Ерих Мария Ремарк
Нощ в Лисабон (16)

XVI

— Спомняте ли си площада пред консулството в Байон? — попита Шварц. — Редиците от по четирима бегълци, които след това се разтуряха и в паника блокираха входа, отчаяно стенеха, плачеха и се бореха за място?

— Спомням си, че имаше номера за местата — отвърнах аз. — Те даваха правото да се стои отвън. Въпреки това тълпата блокираше входа. Когато отваряха прозорците, стоновете се превръщаха във викове и ревове и трябваше да хвърлят паспортите през тях. Тази гора от протегнати ръце!

По-хубавичката от двете жени, които още будуваха в кръчмата, се затътри с прозявки към нас.

— Вие сте просто смешни — каза тя. — Говорите, говорите! Ние обаче трябва да спим вече. Ако ви се седи още някъде — всички кръчми в града са вече отворени.

Тя разтвори вратата. Утрото нахлу бяло и кресливо. Слънцето грееше. Тя пак затвори вратата. Погледнах часовника.

— Параходът няма да отплува днес следобед — заяви Шварц. — Ще замине едва утре вечер.

Не му вярвах. Той разбра.

— Да идем някъде — предложи той.

След тихата кръчма шумът навън бе почти непоносим. Шварц се спря.

— Тичат, крещят! — Той се загледа в дружина деца, които мъкнеха кошове с риба. — Все нататък! Сякаш никой не липсва!

Слязохме надолу към пристанището. Водата се вълнуваше, вятърът бе хладен и силен, слънцето — сурово, без топлинка; плющяха платна и всеки дейно се занимаваше с утрото, с работата и със себе си. Сред цялото това оживление ние се плъзгахме като увехнали цветя.

— Все още ли не вярвате, че параходът заминава утре? — попита ме Шварц.

На безмилостната светлина той изглеждаше много уморен и съсипан.

— Не мога да повярвам. Преди това ми казахте, че тръгва днес. Да попитаме. Много е важно за мен.

— И за мен беше тъй важно. След това изведнъж престава да бъде важно.

Не отговорих. Продължихме нататък. Внезапно ме бе обзело бясно нетърпение. Празнорек, скоклив, животът си искаше своето. Нощта бе изтекла. И за какво ли бе това илюзорно обещание?

Спряхме пред един магазин с проспекти. Бяла табела на прозореца известяваше, че заминаването на парахода е отложено за следния ден.

— Свършвам — каза Шварц.

Бях спечелил един ден. Опитах се да вляза въпреки табелата. Бе затворено още. Около десетина души ме наблюдаваха. Спуснаха се от различни страни, когато натиснах бравата. Бяха емигранти. Щом видяха, че вратата е затворена, те се извърнаха и отново се престориха, че разглеждат витрината.

— Сам виждате, че имате още време — каза Шварц и предложи да пием кафе на пристанището.

Той набързо изпи горещото кафе и прилепи ръце към чашата, сякаш мръзнеше.

— Колко е часът? — попита той.

— Седем и половина.

— Един час — промърмори той. — След един час ще дойдат. — Той вдигна очи. — Не желая да ви разказвам някоя йеремиада. Така ли звучи?

— Не.

— Как звучи?

Колебаех се.

— Като историята на една любов.

Внезапно лицето му се отпусна.

— Благодаря — каза той. След това се съсредоточи. — Злото започна от Биариц. Бях чул, че от Сен Жан дьо Луц трябвало да отпътува една гемия. Не се оказа вярно. Когато се върнах в пансиона, заварих Хелен да лежи на пода с разкривено лице.

— Гърч — прошепна тя. — Сега ще мине. Остави ме!

— Ще повикам незабавно лекар.

— Никакъв лекар — изхриптя тя. — Не е нужно. Сега ще мине. Върви! Върни се след пет минути. Остави ме сама! Направи каквото ти казвам! Никакъв лекар! Върви най-после! — изкрещя тя. — Знам какво говоря. Ела след десет минути. Тогава можеш…

Тя ми махна да вървя. Вече не бе в състояние да говори; ала очите й бяха изпълнени с една толкова ужасяваща, неясна молба, че излязох. Стоях навън и се взирах в улицата. После потърсих лекар. Казаха ми, че някой си доктор Дюбоа живее само през две-три улици. Прибягах дотам. Той се облече и тръгна с мен.

