Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (8)

VIII

Пътувах през нощта и следния ден без затруднения стигнах Австрия. Вестниците гъмжаха от териториални претенции, уверения и обичайните вести за гранични инциденти, които неизбежно предшествуват войните и при които странното е, че силните нации винаги обвиняват слабите в агресивност. Видях влакове с войскови части, но повечето от хората, с които говорих, не вярваха, че ще има война. Те очакваха, че след миналогодишния всеки път ще се появява нов Мюнхен и че Европа е прекалено слаба и западнала, за да се реши на една война с Германия. Голяма бе разликата с Франция, където всеки знаеше, че войната е неизбежна, ала застрашеният винаги знае повече и го знае преди атакуващия.

Стигнах във Фелдкирх и наех стая в малък пансион. Бе лято — разгарът на туристическия сезон. Не биех на очи. Двата куфара ми придаваха внушителен вид. Реших да ги оставя и да взема само толкова багаж, че да не ме затруднява. Събрах го в една раница, така най-малко се забелязваше. Предплатих си наема за седмица напред.

На следващия ден потеглих. До полунощ останах скрит в една просека близо до границата. Помня още, че първо ме мъчиха комари, а после наблюдавах един син саламандър, който обитаваше бистрата вода на едно вирче. Той имаше гребен и от време на време се надигаше, за да поеме въздух. Тогава показваше напръскания си в жълто и червено корем. Наблюдавах го и мислех, че за него светът е ограничен в този вир. Малкият ров с вода бе за него Швейцария, Германия, Франция, Африка и Йокохама, всички заедно. Той спокойно изплуваше и се гмуркаше, напълно в хармония с вечерта.

Поспах няколко часа и след това се, приготвих. Бях много уверен в себе си. Десет минути по-късно до мен като изпод земята изникна един митничар.

— Стой! Спри! Какво търсите тук?

Сигурно отдавна ме бе дебнал в тъмното. Не обърна внимание на обяснението ми, че съм безобиден турист.

— Всичко това можете да изложите пред митническия пост — каза той и със заредено оръжие ме подкара пред себе си обратно до най-близкото селище.

Вървях смазан, замаян и само в едно ъгълче на съзнанието си много нащрек — как бих могъл да се изплъзна. Ала невъзможно — митническият чиновник изпълняваше службата си твърде добре. Вървеше точно на правилното в такива случаи разстояние зад мен; не можех изненадващо да го нападна, нито пък да се изплъзна на пет крачки, без да бъда прострелян незабавно.

В митническия пост той отключи една малка стая.

— Влезте тук. Почакайте.

— Докога?

— Докато ви разпитат.

— Можете ли да го сторите сега? Не съм направил, нищо, за да ме затваряте.

— Тогава няма защо да се тревожите.

— Не се тревожа — казах аз и свалих раницата си. — Тогава да почнем.

— Ще почнем, когато ние тук бъдем готови за това — каза чиновникът и показа безупречни бели зъби. Приличаше на ловец. Така и въздействуваше.

— Утре сутрин ще дойде съответният чиновник. Можете да спите тук на стола. Остават само няколко часа. Хайл Хитлер!

Огледах стаичката. Прозорецът — с решетка, здрава и заключена отвън врата. Не можех да избягам. А и в съседство чувах гласове. Седях и чаках. Беше безнадеждно. Най-после небето стана сиво, а постепенно — синьо и светло. Пак чух гласове и ми замириса на кафе. Вратата се отвори. Престорих се, че се събуждам и се прозявам. Влезе един митничар. Беше червендалест, дебел и изглеждаше по-добродушен от ловеца.

— Най-после — казах аз. — Ужасно неудобно се спи тук.

— Какво търсехте на границата? — запита той и се залови да отваря раницата ми. — Да бягате? Да правите контрабанда.

— С вехти гащи не се прави контрабанда — отвърнах аз. — С вехти ризи също.

— Добре. Тогава какво търсехте там нощем? — Той сложи раницата ми настрана. Внезапно помислих за парите, които носех у себе си. Бях загубен, ако ги намери. Оставаше да се надявам, че няма да ме претърсва повече.

— Исках да се полюбувам на Рейн през нощта — усмихнах се аз. — Аз съм турист. И романтик.

— Откъде идвате?

Назовах името на пансиона и селището, откъдето идвах.

— Възнамерявах тази сутрин да се върна — казах аз. — Куфарите ми са още там. Предплатил съм и наема за една седмица. Не прилича на контрабанда, а?

— Тъй, тъй, ще трябва да го установим. След един час ще ви взема. Ще отидем заедно, пък да видим какво имате в куфарите.

