Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (13)

13.

Късно вечерта, когато Саша вече си лягаше, неочаквано се обади Катя.

Както и преди, отначало слушалката мълчеше, после телефонът даде свободно и след малко отново иззвъня.

— Катя, ти ли си?

— Не ме ли позна? — Гласът й се чуваше отдалече, сякаш се обаждаше от извънградски автомат.

— Как да те позная, като мълчиш?

— Мълчала съм… Мога ли да се развикам тук? Как си?

— Живея, спомням си за тебе.

— Спомнял си… Малко ли момичета има?

— Разбягаха се моите момичета. Ти как си?

— Как, как… Маруся се е затъжила за тебе, спомняш ли си Маруся?… Влюбила се е в тебе, доведи го, вика, твоя черноокия.

— Аз съм готов. Кога ще идем?

— Ще идем… Виж го ти какво му се дощяло, аз съм омъжена жена.

— Омъжи ли се за твоя механик?

— Механик… Техник-механик, специалист по джобовете.

— Да не си си пийнала?

— Ти да си ме черпил случайно?

— Кога ще се видим?

— Че къде пък ще се видим? Трийсет градуса е, ще ти измръзнат карантиите.

— Ама нали Маруся ни чакала.

— Чака ни тя… Мъжът й пристигна. Добре де, ела на Девичка.

— А къде ще идем?

— Там, където няма да питаш „къде“…

— Значи утре на Девичка. В шест, в седем?

— Ха, как пък не съм хукнала в шест…

Ето че Катя се обади, върна се. И желанието, което винаги бе изпитвал към нея, отново го завладя, пък и не беше угасвало. Бяха се виждали през септември или през октомври, сега беше януари — четири месеца. Тя, разбира се, не се е омъжила, мъжът на Маруся не се е върнал и именно у Маруся ще идат утре, затова Катя бе заговорила за нея. Все със заобикалки говори, странно момиче!

Мислеше за нея в леглото и колкото повече мислеше, толкова повече я желаеше. Утре ще целува сухите й устни, ще я прегръща и тази мисъл дълго не го остави да заспи.

Звънецът, ясно прозвучал в антрето, веднага го събуди. Минаваше един, сигурно току-що беше задрямал. Звъненето се повтори настойчиво и уверено. Саша излезе в антрето по гащета и фланелка, свали верижката.

— Кой е?

— От домоуправлението.

Саша позна гласа на портиера Василий Петрович и завъртя ключа.

На вратата бе застанал Василий Петрович, зад него непознат младеж с палто и шапка и двама червеноармейци в шинели с малинови петлици. Като отмести отначало Василий Петрович, после Саша, младежът влезе в апартамента, единият червеноармеец остана на входа, другият последва Василий Петрович в кухнята и застана пред задния вход.

— Панкратов?

— Да.

— Александър Павлович?

— Да.

Без да откъсва от Саша напрегнат поглед, младежът му подаде заповед за обиск и арестуване на гражданина Александър Павлович Панкратов, постоянно местожителство Арбат…

Влязоха в стаята на Саша.

— Документите!

Саша извади от джоба на сакото си, метнато на облегалката на един стол, паспорта и студентската си карта. Младежът внимателно ги прегледа и ги остави на края на масата.

— Оръжие?

— Нямам оръжие.

Младежът кимна към вратата на стаята на майка му.

— Кой е там?

— Стаята на майка ми.

— Събудете я.

Саша си обу панталона, облече ризата, обу си чорапите и обувките. Оперативният работник стоеше с палтото и шапката, докато чакаше Саша да се облече. Саша стана, отвори вратата внимателно, за да не събуди отведнъж майка си, да не я уплаши.

Майка му седеше на леглото прегърбена, придържайки нощницата на гърдите си, бялата коса падаше върху челото и очите й и тя се взираше с кос, неподвижен поглед в оперативния работник, който влезе след Саша.

— Мамо, не се тревожи… Ще правят обиск при мен. Това е недоразумение. Всичко ще се изясни. Лежи си спокойно.

Косо, изпод вежди, тя се взираше покрай Саша в онзи, непознатия, застанал на вратата.

— Хайде, мамичко, нали ти казах, това е недоразумение, успокой се, моля ти се, лежи си.

На връщане към своята стая той понечи да затвори вратата, но оперативният работник я задържа с ръка: вратата трябвало да остане отворена. Оперативният работник е просто технически изпълнител, безполезно беше да спори и протестира. Трябваше да бъде уверен, весел, само така можеше да успокои майка си.

— Какво смятате да търсите, може би сам ще ви го дам?

