Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (42)

12.

Още през пролетта, преди дипломирането, Малкова се обади на Шарок и му нареди на другата сутрин да се яви в отдел „Кадри“ на Народния комисариат на правосъдието.

И тъй, въпросът му е решен. Ако го пращат в завода — прекрасно, ако ли в съда или в прокуратурата, значи явно ще е в Москва, инак нямаше да го викат в Народния комисариат. Всички в института вече получиха назначения и всички ги пръснаха из провинцията.

На другия ден, в определения час, Юра се яви при Малкова. Щом влезе, тя стана, каза кратко и сухо:

— Елате!

Заведе го в малка полупразна стая с голи стени, имаше само вехто канцеларско бюро без странични чекмеджета, покрито със зелен, изпоцапан с мастило зелен картон, и три стола. От тавана висеше гола крушка — занемарена, кой знае за какво предназначена стая.

До мътния, отдавна немит прозорец бе застанал нисък мъж. Когато влязоха, се обърна. Малкова пусна напред Шарок и веднага излезе, плътно затвори вратата след себе си.

Те се оглеждаха известно време. Мъжът имаше неподвижно детинско лице, на което големите рогови очила придаваха неестествено възрастен вид. Юра винаги бе избягвал такива сухари — слабосилни, но обидчиви и отмъстителни. Сухарят се казваше Дяков, той предложи на Юра да седне и също седна насреща му.

— Вие завършвате института, другарю Шарок — започна Дяков, — предстои ви разпределение, бих искал да се запознаем по-отблизо. Разкажете ми за себе си.

Със съвсем същите думи го бе посрещнала навремето и Малкова. Не са твърде оригинални служителите от отдел „Кадри“. И Шарок отговори на Дяков по същия начин, по който бе отговорил някога на Малкова Син е на работник в шивашка фабрика, предишната му специалност е фрезист, в института се е занимавал с такава и такава обществена работа. Има и усложнение — брат му е съден за кражба. Изобщо отговори така, че с нищо да не се компрометира и същевременно да се покаже неподходящ за работа в органите на съда и прокуратурата, дано го пуснат да иде в завода.

Ала за разлика от Малкова, Дяков не захвана да му чете нотации относно брат му, явно вече беше осведомен по този въпрос За сметка на това го разпита за друго: Откъде са родом родителите му, какви роднини има, къде живеят, с какво жилище разполага семейството, най-сетне какви са плановете му след завършването на института.

— Искам да се върна в завода.

Дяков разбиращо кимна.

— Моята работа е да чуя какви са намеренията ви, нататък ще реши началството. Пак ще ви се обадя.

И тъй, искат да го вземат в комисариата или в прокуратурата, не е ясно само на каква работа. Избрали са него от целия випуск, приятно е наистина, но обърква плановете му. И макар че комисариатът или прокуратурата означаваха Москва, той реши все пак да настоява за завода.

След няколко дни Дяков му се обади и му каза да дойде в Народния комисариат на правосъдието. Юра отиде. Дяков го чакаше на пропуска. Качиха се с асансьора на четвъртия етаж и влязоха в същата стая, в която предишния път го бе приел Дяков.

До прозореца седеше и четеше вестник човек с военна униформа, с четири ромба на петлиците на гимнастьорката. Петлиците бяха малинови на цвят — войските на ОГПУ. Юра се напрегна — разбра на каква работа искат да го вземат.

— Другарят Березин — представи го Дяков.

Березин остави вестника и Юра видя бронзово ескимоско лице, отново го обзе тревога.

С жест Березин покани Юра да седне.

Дяков остана прав и седна вече по време на разговора, когато Березин и на него посочи с кимване стола.

Березин отначало мълчаливо огледа Юра, после бавно произнесе:

— Партийната организация ви препоръчва за работа в органите на НКВД. Запознах се с вашето лично досие. Брат ви е осъден за криминално престъпление. Познавахте ли хората, съдени заедно с него?

— За пръв път ги видях на процеса.

— Бяхте ли близък с брат си?

— Той е четири години по-голям. Аз имах свои приятели, той — свои.

— Поддържате ли връзка с него?

— Той пише на мама, на татко… Те му отговарят… Предават му моите пожелания да изтърпи присъдата и да се върне към трудов, честен живот. Дали ще помогнат съветите ми, не зная.

