Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (46)

16.

Компанията вече седеше около голяма обла маса. Появяването на Варя и Зоя не предизвика никакви емоции, щом сте дошли, сядайте. Варя така и не разбра дали Ика се бе върнал да ги вземе по своя инициатива, или го бяха пратили.

На масата разговаряха за някаква Алевтина, убита от мъжа си, бухарец, от ревност. Рина присъствувала на процеса.

— Спаси го защитникът Брауде — разправяше Рина, — като се разпени, съдиите само дето не заподсмърчаха… „Въртящата врата на входа на «Национал» въвлича нашите момичета в порочния кръг на ресторантския живот.“ — Тя завъртя ръка, за да покаже как точно вратата въвлича момичетата в порочния кръг на ресторантския живот.

— Убил жена си — и да му дадат само две години! — възмути се Зоя.

— И то сигурно условно, поради културната му изостаналост.

Льовочка се усмихваше като херувим, мило лъснал кривото си зъбче.

— А ако влизаме през друг вход, не през въртящата врата, няма ли да бъдем въвлечени?

— В цял свят хората прекарват времето си в ресторантите и кафенетата — каза Вили Лонг.

Воля малкия захлупи лицето си с ръце и олюлявайки се като мюсюлманин при молитва, загъгна:

— Горката Алевтина, клетата Алевтина, защо я е заклал тоя див бухарец, заклал я е като кокошчица, заклал я е като пиленце.

— „Цыпленок жареныш, цыпленок пареный — запя Воля големия, — цыпленок тоже хочет жить…“

— Ами ако махнат въртящата се врата и сложат обикновена, тогава няма ли да има порочен кръг? — пак попита Льовочка.

Влезе Мирон и сядайки на масата, съобщи:

— Свършва партията, сега ще дойде.

— Ето го! — съобщи Вили, който седеше с лице към вратата.

Към масата им идваше мъж на около двайсет и осем години, набит, широкоплещест, с малки мустачки, с лъскави черни лачени обувки, с великолепен костюм, който му седеше малко небрежно и затова по-добре от костюма на безукорния Льовочка. Той прекосяваше залата с лека, уверена, но малко напрегната походка, кимаше на познати и с усмивка отвръщаше на поздрави. Беше Костя, прочутият билярдист, за когото между другото бе споменал Мирон в „Ермитаж“.

Компанията го поздрави. Той бавно огледа масата, погледът му беше странен, зевзешки и същевременно недоверчив — какви са тези хора тук, които той впрочем познава до мозъка на костите им. Този поглед спря за малко само върху непознатите Варя и Зоя.

Той седна до Варя.

— Нищо не сте поръчали — забеляза Костя.

— Рина ни разказваше за Алевтина, била на процеса — отговори любезният Льовочка.

Праволинейният Ика грубовато го поправи:

— Тебе чакахме.

Костя внимателно погледна Ика каза:

— Жалко за Алевтина, добро момиче беше. Хем я предупреждавах — недей да си имаш работа с бухарец, не ме послуша.

Той говореше бавно, натъртено, извивайки устни и леко провлачвайки думите, както се говори из южните краища на Русия. Очите му бяха тъмнокафяви, а косата му имаше топъл светлозлатист цвят.

Обърна се към Варя.

— Момичетата сигурно са огладнели.

— Аз не искам да се храня — почна да се превзема Зоя.

— Аз пък съм гладна — заяви Рина, — страшно съм гладна, сега ще изям всичко.

— Не е зле да похапнем — каза Ика. Очевидно той единствен тук не зависеше от Костя. Дойде сервитьорът.

— Засега донеси цигари — нареди му Костя.

— „Херцеговина флор“?

— Да.

Говореше и правеше всичко нарочно бавно. Всички изгарят от нетърпение да хапнат, той го знае добре и не бърза.

Отвори с нокът цигарената кутия, подхвърли я на масата — пушете. Попита само Варя:

— Пушите ли?

В тона му тя долови очакване на отказ, явно не му се искаше Варя да пуши.

Но взе цигара.

— Мислех, че не пушите.

— Какво разочарование — разсмя се Варя като жестока кокетка.

Костя отмести от нея бавния си поглед и все тъй провличайки думите, попита:

— Та какво, значи, ще ядем, какво ще пием?

Льовочка зачете менюто. Костя го прекъсна:

— Салата, желирано — той огледа масата, за да преброи хората, — две бутилки водка и една мускатово. Черно или розе?