 

Бе дълъг път. Дебелият и той бдеше като овчарско куче. Тикаше колелото до себе си и пушеше. Най-сетне пристигнахме.

— Ето го най-сетне! — извика някой от прозореца на пансиона и пред мен изникна хазяйката. Бе почервеняла като рак от вълнение.

— Боже мой, мислехме вече, че нещо ви се е случило! Къде се губихте цяла нощ?

Сутринта жената беше открила непобутнатото ми легло и помислила, че са ме убили. Говореше се, че наоколо се подвизавал някакъв тип, на чиято съвест тежали вече няколко грабежа. Заради това бе извикала полиция. Полицаят излезе след нея от къщата. Приличаше на ловеца.

— Заблудих се — казах аз колкото можех по-спокойно. — После и нощта беше толкова красива! За първи път от детството си насам спах на открито. Беше великолепно! Съжалявам, че съм ви разтревожил. Жалко, че по невнимание съм се приближил прекалено до границата. Моля ви, обяснете на митничаря, че живея тук.

Хазяйката го стори. Митничарят заяви, че това е достатъчно, ала полицаят стоя нащрек.

— Откъде идвате? От границата? — запита той. — Имате ли документи? Кой сте вие?

За миг дъхът ми секна. Парите от Хелен бях напъхал във вътрешния си джоб; откриеше ли ги, попадах под съмнение, че искам да ги прехвърля контрабанда в Швейцария, и веднага щяха да ме арестуват. Какво щеше да последва, не можеше и да си представи човек.

Казах името си, но не показвах още паспорта; немците и австрийците не са длъжни да го носят в собствената си страна.

— Кой ще ни докаже, че точно вие не сте престъпникът, когото търсим? — отвърна полицаят, който ми заприлича на ловеца.

Засмях се.

— Няма нищо смешно — ядосано заяви той и се залови да претърсва куфарите ми заедно с митничаря.

Държах се, сякаш всичко бе на шега; не знаех как точно ще обясня наличието на парите, ако последва личен обиск. Реших да кажа, че възнамерявам да купя имот наблизо.

За моя изненада в страничния джоб на втория куфар митничарят намери едно писмо, което не ми бе известно. Това бе куфарът, който бях взел от Оснабрюк и който Хелен бе опаковала и свалила долу със старите ми вещи. Полицаят отвори писмото и почна да чете. Наблюдавах го напрегнато; не знаех какво е и се надявах да бъде поне някое старо, незначително писмо.

Чиновникът изсумтя и вдигна очи.

— Йозеф Шварц ли се наричате?

Кимнах.

— Защо не казахте веднага? — попита той.

— Нали ви го казах преди малко — отвърнах аз и се опитах да прочета бланката от обратната страна.

— Вярно е, каза го — потвърди митническият чиновник.

— Значи писмото се отнася до вас — запита полицаят.

Протегнах ръка. Той се поколеба за миг, после ми го даде. Сега видях бланката. Беше адресът на национал-социалистическата партия в Оснабрюк. Прочетох бавно, че комитетът в Оснабрюк моли да се окаже всяка възможна подкрепа на нациста Йозеф Шварц, който пътува в изпълнение на важно секретно поръчение. Подписано бе: Георг Юргенс, с почерка на Хелен.

Задържах писмото.

— Вярно ли е? — запита чиновникът със значително повече уважение от преди.

Извадих сега паспорта си, протегнах го, посочих името и пак го прибрах.

— Държавна тайна — отговорих аз.

— Значи затова?

— Затова — сериозно казах аз и прибрах писмото. — Надявам се, че това е достатъчно?

— Естествено. — Синеокият чиновник присви око. — Разбирам, наблюдение на границата.

Вдигнах ръка.

— Моля, нито дума за това. Секретно е. Именно по тази причина не можех да говоря. Въпреки това вие го изкопчихте от мен. В партията ли сте?

— То се знае — заяви полицаят.

Едва сега видях, че е червенокос и го потупах по потното рамо.

— Юначага! Ето за двама ви, да се почерпите с чаша вино след толкова усилия.

Шварц меланхолично ми се усмихна.

— Удивително е понякога колко лесно е да се подведат хора, чиято професия би трябвало да е недоверие. Познато ли ви е и това?

— Само че не без документи — казах аз. — Моите почитания към жена ви! Тя е предвидила, че писмото може да ви потрябва.

— Навярно е помислила, че няма да го взема, ако ми го предложи. От морални подбуди или пък заради опасността. Сигурно заради това главно. А аз бих го взел. То ме опаси.