Березин се интересува не от брат му, а от него, Юра ясно разбираше това. И трябваше да отговаря така, че да не събуди съмнения в искреността си, но и така, че да не го вземат в органите. Те сами трябва да се откажат от него. Березин никога няма да му вярва, той е от породата на Будягин, от желязната кохорта.

— А какви са вашите приятели? — попита Березин.

— Нямам особено близки приятели — предпазливо започна Шарок, понеже разбираше, че това е основният въпрос. Само че за кого иска да чуе Березин: за Саша Панкратов или за Лена Будягина?… Но и Саша, и Лена отдавна не са му приятели… — Нямам особено близки приятели — повтори Шарок. — Имам познати от института, от училището, в което учих, от блока, в който живея.

— Учили сте в Седмо училище, нали?

Тъй, ясно… Въпросът е за Саша или за Лена.

— Да, в Седмо.

— На „Кривоарбатский“?

— Да.

— Хубаво училище. С кого от съучениците си се срещате?

Опипва за Саша Панкратов. Да премълчи ли? Защо пък? И без това знаят. Че в какво могат да го обвинят? Двамата изобщо не са били приятели, напротив, бяха врагове. Но не бива да говори и за враждата между него и Саша, ще помислят, че иска да наклепа арестуван човек. Нищо не е имало — нито приятелство, нито вражда. Живееха в един блок, връстници са, учеха в едно училище, после работиха в един завод, всичко това беше отдавна…

— Вижте какво — каза Юра, внимателно обмисляйки всяка дума, — всъщност вече не се срещаме. Пък и по-рано се срещахме ей тъй, случайно — живеем в един блок. А сега се пръснахме. Максим Костин например завърши пехотното училище, замина за Далечния изток. Александър Панкратов е арестуван, откровено казано, не знам за какво. Нина Иванова е учителка, виждаме се понякога на двора, добър ден и довиждане… Освен това срещам Вадим Марасевич, той не живее в нашия блок, но на Арбат, филолог е… Кой друг? Да, Лена Будягина живее в Петия дом, и с нея почти не се виждаме.

— Дъщерята на Иван Григориевич ли? — попита Березин.

— Да.

— Имате ли годеница, приятелка?

Този въпрос, зададен веднага след като Шарок спомена Лена, му показа, че те за всичко са осведомени. И трябва да бъдат осведомени. Целта на тези въпроси не е толкова да научат подробности от неговия живот, колкото да проверят честността му.

— Засега не възнамерявам да се женя — усмихна се Шарок.

— Обичате театъра, киното, да потанцувате…

Знаят, че е ходил с Лена на ресторант.

— Обичам да потанцувам.

— С хубави момичета, а?

— По-добре да са хубави.

Березин помълча, после попита:

— Споменахте Панкратов. Александър Павлович Панкратов ли имахте предвид?

— Да, казвахме му просто Саша. Той ни беше комсомолски секретар. Но е арестуван.

— Какво представлява той?

Шарок пак сви рамене.

— Отдавна беше. Осем години минаха, тогава той уж беше добро момче, честно — той се усмихна, — комсомолски вожд. А какво е станало с него после — не знам.

Не можеше да отговори другояче. Отрицателната, дори сдържана характеристика би предизвикала въпроси, на които не би искал и не виждаше смисъл да отговаря. Тогава Панкратов е бил добро момче, тогава Саша е бил на петнайсет години, тогава и Шарок е бил на петнайсет години, тогава е гледал на всичко с младежки доверчиви очи. Той и сега е доверчив, едва ли им трябва такъв открит, откровен човек, че и с брат престъпник на всичко отгоре.

Шарок дори не подозираше, че именно тази негова добра, „откровена“ оценка за Саша Панкратов реши съдбата му. Върху него, Шарок, Березин прехвърли отношението си към Саша, както и у Панкратов, той видя у Шарок добър, честен младеж. Жестока грешка, по-късно Березин скъпо плати за нея.

А в момента каза:

— Ще обмислим вашата кандидатура. Но преди всичко трябва сам да решите: Искате ли да работите при нас или не? Това е висока чест, органите на Чека са въоръженият отряд на партията. Не насилваме никого, ако откажете, няма да ви се сърдим.

Той пак се обърна към Дяков.

— Дайте на другаря Шарок телефонния си номер.

— Разбрано! — Дяков се понадигна.

— Въпросът не е решен — каза Березин, — затова разговорът си остава между нас.

— Разбирам — отговори Шарок.

 

Защо именно той? Той е среден студент, не е отличник. И като общественик е среден — изпълнява каквото му възложат. Очевидно тъкмо такива средни им трябват.