Оперативният работник свали палтото, шапката си, окачи ги в ъгъла. Беше облечен в тъмносин костюм и тъмна риза с вратовръзка, обикновен младеж, започнал да напълнява, такива често можеш да видиш в канцелариите.

На бюрото бяха натрупани институтски тетрадки, конспекти, учебници. Оперативният работник ги вземаше, прелистваше, хвърляше по един поглед върху страниците и ги нареждаше на спретната купчинка.

Вниманието му привлече изречението, което си бе записал днес. Саша на тетрадката по мостове и пътни съоръжения: „Селянин й трамвая, объркан, жалък, а вкъщи властен и деспотичен!“

Тетрадката бе поставена до паспорта и студентската карта.

В чекмеджетата на бюрото имаше документи, снимки, писма. Оперативният работник се интересуваше не от съдържанието на писмата, а от кого са написани. И ако не можеше да разчете подписа, питаше. Саша отговаряше кратко. Оперативният работник отделяше писмата вдясно, те не му трябваха. Актовете за раждане, дипломата от гимназията, документите от работата му и другите документи си останаха на мястото, комсомолската и профсъюзната книжка бяха поставени вляво.

— Защо вземате комсомолската ми книжка?

— Засега нищо не вземам.

Детските и училищните снимки също не привлякоха вниманието му, интересуваха го само онези, на които имаше възрастни. И той отново питаше: кой е този, ами този?

Майка му стана. Саша чу скърцането на леглото, тътренето на чехлите, тропването на вратичката на гардероба, където беше окачен пеньоарът й. Но тя излезе не по пеньоар, а с рокля, набързо облечена върху нощницата. С нажалена усмивка тя приближи до Саша, прокара трепереща ръка по косата му.

— Гражданко, останете в стаята си — каза оперативният работник.

В гласа му прозвуча служебната категоричност, която винаги я плашеше, беше направила нещо, което можеше да навреди на сина й. Софя Александровна уплашено, начесто и ситно закима.

— А защо не ни наредите всички да легнем на пода? — иронично се позасмя Саша.

Както преглеждаше книгите на рафта, оперативният работник учудено се поизвърна и нищо не каза.

— Постой оттатък — каза Саша на майка си.

Майка му още по начесто закима и като погледна със страх широкия гръб на оперативния работник, се прибра в стаята си.

Знаят ли те за Солц? Не знаят, инак нямаше да посмеят да дойдат. Някакво зъбно колелце в машината не се е завъртяло. Как да не те е яд? Това недоразумение ще усложни много неща.

Оперативният работник му нареди да отвори шкафа, да извади всичко от джобовете на сакото си, там беше тефтерчето му с адресите и телефоните, то също бе заделено на бюрото. За да провери дали е огледал всичко, оперативният работник обгърна с поглед стаята, видя зад дивана един куфар, нареди му да го отвори — куфарът беше празен. Този човек изпълнява задълженията си, той е усърден и добросъвестен чиновник. Ако Саша беше на негово място, ако партията го пратеше в органите на ГПУ, ако му възложеха да направи обиск, да арестува някого, той щеше да свърши всичко точно така, макар човекът, при когото са го пратили, да не е виновен в нищо — в такава работа грешките са неизбежни. Трябва да надвие личната си обида, той ще докаже невинността си, както я доказа в ЦКК. Затова нека човекът си върши работата.

— Да идем в другата стая.

Майка му се бе облакътила на капака на скрина, свряла ръце в бялата си коса, косо поглеждаше вратата.

— Другарят иска да огледа твоята стая. Ти седни, мамо.

Но тя остана в същата поза и само малко се отдръпна, когато оперативният работник приближи.

На скрина бяха поставени снимките на Саша, на Марк, на сестрите на майка му.

— Кой е този?

— Брат ми, Марк Александрович Рязанов.

Нека знае, че брат й е прочутият Рязанов, Саша е негов племенник, тя през цялото време бе мислила как да каже това, тогава те ще прекратят обиска и няма да арестуват Саша. Цялата страна познава Марк, познава го и Сталин. И с жална усмивка додаде:

— А това е Сашенка като малък.

Оперативният работник се намръщи, взе снимката на Марк, освободи я от рамката и я погледна откъм гърба — нямаше никакъв надпис. И върна всичко на скрина: снимката, рамката, стъклото, картона. Софя Александровна се отпусна в креслото и изстена, като захлупи лицето си с ръце.

Оперативният работник ровеше из извадените чекмеджета на скрина. Бельото излъчваше свежа миризма на пране, то миришеше така, когато майката застилаше дивана на Саша.

— Нали обискирате мен — каза Саша.

— Вие сте едно семейство — отговори оперативният работник.