Бях слушал Шварц с растящ интерес. Сега се огледах. Английският дипломат и немският бяха на дансинга. Танцуваха фокстрот и англичанинът бе по-добрият танцьор. Немецът се нуждаеше от повече пространство. Той танцуваше с ожесточена агресивност и тикаше партньорката пред себе си като топ. За момент ми се стори, че цяла шахматна дъска с фигури е оживяла в полумрака. Царете, немският и английският, понякога застрашително се доближаваха, но англичанинът се изплъзваше всеки път.

— Какво направихте след това? — попитах аз Шварц.

— Отидох в стаята си. Бях изчерпан — исках да се успокоя и да размисля. Хелен ме бе спасила по толкова неочакван начин, че ми се стори като действие на Deus ex machina^[1] — театрална машинация, която изненадващо довежда невъзможната бъркотия към добър край. Ала трябваше да се махна, преди полицаят да се разприказва или да размисли. Затова реших да се доверя на щастието, докато траеше. Осведомих се за следващия бърз влак до Швейцария. Пристигаше след един час. На хазяйката обясних, че трябва да отида до Цюрих за един ден и че ще взема само единия куфар; след няколко дни ще се върна, нека тя прибере другия. След това отидох на гарата. Познато ли ви е това, внезапно да се откажете от дългогодишна предпазливост?

— Да — отвърнах аз. — И все пак често тъкмо тогава изпадаме в заблуда. Смятаме, че съдбата ни дължи отплата, но тя не ни я дължи.

— Това е естествено — отговори Шварц. — Но понякога все пак преставаме да вярваме в обичайната техника и смятаме, че трябва да опитаме нова. Хелен бе пожелала да пътувам заедно с нея през границата. Не бях го направил и щях да бъда загубен, ако нейният ум не ме спаси — затова помислих, че този път трябва да я послушам и да направя онова, което тя бе искала.

— Направихте ли го?

Шварц кимна.

— Купих си билет първа класа; луксът винаги вдъхва доверие. Едва когато влакът тръгна, аз се сетих за парите, които носех у себе си. Да ги укрия някъде из купето бе невъзможно — не бях сам. Освен мен имаше и един мъж, много бледен и неспокоен. Опитах тоалетните: и двете бяха заети. Междувременно влакът стигна границата. Инстинктът ми ме тласна към вагон-ресторанта. Седнах там, поръчах бутилка скъпо вино и менюто.

— Господинът има ли багаж? — запита ме келнерът.

— Да. В съседния вагон първа класа.

— Тогава господинът не желае ли да свърши първо с митничарите? Ще запазя мястото.

— Може да продължи дълго. Донесете ми най-добре яденето. Гладен съм. И бих искал да предплатя, за да не помислите после, че ще избягам.

Надеждата ми да бъда прескочен от граничаря не се сбъдна. Тъкмо келнерът поставяше виното и супата на масата, когато преминаха двамина в униформи. Междувременно бях бутнал парите, които носех у себе си, под филцовата подложка на покривката за хранене, а писмото на Хелен — в паспорта си.

— Паспорт — каза рязко първият чиновник. — Дадох му паспорта си.

— Без багаж? — запита той, преди да го отвори.

— Само една ръчна чанта, в съседния вагон първа класа.

— Трябва да го отворите — каза вторият.

Станах.

— Запазете ми мястото — казах аз на келнера.

— Естествено! Нали господинът предплати.

Първият митнически чиновник ме погледна.

— Вие сте предплатили?

— Да. Иначе не бих могъл да си позволя яденето и пиенето. Оттатък границата това ще струва валута, а нямам.

Изведнъж чиновникът се разсмя.

— Не е лоша идея! — каза той. — Смешно, че малцина се сещат за това. Вървете напред. Трябва да прегледам вагона.

— А паспортът ми?

— Ще ви намерим къде сте.

Отидох във вагона си. Моят спътник бе там, още по-неспокоен от преди. Той се потеше, търкаше си ръцете и лицето с мокра носна кърпа. Аз втренчих очи в гарата и отворих прозореца. Безполезно бе да скачам, ако ме хванат; беше невъзможно да се изплъзна — ала отвореният прозорец действуваше успокояващо донякъде.

Вторият чиновник застана на вратата.

— Багажа ви!

Свалих куфара си и го отворих. Той погледна, а после претърси куфарите на моя спътник.

— Добре — заяви той и козирува.

— А моят паспорт? — попитах аз.

— В колегата ми е.

В същата минута дойде колегата. Беше друг, не предишният — есесовец в униформа, тънък, с очила и високи ботуши. Шварц се усмихна.