Когато пристигнахме, Хелен лежеше на леглото. Лицето й беше влажно от пот; но беше по-спокойна.

— Довел си лекар — изрече тя тъй недружелюбно, сякаш бях най-големият й враг.

Доктор Дюбоа се приближи с лека стъпка.

— Не съм болна — каза тя.

— Мадам — с усмивка каза доктор Дюбоа, — не предпочитате ли да предоставите на един лекар да установи това?

Той отвори чантата си и извади инструменти.

— Остави ни сами — обърна се Хелен към мен.

Объркан, аз излязох от стаята. Сетих се за това, което бе казал лекарят в лагера. Тръгнах по улицата напред-назад и втренчено загледах табелата на отсрещния гараж. Тлъстия човек от табелата на отсрещния гараж. Тлъстият човек от табелата, направен от маркучи, се превърна в мрачен символ от черва и пълзящи бели червеи. Долавях ударите на чука от гаража и ми се стори, че някой чука по ламаринен ковчег; внезапно разбрах, че заплахата отдавна е стояла зад нас, един пепеляв фон, на който животът ни бе придобил по-релефни контури, като огряна от слънце гора пред стена от буря.

Дюбоа се върна по някое време. Имаше остра брадичка и навярно бе курортен лекар, който предписваше невинни средства против кашлица и махмурлук. Отчаях се, като го видях да пристига с танцовата си походка. Това бе мъртъв сезон за Биариц; положително бе благодарен за всичко, което му се предлагаше.

— Госпожа съпругата ви — каза той.

Погледнах го втренчено.

— Какво? — попитах аз. — По дяволите, кажете истината или не казвайте нищо!

Една деликатна, много красива усмивка за миг го промени изцяло.

— Ето — каза той, извади рецепта и написа нещо неразбираемо — Ето! Поръчайте го в аптеката. Нека ви върнат рецептата, ще можете да я ползвате постоянно. Отбелязал съм го.

Взех бялата бележка.

— Какво е?

— Нищо, което да можете да промените — отвърна той. — Не забравяйте това! Нищо, което да можете да промените.

— Какво е? Искам да знам истината, без тайни!

На това той не отговори.

— Когато ви дотрябва, идете в някоя аптека — каза той. — Ще ви го дадат.

— Какво е?

— Силно успокояващо средство. Дава се само по лекарско предписание.

Взех го.

— Какво ви дължа?

— Нищо.

И той се понесе нататък. На ъгъла на улицата се обърна.

— Вземете го и го поставете някъде, гдето жена ви ще може да го намери! Не говорете с нея за това. Тя знае всичко. Достойна е за възхищение.

 

— Хелен — обърнах се към нея аз. — Какво означава всичко това? Ти си болна. Защо не искаш да говориш с мен за болестта си?

— Не ме мъчи — отговори тя много отпаднала. — Остави ме да живея, както искам.

— Не искаш ли да говориш с мен за това?

Тя поклати глава.

— Няма за какво да се говори.

— Не мога ли да ти помогна?

— Не, любими — отвърна тя. — Този път не можеш да ми помогнеш. Ако би могъл, щях да ти го кажа.

— Последният Дега е още в мен. Мога да го продам. В Биариц има богати хора. Ще получим достатъчно пари, за да постъпиш в болница.

— За да ме затворят? И без това няма да помогне нищо. Повярвай ми!

— Толкова ли е зле?

Тя ме погледна тъй изтерзана и отчаяна, че повече не попитах.

Реших да отида още веднъж при Дюбоа и да разбера.

Шварц замълча.

— Рак ли имаше? — попитах аз.

Той кимна.

— Трябваше отдавна да го предположа. Бе ходила в Швейцария и тогава й казали, че е възможно да я оперират още веднъж, но няма да помогне. Била е вече оперирана преди това — бях видял белега. На времето професорът й бе казал истината. Тя е могла да избира между още няколко безполезни операции и късче живот без болница. Казал й бе още, че не може да гарантира престоят в болницата да удължи живота й. Бе отказала операциите.

