Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko(2008)
Корекция
ira999(2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. —Добавяне

25.

Рязанов бе очаквал това повикване и щом то дойде, същия ден замина.

Разбираше как може да свърши всичко: ще го свалят от поста му, ще го изключат от партията. Бе постъпил така съзнателно и бе готов да отговаря.

Освен жилищния комплекс, Марк Александрович наистина бе започнал да строи киносалон, клуб на Осоавиахим, пионерски лагер, детска градина и лечебница близо до сероводородния извор, наречен Уралска Мацеста. Без нормални условия за живот не е възможно да се осигури на завода постоянна квалифицирана работна сила. Марк Александрович най-добре от всички знаеше колко е нужен метал на страната и той й го даваше. Ала знаеше също, че въпросът не е само в метала. На страната й е нужна промишленост. Не азиатска Русия с няколко завода, отделни заводи могат да се построят и в Конго, а европейска, индустриална, социалистическа Русия. За тази цел са необходими не селяни, надве натри обучени да работят на струг, а висококултурни работнически кадри, способни да използуват всички постижения на съвременната цивилизация. Културата на бита е съставна част от културата на производството. Един завод може да се построи сред мразовити вихрушки. Така обаче не може да се създаде съвременна промишленост.

Само едно кино, един клуб, детска градина, една сграда за лечебница — нищо не е. Но всички разбираха — това е само началото. Хората работеха вечер и в почивни дни с ентусиазма, с който навремето издигаха заводските пещи. А някой бе съобщил в Москва, че Рязанов се е захванал с извънпланово строителство в ущърб на завода, че кара хората да работят безплатно.

Пятаков изпрати комисия. Възглавяваше я един в миналото изтъкнат, но ограничен стопански деец, който знаеше само едно: главната задача е чугунът. Голяма работа — бараките! По време на Гражданската хората спяха на снега. За главен експерт на комисията бяха определили един известен икономист от Бухариновата школа. В края на двайсетте години той твърдеше, че Урал не е перспективен, че промишлеността трябва да се ориентира към Сибир, където има значително повече въглища, нефт, а най-важното — водни ресурси — главните предпоставки за електрификация според него.

От самото начало беше ясно, че комисията няма да подкрепи жилищно-битовата програма на Рязанов и ще постави под съмнение перспективите за развитие на завода. Да допусне такава комисия в завода, да й позволи да направи изводите си би означавало да деморализира колектива.

По заповед на Марк Александрович уважаемата комисия бе настанена в Извънградския дом, така наричаха резиденцията за членове на правителството, която имаше специална кухня и специално обслужване и бе разположена в живописна местност на двайсет километра от завода. Членовете на комисията щяха да останат доволни, ако не беше една подробност: не им изпратиха кола, а нямаше с какво да стигнат до завода. Три пъти дневно ги хранеха добре, но не ги свързваха по телефона нито с Рязанов, нито с Москва. Първия ден, след като хапнаха здравата, се развличаха с подигравки по адрес на Рязанов, задето не бе съумял да им осигури кола: на втория ден се възмутиха, на третия разбраха, че ги разиграват. На четвъртия по тяхно настояване ги закараха всичките на гарата, подпечатаха им командировъчните, връчиха им билетите за първа класа и ги изпратиха за Москва.

Марк Александрович проведе тази операция без знанието на Ломинадзе. Сталин не го обичаше, неговото участие само би навредило.

След Седемнайсетия конгрес отношенията между Рязанов и Ломинадзе се усложниха. Ломинадзе бе изведен от състава на ЦК, а Рязанов — въведен, той зае по-високо политическо положение от Ломинадзе. Марк Александрович беше инженер. Ломинадзе при целия си ум и талант не разбираше от техника. Освен това директорът на завода отдавна беше член на партията, началниците на повечето цехове, отдели, смени, участъци бяха комунисти. Те не бяха военни специалисти и сега нямаше гражданска война, комисари не им трябваха.

