Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (2)

II

— В Цюрих полицията ме задържа само един ден — продължи Шварц, — тежък за мен ден. Боях се, че ще проверят паспорта ми. Достатъчно бе да се свържат по телефона с Виена или пък да поискат от някой специалист проверка на преправените дати.

Следобед се успокоих. На това, което щеше да се случи, гледах като на божия присъда. Струваше ми се, че съм лишен от правото да решавам. Ако ме тикнеха в затвора, нямаше да правя опити да отивам в Германия. Ала същата вечер ме пуснаха и настойчиво ми препоръчаха да продължа колкото е възможно по-скоро пътуването си извън пределите на Швейцария.

Реших да го сторя през Австрия. Познавах отчасти тамошната граница, а сигурно и не беше тъй зорко охранявана, както немската. Изобщо защо трябваше и двете да са строго охранявани? Едва ли някой желаеше да влезе, но вероятно мнозина искаха да напуснат страната.

Заминах за Оберит, за да опитам някъде оттам да се прехвърля. Най-много ми се искаше да изчакам дъждовен ден, но два дни времето се задържа ясно. На третата нощ тръгнах, за да не правя впечатление с дългия си престой.

Бе нощ, в която греят всички звезди. Толкова тиха, щото мислех, че мога да чуя тихите шумове на растежа. Знаете, че когато сме в опасност, се появява друга форма на зрение — не е остро съсредоточено в очите, а по-скоро в цялото тяло, сякаш гледаме с кожата, особено нощем. Стига се почти дотам, че бихме видели дори и шумовете, тъй много се усеща с кожата. Отваряме устата и слухтим, сякаш тя също вижда и чува. Никога няма да забравя тази нощ. Ясно съзнавах какво вършех — сетивата ми биха изострени докрай, бях готов на всичко, без всякакъв страх. Имах чувството, че вървя по висок мост от единия бряг на моя живот към другия, и добре знаех, че този мост ще се разпилее след мен като сребърен дим и не ще мога никога да се завърна. Вървях от разума към чувството, от сигурността към приключението, от рационалното към мечтата. Бях съвършено самотен, ала този път самотата не бе мъчителна; тя криеше в себе си нещо едва ли не мистериозно.

Стигнах до едно тясно място на Рейн. Съблякох се и направих дрехите си на вързоп, за да ги държа над главата си. Странно чувство изпитах, когато се потопих гол във водата. Тя беше черна, много студена и чужда, сякаш в река Лета се потапях, да пия забрава. Символ ми се стори и това, че трябваше да премина гол, сякаш оставях всичко зад себе си.

Изсуших се и продължих да търся своя път. Когато минах край едно село, чух да лае куче. Не знаех къде точно минава границата и затова се движех по пътя, край едно сечище. Дълго време не срещнах жива душа. Вървях, додето съмна. Внезапно падна обилна роса и една сърна застана в края на просеката. Продължих нататък, но чух да наближават първите селяни с каруците си и подирих скривалище недалеч от пътя. Не исках да будя подозрение, задето тъй рано бях на крак, и то близо до границата. По-късно видях на шосето двама митничари с колела. Познах ги по униформите. Бях в Австрия. По онова време Австрия от една година влизаше в територията на Германия.

 

Жената във вечерната рокля и нейният спътник напуснаха терасата. Раменете й имаха тъмен загар. Беше по-едра от мъжа. Няколко други туристи също заслизаха бавно по стълбите. Те всички вървяха като хора, които никога не са били гонени. Не се обръщаха.

— Носех си сандвичи — каза Шварц — и намерих едно изворче. По обяд продължих пътя си. Целта ми бе селището Фелдкирх, за което знаех, че през лятото се посещава ат туристи. Очаквах, че няма да бия толкова на очи. Там спираха и влакове. Пристигнах. Със следващия влак отпътувах от границата за да изляза от най-опасната зона: Когато влязох в купето, там седяха вече двама есесовци в униформи.

Мисля, че в този миг само опитът ми с полицията в Европа ми помогна, иначе сигурно щях да се върна. И така аз влязох и седнах в ъгъла до един човек в лоден. Имаше оръжие.

След пет години това бе първият ми сблъсък с всичко, което олицетворяваше ужаса за мен. През изтеклите седмици често пъти си го бях представял, ала друга беше действителността. Не главата — тялото реагира; стомахът стана на камък, устата се вдърви.