— И не искаше да ви го каже?

— Не. Тя мразеше болестта. Опитваше се да не й обръща внимание. Чувствуваше се мръсна, сякаш червей лазеха в нея. Имаше чувството, че болестта е пихтиесто животно, което живее в нея и расте. Хелен мислеше, че ще се гнуся от нея, ако зная. Може би все още се надяваше, че може да задуши болестта, като нехае за нея.

— Никога ли не сте разговаряли по този въпрос?

— Много малко — отвърна Шварц. — Тя бе говорила с Дюбоа, а сетне аз го принудих да ми разкаже всичко. От него получих тогава и лекарствата. Той ми обясни, че болките ще се увеличават; но било възможно всичко да завърши бързо и без мъки.

Не говорих с Хелен. Тя не желаеше. Заплашваше ме, че ще се самоубие, ако не я оставя на спокойствие. Тогава се престорих, че й вярвам, сякаш наистина бяха гърчове от невинен произход.

Трябваше да напуснем Биариц. Мамехме се взаимно. Хелен наблюдаваше мен, а аз нея, но скоро измамата доби странна мощ. Тя най-напред унищожи онова, от което безмерно се страхувах — понятието за времето Разпределението на седмици и месеци се разпадна и уплахата пред краткостта на времето, което ни оставаше, стана прозрачна като стъкло. Страхът престана да бъде прикритие — той по-скоро закриляше дните ни. Всичко, което можеше да ни разстрои, рикошираше в него; нищо не можеше да проникне навътре. Аз изживявах пристъпите си на отчаяние, когато Хелен спеше. Тогава втренчвах поглед в лицето, което дишаше леко, после в здравите си ръце и съзнавах ужасяващата безпомощност, която природата ни налага — непреодолимата преграда. Моята здрава кръв не можеше да спаси любимата болна. Това не може да се разбере, а и смъртта не може да се разбере.

Мигът стана за нас всичко. Идният ден се намираше в безкрайната далечина. Когато Хелен се събуждаше, почваше денят, а когато спеше и аз я чувствувах до себе си, започваше лъкатушенето между надежда и безутешност, изграждането на планове върху въздушни основи, на прагматични чудеса и на една философия „да задържиш още“ и да забравиш, която угасваше в ранни зори и се удавяше в мъглата.

Застудя. Носех със себе си Дега — парите ни за Америка, и сега на драго сърце бих го продал; но в малките градове и в селата нямаше кой да даде нещо за него. Някъде се залавяхме на работа. Научих се на селски труд. Сякох и копах; исках да върша нещо. Ние не бяхме единствените. Видях професори да режат с трион дърва и оперни певци да копаят моркови. Селяните бяха като всички селяни: те използваха случая да намерят евтини работници. Някои плащаха; други даваха храна и позволяваха да се преспи. Трети пък гонеха просителите. Така ние странствувахме и наближавахме Марсилия. Били ли сте в Марсилия?

— Кой не е бил там? — отвърнах аз — Това бе ловният участък на жандармерията и гестапо. Те ловяха емигрантите пред консулствата като зайци.

— За малко не хванаха и нас — поде Шварц. — При това префектът към външния отдел на Марсилия правеше всичко, за да спаси емигрантите. Аз все още страстно желаех да получа американска виза. Струваше ми се, че тя би могла да усмири и рака. Известно ви е, че виза не се получаваше, ако не можеше да се докаже, че се намираш в голяма опасност и ако в Америка не си включен в един списък на известни художници, учени или интелектуалци. Сякаш тогава не се намирахме в опасност всички и сякаш човекът не беше човек! Разликата между ценни и обикновени хора не е ли вече един далечен паралел със свръхчовека и малоценния индивид?

— Не могат да приберат всички.

— Не могат ли? — попита Шварц.

Не отговорих. Какво имаше да се отговаря? Тук „да“ й „не“ бяха едно.

— Тогава защо да не са най-нищите? — попита Шварц. — Тези без имена и без заслуги.