Блестящи речи, исторически паралели — прекрасно! Но в друго време, на друго място, друг път, ако обичате! Марк Александрович три години е живял в Америка, обиколил е цяла Европа, знае колко е пропуснато, трябва да се работи, да се догонва, всичко останало са дрънканици. Комунизмът трябва да се строи, а не да се говори за него.

Всичко би имало смисъл, ако Ломинадзе се ползуваше с предишното си влияние. Но в центъра, в областта, тук на място думата на Рязанов тежеше повече. Вярно, Ломинадзе бе любимец на Орджоникидзе, имаше пряка телефонна връзка с него, но всичко необходимо за завода Марк Александрович можеше сам да получи от Орджоникидзе. Пък и как за всяка дреболия да се обръщаш към Серго, всичко решава апаратът, а апаратът познаваше само Рязанов. Заводът — това беше той, Рязанов, неговият живот, неговата смърт.

Марк Александрович внимателно бе обмислил постъпката си с комисията, разбираше целия риск. Но в случай на успех печалбата щеше да бъде огромна, задълго щеше да укрепи положението му. Той разчиташе на подкрепата на Орджоникидзе — Пятаков бе изпратил комисията без негово знание. Освен това Серго ще оцени решението му да не намесва в историята и Ломинадзе. Марк разчиташе и на подкрепата на Ворошилов. Преди месец, на връщане от Далечния изток, той се бе отбил, бе останал доволен от всичко, приятелски бе потупал Марк Александрович по рамото.

— Имам болшевишки нюх, усещам миризмата на метал.

Рязанов се надяваше, че Сталин ще го разбере, защото на негово място би постъпил по същия начин — ето кое най-вече го ръководеше. Рязанов беше човек на Сталин, негов завод, негов Урал, Сталин не може да не цени това.

 

В Кремъл въпросът се обсъждаше от Сталин, Ворошилов, Орджоникидзе и Ежов — кротък, възпитан човек с теменужени очи, новия завеждащ организационно-разпределителния отдел на ЦК.

Марк Александрович даде обясненията си. Той никого не бе арестувал. Членовете на комисията можеха да идат където пожелаят. Просто бе забавил отиването им в завода, докато разговаря с другаря Орджоникидзе, бе искал да помоли другаря Орджоникидзе да върне комисията в Москва, тъй като бе смятал пребиваването й за вредно за завода. Той се бе обадил в Москва и му бяха казали, че Серго е на юг, ще се върне след няколко дена. Комисията можеше да почака през тези няколко дена, не беше фатално. Колкото до битовото строителство, то се извършва в рамките на утвърдените инвестиции и с доброволното участие на работниците. За проверка е било достатъчно да изпратят финансов ревизор, а не толкова авторитетна комисия.

Слушаха го мълчаливо, без да го прекъсват. Сталин се разхождаше из кабинета с лула в ръка, Орджоникидзе се мръщеше. Ежов скромно седеше в края на масата, държеше отворен голям бележник. Ворошилов окуражаващо се усмихна, а когато Рязанов нарече комисията авторитетна, се разсмя. Той пръв взе думата:

— Наскоро ходих в завода. Заводът бързо израства, дава метал, трябваше там да се изпраща професор, който е бил против създаването на комбината? Рязанов е постъпил правилно, не виждам нищо осъдително в действията му. Той е чакал другаря Серго, и комисията е трябвало да почака. Не пожелали. Добре, тяхна си работа. Пък и прав е Рязанов: обичаме да изпращаме комисии там, където е достатъчен един инспектор. Трябва да подкрепим другаря Рязанов.

Всички чакаха какво ще каже Орджоникидзе. Той сухо пророни:

— Всичко това е вярно. Да допуснем, че е вярно. Но вие, другарю Рязанов, сте лишили членовете на комисията не само от транспорт, но и от връзка със света. Искали сте да поговорите с мен — това е ваше право. Но и те са искали да се свържат с Москва — това пък е тяхно право.

