Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (60)

10.

Заболя го зъб. Той отдавна се клатеше, но под куката на бюгелната протеза се държеше устойчиво. Снощи обаче, когато си сваляше протезата, Сталин усети болка. Пак си я сложи, кукичката фиксира зъба. Но когато го докоснеше с език, зъбът се клатеше и му се струваше, че го боли венецът.

Сталин си легна, без да свали протезата, и прекара нощта спокойно. На сутринта внимателно я свали, поразклати зъба с език, после с пръсти — клатеше се, дощя му се да го изтръгне, да го изхвърли от устата си с език. Сталин нареди да извикат от Москва зъболекар. Привечер му докладваха, че доктор Липман и един зъботехник-протезист са пристигнали със самолет и ще отседнат във вила номер три.

— Щом се настани, да дойде — нареди Сталин.

След половин час лекарят дойде — красив добродушен евреин на около четирийсет години. Той вече беше лекувал Сталин, Сталин беше доволен от него, дори веднъж беше казал: „Ръцете ви са по-гальовни, отколкото на Шапиро.“

Шапиро беше предшественикът на Липман. И той беше добър специалист. Но Сталин не обичаше лекари, които разпитват, опипват, преслушват, предписват лекарства, но нищо не ти обясняват, не ти казват от какво си болен, какво целят предписанията им, държат се прекалено многозначително, превръщат професията си в тайнство, в загадка. У дребничкия мълчалив Шапиро тези черти бяха особено неприятни.

Липман, напротив, обясняваше какво прави, какви са зъбите на Сталин, как трябва да се грижи за протезата, а когато за пръв път извади зъб на Сталин, не го хвърли в плювалника, както правеше Шапиро, а го показа на Сталин, показа му в какво се бе превърнал коренът и защо този зъб непременно е трябвало да бъде изваден. Сталин казваше със смях: „Хем ти вади зъбите, хем ти замазва очите.“

Виждаше, че Липман се страхува от него, в това нямаше нищо особено — всички се страхуваха. Но ако ръцете на един зъболекар треперят от страх, той може нещо да оплеска. И затова Сталин се държеше приветливо с Липман. Днес, както обикновено, го попита:

— Как живеете, как сте вкъщи — всичко наред ли е?

Макар че не знаеше абсолютно нищо за дома и семейството на Липман.

— Всичко е наред, Йосиф Висарионович, благодаря. — Липман отвори куфара си, доста голям, почти като пътнически, извади инструментите и възглавницата, която прикрепи към креслото. Това, че слагаше възглавницата предварително, също харесваше на Сталин. Шапиро го правеше, когато Сталин вече седеше в креслото, а на Сталин винаги му беше неприятно някой да се върти зад гърба му.

След като намести възглавницата и провери добре ли е закрепена, Липман покани Сталин да седне. Сталин седна. Липман му върза салфетка, с меко движение настани главата му на възглавницата.

— Удобно ли ви е?

— Добре е.

— От какво се оплаквате?

— Зъбът ми се клати, особено когато е свалена протезата.

— Сега ще видим — Липман подаде на Сталин чаша вода, — изплакнете, ако обичате… Така, добре… Сега, моля, отпуснете глава назад… Така, чудесно…

С внимателно движение Липман свали протезата, опипа зъба. Пръстите му бяха меки, миришеха на нещо приятно — спретнат лекар… После потърси сред подредените на масата инструменти, извади ръчно огледалце, отново огледа зъбите, каза:

— Този зъб трябва да го извадим, няма друг изход, той ще ви причинява само неприятности, а полза никаква, протезата не се държи на него. Много лош зъб.

— Колко време ще отнеме това?

— Е, раничката, надявам се, ще заздравее за два-три дена, ще направим протезата за едно денонощие. Мисля, че ще отидат пет дена, не повече.

— И аз пет дена ще ходя без зъби — намръщи се Сталин.