Върнаха се в стаята на Саша. След тях излезе Софя Александровна — обискът беше свършил и не я накараха да се прибере. Мисълта, че ще отведат Саша, я извади от вцепенението, тя се залута, не знаеше какво да прави: ту приближаваше до Саша, ту следеше с поглед оперативния работник. Той пишеше на бюрото протокола от обиска. На еди коя си дата у еди кого си във връзка със заповед номер еди кой си… Иззет е паспорт, номера му; профсъюзна книжка, номера й; комсомолска книжка, номера; студентска карта, номера; тефтерче. Подържа тетрадката „Мостове и пътни съоръжения“ и я остави настрана, реши да не я взема.

После попита:

— Къде мога да си измия ръцете? Софя Александровна се засуети.

— Заповядайте, ще ви покажа.

Трескаво затропа с чекмеджетата на скрина, взе чиста кърпа и докато оперативният работник си миеше ръцете, стоя на вратата на банята с кърпата в ръка, подаде му я с жална, угодлива усмивка: може би там този човек ще облекчи участта на сина й.

Оперативният работник си избърса ръцете, излезе в антрето, обади се по телефона, каза нещо неразбираемо, условно, само една дума изрече ясно — Арбат. После затвори телефона и поспря, опрян на вратата с безучастния израз на човек, който си е свършил работата. Червеноармеецът до вратата бе застанал в стойка „свободно“ и вторият червеноармеец се върна в кухнята, сега и главният, и задният вход бяха свободни, портиерът Василий Петрович си беше отишъл. И макар никой да не бе казал на съседите, че обискът е приключил, в антрето излязоха Михаил Юриевич и Галя.

Майката събираше багажа на Саша, ръцете й трепереха.

— Сложете дебели чорапи — каза оперативният работник.

— Вероятно трябва да вземе нещо за ядене — учтиво се обади Михаил Юриевич.

— Пари — каза оперативният работник.

— Ах, дявол да го вземе, цигарите ми са свършили — сети се Саша.

— Сега ще взема от моя.

Галя изнесе пакет „Бокс“.

— Саша, имате ли пари? — попита Михаил Юриевич.

— Имам малко.

Саша порови в джобовете си.

— Десет рубли.

— Достатъчни са — каза оперативният работник.

— Там в лавката е евтино — поясни червеноармеецът.

Всичко беше мирно и тихо, сякаш Саша заминаваше по работа за непознат град, на север или на юг, та затова го съветват какво да си вземе.

Оперативният работник пушеше цигара, подпрян на вратата, единият червеноармеец разговаряше с Галя, вторият беше приклекнал и също пушеше. Михаил Юриевич окуражаващо се усмихваше на Саша и Саша се усмихваше, чувствуваше, че усмивката му е насилена, но другояче не можеше.

— Сашенка, виж какво ти сложих — Софя Александровна с треперещи ръце разтвори вързопчето, — ето сапуна, праха за зъби, четката, кърпата, бръснача…

— Бръснач не слагайте — предупреди оперативният работник.

— Извинете — тя извади бръснача, — ето чорапи, чифт бельо, носни кърпи…

Гласът й трепереше.

— Ето гребен, ето… шалчето ти… шалчето…

Думите й преминаха в ридания, тя изнемогваше, умираше, докато докосваше тези вещи, вещите на нейното момче, което й отнемат, което отвеждат в затвора. Софя Александровна рухна в креслото, ридания разтърсваха дребничкото й пълно тяло.

— Ама успокойте се, всичко ще се уреди — говореше й Галя и я галеше по рамото, — ето и на Алмазови взеха сина, подържаха го, па го пуснаха. Защо ще плачете, и това се случва.

А тя трепереше и тихичко нареждаше:

— Това е краят, краят, краят…

Оперативният работник погледна часовника си.

— Обличайте се!

Хвърли фаса, стегна се, навъси се. Часовите също се изопнаха, отново поемаха задълженията си. Вече не даваха съвети, застанаха с пушки при нозе, готови за конвоирането. Оперативният работник направи с ръка жест, който предлагаше на Михаил Юриевич и Галя да се отдръпнат от пътя, по който сега ще преведат арестувания.

Саша си облече палтото, сложи си калпака, взе вързопчето.

Единият червеноармеец несръчно се мъчеше със секретната ключалка и най сетне отвори входната врата. Този звук стигна до Софя Александровна — тя го очакваше и се страхуваше от него. Изтича в антрето, видя Саша с палтото и калпака, притисна се до него, трепереше и се давеше в ридания.

Михаил Юриевич меко я прихвана за раменете.

— Софя Александровна, недейте така, хайде недейте.

Саша целуна майка си по главата, по разрешената бяла коса. Михаил Юриевич и Галя я придържаха, тя ридаеше и се мяташе в ръцете им.