— По-добре черно — каза Рина. Той се обърна към Варя.

— А вие?

— Все ми е едно.

— Значи две бутилки водка и едно черно мускатово. За ядене — шаран на фурна.

— Охо! — изпъшка Вили Лонг.

— Костя, не се разпускай толкова — кротко се обади Мирон.

— Аз черпя — отговори Костя.

— Рожден ден ли имате? — уж сериозно попита Варя.

— Да. Рожден ден. В известен смисъл.

Този човек върви право към целта. Няма да говори за формата на очите й. Тя знае как да му се опре, ако стане нужда. Засега не е необходимо, той само се перчи.

Пристигна някакъв тип с мутра на бандит в оставка, наведе се над Костя и му зашепна нещо на ухото.

— Не — отговори Костя, — за днес край.

Типът изчезна, изпари се.

Неочаквано за Варя и незабелязано за другите Костя взе от коленете й чантичката, пъхна в нея пачка пари и тихо изрече:

— За да не играя днес.

Варя се смути. Ако поиска да играе, ще си вземе парите, ако не иска — защо да не стоят в джоба му. Примитивен франтовски номер: изразява й доверието си, прави я съучастничка Сигурно крадците така дават парите си да ги пазят техните мадами, но да ги връща пред всички беше неудобно, тя не би успяла да ги върне незабелязано, както го направи той. Парите останаха в чантичката и. Варя беше недоволна.

Сервитьорът нареждаше виното и мезетата. Костя следеше действията му като домакин, който обича добре подредена трапеза. В „Метропол“ и в „Ермитаж“ компанията непрекъснато се менеше, едни си отиваха, други идваха, беше разпиляна, шляеше се. Тук всички седяха мирно. И Варя разбра, че тази компания не е случайна, както и се бе сторило по-рано, тя е обединена около Костя, негова компания е. Само Мирон си позволяваше да се отлъчва от масата, ходеше по някакви свои бизнесменски работи, а Ика, демонстрирайки независимост, седна за малко на съседната маса.

Готвач с бяла престилка и висок бял калпак поднесе съд с мрежа, на дъното на мрежата се мяташе жива риба.

— Как се казва тази риба? — попита Костя Варя и предупредително вдигна пръст: никой да не отговаря вместо нея.

— Нали поръчахте шаран — отговори Варя, — значи явно е шаран.

— Но какъв шаран — обикновен или огледален?

— Не знам.

— Това е огледален шаран — обясни Костя, — неговото гръбче е високо, остро, виждате ли, и люспите му са едри. А гръбчето на обикновения шаран е широко и люспите му са дребни. Разбрахте ли?

— Разбрах. Благодаря. Сега мога да кандидатствувам за рибния институт.

Костя кимна на готвача и той отнесе рибата.

— Вие въдичар ли сте? — попита Варя.

— Аз не съм въдичар, а рибар, от Керч съм, баща ми е рибар, и дядо ми е рибар, като дете съм ловил таранка в морето.

— Откога шаранът стана морска риба? — попита Ика, като се върна на тяхната маса.

— Ами аз не съм ловил шаран в морето — Костя разтегли устни, гневно изгледа Ика, — ловил съм таранка. Знаеш ли каква е разликата между таранката и каспийската бабушка? Не знаеш? Я гледай, музикантите дойдоха, върви да танцуваш, после ще ти обясня.

Варя танцува с Льовочка, с Ика, с Вили. Костя не танцуваше, не умеел. И сега това, кой знае защо, не изглеждаше на Варя като недостатък, дори някак представяше Костя в по-добра светлина от останалите. Той седеше сам на масата и вдигаше глава само за да я погледне, да й се усмихне. И на Варя и домъчняваше за него: веселят се тук с неговите пари, а го зарязват сам, танцът им е по-скъп от приятеля.

Когато всички станаха за следващия танц, Костя я хвана за ръката.

— Постойте с мен.

Тя остана.

— Вие работите ли или учите?

— Завърших училище и започвам работа.

— Къде?

— В проектантско бюро, в нашето училище усилено изучавахме чертане.

— А няма ли да следвате?

— Засега не.

— Защо?

— Стипендията е малка. Задоволява ли ви този отговор? И изобщо защо ли говорим за това. И вие ли сте проектант?

— Проектант ли? — Той се позасмя. — Не, имам друга специалност.

— Билярд?