— Неточно са ви информирали, Григорий Константинович — възрази Рязанов. — Връзката ни с Москва е лоша, това се знае. И практически е невъзможно да се свържеш с Москва по обичайния начин. А преки линии до вас, Григорий Константинович, имаме само двама души — аз и другарят Ломинадзе. Не са се обръщали към другаря Ломинадзе, той изобщо няма връзка с тая работа, а аз не сметнах за възможно да им предоставя своя апарат: щяха да се свържат с Пятаков и той щеше да потвърди мандата на комисията. А аз очаквах вас, честно казано, разчитах, че няма да потвърдите мандата.

Когато спомена за пряката линия между Ломинадзе и Серго, Марк Александрович видя как трепна гърбът на Сталин.

Сталин веднага заговори, бавно произнасяше думите, явно се вълнуваше и грузинският му акцент се чувствуваше силно:

— На Урал не ни трябват хора, които не признават Урал. Онези, които не признават Урал, да си седят в Москва, в креслата си. Изпращането на такава комисия е груба грешка. Трябва да се обърне внимание на другаря Пятаков.

Той направи пауза. Ежов бързо записваше в бележника си.

— Жилищното и битовото строителство в разумни мащаби също е необходимо — продължи Сталин, — особено там, където успешно се изпълняват производствените задачи. Работническата класа трябва да вижда реалните придобивки на социализма. Не само заплатата, заплата дават и капиталистите. Тя трябва да вижда резултатите от социализма във вид на културни и битови учреждения, като почивни станции, детски градини именно за нейните деца, за децата на работниците. Работниците от комбината изпълняват плана си и имат право на това. Именно това е грижата за хората. Реално ли е? Реално е. Нагледно ли е? Нагледно е. Убедително ли е? Убедително е.

Той напълни лулата си, после попита:

— Но каква е ролята на градския комитет на партията в този конфликт? Аз не виждам неговата роля. Къде е той изобщо? Защо директорът на завода не му е съобщил за комисията? Защо не се е посъветвал?

Рязанов понечи да отговори, но Сталин го спря с жест и продължи:

— Авторитет ли няма? Защо няма авторитет? Ако другарят Ломинадзе не се занимава със завода, тогава, пита се, с какво се занимава? Той е активен човек, не може да стои без работа. Със световни проблеми ли се занимава? А защо не изпълнява преките си функции? Там, където партийните органи не изпълняват преките си функции, стопанските ръководители са принудени да предприемат действия, които в друга обстановка биха могли да ги компрометират. Защо секретарят на градския комитет има пряка телефонна връзка с народния комисар? Би трябвало да има пряка връзка със секретаря на областния комитет.

— Какво толкова — една пряка връзка — намръщи се Орджоникидзе.

— Дреболия, да — съгласи се Сталин и изведнъж добродушно се усмихна, — но разбираш ли, разсейва. Другите секретари на градски комитети нямат пряка връзка с теб и нищо, пак работят. Защо другарят Ломинадзе да бъде в привилегировано положение? Не е педагогично спрямо младия партиен ръководител, какъвто е другарят Ломинадзе. Това му вдъхва лъжлива представа за собствената му личност. Лоша услуга правим на другаря Ломинадзе.

 

Марк Александрович не се бе излъгал в Сталин. И Сталин не се бе излъгал в него. Те се сближиха вътрешно и това много извиси Марк Александрович. Разделящите ги хора, инстанции, документи — всичко сякаш изчезна, изгуби значение. Сега само Сталин ръководеше Марк Александрович. Само към него се обръщаше мислено Рязанов, с него се съветваше, по него премерваше и преценяваше постъпките си.