Ловецът и двамата есесовци разговаряха за някаква вдовица Пфундер. Изглежда, е била много игрива, защото тримата изредиха няколко от любовните й приключения. След това започнаха да ядат. Носеха си сандвичи с шунка.

— За къде сте, господин съседе? — попита ме ловецът.

— Обратно, към Брегенц — казах аз.

— Не сте тукашен май?

— Да. В отпуск съм.

— А откъде идвате?

За секунда се подвоумих. Ако кажех Виена, както се виждаше от паспорта, може би тримата щяха да обърнат внимание, че не говорех мекия виенски диалект.

— От Хановер — казах аз. — Живея там вече над трийсет години.

— Хановер? Но това е много далеч!

— Така е. Но през отпуската не ни се стои у дома, нали?

Ловецът се засмя.

— Вярно е. Ама хубаво време улучихте!

Усетих, че ризата ми лепне.

— Да, хубаво — казах аз, — но горещо, сякаш вече сме в разгара на лятото.

Тримата отново започнаха да предъвкват вдовицата Пфундер. След няколко спирки слязоха и останах сам в купето. Сега влакът минаваше през една от най-красивите местности на Европа, но аз едва я забелязвах. Усетих внезапно почти непоносим пристъп на разкаяние, страх и отчаяние. Просто не разбирах вече защо бях прехвърлил границата. Седях в моя ъгъл, без да помръдна, и гледах втренчено през прозореца. Бях заловен и сам бях тръшнал вратата зад гърба си. Безброй пъти исках да сляза и да се опитам през нощта да се върна в Швейцария.

Не го сторих. Лявата ми ръка бе сграбчила в джоба паспорта на мъртвия Шварц, като че ли той можеше да ми влее сила. Внушавах си, че сега няма значение дали ще се задържа по-близко до границата или не и че колкото по-навътре влизам в страната, толкова опасността ще намалява. Реших да пътувам и през нощта. Във влака по-рядко искат документи, отколкото в хотелите.

Оставим ли се на паниката, естествено е да мислим, че отвсякъде ни осветяват прожектори и че светът си няма друга работа, освен да ни търси. Имаме чувството, че всички клетки на тялото се стремят да се обособят, краката — да си изградят една трепереща държава на краката, ръцете — да бъдат само отпор и удар, устата — да държат напиращия вик.

Затворих очи. Изкушението да се поддам на паниката бе по-голямо, защото бях сам в купето. Обаче знаех, че отстъпеният сега сантиметър щеше да стане метър, ако някога наистина изпадна в беда. Внушавах си, че никой не ме преследва; че съм толкова безинтересен за режима, колкото лопата пясък в пустинята, и че никой в нищо не може да се усъмни. Разбира се, че и в действителност бе така. Аз почти не се различавах от хората около себе си. Русият ариец е немска легенда, а не факт. Разгледайте Хитлер, Гьобелс, Хес и останалите от правителството — в същност те всички постоянно би трябвало да се самодоказват като тяхна собствена илюзия.

В Мюнхен за първи път се лиших от закрилата на гарите и си наложих да се разходя един час. Не познавах града, затуй бях сигурен, че и мен няма да познаят. Хапнах във „Францисканска бирария“. Локалът бе пълен. Седях самичък и се ослушвах. След няколко минути до мен се настани дебел и потен човек. Поръча си халба бира и говеждо месо и зачете вестник. Досега не се бях сетил да чета вестници. Купих си два. От години не бях чел немски — трябваше да свиквам с това, че всички наоколо ми говореха този език.

Уводните статии на вестниците бяха потресаващи. Лъжливи, арогантни и миришещи на кръв. В тях светът извън границите на Германия изглеждаше дегенерирал, подъл, глупав и неспособен за нищо, освен да бъде превзет от Германия. Двата вестника не бяха местни ежедневници, някога се бяха ползували с добро име. Не само съдържанието, но и стилът им беше невероятен.

Наблюдавах човека с вестника до мен. Той ядеше, пиеше и четеше с наслада. Огледах се. Сред четящите не срещнах никъде признаци на отвращение; те бяха свикнали с ежедневната си духовна дажба също както с бирата си.

Продължих да чета и сред кратките вести намерих нещо за Оснабрюк. На „Лотерщрасе“ бе изгоряла къща. Улицата изникна пред очите ми. През валовете се отиваше до „Хегертор“, а оттам към „Лотерщрасе“, която водеше извън града. Сгънах вестника. Внезапно се почувствувах по-самотен от когато и да било преди извън пределите на Германия.