Пак не отговорих. Шварц имаше две американски визи — какво искаше още? Та нима не знаеше, че Америка даваше виза на всекиго, щом оттатък някой гарантираше, че няма да е в тежест на държавата.

Следващия миг той го каза.

— Не познавах никого в Америка, но ми дадоха един адрес в Ню Йорк. Писах. Писах и на други. Описах нашето положение. Тогава един познат ми каза, че съм сбъркал; в САЩ не се допускали болни. Неизлечимо болни пък било изключение. Трябваше да представя Хелен здрава. Хелен бе чула част от разговора. Не успях да избягна това — в Марсилия, този разстроен пчелен рояк, не се говореше за нищо друго.

Същата вечер седнахме в един ресторант близо до Каньобиер. Вятърът фучеше из улиците. Не бях обезкуражен. Надявах се да намеря някой човечен лекар, който да удостовери, че Хелен е здрава. Продължавахме да играем същата игра: че си вярваме един друг и че аз нищо не знам. Бях писал на префекта към нейния лагер да потвърди, че се намираме в опасност. Бяхме намерили една малка стая; получих и разрешение за пребивание за една седмица и нощем работех на черно в един ресторант като мияч на съдове; имахме малко пари и един аптекар ми бе дал по рецептата на Дюбоа десет ампули морфин — за момента имахме всичко, което ни трябваше.

Седяхме до прозореца на ресторанта и гледахме към улицата. Можехме да си позволим този лукс, защото в продължение на една седмица не бе необходимо да се крием. Внезапно Хелен се изплаши и улови ръката ми. Тя втренчи очи във веещия мрак.

— Георг! — прошепна тя.

— Къде?

— Там, в откритата кола. Познах го. Току-що мина.

— Сигурна ли си, че си го познала?

Тя кимна.

Стори ми се почти невъзможно. Опитах се да видя хората, които седяха в минаващите коли. Не успях, ала пак не се успокоих.

— Защо пък трябва да е именно в Марсилия — казах аз и незабавно осъзнах, че ако ще е някъде, естествено е да бъде в Марсилия — последното убежище на емигрантите от Франция.

— Трябва да се махнем оттук — казах аз.

— Къде?

— Към Испания.

— Не е ли още по-опасно в Испания?

Носеха се слухове, че в Испания гестапото било като у дома си и че арестували и предавали емигрантите, но по онова време имаше всевъзможни слухове и не можеше да се вярва на всички.

Опитах отново стария начин: испанска транзитна виза, която се даваше само ако имаш португалска: това пък отново зависеше от виза за друга страна. Към това се прибавяше най-загадъчното от всички бюрократични коварства — изходната виза от Франция.

Една вечер щастието ни се усмихна. Заговори ни един американец. Беше малко пийнал и търсеше с кого да поговори английски. След няколко минути той седеше вече на нашата маса и черпеше с напитки. Беше на около двадесет и пет години и очакваше параход, с който да се върне в Америка.

— Защо не дойдете и вие? — попита той.

За миг замълчах. Наивният въпрос като че ли раздра на две покривката помежду ни. Тук седеше човек от друга планета. Онова, което за него бе тъй естествено, както въздухът, за нас бе тъй недостижимо, както седемте съзвездия.

— Ние нямаме виза — накрая казах аз.

— Поискайте утре да ви дадат. Нашето консулство е тук, в Марсилия. Хората са много мили.

Познавах милите хора полубогове: само за да се срещнеш със секретарите им, се чакаше на улицата по часове. Сетне разрешиха да се чака в зимника, защото чиновниците от гестапо често от улицата ловяха емигрантите.

— Утре ще ви придружа — каза американецът.

— Добре — отвърнах аз и не му повярвах.

— Да го полеем.

