очакваше благодарност, защото просто се извърна към прислугата:
— Постъпете, както ви нареди господин Иън — отнесете господин Феърчайлд в спалнята му.
Мъжете се приближиха. Хванаха по един крак на стола и отнесоха заспалия Лезли към покоите му.
Алана и Иън ги последваха по притъмнелите коридори.
Иън се чудеше какво да каже. Да излъже ли? Да се опита ли да й вдъхне увереност? Или да настоява да си припомни какво се бе случило помежду им, да я накара да признае, че е истински мъж. Безчувственото общество му бе сложило етикет: копеле, дявол, звяр. Но той не бе това и тя го съзнаваше. Тя наистина го знаеше.
Пред вратата Алана го спря, отпускайки ръка върху неговата.
— Баща ти е болен, глупав старец. Аз съм достатъчно интелигентна, за да разбера истината за теб.
Не звучеше отвратена. Ръката й продължаваше да е върху неговата. Докосваше го без страх. Наблюдаваше го сериозно, с огромни искрени очи.
Но това е истината! Вярно е. Майка ми е воден дух. Приеми ме какъвто съм.
Светлината на свещите омекотяваше изострените черти на интелигентното й лице. Той я пожела. Пожела я и се сети за квакерката, за нейните страхове и неприязън.
Редно е да каже на Алана. Би трябвало да я накара да повярва. Не беше честно да иска от нея да се омъжи за получовек. Беше нечувано. Макар че за нея вече беше прекалено късно. Тя бе негова. Той я бе направил своя.
В момента обаче тя сякаш не го съзнаваше и продължаваше да си мисли, че има избор.
Обгърна талията й и я притегли към себе си.
Тя моментално постави ръце върху гърдите му и леко се отблъсна.
— Прекалено много неща стоят помежду ни. Земите ми, моето минало, твоята алчност, баща ти.
— Искам земите ти. Открито го признавам и ако това ме прави алчен, така да е. Но миналото ти… Ни най-малко не ме интересува миналото ти. И те предупреждавам… — Говореше така тихо, че тя се наведе напред, за да го чува. — … Няма да допусна споменът за баща ми и онова, което се е опитал да ти причини преди четири години, да помрачи радостта ми днес.
— Настояваш да забравя колко безпомощна ме накара да се почувствам?
— Когато те държа, ти си всемогъща. — Хвана ръцете й. — Усети го. Усети властта, която имаш над мен.
Не го разбираше и се опита да се отскубне. Или, по-вероятно, страхуваше се от такава власт… И от него.
— Алана…
В произнасянето на името й вложи всичко, което желаеше, но не успяваше, да й каже. Искаше да благодари за реверанса й и за прикритото смайване, с което посрещна истината за произхода му. Ала приятното усещане от нейното тяло го тласна далеч от всякакво цивилизовано поведение и той я притисна към стената. Тя го очакваше. Може би. Та той е звяр, нали? И копеле. Господи, и това е редно да и съобщи. Но не още…
Алана извърна лице. Той освободи едната си ръка, хвана брадичката й и я обърна към себе си, за да я целуне.
Допирът на устните й бе приятен. Независимо, че бяха решително стиснати, тези устни го омагьосваха.
— Отвори ги!
Подчини се само за да го ухапе. Зъбите й за малко да се впият в долната му устна.
— Ще те напляскам — заплаши той и проникна в нея. Усети вкуса на изненада, на възмущение. А после нейния вкус. Ако му завържеха очите и го накараха да целуне стотина жени, неизменно би я разпознал. Нащрек, изплашена, но и възбудена против волята си.
Прегръщаше я здраво, но я целуваше нежно.
И тя започна да откликва. Тогава кръвта във вените му потече със силата на морски прилив. Господи, колко беше сладка. Дребна, сладка и… страстна. Разбра го и снощи, и днес. Билето му помогна да намалее съпротивата й, да приспи страховете й и тя се бе впуснала в желанието с такова объркване, но и с такава наслада, че на него му бе трудно да запази самоконтрол.
Самоконтрол. Тя едва си поемаше въздух, а сега вече и леко простена — тих звук, който той долови и на който се наслади. Наклони се заедно с нея и я притисна по-силно към стената, използвайки тежестта си, за да я овладее. Едната му ръка галеше голата й шия, другата се плъзгаше по извивките й от бедрата към гърдите и обратно.
Откъсна устни от нейните и погледна надолу, за да я види. Клепачите й потрепваха. Устните й бяха влажни, набъбнали, а кожата около тях — леко зачервена от ожулванията на брадата му. Прокара език по долната си устна, а той се наведе и го пресрещна.
Когато се откъсна от нея, тя го погледна замаяно, със същата чувственост, която разтърсваше и него.
— Остави вратата си отключена тази нощ.
Зелените очи бяха красноречиви.
Алана направи опит да се спаси, като се притисна съвсем плътно до стената.
— Не можеш да дойдеш при мен преди сватбата! — прошепна тя.
— Аз съм наполовина воден дух, забрави ли? — Никога не си бе представял, че ще се хвали с това, но точно така постъпи в момента. — Аз съм вълшебник. Мога да се промъкна през прозореца ти като вятър, да те докосна само с мисъл, да те омагьосам…
Алана се разтопи, погледът й се замрежи и потъна в копнежа, който той разпалваше в нея.
После успя да си възвърне бистрия разум. Устните й се стегнаха. Очите й проблеснаха. Сиянието на страстта угасна.
— Ако си вятър, не се налага да оставям вратата си отключена за теб, нали?
Усмихна й се. Наистина беше вятър и щеше да е с нея. Внимателно положи показалец върху челото й, точно между веждите. Натисна и нареди:
— Сънувай ме!
* * *
Понякога водните духове излизат от вълните и тръгват по сушата. Тогава изкушават смелите да ги последват. Защото, придобият ли човешки вид, те са красиви като нощта: тъмните им очи блестят със сребриста светлина, а черните им коси сияят като самурена кожа. Когато мъж съзре женски воден дух, го завладява магия и той е готов да стори и невъзможното, но да притежава това същество завинаги.
А ако мъжки воден дух пожелае жена, той влага всичките си умения, за да я заплени; отвежда я на възхитително пътешествие и тя никога повече не помисля за друг мъж.
В пристъп на завист някои хора наричат това тъмна магия.
Водните духове обаче са на мнение, че „Във войната и любовта всичко е честно“.