— Защо без зъби — усмихна се Липман, ще липсват само горните кътници. Разбира се, може временно да се приспособи и тази протеза — Липман повъртя в ръцете си старата бюгелна протеза, — тогава ще ви липсва само един зъб. Но при всяко неправилно захапване може да повредите здравия зъб — твърде голямо натоварване пада върху него. Защо да рискуваме? Ще потърпите ли няколко дена?

— Добре — съгласи се Сталин. — Кога ще вадите?

— Когато пожелаете, може и сега.

— Защо не утре сутринта?

— Може и утре сутринта.

— Днес имам гости, неудобно е да приемам гостите си без зъби, как мислите?

— На гостите — усмихна се Липман, — ако искат да похапнат, им трябват техните собствени зъби.

Сталин се изправи. Липман бързо му развърза салфетката.

— Почивайте — каза Сталин, — утре сутринта, след закуска, ще ви поканят.

 

Киров пристигна следобед. Сталин беше наредил на Жданов да го въведе в работата им върху учебника по история и да го покани на вечеря.

Вечеряха тримата: Сталин, Киров и Жданов.

— Добре че дойде, Сергей Миронович — каза Сталин, настанявайки се като домакин на почетното място, — защото Андрей Александрович — той кимна към Жданов — нито пие, нито яде, седи на масата като Исус Христос, иска и мене да умори от глад. А по този въпрос аз съм съгласен с Чехов: всички болести са измислени от лекарите. Трябва да се яде всичко, наистина по малко, в разумни количества. Полезни са кавказките подправки: кинза, тархун, джонджоли… Плодовете са полезни, сухото вино също, грузинското е хубаво. Пий, яж — всичко ще ти е от полза. Виждаш какво има на масата, ти си кавказки човек. Да не си забравил в Ленинград какво е хачапури, какво е лобио, какво е сациви?

— Не съм забравил — отговори Киров, засмя се и си сложи в чинията по малко от всяко ястие, — всичко помня и обичам всичко.

— Не знам каква кухня е на мода сега в Ленинград — замислено продума Сталин, — по-рано сред дворяните беше на мода френската, сред народа — немската: кренвирши, салами. А сега?

— Сега е на мода пролетарската кухня — каза Киров, — зелева супа, борш, кюфтета, макарони. Каквото даваме срещу купоните, това яде народът.

— Да, купоните — все така замислено каза Сталин, — ще ги отменим.

Киров изобщо не реагира на тези думи: отменянето на купоните за продукти от първи януари беше решен въпрос.

— Тази година се очаква добра реколта — продължи Сталин, — зърното трябва да ни стигне. Получихме сведения от Казахстан, пишат, че реколтата е незапомнена, от десетки години не е имало такава, надяват се да получат по двайсет и пет центнера от хектар. Страх ме е, че твоят приятел Мирзоян няма да се справи с такава реколта.

— Мирзоян е енергичен човек, няма да се изложи.

Сякаш нечул репликата на Киров, Сталин замислено продължи:

— Богатата реколта, разбира се, е хубаво нещо, но крие и опасност: сварва хората неподготвени, донася настроения на самоуспокояване, благодушие, безгрижие. Богатата реколта е хубаво нещо, когато вече е прибрана, транспортирана, без разхищения, без разпиляване.

