Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (31)

1.

Старият път към Ангара, утъпкан през тайгата от първите заселници, започва от Тайшет. Новият — от Канск: тук свършва железопътният етап на пътуването и започва пешият.

Тихо градче с дървени тротоари, без градини, прилича на степно. Отново синьо небе и упойващ мирис на живот. Вече я няма килията, Дяков, дворчето в затвора, часовия с пушката, който те следи със сънлив поглед. Не ти се вярва, че всичко това е било. Тук сякаш си като всички, свободно си вървиш по улицата, мъкнеш куфара, до теб крачи Борис Соловейчик, мърмори, задето не успял да остане в Канск.

— Да изпращат на село специалист с моята квалификация?! Каква полза има от това държавата?

Пощата — малка къща със стълбище и навесче отпред, в нея е и спестовната каса. Момичетата по домашни рокли, с пръсти, оплескани с лепило и мастило, познават Соловейчик: симпатичният, общителен московчанин получава тук писма до поискване.

„Здрав съм пиши Кански окръг село Богучани поискване целувам Саша“ — първата телеграма до майка му.

Момичето преброи думите, каза му цената, написа квитанция, взе парите. Весели, красиви момичета има тук…

Хазайката на Соловейчик, слабичка млада жена с кротко лице, сложи да хапнат. Какво я бе накарало да се събере със Соловейчик? Ще си замине и ще я забрави. Харесал ли й беше? Или бе съжалила заточеника? Редом с нея Борис с неговите маниери на столичен паркетен кавалер изглеждаше жалък.

Саша извади от куфара си кутия шпроти — само тя бе останала от майчините продукти. Борис отвори бутилка водка. Имаше си свои чашки, дори салфетки, и тук искаше да живее като човек. Всичко имаше тук, като в нормалния живот, само дето от мисълта кой си ти ставаше чоглаво, криво, страшно, впрочем вече не толкова страшно.

Още от първата чашка на Саша му се замая главата.

— Естествено е след затвора — каза Борис, — ще свикнете. На Ангара ще пием спирт, по-евтин е за транспортиране от водката — шестстотин километра с конски каруци. Общо взето, живее се. Богучани е голямо село, аз ще си намеря работа по специалността, и вие сте почти инженер, там има трактори, сеялки, веялки.

— Не разбирам от трактори, пък и от сеялки и веялки.

— Като ви застърже — ще почнете да разбирате. Навремето интелигентната младеж е ходила в странство, а ние с вас — при белите мечки. По добре е да бъдеш Соловейчик в Москва, отколкото Воробейчик на Соловецките острови. Е, какво толкова? Да седнем да плачем ли? Аз си точех зъбите за председател на Госплан^[13], по-точно за заместник-председател, защото съм безпартиен. От ония съм, дето ги товарят, от мулетата, на никого не пречех и на всички бях нужен. Но на пътя ми застана един препинателен знак, спря ме едно двоеточие. Имайте предвид, че тук нито един от заточените няма да ви каже истината: който е пратен заслужено, се прави, че е невинен; който е невинен, се прави, че е имал вина. Но на мен можете да вярвате. Та тъй. В нашето учреждение беше окачен лозунг: „Техниката в периода на реконструкцията решава всичко. Сталин.“ Нали го знаете този лозунг? Знаете го. Чудесно. Прочетох го пред едно прелестно младо момиче. И то ме обвини, че не знам пунктуацията. Слушайте внимателно. Сторило й се, че съм прочел лозунга така: „Техниката: В периода на реконструкцията решава всичко Сталин.“ Образовано момиче излезе, не можа да понесе невежеството ми и споделило огорчението си където трябва. Открай време си имам лоша дикция, мислех, че най-много ще си отнеса едно яко мъмрене. Лепнаха ми обаче член петдесет и осми, алинея десета, контрареволюционна агитация и пропаганда. Пак добре, сметнаха, че три години ми стигат, за да науча правописа. Тук се уредих сравнително добре: икономист съм в кантората за доставка на кожи. Може да бъдете сигурен, откак съм тук, количеството на доставените кожи не е намаляло. Ала явно град Канск е прекалено приятно място за усвояване на препинателните знаци. Още с първата група, тоест заедно с вас поемам за Ангара. Мечтая си за длъжността счетоводител в Богучанската кантора за доставка на кожи. Това, за което ние с вас, Саша, ще драпаме, ще се стори нищожно за някое московско конте. Но за нас то означава живот.

Може би Борис беше прав. Но за себе си Саша бе избрал друг път. Ще иде там, където го пратят, ще живее там, където му дадат работа. Да драпа за нещо би означавало да признае правото на дяковците да го държат тук. Той не им признаваше това право.