Постепенно свикнах с това, че шокът и фаталистичната апатия се редуваха. Свикнах и с това да си втълпявам, че сега не съм чак толкова застрашен. Опасността щеше да се увеличи, като наближа Оснабрюк, знаех го добре. Там имаше хора, които ме познаваха от преди.

Купих си един евтин куфар и малко бельо, както и някои неща, необходими за кратко пътуване, за да не правя впечатление по хотелите. После продължих пътуването. Още не знаех как щях да се свържа с жена си и всеки час променях плановете си. Трябваше да се оставя на случая; та аз дори не знаех дали не бе отстъпила на родителите си, които строго държаха за режима, и не се бе омъжила за другиго. След като бях прочел вестниците, вече не бях сигурен дали някой би имал нужда от много време, за да повярва това, което четеше — особено, когато нямаше възможност за сравнение. Чуждестранните вестници в Германия бяха строго цензурирани.

В Мюнстер отидох в един по-скромен хотел. Не можех нощем постоянно да будувам, а през деня да спя някъде; трябваше да рискувам да бъда записан в полицията от някой хотел в Германия. Познавате ли Мюнстер?

— Бегло — отвърнах аз. — Не е ли стар град с много църкви, там, където е сключен Вестфалският мир?

Шварц кимна.

— В Мюнстер и в Оснабрюк, 1648. След тридесет години война. Кой знае колко ще трае тази!

— Ако продължава така, няма да е дълго. На немците им бяха достатъчни четири седмици, за да завладеят Франция.

Дойде келнерът и съобщи, че затварят локала. Били сме последните гости.

— Няма ли друг, отворен? — попита Шварц.

Келнерът обясни, че Лисабон не бил град с шумен нощен живот. Когато Шварц му даде бакшиш, той се сети за един локал, таен, както се изрази той — някакъв нощен руски клуб.

— Много елегантен — допълни той.

— Ще ни пуснат ли? — попитах аз.

— Разбира се, господине. Исках да напомня само, че там има елегантни жени. От всички националности. Немкини също.

— Докога е отворен клубът?

— Докато има гости. Сега винаги има гости. Много немци сега, господине.

— Какви немци?

— Немци.

— С пари.

— Разбира се, че с пари. — Келнерът се засмя. — Локалът не е евтин, ала е много забавно там. Бихте ли казали, че ви праща Мануел? Тогава не е необходимо да обяснявате нищо повече.

— Та необходимо ли е да се обяснява нещо?

— Не. Портиерът ви записва с едно въображаемо име, като член на клуба. Само една формалност.

— Добре.

Шварц плати сметката. Бавно заслизахме по улицата със стъпалата. Бледите къщи спяха подпрени една на друга. От прозорците се чуваха въздишките, хъркането и дишането на хора, които нямаха грижи с паспорти. Стъпките ни отекваха по-силно, отколкото през деня.

— Светлината — каза Шварц. — Изненадва ли ви и вас?

— Да. Все още сме свикнали на затъмнена Европа. Тук мислим, че някой е забравил да я угаси и всеки миг очакваме въздушно нападение.

Шварц спря.

— Получили сме я в дар, защото в нас има частица от бога — внезапно с патос каза той. — А сега я крием, защото убиваме в нас тази частица.

— Доколкото познавам легендата, не са ни подарили огъня, а Прометей го е откраднал — отвърнах аз. — Затова пък боговете му завещали тогава една хронична цироза. Струва ми се, че това по-добре подхожда и на нашия характер.

Шварц ме погледна.

— Отдавна съм се отказал да се надсмивам. Също и да се страхувам от големите думи. Докато се надсмиваме и се страхуваме, правим опит да сведем нещата до по-малък мащаб от този, който имат.

— Може би — казах аз. — Обаче трябва ли непрестанно да се взираме в невъзможното и да казваме: невъзможно е! Не е ли по-добре да го смалим и така да оставим лъч надежда в себе си?

— Прав сте! Простете ми! Забравих, че сте беглец. Кой ли има време да мисли тогава за пропорции?

— Вие не сте ли беглец?

Шварц поклати глава.

— Вече не. Аз за втори път се връщам обратно.

— Къде? — учудих се аз. Не можех да повярвам, че иска да се върне пак в Германия.

— Обратно — отвърна той. — Ще ви обясня.