Той се опита да си представи разговора им за него. Березин ще се колебае. Защо брат му е престъпник? Защо ходи по ресторанти? Сигурно и оня, престъпникът, е обичал разкошния живот, та затова е обрал бижутерския магазин. Защо ще вземаме точно такъв човек? А Дяков ще бъде за Шарок, той се е спрял на неговата кандидатура и ще трябва да защити избора си. Някаква искра припламна помежду им, взаимно разбиране ли беше, кой знае. С него Юра би се сработил.

Виж, с Березин…

— Ходите ли с баща си на конни състезания? — попита Березин.

— Не, не ходя.

Този въпрос се видя най-неприятният на Юра. Те знаят всичко за него, знаят всичко за всички тях. А той винаги се бе страхувал от Будягин. Не от Будягин трябва да се страхува, а от Березин. Будягин е известен, Березин не е и все пак Березин е главната сила. Натоварени с тайна власт, те стоят зад гърба на онези, чиято власт е на показ.

Дяков също е сила, нищо, че ставаше всеки път, когато Березин се обръщаше към него. Юра си спомни първия си разговор с него, колко стабилно се настани тогава Дяков на стола си. Не, не среднячета е търсил в института, за какво им са среднячета. Изборът на Дяков е точен — той, Шарок, е създаден за такава работа, той, а не простодушният Максим Костин, не мекотелият интелигент Вадим Марасевич, не прекалено самостоятелният Саша Панкратов. От Шарок никой не би се изскубнал, пред него никой не би се оправдал, той не вярва в ничия искреност — невъзможно е искрено да се вярва във всичко това и онзи, който твърди, че вярва, лъже.

Това е. Решението е правилно. Трябва да се довери на съдбата. Той ще даде съгласието си, пък те да решават. Ако искат, ще го вземат, ако не искат, няма да го вземат. Именно там той ще бъде в безопасност. Там никой няма да го закача, самите те докопват хората.

Юра се обади на Дяков и каза, че е решил въпроса положително.

— Наминете довечера — каза Дяков.

С пропуск в ръката Юра вървеше по дългия коридор и се взираше в номерата на стаите. Нима и той ще работи тук?

Дяков го прие в мъничко кабинетче, но то беше негово кабинетче, разполагаше се тук като стопанин. Във военна униформа, с три лентички на петлиците на гимнастьорката. Колкото и да е чудно, военната униформа му отиваше, правеше хилавата му фигурка представителна.

— Правилно постъпваш.

Вече му говореше на „ти“, приветливо, като на свой човек, извади от бюрото една папка.

— Твоето досие. Ще го оформяме.

Юра чувствуваше, че му харесва.

— Слушай, Шарок — каза Дяков, — миналия път ти спомена за Панкратов, какво представлява това момче?

— Ами… — сви рамене Юра, — нали казах вече… В училище ни беше комсомолски секретар. Тогава ми изглеждаше честен човек. Като недостатък у него бих могъл да посоча стремежа му да изглежда по-умен от другите, по-знаещ, по-осведомен.

— Може наистина да е бил по-осведомен?

— Може — съгласи се Юра. Разбра всичко и вече знаеше какво да говори. — Вуйчо му е Рязанов, началникът на онова строителство. В нашето училище изобщо имаше деца на много отговорни ръководители. Панкратов беше близък с тях, гостуваше им. Бих казал за него: Обичаше да командува, да бъде пръв.

— Там е работата я — сериозно продума Дяков, — и ето че загази. И себе си насади, и добри, честни младежи.

— Чух, че издал някакъв стенвестник…

— И това, и връзки по друга линия… Кажи у кого от отговорните ръководители ходеше?

Интересува се от Будягин, но не го назовава — твърде голямо име е. И Юра няма да го назове, такава информация по-добре да излезе от друг. В разговора с Березин вече спомена Лена, стига толкова!

— С нас учеха младежи от Петия дом, у тях ходеше.

Дяков изкосо погледна Шарок.

— Ще попълниш анкетата и ще си напишеш автобиографията… — И весело добави: — Мисля, че ще се сработим с тебе.

В новите условия Юра сякаш веднага заплува в свои води, пасна на това учреждение, дори го украси с младостта си, с приветливата си усмивка, с откритото си руско лице, с годините то бе придобило скандинавска правилност. Строен, похватен, същевременно той беше съобразителен, делови, сдържан — качества, оценени и от Дяков, и от Березин.