— Както обичат немците ботуши!

— Трябват им — отговорих аз. — Толкова кал газят.

Шварц изпразни чашата. През нощта бе пил малко. Погледнах часовника: беше три и половина. Шварц ме видя.

— Няма да продължи много — каза той. — Ще имате достатъчно време за парахода и за всичко останало. Това, което сега имам да ви разкажа, е период на щастие. А за щастието не може да се разказва много.

— Как пробихте? — попитах аз.

— Нацистът бе прочел писмото на Хелен. Той ми върна паспорта и попита дали имам в Швейцария познати. Кимнах.

— Кой?

— Господата Амер и Ротенберг.

Това бяха имена на двама нацисти, които работеха в Швейцария. Всеки емигрант, който бе живял в Швейцария, ги познаваше и мразеше.

— Друг някой?

— Нашите представители в Берн. Не е нужно да ги изреждам всичките, нали?

Той отдаде чест.

— Много щастие! Хайл Хитлер!

Спътникът ми обаче нямаше щастие. Трябваше да покаже всички документи и бе подложен на кръстосан разпит. Потеше се и заекваше. Не можах да издържа гледката.

— Мога ли да се върна във вагон-ресторанта? — попитах.

— Естествено — отвърна нацистът. — Добър апетит!

Вагон-ресторантът се оказа пълен. Цял рояк американци бе окупирал моята маса.

— Къде е мястото ми? — попитах келнера.

Той вдигна рамене.

— Не успях да го запазя. Какво може да се направи срещу тези американци. Не разбират нито дума немски и сядат, където пожелаят! Заемете мястото отсреща. Масата си е маса, не е ли така? Вече съм пренесъл виното ви.

Не знаех какво да сторя. Едно семейство безгрижно беше окупирало четирите места на моята маса. Там, където се намираха парите ми, сега седеше едно много красиво шестнадесетгодишно момиче с камера. Ако бях настоял да си получа мястото, щях да привлека вниманието. Още бяхме на немска земя.

Докато стоях така нерешително, келнерът каза:

— Защо на първо време господинът не заеме мястото отсреща, а после, когато това тук се освободи, да се премести? Американците ядат бързо — сандвичи и оранжада. Мога да сервирам на господина цялата поръчка после.

— Добре.

Седнах тъй, че да мога да наблюдавам парите си. Странно нещо е човекът — минута преди това на драго сърце бих се отказал от всичките пари само за да пробия, сега обаче седях и знаех само, че желая да си ги получа обратно, в Швейцария естествено, дори да се наложеше да атакувам американското семейство. Тогава видях как отвън поведоха малкия, потящ се човек и изпитах чувство на дълбоко, неосъзнато, скрепено с лицемерно съжаление задоволство, че не бях аз — известен подкуп на съдбата с евтино състрадание. Намирах се за отвратителен, но не можех и не желаех да сторя нищо против това. Исках да се спася и да си получа парите. Не заради самите пари, а защото бяха сигурност, бяха Хелен, бяха месеците от бъдещето — и въпреки това заради парите, заради собствената ми кожа и моето собствено егоистично щастие. Никога не можем да се откъснем от това. Но онзи, когото не съумяваме да контролираме у себе си, би трябвало да изостави позата…

— Господин Шварц — прекъснах го аз. — Как стигнахте до парите, си?

— Имате право — отвърна той. — И тук е мястото на тази безразсъдна тирада. Във вагон-ресторанта влязоха швейцарските митничари, а американското семейство имаше не само ръчен багаж, но и куфари във фургона. Трябваше да излязат. Децата отидоха с тях. Бяха се нахранили. Разтребиха масата. Аз се преместих, поставих ръката си върху покривката и усетих тясното възвишение.

— Наред ли е всичко с митничарите? — попита келнерът, докато ми пренасяше бутилката.

— Разбира се — отвърнах аз. — Донесете ми сега скарата. В Швейцария ли сме вече?

— Не още — обясни той. — Като тръгнем.

Той си отиде, а аз чаках влака да потегли. Бе последното, бясно нетърпение, което навярно ви е познато. Взирах се през прозореца към хората на перона; едно джудже в смокинг с твърде къси панталони се опитваше с все сила да продава от една подвижна никелирана лавка вино и шоколад. После видях потящия се човек от моето купе да се връща. Бе сам и тичаше към вагона си.

— Добра глътка имате — каза келнерът до мен.

— Какво?

— Искам да кажа, че господинът пие виното, сякаш гаси пожар.