Киров знаеше, че Сталин нищо не говори току-така, че не случайно започна разговора за Казахстан. На масата Сталин обикновено не захващаше делови разговори, днес захвана. Започва отдалече, говори банални истини — по този начин поднася най-неочаквани решения. И пак за селското стопанство. Преди месец, на Юнския пленум на ЦК, Киров бе критикуван за неизпълнение на и без това занижените планове по доставките на зърно и месни продукти. Нямаше никакви занижени планове. Бе направено обикновено уточнение по отделни култури — за едни плановете бяха повишени, за други — намалени. Сталин не разбира много от тези неща, не познава селското стопанство. Нямаше никакво изоставане, за Ленинградска област юни не е решаващият месец за доставките. Но Киров не възрази срещу постановлението: партията се подготвя за отменяне на купонната система, всички сили трябва да се съсредоточат върху осигуряването на страната със зърно, всички трябва да се стегнат и ако някой трябва да бъде критикуван, хубаво е това да се направи с водеща партийна организация — ще бъде добро предупреждение за останалите. Нормално, Киров не съзря в това нападка лично срещу себе си, макар че още по-полезно щеше да бъде да се позоват на московската, на столичната организация. Недостатъците бяха същите, а тук доставките започваха по-рано. Но московската организация се възглавява от Каганович, а Сталин не иска да го засяга — характерното за него политиканство: да обидиш едного, да възнаградиш другиго и да ги настроиш един срещу друг. Навремето Степан Шаумян казваше: „Коба има змийски ум и нрав.“ Но Киров беше над всичко това: когато се решават партийни въпроси, няма място за лични обиди. При това Киров презираше Каганович. Във всеки случай Киров разбираше причините за юнското решение на ЦК за изоставането на Ленинград, а разговорът за доставките от Казахстан му беше необясним. Участието му в работата върху учебника по история е фикция, какъв историк е той! И Сталин не е историк, но се смята за такъв. Но защо го извикаха?

— Добре — внезапно каза Сталин, — защо тъй неочаквано заговорихме за реколтата, за Казахстан, за Мирзоян? Тук имаме една работа — въпросите на историята. — Той се обърна към Жданов: — Обяснихте ли на Сергей Миронович в какво се състои работата?

— Обясних му. Предварително — отговори Жданов.

— Трябва да поемем в свои ръце историческата наука — мрачно произнесе Сталин, — инак тя ще попадне в чужди ръце, в ръцете на буржоазните историци. Впрочем нашите историци не са по-добри. Изобщо не говоря за Покровски, в действителност и той е буржоазен историк.

— Безспорно Покровски допусна грешки — възрази Киров, — но Ленин го оценяваше другояче…

Сталин не откъсваше от Киров изпитателния си поглед.

— А как го оценяваше Ленин?

— На вас сигурно ви е известно писмото му до Покровски по повод „Руска история в най-сбит очерк“?

— Какво е писал на Покровски там?

Хем знае какво е писал Ленин на Покровски, добре знае, но иска да го улови в неточност.

— Не си спомням текста дословно… Можем да погледнем, писмото е публикувано неведнъж. Но Ленин го поздравяваше за успеха му, пишеше, че книгата му е харесала изключително много, че трябва да се преведе на чужди езици.

— Да — съгласи се Сталин, — Ленин обичаше да прави комплименти, така е. Но същевременно предложи книгата да се допълни с хронологически показалец, за да не изглежда повърхностна… Именно в тази забележка се крие истинската оценка на Ленин…

— Аз не съм историк — каза Киров, — но не мисля, че е така. Общата оценка беше ясна, точна и похвална. Предложението да се състави хронологически показалец не беше нищо друго освен частна добавка, която не изключваше общата положителна оценка. Покровски написа своята книга през 1920 година, всъщност тя бе първият опит да се осветли историята на Русия от позициите на марксизма-ленинизма. И той написа тази книга, предназначена за широките маси, по поръка на Ленин. Въпреки всичките си недостатъци тази работа имаше големи достойнства — ние сме се учили по нея. Разбира се, науката напредна и сега вероятно е нужен нов учебник, но да се хули работата на Покровски, както правят някои историци, не е правилно, гоненията срещу нея през последните години са недопустими и в бъдеще, Покровски безспорно беше честен човек…

— Ето виждаш ли — позасмя се Сталин, — а казваш, че не разбираш от история… Ти можеш всички да ни обориш по историческите въпроси. И си прав, трябва да се създаде нов учебник по история. Именно за това те поканих, ти не искаше да дойдеш, а излиза, че си нужен именно тук. Но сега не става дума за Покровски. Аз говоря за някои членове на партията, стари членове на партията. Ето, другарката Надежда Константиновна също се зае с историята. Ти чете ли спомените й за Ленин?

— Четох ги — кимна Киров.

— А статията на Поспелов в „Правда“ по повод тези спомени?

— И нея четох.