Долови иронията, изгледа я тежко, гняв проблясна в очите му, но той го угаси. Бавно, проточвайки думите, каза:

— Билярдът не е професия. Както казваше един образован човек, билярдът е изкуство.

— Аз пък мислех, че билярдът е игра — възрази Варя. Искаше й се да го ядоса, да не се надува много.

— Моята специалност е медицинското електрооборудване — сериозно каза Костя, — сини лампи, солукси, кварцови лампи, ултравиолетови, бормашини. Вие обичате ли бормашините?

— Мразя ги.

— И аз. Ремонтирам ги.

И явно сметнал, че достатъчно е разказал за себе си, попита:

— Отдавна ли познавате Рина?

Искаше да разбере как е попаднала в неговата компания.

— Не, едва днес се запознахме. Тя работи в едно бюро със Зоя, а ние със Зоя живеем в един блок.

— В един блок ли? — кой знае защо, се учуди той. — А къде?

— На Арбат.

— На Арбат ли? — кой знае защо, той пак се учуди. — С татко и с мама?

— Нямам баща и майка, те отдавна са починали. Живея със сестра си.

Той я погледна недоверчиво. Ресторантските момичета все гледат да се самоизтъкнат или с някоя голяма сполука, или с голямо нещастие, всяка иска да има съдба. Кръгло сираче на седемнайсет години — и това е съдба.

Но пред него не седеше ресторантско момиче.

— А пък моите всичките са живи — каза Костя, — татко, мама, четирима братя, три сестри, дядо, баба — видяхте ли колко роднини имам.

— Всички ли живеят в Керч?

— Не, пръснаха се — уклончиво отговори Костя, — а в Москва нямам никого. И нищо. Дори жилище.

— Но къде живеете, щом е тъй?

— Под наем, в една стая в Соколники. Варя се учуди:

— Имате толкова приятели и те не могат да ви намерят стая в центъра?

Хрумна й да го настани при Софя Александровна, нейната квартиранти скоро щеше да освободи стаята. Разбира се, преди да е говорила със Софя Александровна, нищо не биваше да обещава на Костя, но желанието да посрами неблагодарните му приятели надделя.

— Нищо твърдо не ви обещавам, но ще попитам една жена в нашия блок. Тя има свободна стая, може да ви я даде.

Той пак я погледна недоверчиво.

Но не, това момиче говореше сериозно.

— Би било чудесно — каза Костя, — би било просто великолепно. Тази жена има ли телефон?

— Първо аз трябва да говоря с нея.

Той се разсмя.

— Не ме разбрахте, не смятам да й се обаждам. Телефон ми трябва заради моята работа.

— Има телефон.

Не биваше да казва за стаята. Може нищо да не излезе.

— Ами как от рибар станахте електроспециалист?

— Какъв рибар… Живях край морето, затова казвам, че съм рибар.

— Аз пък никога не съм ходила на море — каза Варя. Той се изненада:

— Нито веднъж ли не сте виждали морето?

— Само на кино.

Сега той я гледаше в упор.

— А иска ли ви се?

— Има си хас!

Музиката замлъкна. Всички се върнаха на масата.

Костя се облегна назад, вдигна чашата си.

— Предлагам да пием за нашите нови познати: Варя и Зоя.

— Ура! — насмешливо подвикна Воля малкия.

Наздравиците наистина някак не подхождаха нито на тази компания, нито на момента, вече бяха пили и яли, на масата царуваше безредие, идваха някакви хора, сядаха, разговаряха.

До Костя застана младеж с очила, с професорска физиономия. Стиснал в ръка банкнота, по цвета и Варя разбра, че е десетачка, той попита:

— Четно, нечетно?

— Не играя — отговори Костя.

После реши друго.

— Чакай!… Варя, намислете си някакво желание. Намислихте ли?

— Намислих — каза Варя, без да е намислила нищо.

— Сега кажете: четно или нечетно?

— Четно.

— Четно ли? — поиска да повторят младежът.

— Четно — потвърди Костя.

Младежът сложи десетачката на масата. Какво видяха двамата с Костя върху нея? Костя се позасмя, прибра банкнотата и каза на Варя:

— Аз спечелих пари, а вие желание. Какво си намислихте? Тя каза първото, което й хрумна:

— Да ме вземат на работа.

— Не може да сте си намислили това, естествено ще ви вземат. Той беше разочарован.

— Каква е тази игра? — попита Варя.