— Къде живеехте в Москва? — попита Борис.

— На Арбат.

— И там не е лошо. Аз пък на „Петровка“, в блока, където е пързалката, знаете ли го?

— Знам го.

— Както вече сте се досетили, младостта ми премина в парка „Ермитаж“. Прекарал съм там няколко нелоши вечери. Но както казваше моят дядо — цадикът… Знаете ли какво е цадик? Не знаете. Цадик е нещо средно между мъдрец и светец. Та ви казвам, моят дядо, цадикът, в такива случаи казваше: гинуг! Не знаете какво е и „гинуг“ ли? „Гинуг“ значи „стига“, „престани“… Та и аз сега казвам: Гинуг на спомените, гинуг на сълзите!

 

Сутринта хазайката беше отишла на работа, докато те още са спели. Закуската беше в зиданата печка, във фурничката.

— Ето голямото предимство на обикновената женица — каза Борис, — защо, ще речете, се разделих с моята? Тя, видите ли, не искаше да става рано, не искаше да ми приготвя топла закуска. И какво? Загуби мъжа си. Впрочем тя и без това щеше да ме загуби. И тъй, да тръгваме към могъщото обединение за доставка на кожи да си оформя напускането. Не разчитам да ми дадат компенсация за отпуските, но ще им изтръгна писмо за Богучани. Ще се бръснете ли?

— Не.

— Послушайте ме, Саша, обръснете си брадата, за какво ви е? Сега ще излезем и ще видите какви момичета има тук.

Саша вече беше видял тези момичета. Чудесни бяха — снажни русокоси сибирячки, силно тяло, силни крака. Беше си представял живота си в Сибир като живот на отшелник, ще учи френски, английски, политикономия, трите години не бива да отидат на вятъра. Сега го обзеха съмнения. Сигурно ще трябва да живее не само с това.

— Никаква козметика, всичко е натюр — бъбреше междувременно Борис, — тръгването е след три дена, ще го ударим на живот. Но, драги мой, с такава брада можете да си седите вкъщи.

— Тук не ми се бръсне.

— Чуйте съвета на един опитен човек. За първи ден сте в заточение, а аз вече трети месец. Ако отлагате живота до момента, когато ви пуснат на свобода, с вас е свършено. Само един е начинът да се запазите — да живеете така, сякаш нищо не се е случило. Тогава имате шанс да се измъкнете читав.

Ниска стая с избелели тапети, на тавана бялата хартия се е издула на мехури, цялата на жълти браздулици, оттатък плаче дете. Но мирише на одеколон и пудра. Два обикновени бръснарски стола, бръснари с бели престилки, макар и с ботуши, и физиономиите им — като на московските, строго любезни бръснарски физиономии.

Мътното, напукано огледало отрази бледото лице на Саша, черната къдрава брада, равна, сякаш току-що подстригана.

— Цялата ли да я обръснем?

Бръснарят замислено изтрака във въздуха с ножицата, после с решително движение отряза брадата. Кичурите й нападаха по не твърде чистата кърпа. Бръмчеше машинката, топлата сапунена пяна сгряваше бузите, Саша си спомни бръснарницата на Арбат, нейните аромати, яркото й осветление, предпразничната суетня.

— Вие ли сте или не сте? — разпери ръце Соловейчик. — Я какъв сте красавец, юначага.

Пак тръгнаха по улицата, Саша смело заглеждаше момичетата и те го заглеждаха.

— Ако ни бяха оставили тук, щяхме да подобрим местната порода — каза Борис. — В Канск е пълно със заточени, щяха да се увеличат с двама.

— Кого оставят?

— „Ха“… Оставяха болните, многодетните, грохналите… Ей го, задава се един, само не го зяпайте много, меншевик, един от лидерите им.

Подпирайки се на бастун, към тях идваше старец с балтон и шапка, дългата му бяла коса падаше върху яката. Соловейчик се поклони. В отговор и старецът се поклони колебливо, като човек, който не може да познае срещнатия. После го позна, привдигна шапката си, приветливо се усмихна.

— Отива да си отметне присъствието — съобщи Борис, горд с уважението, което му оказа старецът, — явяват се на пето и на двайсето число. Колко години му давате?

— Шейсет.

— А какво ще кажете за седемдесет и две?! Тук ще видите всякакви: меншевики, есери, анархисти, троцкисти, националуклонисти. Има хора, дето едно време са били прочути.

Саша никога не бе предполагал, че в Съветския съюз още има меншевики и есери. Троцкистите и той ги помнеше. Но тези? Нима не разбират?! Още се надяват на нещо… Продължават си своето?… А може би нищо не продължават?