Пихме. Гледах пред себе си свежото, нищо неподозиращо лице и едва го понасях. Тази вечер, когато американецът ни разказваше за морето от светлини на Бродуей, Хелен стана сякаш прозрачна. Това бяха невероятни истории на един потаен град. Гледах лицето на Хелен, когато чуваше имената на артисти, на пиеси, на локали, на цялото прелестно вълнение в един град, който никога не бе познал войната: чувствувах се нещастен и въпреки това радостен, че тя слушаше, защото досега на всичко, което се наричаше Америка, тя се бе противопоставяла с някаква странна мълчалива пасивност. В цигарения дим на кръчмата лицето й постепенно се оживи, тя се смееше и обеща да отидем заедно с младия човек на пиесата, която той особено много обичал, пихме и знаехме, че на другата сутрин всичко ще е забравено.

Не бе забравено. В десет часа американецът дойде да ни вземе. Аз бях махмурлия, а Хелен отказа да ни придружи. Валеше; стигнахме до гъстата навалица от емигранти. Беше като насън; минахме през нея, тя се разтвори пред нас като Червено море пред емигрантите израилтяни на фараона. Зеленият паспорт на американеца бе златното ключе от приказката, което отваряше всяка врата.

Невероятното се случи. Щом като чу за какво ставаше дума, младият човек невъзмутимо обясни, че ще гарантира за нас. Прозвуча ми нелепо: беше толкова млад. Струваше ми се, че за подобно нещо трябва по-възрастен от мен. Прекарахме около един час в консулството. От седмици бях дал показания, че се намираме в голяма опасност. Много трудно, чрез втора и трета ръка, бях получил от Швейцария потвърждение, че съм бил в лагер в Германия, както и това, че Георг търси Хелен и мен, за да ни върне. Казаха ми да отида пак след една седмица. Отвън младият американец ми разтърси ръката.

— Радвам се, че се срещнахме. Ето — той изрови една визитна картичка, — обадете ми се, когато пристигнете оттатък.

Махна ми и понечи да тръгне.

— Ами ако се случи нещо? Ако още имам нужда от вас? — попитах аз.

— Какво има още да се случва? Всичко е наред — той се засмя. — Моят баща е доста известен. Чух, че утре заминава кораб за Оран; бих искал да се възползвам, преди да се завърна. Кой знае кога ще дойда пак. По-добре да разгледам каквото мога.

Той изчезна. Половин дузина емигранти ме заобиколиха и искаха да знаят името и адреса му; те предполагаха какво се бе случило и искаха същото за себе си. Когато им казах, че не знам адреса му в Марсилия, те ме нахокаха. Наистина не го знаех. Показах им картичката с американския адрес. Записаха си го. Казах им, че е безполезно, човекът искаше да отиде в Оран. Те заявиха, че ще го чакат на парахода. Върнах се у дома раздвоен. Може би бях провалил всичко, защото показах картичката; ала и без това в момента ми липсваше решителност и колкото повече време минаваше, толкова по-безнадеждно ми се струваше всичко.

Казах го на Хелен. Тя се усмихна. Тази вечер тя бе много кротка. В малката стая, която бяхме пренаели от друг наемател — знаете ли онези адреси, дето се предават от уста на уста, — пееше неуморно едно зелено канарче, за което се грижехме. От околните покриви постоянно прихождаше една чужда котка и клякаше на прозореца, вперила жълтите си очи в птицата, която висеше от тавана в кафеза си. Беше студено, ала Хелен искаше прозорците да стоят отворени. Знаех, че има болки — един от белезите.

Къщата утихна късно.

— Спомняш ли си още за малкия замък? — попита Хелен.

— Спомням си го тъй, сякаш някой ми е разказвал за него — отвърнах аз. — Сякаш не аз, а някой друг е бил там.

Тя ме погледна.

— Може би наистина е така. Всеки носи в себе си няколко лица — каза тя после. — Съвършено различни. Ала понякога стават самостоятелни, за известно време ни ръководят и ние ставаме такива, каквито преди изобщо не сме се познавали. И все пак се завръщаме към себе си! Не се ли завръщаме? — настойчиво запита тя.

— Никога не съм имал повече лица — заявих аз. — Неизменно еднакъв, съм бил.

Тя буйно разтърси глава.

— Колко се заблуждаваш! После ще разбереш колко много се заблуждаваш!

— Какво искаш да кажеш?

— Забрави го! Виж котката на прозореца! И нищо не подозиращата птица! Жертвата, как радостно цвърчи само!