Костя оглади с ръце десетачката, показа й номера: 341672.

— Тук има шест цифри, вие избрахте четните: четири, шест, две, събрани правят дванайсет. А на него останаха нечетните: три, едно, седем, общо единайсет. Вашите правят повече, печелите десетачката. Ако неговите правеха повече, ние щяхме да му дадем една десетачка, разбрахте ли?

Варя се разсмя.

— Не е висша математика.

— И най-хубавото в нея е, че разтваряш юмрук и веднага виждаш дали си спечелил, или си загубил — каза той с детинска радост.

— А как се казва тази сложна игра?

— Комар. Не „шмендьофер“, а просто комар.

— Комар по савойски — каза Варя.

Костя се разсмя.

 

— Чухте ли бе? Чу ли, Льова? Комар по савойски!

— „Савой“ ли имахте предвид или Савоя? — С усмивката си Ика искаше да подчертае, че никой освен тях двамата не разбира разликата между ресторант „Савой“ и Савоя, най-малко пък Костя.

— Имах предвид ресторант „Савой“ — раздразнено отговори Варя, недоволна, че Ика се подиграва на Костя.

— Ами разбира се, че ресторант „Савой“ — подзе Костя.

Съобразителен беше, долови разликата, макар да нямаше представа какво е това Савоя. Седеше на крайчеца на своя стол и беше метнал ръка върху облегалката на Вариния, но не я докосваше.

Завоюва я с примитивни средства, дързък е, настойчив, но не умее да запазва самообладание — Варя разбираше всичките му ходове. Но не и се искаше да го обижда, в края на краищата, както и другите тук, тя се наслаждава на живота за негова сметка. Пък и с нещо й харесваше, беше не само ларж, но и добър, искрен.

Отново засвири оркестърът, всички отново отидоха да танцуват и Костя пак възпря Варя.

— Наистина ли никога не сте ходили на море?

— Нали вече ви казах — не съм.

Загледан право в очите й, той бавно изрече:

— С влак до Севастопол, с автобус до южния бряг на Ялта. Заминаваме утре, докато имаме пари — той кимна към чантичката, — влакът тръгва следобед, вземи си най-необходимото, бански, рокля с презрамки, впрочем всичко може да се купи и там.

Варя го гледаше изумено. Как бе посмял да й предложи такова нещо?! Нима му е дала повод? Как?

— Нямате с кого да прекарате поредния си отпуск ли? — попита тя, като вложи в тези думи цялото презрение и всичката ирония, на която бе способна.

Той гордо вирна глава и ясно произнесе:

— Аз никога нямам пореден отпуск, аз сам си давам отпуски, от никого не завися.

Сега тя разбра какво я бе привлякло в този човек: той е независим и й предлага да сподели неговата независимост. Разбираше за какво ще я задължи евентуалното съгласие. Но от това тя не се страхуваше, това трябваше да стане рано или късно. Плашеше я друго. Той е комарджия, спечелил е пари, сега иска да ги пръсне с новичко момиче.

За да изясни, че й предлага не само това пътуване, той добави:

— Останалото ще купим, когато се върнем.

Варя помълча, помисли, после каза:

— Как мога да тръгна с вас, нали изобщо не ви познавам.

— Ами тъкмо ще ме опознаеш.

— А защо ми говорите на „ти“, струва ми се, не сме пили брудершафт.

Той посегна към бутилката.

— Можем да пием.

Тя отстрани ръката му и макар да разбираше баналността на думите си, не намери други, попита:

— За каква ме мислите?

— Мисля, че си такава, каквато си. Ти си чаровно, чисто момиче — каза искрено той и сложи ръката си върху нейната.

Варя не си дръпна ръката. Той не стискаше дланта й, не опипваше пръстите като плахите хлапаци, той простичко и меко постави ръката си върху нейната и това й беше приятно. Видя, че и на него му е приятно просто да държи ръката си върху нейната.

Той гледаше спокойно и снизходително шумната зала, независим, могъщ човек, с пари в джоба, седнал до момиче, единственото, на което има доверие, единственото, което признава тук. Нищо, че на света няма герои, този няма да застава мирно и да поглъща с очи началника си, няма да мъкне под конвой куфара си по перона… Без да гледа Варя, той внезапно промълви замислено:

— Може би до тебе ще стана човек.

И се намръщи. Извърна се настрана.

— Добре — каза Варя, — ще дойда.