 

Обядваха в стола на кантората за доставка на кожи, в нисък сутерен с квадратни маси без покривки. Зад широкия правоъгълник на шубера беше кухнята: три големи алуминиеви тенджери на печката, от тях се вдига пара, наблизо — зачервена готвачка с черпак в ръката.

— Това е закрит стол — обясни Борис, — само за служещи от кантората. Но гледат през пръсти на външните хора — и оборотът ги интересува. Имат си помощно стопанство: свине, зайци, птици. Тук се хранят половината от заточените. Ако някой ви каже, че именно аз съм го уредил тук, можете да му вярвате.

Щом видя Борис, готвачката остави черпака, избърса си ръцете в престилката излезе от кухнята.

— Днес, Борис Савелиевич, имаме борш, бьоф-строганов с пюре, ако почакате, ще изпържа картофки — тя се наведе към него, имам малко краве масло.

— Изпържете — величествено разреши Борис.

— Заминавате ли, Борис Савелиевич?

— Заминавам — навъси се Борис. — Докараха ли трици?

— Докараха, четири чувала, обещаха утре да докарат още. А калкулацията пак е объркана: гулашът върви по-евтино с осем копейки. И с печкаря не можах да се разбера, печката пуши, очите ме болят.

Тя говореше с него като с човек, благодарение на когото всичко е вървяло добре, а щом замине, ще започнат неразбории. И Борис с целия си вид показваше, че сигурно точно така ще стане, но му е приятно да съзнава, че макар да не е вече никакъв фактор тук, пак го уважават.

— Разбъбрих се, пък вие сте гладни — сепна се готвачката.

— Преди мене — каза Борис — в стола работеха пет души, сега са двама: общ работник в кухнята и тя. Готвачка е, касиерка, келнерка и управителка. Впрочем столът е нищо. Бих могъл да ви разкажа какво съм направил тук само за два месеца. Но сега вече това никого не интересува. У нас няма незаменими хора: днес съм аз, утре — ти. Впрочем като помисли човек, тези думи са безсмислени. Ако в библиотеката няма Пушкин, бих могъл да го заменя с Толстой, но това ще бъде Толстой, а не Пушкин. На моята длъжност назначават друг, но той вече е друг Пушкин.

В стола плахо влезе дребно човече. Младо, но прегърбено, неспретнато, небръснато, каскетът му с пречупена козирка, дългото опърпано яке — навлечено върху мръсна риза, много копчета липсват, обущата му подпетени. Безформеният ватиран панталон му виси като чувал, издут на колената, вързалките отдолу се мяткат.

— А, Игор! — поздрави го Борис. — Я ела, ела тука!

Игор дойде стеснително усмихнат. Саша видя сини очи, бял тънък врат.

— Свали си каскетчето — в стол се намираш — каза Борис.

Игор смачка в ръце каскетчето си, русата му, отдавна неподстригвана мръсна коса щръкна на всички страни.

— Как е? — попита Борис.

— Бива, добре е — Игор забели в усмивка редките си зъби.

— Бива е едно. А добре — съвсем друго. Пак ли те изгониха?

— Не, защо? Не ме пускат в експедиция.

Нещо особено имаше в неговия приятен интелигентен глас, но какво именно — Саша не можа да схване. Гласът се запомняше.

— Игор работеше в инвентаризационната кантора — обясни Борис, — приятна работица: измерваш здания, чертаеш планове, плаща се на парче и добре се печели. Но това приятелче го мързи, представя чертежите целите в мазни петна. Да не би да имаш масло, Игор? Ами тогава си го мажи на филия, а не по чертежите. Пък дето не те пускали в експедиция, вече ментиш! Половината група остава в Канск, и ти би могъл да останеш, ама човек ли си…

Игор виновно се усмихна, все така мачкаше в ръце каскета.

— Добре де! — приключи Борис с наставленията. — Гладен ли си? Има си хас! Пари имаш ли? То се знае — нямаш!

— Тия дни трябва да ми платят осем чертежа.

— Вече от два месеца слушам за тези чертежи…

Борис извика:

— Маря Дмитриевна, нахранете Игор, аз ще платя. Готвачката мрачно сложи на шубера чиния борш и комат хляб. Игор пъхна каскета в джоба си, стисна под мишница хляба и тръгна към една отдалечена маса, несръчно хванал чинията с две ръце.

— Какъв е този? — попита Саша.

— Лично момче е тук, колоритен тип. Поет. Син на белоемигрант. В Париж станал заклет комсомолец, дошъл в СССР и ето, моля, вече е в Канск.