Това изпълваше Марк Александрович с гордото съзнание за собствената му сила и значение. Властен по природа, той вече не го криеше. Не промени нито начина си на живот, нито навиците си, преди да се качи при народния комисар, обикаляше отделите и секторите, разговаряше с обикновените служители. Те все така на драго сърце се занимаваха с неговите проблеми и ги решаваха така, както изискваха интересите на завода, тоест както искаше Марк Александрович. И никой не забелязваше новото, което се бе появило у Рязанов — подчертаната властност. По-рано той присядаше до бюрото, сега разговаряше прав, затова служителят също ставаше. Любезен и дружески разговор, но в движение. Това изглеждаше естествено: човекът беше не само прочут директор на прочут завод, не само любимец на Сталин и Орджоникидзе, но може би и бъдещ народен комисар. Но той продължаваше да идва при тях, редовите служители от апарата, не се възгордяваше, не се надуваше.

Леко се поусложниха отношенията на Марк Александрович и Орджоникидзе. На съвещанието при Сталин Орджоникидзе не възрази на Сталин и Ворошилов. Ала истинското му мнение беше, че Рязанов би могъл да се държи по-дипломатично, да избегне скандала, в който Народният комисариат се представи в не твърде добра светлина.

Марк Александрович забеляза недоволството на Серго, беше огорчен, но знаеше, че Серго не е отмъстителен, нито злопаметен, още повече че по същество Марк Александрович беше прав и не беше виновен, че Серго и Сталин имат разногласия относно Ломинадзе.

Марк Александрович не отиваше при Орджоникидзе, чакаше той да го извика, засега си вършеше работите в апарата, в плановата комисия, в банката. Всяко идване в Москва, дори по спешно правителствено повикване, бе винаги придружено от маса проблеми, които можеха да се решат само тук. И при Будягин трябваше да се отбие, макар че той изкарваше последни дни в народния комисариат. Марк Александрович го съжаляваше повече, отколкото Ломинадзе: не беше теоретик, нито оратор, а труженик и въпреки че не беше инженер, разбираше от работата му, веднага схващаше всичко. Но той се отдръпна встрани, времето го изпревари, времето — това е Сталин, а той не обича Сталин, противопоставя му се и значи се противопоставя на страната и партията.

Марк Александрович разговаряше с Будягин като с началник, като със заместник-народен комисар, спокойно и делово, само дето изведнъж си помисли: защо за заместници на Серго са назначени Пятаков и Будягин? В обкръжението на Серго има много хора, чиято преданост на Сталин е съмнителна. Дали самият Серго си бе подбрал такива помощници, или други му ги бяха назначили? С каква цел? Будягин също разговаряше сдържано с Рязанов, дори не го попита за комисията. В замяна на това, след като подписа документите и с работата бе приключено, го попита друго:

— Какво става с племенника?

Марк Александрович не бе очаквал подобен въпрос. Канеше се довечера да отскочи до сестра си, но за съжаление се случи така, че вечерта трябваше да замине.

— Засега е в затвора…

Будягин нищо друго не го попита и Марк Александрович излезе от кабинета му. Но го загложди неприятно чувство. Будягин и без това знаеше, че Саша е арестуван. Питаше всъщност за друго: дали Марк Александрович не се е възползувал от срещата си със Сталин, за да ходатайствува за Саша? Оскърбителен въпрос.

Има ли той право да МУ отнема времето заради хлапак, когото държат там явно не без основание? Безспорно е направил някакви глупости. Березин не може да не е обърнал внимание на молбата на Марк Александрович и въпреки това Саша е още там. Значи има защо.

Как може Марк Александрович в такава ситуация да ходатайствува пред Сталин? Сталин го въведе в състава на ЦК, въпреки че племенникът му е арестуван. Сталин го отдели от Саша, от неговото дело. Сега той сам да повдигне въпроса пред Сталин?! Нетактично! Точно така ще го приеме Сталин. И тогава вътрешната им близост, взаимното из разбиране ще рухнат. Такава е истината. Будягин обаче смята, че той просто се е страхувал да заговори за това със Сталин. „Примитивен, политически деградирал човек“ — раздразнено си помисли Марк Александрович за Будягин.