— Птицата никога няма да й падне в ноктите. Сигурна е в своя кафез.

Хелен избухна в смях.

— Сигурна в кафези си — повтори тя. — Кой търси сигурност в кафез?

 

Събудихме се призори. Портиерката крещеше побесняла. Отворих вратата, облечен и готов да бягам, но не видях полиция.

— Кръв! — крещеше жената. — Не можеше ли да го свърши другаде! Такава свинщина! Ей сега ще пристигне полицията! Така е, когато си милостив! Използват те! И от пет седмици насам не е плащала наема си!

Другите обитатели се тълпяха в сивата светлина на тесния коридор, втренчили поглед в съседната стая. Там се бе самоубила една жена на около шейсет години. Беше си прерязала лявата вена. Кръвта бе потекла по леглото.

— Извикайте лекар — каза Лахман, един емигрант от Франкфурт, който търгуваше в Марсилия с икони и молитвени броеници.

— Лекар! — възмути се портиерката. — Не виждате ли, че е умряла преди няколко часа още? Така става, когато човек ви приема! Сега ще дойде полицията! Нека всички ви да арестува. А леглото — кой ще го почисти?

— Ние ще свършим тая работа — каза Лахман. — Оставете полицията настрана.

— А наемът? Той къде остава?

— Ще успеем да го съберем помежду си — отвърна една стара жена в червено кимоно. — Къде другаде да идем? Бъдете милостива!

— Била съм милостива! Само те използват и нищо повече. Какви вещи е имала? Никакви!

Портиерката се зае да търси. Голата светлина на единствената крушка в стаята светеше жълтеникаво и бледо. Под леглото стоеше куфар от най-евтините. Портиерката коленичи откъм тясната страна на желязното легло, по която не бе потекла кръв, и издърпа куфара. Дебелият й задник, напъхан в домашна роба в райе, наподобяваше задницата на огромно, нагло животно, което се мъчи да налапа жертвата си.

Тя отвори куфара.

— Нищо! Няколко вехтории! Протрити обувки!

— Ето! — каза старата жена. Тя се казваше Люси Льове и продаваше на черно долнокачествени чорапи, и счупен порцелан лепеше.

Портиерката отвори някаква кутийка. Върху розов памук бяха положени тънка верижка и пръстен с малък камък.

— Злато? — попита дебелата жена. — Най-много да е позлатено!

— Злато — каза Лахман.

— Ако беше злато, щеше да го продаде, преди да свърши това — обясни портиерката.

— Това не винаги се върши само от глад — отвърна спокойно Лахман. — Златни са. А малкият камък е рубин. На стойност най-малко седем-осемстотин франка.

— Глупости!

— Ако желаете, мога да го продам вместо вас.

— И с това да ме натопите, нали? Не, драги — не мен!

 

Наложи се да извика полицията. Не можеше да се избегне. Емигрантите, които живееха в къщата, изчезнаха през това време. Повечето поеха обичайната си обиколка — до консулствата, да продадат нещо или да търсят работа, а останалите — в най-близката църква, да чакат новини от съгледвач на ъгъла. Църквите бяха сигурни.

Тъкмо отслужваха литургия. В страничните тремове пред изповедалните като тъмни, малки хълмове коленичеха жени в черни дрехи. Свещите горяха, без да се помръднат, бучеше орган и светлината трепкаше по златния потир, който свещеникът вдигна — Христовата кръв — с нея бе избавил света. До какво бе довело това? До кървави кръстоносни походи, религиозен фанатизъм, инквизицията, изгаряне на вещици, избиване на еретици — и всичко в името на любовта към ближния.

— Не е ли по-добре да отидем на гарата? — попитах аз Хелен. — В чакалнята е по-топло, отколкото тук а църквата.

— Почакай за малко.

