Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (48)

18.

„Добре, ще дойда“ — лесно й беше да го каже снощи, когато седяха в ресторанта, когато свиреше музика и елегантни жени танцуваха с елегантни мъже, то беше друг, независим живот. И самият Костя, и неговото предложение да отидат в Крим бяха част от този живот, затова Варя би могла още снощи направо от ресторанта да замине за където и да е. Но днес тук, в тяхното общо жилище, в мрачната им стая всичко изглеждаше съвсем различно, нереално, неосъществимо, изглеждаше като игра, като празни ресторантски дрънканици. Във Викината компания така си бъбрят за екскурзии в чужбина, в компанията на Костя — за пътувания до Крим или Кавказ.

Пък и какво представлява този Костя? Ресторантски играч на билярд, комарджия. С какви примитивни средства я подмамваше: сложи парите си в нейната чантичка, поръчваше скъпи ястия, редки вина, правеше се на крез, фукаше се… Колко такива момиченца е виждал той? Колко такива е подмамвал с разходки до Крим? Тя няма да се съблазни! Някакъв си билярдист не може да й завърти главата като на някоя глупачка! Как би изглеждала, ако след Крим я зареже или я остави там, пак добре, ако й даде пари за връщане, а не й ли даде, ще има да се чуди как да се прибере, ще телеграфира на Нина — спасявай ме, сестричке!, — а Нина направо ще получи удар, от такова нещо на всеки може да му се пръсне сърцето: снощи се запознали в ресторанта, днес тръгват за Крим. И защо трябва да тръгнат точно днес? Какво е това бързане?

Ще говори със Софя Александровна, както му обеща. Ако тя му даде стаята, ще се запознаят по отблизо, тогава вече може помежду им да се породят някакви отношения.

Снощи след ресторанта Костя ги докара със Зоя до вкъщи с такси и на сбогуване каза:

— Утре не излизай, чакай да ти се обадя. Ще ти звънна преди обяд.

Вече е дванайсет часът и най-правилното сега е да излезе, да речем, да иде у Софя Александровна или при Зоя в работата й. А ако той се обади вечерта, да му каже: „Цяла сутрин чаках да се обадите, вие не се обадихте.“ Впрочем дали изобщо ще се обади? Сигурно е забравил какво е бъбрил. Как може така изведнъж да замине за Крим? Да си зареже работата! Как ще намери билети? Дори на командированите, дето има резервация за тях, едвам им дават, а простосмъртните по цели седмици чакат на гарата. Да, спокойно може да си седи у дома. Унизително е да бяга. Обеща да чака на телефона — ще почака. Дори е интересно — дали ще се обади. И как ли ще се оправдава?

В дванайсет и половина Костя се обади и каза, че билетите са у него, влакът тръгва в четири, той ще мине да я вземе в три, иска да знае на кой етаж живее, в кой апартамент.

Варя се стъписа още щом чу гласа му, тези меки, но повелителни интонации. Както и снощи, той говореше бавно, ясно произнасяше думите, като леко ги провлачваше. Тя веднага си спомни лицето му, странния, зевзешки и същевременно недоверчив поглед, колко дълго той не го откъсваше от нея, неговата щедрост, размах и същевременно наивност: чудеше се, че тя живее на Арбат, беше разочарован, задето не си бе намислила това, на което той се бе надявал. Спомни си как се ядосваше на приятелите му: пият и ядат с негови пари, а го оставят сам. Как той каза: „Може би до тебе ще стана човек.“ И веднага се намръщи, засрамен от това признание.

Но как би могла да го излъже, да не удържи на думата си? Не биваше да му обещава, но му обеща! Езикът й няма да се обърне, за да му каже „не“.

— Няма нужда да ме вземате от къщи — отговори Варя, — ще ви чакам на „Николский“, пред втората къща, броено от ъгъла.

— Добре, само да не закъснееш, че ще изпуснем влака.

 

Варя реши да иде до „Николский“ през вътрешния двор — на входа може да срещне Нина.

Куфар не й беше нужен. Всичко, каквото имаше, беше на гърба й. А другата рокля, сукманчето, пликчетата, комбинезона, чифт чорапи, четката за зъби, сапуна, гребена напъха в ученическата чанта.

И добре че не й потрябва куфар — вътрешният двор беше затворен. Варя си спомни, че оня ден на Арбат затвориха всички тунели към вътрешните дворове. Арбат стана режимна улица, по нея понякога минавал на път за вилата си Сталин. Трябваше да иде до „Николский“ по обичайния път. Има късмет, никого не срещна. Пък и да беше срещнала някого, какво толкова — носеше само ученическата чанта.

На Нина остави бележка: „Заминавам с приятели за Крим, ще се върна след две седмици, всичко хубаво. Варя.“

Пътуваха в международния вагон. Варя за пръв път в живота си виждаше такъв вагон. Когато пътуваха до град Козлов, сега той се казва Мичуринск, при леля си, те с Нина се возеха в общ. И познатите й пътуваха в общи вагони. Беше чувала, че има вагони, разделени на затворени купета за по четири души. Но за купе за двама, с мивка, никога не беше чувала. И ето че пътува в такъв вагон, в такова купе, всичко е кадифе, бронз, дори дръжките на вратите са бронзови. В коридора има мека пътечка, на прозорците кадифени перденца, на масата лампа с красив абажур. Служител с униформа разнася чай в масивни чаши с поставки, вежлив, любезен, особено с Костя.