— Хубава статия, умна — Сталин се обърна, взе една папка от масичката за списания, прелисти я, извади изрезка от „Правда“, огледа отбелязаните с червено места, — ето… Поспелов пише: „Крупская безкритично преувеличава ролята на Плеханов в историята на нашата партия, а Ленин рисува като почтителен ученик на Плеханов.“ Правилна мисъл. Защо е правилна ли? Защото Крупская гледа на тези фигури от позициите на далечното минало, а Поспелов — от позициите на днешния ден. И като изхождаме от опита на днешния ден, при цялото си уважение към Плеханов, въпреки високата оценка на неговата дейност, сега не можем да поставим тези фигури една до друга.

Киров все така внимателно слушаше Сталин. Той добре си спомняше статията на Поспелов. Въпросът, разбира се, не беше в Плеханов. „Престъпно“ беше следното изказване на Крупская: „След Октомврийската революция започнаха да се издигат хора, на които условията на нелегалност не позволяваха да се разгърнат… Един от тези хора беше другарят Сталин.“ Киров чудесно си представяше как ли ще се разяри Сталин от тези редове и разбираше, че отговорът няма да закъснее. Така и стана. Отговори Поспелов с дълга статия в „Правда“, в нея той критикуваше разни страни на мемоарите с цел да изкаже следната основна постановка: „И в периода на нелегалността водещата роля на такива авторитетни организатори — вождове на партията, като Сталин и Свердлов, беше напълно очевидна за основните болшевишки кадри, работещи не в чужбина, а непосредствено в Русия.“ Разбира се, не беше вярно. Но Сталин не понасяше и най-незначителното разклащане на версията, че още преди революцията е бил вторият човек в партията, че Ленин е ръководил партията от чужбина, а той, Сталин, я е ръководил в Русия. Това твърдение не беше истина, но спомагаше за сплотяването на партията около новото ръководство и Киров го приемаше като версия. Ала едно е да приемаш една версия като политическа необходимост, друго е искрено да вярваш в нея.

Сталин се усмихна кисело.

— Всички се втурнаха да пишат мемоари. Авел Енукидзе — и той.

Сталин пак се обърна към масичката за списания и извади от същата папка брошурата на Енукидзе, показа я на Киров.

— Чете ли я?

Киров беше чел брошурата на Енукидзе и разбираше какво в нея не допада на Сталин. За момент в него пошавна желанието да каже, че не я е чел и така да избегне разговора. Но тогава Сталин ще му предложи да я прочете и разговорът пак ще трябва да се състои.

— Да… Хвърлих й един поглед… Попадна ми…

Сталин долови уклончивостта на този отговор.

— „Попадна ми“, „хвърлих й поглед“ — повтори той. — Виж сега какво, от тази брошура излиза, че за съществуването на печатницата „Нина“ са знаели само трима души: Красин, Енукидзе и Кецховели. Откъде е известно това на Авел Енукидзе?

— Той беше един от ръководителите на печатницата.

— Именно „един от“… Ръководеха я и Красин, и Кецховели. И Кецховели не криеше от мен дейността й. Но Красин и Кецховели не са живи. Жив е само Авел Енукидзе. Обаче фактът, че е жив, не му дава право да представя историята на печатницата така, както му изнася, а не както беше в действителност.

— Очевидно Енукидзе не е знаел, че сте били в течение — каза Киров, вероятно е бил сигурен, че Лениновата директива се изпълнява точно.

— Каква директива? — сепна се Сталин.

— Директивата в смисъл, че никой освен Красин, Енукидзе, Кецховели и словослагателите не бива да знае за печатницата.

— Ти откъде знаеш, че е имало такава директива?

— Това е общоизвестен факт.