— Какво е направил?

— Задавате наивни въпроси. Нали унищожаваме бунта в зародиш. Ако мой виц не хареса на някого, значи умът ми работи в определена насока и при благоприятни условия съм способен на антисъветски действия. Вие сте издали стенвестник с неуместно съдържание, утре ще издадете нелегално списание, вдругиден позиви. Това дори е хуманно: за стенвестника са ви дали три години, а за позивите щеше да се наложи да ви разстрелят — запазили са ви живота. Игор е отраснал в Париж, син е на емигрант, тоест на човек, пострадал от революцията, от него може да се очаква какво ли не. Значи трябва да бъде изолиран в негов собствен интерес.

Игор седеше в ъгъла, припряно ядеше.

Загледан в него, Борис каза:

— Обикновеният човечец сам почиства около себе си и затова навсякъде остава човек. Аристократът обаче е свикнал да търчат около него и да му чистят и ако няма кой да чисти, се превръща в животно. Господинчото не желае да работи, дояжда огризките по столовете, от квартирата го гонят — живее като свиня! От всички е взел пари назаем, на никого не връща. А както сам разбирате, сред заточените няма крезове. Но самите заточени са го развалили: треперили са му като над писано яйце. Щото нали — поет! От Париж! Париж! Франция! Тримата мускетари! Дюма-баща! Дюма-син!… Само аз го респектирам: онези, дето са му треперили, не му дават да яде, а аз му давам. Принуден е да търпи нотациите ми, макар че вътрешно ме презира, за него съм плебей и простак. Обаче сега, като замина за Ангара, без мене ще пукне от глад! Но друго е най-интересното. Той чака своята дулцинея. Ако дойде, ви предстои зрелище, каквото никога не сте виждали и няма да видите. А, ето я и нея.

В стола влезе жена на около трийсет години, поразително красива, величава богиня с рязко очертана голяма волева уста. Спокойно огледа стола, равнодушно кимна на Борис, той й кимна със сдържано достойнство. После видя Игор, наведен в ъгъла над чинията.

— Такова нищожество, пък има такава жена — покрусено промърмори Борис.

— Коя е тя?

— Дойде от Ленинград, търси заточения си съпруг и на, влюби се в това бостанско плашило. Седят тук всеки ден, той й декламира стихове, а тя го гледа, сякаш е портретът на Дориан Грей.

Жената разказваше нещо на Игор, той хихикаше, събираше трохичките от масата и ги хвърляше в устата си. Ошмулено, суетливо човече без капчица обаяние. После жената стана, отиде до шубера, готвачката все така недоволно й тикна чиния борш. Игор се сепна, понечи да помогне и си остана на мястото. Когато жената се върна за хляб и прибори, той пак уж скочи след нея, но се върна.

Тя ядеше, сега той й разказваше нещо, лицето му беше хем младо, хем похабено. Тя слушаше, от време на време кимаше. После донесе второто, половината пресипа в чинията си от борша, останалото побутна към Игор.

— Ненаситен търбух, ей! — негодуваше Борис. — Може да яде от сутрин до вечер, да подяжда любимата жена. Хората и в най-тежки условия си остават хора. А това булевардно парижко леке ей го на какво е заприличало. Хич не си мислете, че е простодушен. Не! Нахалник е, циник, вътрешно се надсмива над хората, които обира. Паразит! Щади себе си, а да щадиш себе си означава да не щадиш другите, това го казваше още моят дядо — цадикът. Дошъл в СССР! Мислел си, че е оказал голяма чест на Съветския съюз, а тук излязло, че трябва да работи. Не пожелал да работи и обществото го изблъскало, изхвърлило го от себе си.

Саша се усмихна и каза:

— По-правилно е било да го изхвърлят обратно в Париж.

Междувременно жената се нахрани, отмести чинията, облакъти се на масата, притисна брадичка до ръцете си и се загледа в Игор.

А той се накокошини, облегна се на стола, приведе глава и загъгна…

Декламираше, без да повишава глас, до Саша долитаха само отделни думи: кръстоносци, стените на Йерусалим, жълти пясъци, знойно слънце, жени, очакващи рицари, които никога не ще се върнат.

— Как ви харесва това? — тихо попита Борис. — Храбри рицари и чаровни дами. А? В Канск, в стола на кантората за доставка на кожи?!

Наистина смешно. И все пак имаше нещо хипнотизиращо в тази ситуация, в отнесеното лице на Игор, в дълбокия поглед на красивата жена.

Саша потисна в себе си моментното раздразнение. То идеше от нетърпимостта, възпитана у него.

И каза на Борис:

— Да бъдем снизходителни.