Тя отиде до един чин под амвона и коленичи. Не знам дали се молеше и на кого, но аз мислех вече само за деня, когато я чаках в катедралата на Оснабрюк. Тогава бях преоткрил един човек, когото не бях познавал преди и който с всеки изминат ден бе ставал за мен по-чужд и по-близък. Сега бе същото, ала чувствувах, че тя ми се изплъзваше някъде, където няма имена — само тъмнина и може би неизвестни закони на тъмнината, — тя се бунтуваше и се завръщаше, ала вече не ми принадлежеше така, както исках да си внуша, а може би и никога не ми е принадлежала повече; та кой ли принадлежи някому и какво означава това: съпринадлежност, тази бюргерска дума на безнадеждна илюзия? Ала всеки път, когато се завръщаше, както го наричаше тя, за един час, за един поглед, за една нощ, аз си представях, че съм някакъв счетоводител, който не трябва да пресмята, а без да пита, да приема една скиталка, една нещастница, една любима, прокълната! Знаем, че за това съществуват други названия — евтини, прибързани и неубедителни — ала нека те останат за други отношения и за хора, които вярват, че техните егоистични закони са оброк пред бога. Самотата търси другар и не пита кой е. Не знаеш ли това, значи никога не си бил самотен, а сам.

— За какво се моли? — попитах аз и незабавно се разкаях. Хелен ме изгледа със странен поглед.

— За визата до Америка — отвърна после тя и аз знаех, че излъга. За секунда помислих, че може би се е молила за обратното, защото всеки път отново чувствувах пасивната съпротива, която проявяваше спрямо пътуването.

— Америка? — веднъж през нощта бе казала тя. — Какво ще търсиш там? За какво ще бягаш толкова надалеч? В Америка ще се намери пак друга Америка, където ще трябва да отидеш, а после пак някоя друга страна, дима не разбираш?

Нищо ново не искаше вече. На нищо не вярваше. Смъртта, която я гризеше, не желаеше повече да отстъпва. Командуваше като вивисектор, който наблюдава резултата, когато орган след орган, клетка след клетка се променят и рушат Болестта танцуваше с нея в злокобен карнавал, така както ние бяхме играли безгрижни с костюмите в замъка; от един тесен череп с горящи очи ме поглеждаше човек, който ту ме мразеше, ту ми бе отчаяно предан, жена-въплъщение на жаждата за живот и отчаянието, човек, който имаше все пак само мен, за да се завърне от мрака, признателен за това в своя изпълнен с боязън и безстрашие ужас пред смъртта.

Шпионинът дойде и съобщи, че полицията си е отишла.

— Трябваше да идем в музея — заяви Лахман, — там е топло.

— Има ли тук музей? — запита една млада гърбава жена, чийто мъж бе заловен от жандармите и тя от шест седмици го очакваше.

— Разбира се.

Помислих си за мъртвия Шварц.

— Ще отидем ли? — попитах аз Хелен.

— Не сега. Да се върнем.

Не исках да вижда мъртвата отново, но не можах да я възпра. Когато се върнахме, портиерката се бе успокоила. Навярно бе дала да оценят верижката и пръстена.

— Бедната жена — каза тя, — сега и име дори няма.

— Съвсем без документи ли беше?

— Имаше sauf-conduit^[1] Обаче преди още да дойде полицията, другите го грабнаха и теглиха чоп кой да го вземе. Спечели го малката с червените коси.

— Ах, така значи; разбира се, тя изобщо няма документи. Сигурно и мъртвата е останала доволна.

— Искате ли да я видите?

— Не — отвърнах аз.

— Да — настоя Хелен.

Отидох с Хелен. Мъртвата окончателно бе спряла да кърви. Когато се качихме, заварихме две емигрантки да я мият. Тъкмо я обръщаха като бяла дъска. Косите й висяха до земята.

— Излезте! — изсъска ми едната.

Аз тръгнах. Хелен остана. След известно време се върнах, за да я взема. Тя стоеше сама в тясната стаичка до долния край на леглото и гледаше втренчено бялото, хлътнало лице, с едното око полуотворено.

— Хайде сега — казах аз.

— Така изглеждаме после — прошепна тя. — Къде ще я погребат?

— Не знам. Там, където погребват бедните. Ако струва нещо, портиерката ще се погрижи да събере пари.

Хелен не отговори. Студеният въздух нахлуваше през отворения прозорец.

— Кога ще я погребат? — попита тя.

— Утре или в други ден. Може би ще я откарат за аутопсия.