— Какво значи „общоизвестен“? Измислил го е Енукидзе и всички са повярвали. Печатницата наистина бе подчинена на задграничния център. Но от какво следва, че аз нищо не съм знаел за нея? Да, ръководеше я лично Ленин, но това изобщо не означава, че, както пише Енукидзе: нито един човек освен тях не бил знаел за нея. И ако другарят Енукидзе наистина мисли така, защо не е проверил тези факти, защо не е попитал бакинци от онзи период? И защо излиза с тази брошура именно сега? Защо подчертава именно тази подробност? Защо му е нужно всичко това? Това му е нужно, за да опровергае тезиса за приемствеността на ръководството, за да докаже, че днешното ръководство на ЦК не е пряк наследник на Ленин, че преди революцията Ленин е разчитал не на днешните ръководители, а на други хора, нещо повече, оказвал е доверие на тези хора, а на днешните ръководители не е оказвал доверие. В чия мелница налива вода другарят Енукидзе?

— Не вярвам другарят Енукидзе да си е поставял такава задача — възрази Киров, — мисля, че просто е разказал това, което е знаел. Може да не е знаел, че Кецховели ви е информирал. Убеден съм.

— Не виждам защо си убеден — студено отговори Сталин, — не виждам защо си толкова сигурен. Другарят Енукидзе не е за първи ден в партията, другарят Енукидзе е член на Централния комитет на партията, другарят Енукидзе не може да не обмисля политическите последствия от постъпките си, другарят Енукидзе не може да не разбира на чии интереси служи неговата брошура. Ако тази брошура беше написал обикновен историк, можеше да не обръщаме внимание: историците могат да сгрешат, историците често са в плен на голите исторически факти, историците като правило са лоши диалектици и изобщо не разбират от политика. Но нали тази брошура е написана не от обикновен историк, а от един от ръководителите на партията и държавата. С каква цел е написана? Дощяло му се да пише мемоари ли? Рано му се е дощяло. Другарят Енукидзе още е млад човек, с него сме почти връстници, а аз още не се смятам за старец и не възнамерявам да пиша мемоари. Това не са мемоари, това е политическа акция. Акция за извращаване историята на нашата партия, акция за дискредитиране на днешното ръководство на партията. Ето каква цел си е поставял другарят Енукидзе.

— Мисля, че малко сгъстявате боите — намръщи се Киров, — просто на Енукидзе не му е работа да пише такива брошури, той не е историк, нито писател. Съмнявам се, че е искал да дискредитира партийното ръководство. Той е честен, искрен човек и ви обича.

Сталин гледаше Киров изпод вежди, от упор, очите му бяха жълти, тигрови. Все по-раздразнен и затова със силен акцент, той каза:

— Честност, искреност, обич — това не са политически категории. В политиката има само едно: политическа предвидливост.

Разговорът ставаше тягостен. Напоследък със Сталин изобщо трудно се разговаряше, а когато беше ядосан — особено.

— Можем да поправим другаря Енукидзе — примирително каза Киров, — да му посочим неговата некомпетентност по въпросите на историята.

— Да — подзе Сталин, — ако някой историк беше написал това, би могъл да го поправи друг историк. Но го е написал член на ЦК, един от изтъкнатите ръководители на страната. Трябва да го поправим на същото ниво — той гледаше Киров от упор, — ти пет години възглавява бакинската партийна организация, най-авторитетно ще бъде да го направиш ти.

Киров остана като гръмнат. Такова нещо досега не беше се случвало. Той, членът на Политбюро, трябваше публично да засвидетелствува, че Сталин е бил ръководител на печатницата „Нина“, за чието съществуване изобщо не е знаел, тук Енукидзе беше прав. Защо това предложение се прави на него? Проверяват лоялността му? Тя е достатъчно проверена и ако е необходимо да бъде проверена още веднъж, няма да е по този начин.

— Никога не съм се занимавал с история — каза Киров — и не съм в течение на конкретния въпрос. Освен това през периода, за който става дума, не съм бил в Баку.

— Добре — спокойно отговори Сталин, — щом не искате, недейте. Надявам се, че в партията ще се намерят другари, способни да отговорят на Авел Енукидзе — той се обърна към Жданов. — Централният комитет на партията не бива да се занимава с този въпрос. Това е проблем не на цялата партия, а само на една нейна организация, закавказката организация. Закавказката организация да се занимава със своята история. Извикайте другаря Берия, изложете му позицията на Централния комитет. Той е секретар на Закавказкия краеви комитет — това е в неговата компетенция.