Саша излезе от къщи.

 

Колата ги чакаше наблизо. Саша седна на задната седалка, от двете му страни се наместиха оперативният работник и конвоирът, вторият конвоир седна до шофьора. Мълчаливо пропътуваха няколко московски улици. Саша само не можа да разбере от коя страна пристигнаха до затвора. Отвориха се високите железни врати, пуснаха колата в дългия тесен покрит двор. Първи слязоха конвоирите, после Саша и накрая — оперативният работник. Колата веднага потегли. Въведоха Саша в огромно ниско празно помещение със сводове, гигантска маза без мебели, нито пейки, нито маси, миришеща на хлорна вар, с олющени стени и протрит от безброй крака циментов под. Саша се сети, че това е приемник разпределител, оттук арестуваните се разпращат по килиите, формират се групи за заминаване в други градове — тук бе входната и изходна врата на затвора, нейният последен етап. Сега разпределителят бе пуст.

Оперативният работник и конвоирите вече не следяха всяко движение на Саша — оттук не можеш избяга. Те благополучно бяха завършили своята акция, бяха довели арестувания, вече не отговаряха за него.

— Постойте тук — нареди оперативният работник и излезе.

Конвоирите също отидоха в караулното помещение; от отворената врата лъхна миризма на мокро шинелено сукно и войнишка зелева супа.

Саша стоеше до стената, беше пуснал вързопчето до краката си. Никой не го пазеше, не го следеше — паузата между приключването на акцията по арестуването и началото на затворническия живот. Но именно в тези минути, предоставен на себе си, той почувствува, че в него вече живее съзнанието за новото му положение. Дори крачка да направи, ще го спрат, ще му заповядат да стои, където е стоял, ще бъде принуден да се подчини, а това още повече ще го унижи. И не бива да дава повод за това. Само така ще може да запази достойнството си, достойнството на съветски човек, погрешка попаднал тук.

Мина един военен с две квадратчета на петлиците и в движение, без да го погледне, каза:

— Елате!

Саша вдигна вързопчето си и тръгна, вече без да изпитва нищо друго освен любопитство.

Още зад първия свод беше поставено малко канцеларско бюро. Военният седна, извади бланка. Фамилно? Име? Бащино? Година на раждане? Особени белези? Татуировки? Белези от рани? От изгаряния? Бенки?… Записа цвета на очите и косата му… Подаде му нещо като тампон за печати. Саша постави на бланката отпечатъците от пръстите си. Описа вещите: палто, шапка, обуща, пуловер, панталон, сако, риза.

— Парите!

Той преброи парите, записа цифрата в бланката, даде му да се подпише и прибра всичко в чекмеджето.

— Ще ви донесат квитанцията. — Той посочи вратата. — Идете там!

В стайчето очакваше Саша разплут, сънен дебелак с цивилни дрехи.

— Събличайте се!

Саша си свали палтото и калпака.

— Обущата!

Саша събу обущата и остана по чорапи.

— Извадете връзките.

Дебелакът сложи връзките на обущата на масата и му посочи ъгъла.

— Застанете там!

В ъгъла бе поставена летва с деления за измерване на ръста. Дебелакът намести върху главата на Саша плъзгача и силно, за да го чуе онзи зад стената, произнесе:

— Сто шейсет и седем!

После опипа палтото и калпака на Саша, разпори с ножче хастара, порови вътре, сложи ги на дървената пейка, кимна към костюма.

— Свалете го!

Саша свали сакото.

— Всичко съблечете!

Саша остана по гащета и фланелка.

Дебелакът опипа панталона и сакото, разпра хастара му, разпра маншетите на панталона, извади колана, сложи го до връзките от обущата, а сакото и панталона хвърли на пейката.

— Отворете си устата!

Приближи до Саша съненото си лице, огледа устата му, изтегли устните, погледна дали нещо не е скрито зад устните или между зъбите. После кимна към фланелката и гащетата.

— Съблечете ги!

Дебелакът търсеше татуировки, белези, следи от изгаряния или рани, но не намери.

— Обърнете се!

Саша почувствува по бедрата си студено докосване на пръсти.

— Обличайте се!

После, като крепеше панталона си без колан и шляпаше с разхлабените си обуща, Саша, придружен от конвоира, вървя по къси коридори, качва се и слиза по стълбища, обвити в метална мрежа, конвоирът тракаше с ключа по металните перила, скърцаха ключалки, наоколо имаше само мъртви килии и мъртви метални врати.

В един коридор спряха. Надзирателят, който ги очакваше, отвори една килия. Саша влезе. Вратата се затвори.