Погледнах бутилката. Беше почти празна. Бях я изпил, без да усетя. В този миг вагон-ресторантът подскочи. Бутилката се залюля и падна. Улових я в ръка. Влакът потегли.

— Донесете ми още една — казах аз. Келнерът изчезна.

Измъкнах парите под покривката и ги прибрах. Веднага след това се върнаха американците. Те седнаха на масата, на която бях седял преди, и поръчаха кафе. Момичето се залови да фотографира местността. Намерих, че имаше право — беше най-красивата местност на света.

Дойде келнерът с бутилката.

— Сега сме в Швейцария.

Платих бутилката и му дадох добър бакшиш.

— Задръжте виното — казах аз. — Повече не ми е нужно. Исках да празнувам нещо, обаче сега забелязвам, че дори първата бутилка ми е била много.

— Вие пихте почти на гладно, господине — обясни ми той.

— От това е. — Станах.

— Може би господинът има рожден ден? — попита келнерът.

— Юбилей — казах аз. — Златен юбилей.

 

Малкият човек в купето седя мълчалив няколко минути. Вече не се потеше, но виждаше се, че костюмът и бельото му са влажни. После запита:

— В Швейцария ли сме?

— Да — отвърнах аз.

Той пак млъкна и се загледа през прозореца. Минахме край гара с швейцарско име. Един швейцарски началник-гара махаше с ръка, а до багажа, който разтоварваха, стояха двама швейцарски полицаи и си приказваха. От един павилион можеше да се купят швейцарски шоколад и швейцарски наденички. Човекът се надвеси от прозореца и купи швейцарски вестник.

— Това тук Швейцария ли е? — запита той момчето.

— Да. Какво друго. Десет рапи.

— Какво?

— Десет рапи! Десет стотинки! За вестника!

Човекът плати, сякаш беше изтеглил голямата печалба. Промяната в парите, изглежда; най-после го беше убедила. На мен не бе повярвал. Той разгъна вестника, погледна и го остави настрана. Мина известно време, докато чух какво говореше. Бях толкова замаян от новата си свобода, че сякаш колелата на влака тракаха в главата ми. Едва след като видях да движи устните си, разбрах, че говореше.

— Най-после извън — каза той и ме погледна втренчено, — извън вашата проклета страна, господин нацисте! От страната, която превърнахте в казарма и в концентрационен лагер, свини такива! В Швейцария, в една свободна страна, където вашите заповеди не минават! Най-сетне можем да отворим устата си, без да получим ритник в зъбите! Какво направихте от Германия, вие, разбойници, убийци и палачи?

В ъглите на устата му се появиха малки мехури. Гледаше ме той втренчено, както някоя истерична жена би гледала крастава жаба. Считаше ме за нацист и по това, което бе чул, имаше право.

Слушах го, обладан от дълбокото спокойствие, че съм спасен.

— Вие сте смел човек — казах после аз. — Аз съм най-малкото двадесет фута по-тежък и петнадесет сантиметра по-висок от вас. Но изприказвайте се, това облекчава.

— Гаврите се! — викна той още по-разярено. — Искате и да се погаврите с мен, така ли? Обаче край! Край завинаги! Какво направихте с родителите ми? Какво ви стори бедният ми стар баща? А сега? Сега искате да подпалите света!

— Смятате ли, че ще има война? — попитах.

— Продължавайте да се гаврите! Сякаш не го знаете! Какво друго ви остава с вашия хилядолетен райх и вашето позорно въоръжаване? Професионални убийци и престъпници! Ако не докарате война, измамното ви благосъстояние ще рухне, и вие с него!

— Така смятам и аз — казах аз и почувствувах топлото слънце на късния следобед като милувка по лицето си. — А ако Германия спечели?

Човекът с влажния костюм втренчено ме погледна и преглътна.

— Ако вие спечелите, значи вече няма бог — с усилие отвърна той.

— И аз така смятам. — Станах.

— Не ме докосвайте! — съскаше той. — Ще бъдете арестуван! Ще дръпна спирачката! Ще ви предам на властта! Вие и без друго трябва да бъдете предаден на властта! Шпионин такъв! Чух какво говорехте!

Само това липсваше, помислих аз.

— Швейцария е свободна страна. В нея не арестуват веднага по един донос. Изглежда, че добре са ви обучили оттатък!

Взех куфара си и потърсих друго купе. Не исках да разсейвам заблудата на истеричния човек, но не исках и да седя насреща му. Омразата е киселина, която разяжда душата — без значение дали мразим, или сме мразени. Бях го научил от моето странствуване.

Така пристигнах в Цюрих.