Покровителството на Березин осигуряваше на Шарок бързо издигане, но Юра малко се плашеше от това покровителство, страхуваше се от Дяков. Березин е високо, по цели седмици не вижда Юра и си спомня за него, когато той му се яви пред очите. Дяков е наблизо, може всеки момент да се възползува от неопитността му и да го подхлъзне. Березин е един, дяковците са много. Пък и буквоядството на Дяков бе по-близко на Юра от прямотата на Березин. Березин вярваше. Юра в нищо не вярваше. Дяков се преструваше, че вярва.

Но с Дяков трябва да бъде нащрек, той е интригант — Шарок веднага схвана това и си отваряше очите на четири. Дяков му предаде доста хора, с които работел, сред тях беше и Вика Марасевич.

Случайно ли му я предаде или знаеше нещо за отношенията им?

За всеки случай Шарок каза:

— Познавам я тази Вика Марасевич, учихме в едно училище. С брат й бяхме в един клас, а тя беше или с една година по-голяма, или с една година по-малка, вече не помня.

Но Дяков с нищо не се издаде дали е знаел, или не, безразлично поясни:

— Тази дамичка се злепостави с връзки с чужденци, ще разгледаш досието й, ще видиш. Но у баща й, професор Марасевич, ходи Глински, трябва да я насочиш към този обект. Ще я приемаш на Маросейка. Денят и е вторник. 11 часа. Тя е точна, не закъснява.

Вика наистина се яви точно в единайсет часа. Юра й отвори. Щом видя Шарок, Вика тръгна заднишком към асансьора. Знаеше, че Юра работи в НКВД, но изобщо не беше предполагала, че той ще я води.

— Влизай, влизай, драга, не се стеснявай — Юра широко се усмихна, — отдавна не сме се виждали.

Въведе я в стаята, любезно я настани на стола, строен и красив във военната си униформа. Всичко си имаше — колан, кубчета на гимнастьорката, ботуши — всичко новичко, лъснато, святкащо. Той олицетворяваше силата, властта, успеха, разговаряше с нея дружелюбно, дори весело, сякаш в тази нейна роля нямаше нищо особено. И сякаш в тяхната среща в такава ситуация също нямаше нищо особено.

Но когато Вика дойде за следващата среща с открита лятна рокля, прилепнала по бедрата й, и с чевръсто движение смъкна презрамката, като съвсем оголи облото си бяло рамо, Юра плъзна по него равнодушен поглед и взрян право в очите й, каза:

— Ние с тебе бяхме в едно училище и дори да сме се целували в междучасията, това никого не интересува. Нищо друго не сме имали. Ясно?

Тя вдигна презрамката и смутено замънка:

— Да, да, разбира се.

Навремето Дяков беше привлякъл за работа Вика, защото се бе появила необходимост да се проникне в дома на професор Марасевич, а тази необходимост на свой ред бе свързана с делото на Ломинадзе.

Глински, съзаклятник на Ломинадзе, посещава дома на Марасевич — земляк ли е, роднина ли — и там се среща с чужденци. Защо чрез тях да не се осъществява тайна връзка със съмишлениците на Ломинадзе в чуждестранните компартии?

Това на пръв поглед неочаквано съображение позволяваше да се създаде версия, да се придаде устойчивост на колебливите показания на Чер, да се подкрепят те с имена на хора, които нямат пряко отношение към Коминтерна, косвените връзки придават на едно дело обемност и убедителност. Всеки факт е важен, съществени са дори нищожните показания на Вика, ако те се свържат с версията, името на Глински се нарежда до имената на хора, за които Чер сигурно ще си спомни като за куриери на Ломинадзе. От друга страна, съпругата на Глински е директорка на института, където бе съществувала нелегална троцкистка група, възглавявана от заместника й Криворучко.

Шарок още от училище познаваше сина на Глински, Ян, беше слушал спомените на баща му за Ленин, беше виждал майка му, една внушителна дама, тя после стана директорка на института, където учеше Саша Панкратов, и между другото го изключи от института. Не е знаела, глупачката, че след време делото на Саша ще стане част от делото на съпруга й, а после и от нейното.

Сега с това се занимаваше той, Шарок.

Срещата му тук, в този нов свят, с познати имена свърза миналото с настоящето. Шарок за пръв път усети реалността на възмездието за онези, които навремето го бяха унижавали и тормозили. Саша вече си получи заслуженото, не от него, но го получи. И останалите ще си го получат.