— Защо? Не вярват ли, че се е самоубила?

— Ще повярват.

Пристигна портиерката.

— Утре ще я откарат в някоя болница за аутопсия. Младите лекари се учат да оперират на такива трупове. За нея ще е все едно, а и без друго нищо не струва. Искате ли чаша кафе?

— Не — каза Хелен.

— Аз ще изпия едно — отвърна портиерката. — Странно как само се вълнува човек, нали? Пък нали всички трябва да умрем.

— Да — каза Хелен, — но никой не иска да го повярва.

 

Събудих се през нощта. Тя седеше в леглото и сякаш се ослушваше.

— Замириса ли ти?

— Какво?

— Мъртвата. Мирише. Затвори прозореца.

— Нищо не мирише, Хелен. Това не става тъй бързо.

— Мирише.

— Може би от клонките. — Емигрантите бяха събрали пари и поставили до мъртвата няколко лаврови клонки и една свещ.

— Защо внесоха клонките? Утре ще я нарежат, а после ще хвърлят парчетата в една кофа и ще ги продават като отпадъчно месо за животните.

— Не ги продават, а просто предават аутопсираните трупове да ги изгорят или да ги погребат — обясних аз и обвих с ръка Хелен. Тя ме отбягна.

— Не искам да бъда нарязана — каза тя.

— Защо трябва да бъдеш нарязана?

— Обещай ми — каза тя, без да ме слуша.

— Нищо не ми струва да обещая.

— Затвори прозореца. Пак ми замириса.

Станах и затворих прозореца. Навън грееше ясният месец, а котката бе клекнала до прозореца. Тя изсъска и отскочи, когато крилото на прозореца я докосна.

— Какво беше това? — попита Хелен зад мен.

— Котката.

— И тя надушва, Виждаш ли?

Обърнах се.

— Седи тук всяка нощ и очаква канарчето да излезе от кафеза. Заспи пак, Хелен. Сънувала си. Наистина нищо не мирише от другата стая.

— Тогава може би аз мириша?

Погледнах я втренчено.

— Тук никой не мирише, Хелен, сънувала си.

— Щом не е тя, трябва да съм аз. Престани с тези лъжи! — внезапно остро отвърна тя.

— Боже мой, Хелен! Никой не мирише! Ако изобщо би могло да мирише на нещо, то ще е на чесън долу от ресторанта. Ето! — взех едно от шишенцата одеколон, с които търгувах на черно по това време, и поръсих наоколо няколко капки. — Така, сега въздухът е свеж.

Тя все още бе седнала в леглото.

— Значи, признаваш — каза тя. — Иначе не би използвал одеколон.

— Няма какво да признавам. Направих го само за да те успокоя.

— Знам, че го мислиш — отговори тя. — Ти мислиш, че мириша. Както тази до нас. Не лъжи! Виждам го по погледа ти, отдавна! Смяташ ли, че не усещам как ме гледаш, когато мислиш, че не те забелязвам! Знам, че се гнусиш от мен, знам това, виждам го, чувствувам го всеки ден. Знам какво мислиш! Ти не вярваш на това, което казват лекарите! Ти вярваш нещо друго и мислиш, че ще можеш да го помиришеш, и се гнусиш от мен! Защо не си честен и не го кажеш?

Известно време не отроних дума. Ако имаше да каже нещо повече, трябваше да го каже. Ала тя мълчеше. Усещах, че трепереше. Хелен седеше в леглото — неясна, бледа, извита дъга, подпряна на ръцете, с огромните хлътнали очи и силно начервените устни — дни наред тя се червеше вече и преди лягане — и ме гледаше втренчено като ранен звяр, който иска да скочи върху мен.

Мина много време, докато се успокои. Накрая почуках у Баум от първия етаж и купих от него едно джобно шише коняк. Седяхме в леглото, изпихме го и чакахме утрото. Хората, които отнесоха трупа, дойдоха рано. Те затрополиха с тежките си обувки нагоре по стълбите. Носилката се блъскаше в стените на тесния коридор. През тънката стена глухо се долавяха шегите им. Час по-късно дойдоха новите наематели.