Варя разбираше, че в този вагон пътуват важни, може би прочути хора: в съседното купе — офицер с четири ромба на петлиците, висш военен чин, в следващото — красива възрастна дама с мъжа си, само актриса можеше да бъде. На Варя дори й се стори, че я е гледала в някакъв филм. И в другите купета пътуваха може би народни комисари или заместници на народни комисари с куртки, бричове, ботуши — стандартното облекло на отговорните служители. Но и придружителят на вагона, и разносвачът на вина и закуски, и сервитьорът, дошъл да запише желаещите да обядват във вагон-ресторанта, а после сервитьорът и бюфетчикът във вагон-ресторанта се държаха с Костя особено любезно. В неговия облик, в обноските му имаше нещо, което веднага накара тези хора да поставят Костя по-високо от всички пътници.

Варя отначало се дразнеше от неговата грубовата фамилиарност, той говореше на целия обслужващ персонал на „ти“, но те усещаха в Костя своя човек и никой не му се сърдеше, смееха се на шегите му, с очевидно удоволствие изпълняваха исканията му. Костя приемаше старанията на сервитьорите с благосклонна усмивка, както подобава на човек, който се е издигнал на гребена на успеха и разбира, че успехът привлича хората към него. Но се държеше весело и дружелюбно.

Костя няма чинове, длъжности, звания, но не се нуждае от тях. Независим, влюбен в риска, той постига неща, които другите хора не биха постигнали. Кой може през юни, в разгара на курортния сезон, да намери билети за Крим в деня на заминаването на влака, и то в международния вагон, резервиран само за отбрани хора? А Костя успя, макар Варя да допускаше, че е платил двойна или тройна цена за билетите. Той щедро раздаваше бакшиши, не прибираше ресто, споделяше своя успех с хората.

С Варя се държеше, сякаш се познаваха от сто години и нямаше нищо чудно, че пътуваха двамата в отделно купе. За нищо не я разпитваше, сякаш вече знаеше всичко за нея, и за себе си нищо не разказваше, сякаш и тя знаеше всичко за него. Говореше й за местата, край които минаваха, чувствуваше се, че не за пръв път ги вижда. Не я докосваше. Нито веднъж не се опита да я прегърне, да я целуне, някак да започне. Само когато стояха в коридора и гледаха през прозореца, сложи ръка на рамото й, този жест и тази поза бяха обикновени и естествени — застанали в коридора някакви младоженци и младият съпруг е сложил ръка на рамото на младичката си съпруга. Във вагона към тях се отнасяха именно като към младоженци, усмихваха се и дори на Варя й се стори, че им се любуват, особено на нея. Варя виждаше — това е приятно на Костя, поласкан е, че всички се любуват на неговата съпруга.

Само я тормозеше мисълта какво ще стане през нощта. Костя, разбира се, е убеден, че щом тя се съгласи да пътува с него, се е съгласила и на това. Мъжете изобщо смятат, че щом са поканили едно момиче на театър, на кино, на забава, вече имат право на това, и се ядосват и сърдят, когато не им го разрешават. А той я води в Крим, ще живеят в една стая в хотела, той ще я храни и пои… Не, подобна сделка не й харесва, тя не е съгласна на подобна сделка. Не се е натрапвала, не го е молила, отива в Крим заради него, той я помоли, тя се съгласи да тръгне, не е давала съгласието си за нищо друго. На него му е приятно да се разходи из Крим с младо хубаво момиче, защо не, тя ще му достави това удоволствие.

Навън взе да се мръква. Костя се вгледа в очите й, усмихна се.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отговори му в тон Варя, макар че с падането на вечерта все повече я обземаше боязън.

Друго щеше да е, ако беше влюбена, ако си бе изгубила ума от любов. Но тя не си бе изгубила ума и не се знаеше дали ще го изгуби. Както на всички, и на нея й бяха симпатични щедростта и размахът на Костя, но тя беше свикнала на по-голяма сдържаност. Костя е невъзпитан, той е от някакъв чужд свят. А тя, макар да е израсла на двора, все пак е възпитана. И приятелите й са възпитани. Льовочка, Ика, Рина, Воля големия, Воля малкия — те са все интелигентни младежи, виж, обаче Костя, макар да е главният сред тях, не е интелигентен. И всички се присламчват към него, защото има нещо, което те нямат — пари, а Костя се заобикаля с тези младежи заради онова, което те имат, а той няма — интелигентността. Вярно, човек от народа е, провинциалист, такъв му е характерът, натурата, само така може да бъде възприеман. Но това не й харесва твърде.

Харесва й неговата независимост. Но лично тя може да бъде независима само ако сама се издържа. Дори да стане негова жена. Но иска ли да му стане жена — дори това не знае. Изобщо не са говорили за женитба. Тогава значи ще стане негова любовница? Но любовниците се обичат. Значи държанка? Не, тя няма намерение да става държанка. Ала каквото и да си мислеше. Варя разбираше колко несигурни са доводите й. Онова, което трябва да стане, ще стане. Да се превзема би означавало да играе комедия.